Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 962384 Постинги: 2564 Коментари: 0
Постинги в блога от 03.04.2021 г.
  НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Евангелие за Кръста и за спасението на душата

Марк 8: 34 – 38; 9: 1, Зач. 37

       Велика е силата на Истината и нищо в света не може да преодолее тази сила.

       Велика е лековитостта на Истината и няма никакво страдание и немощ в света, за които Истината да не е лек.

        В своите страдания и немощи болните търсят лекари, които ще им дадат лекарство за страданията и немощите. Никой не търси лекар, който би му дал подсладени лекарства, а всеки търси лекар, който знае надеждно лекарство, без оглед на това дали това лекарство е сладко или горчиво, или безвкусно. И колкото по-горчиво лекарство лекарят предписва на болния, и колкото по-тежък режим на лечение му налага, толкова по-голямо доверие има болният в този лекар.

       Защо хората само от Божията десница не приемат горчивото лекарство? Защо искат и очакват от Божията ръка само подсладени лекарства? Затова, защото не чувстват тежестта на своите болести от греха, а мислят, че и само с подсладени лекарства могат да се излекуват.

       О, да биха се хората запитали защо всички лекарства за телесните болести са тъй горчиви! Дух Светий би им отговорил: „За да бъдат картина и изображение на горчивите духовни лекарства“. Защото, както телесните болести са картина и изображение на духовните болести, така и телесните лекарства са картина и изображение на духовните лекарства.

       Нима болестите на духа – тези главна първопричина на [телесните] болести, не са много по-тежки от болестите на тялото? Как тогава лекарствата за духа да не бъдат по-горчиви от лекарствата за плътта?

       Хората са загрижени, и то твърде загрижени, за своето тяло; когато тялото се разболее, те не жалят нито труд, нито богатство, само и само да върнат здравето му. Тогава никакъв лекар за тях не е скъп, никоя баня – далече, никое лекарство не е горчиво; особено пък когато почувстват наближаването на смъртта. О, де така хората да бяха загрижени и твърде загрижени за своите души! Де така усърдно да търсеха лекари и лекарства за душите си!

       Трудно е за босия да върви по тръните! Но ако босият умира от жажда, а изворът се намира от другата страна на тръните, не ще ли босият да реши да нагази в тръните, да се разкървави и нарани, само за да дойде до водата, вместо да остане от другата страна на тръните и върху меката трева да умре от жажда? „Не можем да вземем толкова горчиво лекарство“ – казват мнозина разслабени от греха. Затова човеколюбивият Лекар на хората първи сам взел горчивото лекарство, най-горчивото лекарство, макар и да бил здрав, само за да покаже на болните, че това не е невъзможно. О, колко по-трудно е за здравия да вземе и изпие лекарството, отколкото за болния! Но Той го изпил, за да го изпият и онези, които са смъртно болни. „За нас, босите, е невъзможно да преминем през нивата с тръни, па колкото и да сме жадни, и колкото и да е буен и свеж изворът от онази страна!“ – отново казват разслабените от греха. Затова човеколюбивият Господ Сам минал бос по нивата и сега, от другата страна, вика и призовава жадните при извора с живата вода. „Възможно е – казва Той. – Аз преминах през най-острите тръни и със Своите нозе ги притъпих; и тъй, елате!“

       „Макар и да е лек кръстът, за нас е невъзможно да го понесем! И ако кръстът е път, за нас е невъзможно да тръгнем по този път!“. Така говорят болните от греха. Затова човеколюбивият Господ е взел най-тежкия кръст върху Себе Си, за да покаже, че това е възможно.

       В днешното Евангелие Господ препоръчва Кръста – това горчиво лекарство, на всеки, който желае да се спаси от смъртта.

       Господ е казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Господ не принуждава хората насила да вземат кръста си и да вървят след Него – Кръстоносеца. Защото преди да каже това, е предсказал Своите страдания, а именно: че трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне (Марк 8: 31). Той дошъл за това – да бъде Път. Да бъде Първи в страданията и Първи в славата. Дошъл, за да покаже, че е възможно, и да направи възможно всичко онова, което хората смятали за невъзможно.

       Той не притиска и не заставя, а предлага и препоръчва. Който иска! По своята свободна воля хората са паднали в болестта грях, по своята свободна воля трябва да се лекуват и оздравеят от греха. Той не крие, че лекарството е горчиво, прегорчиво, но Той облекчава хората с това, че Сам, макар и здрав, първи взел лекарството и показал неговото ефикасно[1] действие.

       Нека се отрече от себе си. И първият човек – Адам, се отрекъл от себе си тогава, когато паднал в грях, но той се отрекъл от себе си истински, по същество от себе си. Искайки сега хората да се отрекат от себе си, Господ желае те да се отрекат от лъжливото си състояние. Казано по-просто, Адам се отрекъл от Истината и се прилепил към лъжата; сега Господ иска от Адамовите потомци да се отрекат от лъжата и отново да се съединят с Истината, от която са отпаднали. Оттук – отречи се от себе си означава – отречи се от измамното псевдобитие, което ти се представя за твоя същност, която е от Бога. Отречи се от земните окови, които омотават духовността, и от страстите, които задушават добродетелите; и от робския страх, който е затъмнил синовния Божий образ в тебе; и от ропота против Бога, който е умъртвил духа ти на послушание към Него. Отречи се от лошите мисли, лошите желания и лошите дела. Отречи се от идолопоклонническото почитане на природата и на собствената си плът. С една дума, отречи се от всичко онова, което мислиш, че си ти, а всъщност не си ти, а са дявол и грях, тление, измама и смърт. О, отречи се от лошите навици, които са ти станали втора природа, а именно, от тази втора природа се отречи, защото това не е природата, която Бог е сътворил, а натрапени и закоравели в тебе лъжа и самоизмама – олицетворение на лъжата, която се крие под твоето име и ти [се криеш] под нейното.

       Какво означава да вземеш кръста си? Означава доброволно да приемеш от ръката на Провидението всяка лековита горчивина, която ти се подава. Ако настъпят велики катастрофи, бъди послушен на Божията воля като Ной. Иска ли се от тебе пожертвование, дай го с такава вяра в Бога, с каквато Аврам щял да принесе своя син в жертва. Ако изгубиш имот, умрат ли ти неочаквано деца, сполети ли те люта болест, понеси всичко с търпение като Иов, без да отделяш сърцето си от Бога. Изостави ли те приятел и обкръжат ли те врагове, понеси всичко без ропот и с надежда в скорошната Божия помощ, както постъпвали апостолите. Ако те изведат заради Христа на лобното място, бъди благодарен Богу за такава чест, подобно на хилядите християнски мъченици. От тебе не се иска да направиш нещо, което никой преди тебе не е правил, а да следваш множеството примери на другите, които са изпълнили Христовата воля: апостолите, светиите, изповедниците и мъчениците. Трябва да знаеш още, че искайки нашето разпятие на кръста, Господ иска само разпятието на стария човек, съставен от лошите навици и служението на греха. Защото с това разпятие се умъртвява старият, скотоподобен човек в нас, и оживява нов, богоподобен и безсмъртен. Както говори и апостолът: Ветхият наш човек е разпнат с Него – и веднага обяснява защо е разпнат – …та да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6: 6). Кръстът е тежък за стария, плътския човек, тежък е за плътта със страстите и похотите (Гал. 5: 24), но не е тежък за духовния човек. Кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия (I Коринт.1: 18). Затова се хвалим с Христовия Кръст; хвалим се и със своя, заради Христа, кръст. Господ не иска да вземем Неговия Кръст, а своя кръст. Неговият Кръст е най-тежък. Той не се разпънал на Кръста заради Свои грехове, а заради нашите; затова Неговият Кръст е най-тежък. Ние се разпъваме заради своите собствени грехове; затова нашият кръст е по-лек. И когато страдаме най-много, не трябва да казваме, че страдаме твърде много и прекомерно. Господ е жив, Той знае мярката на нашите страдания и не допуска да страдаме повече, отколкото можем да понесем. Мярата на нашите страдания е определена и пресметната не по-малко [точно] отколкото мярата между деня и нощта, или мярата за движението на звездите. Увеличава ли се нашето страдание, става ли кръстът ни по-тежък, увеличава се и Божията сила, както казва и апостолът: Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (II Коринт. 1: 5).

       Преди всичко, за нас е голяма утеха, задето Господ ни призовава да Го последваме. Нека Ме последва! – казва Господ. Защо Господ призовава онези, които взимат кръста си? Първо, затова, за да не паднат и да се разбият под кръста. Така жалка е човешката слабост, че и за най-силния човек е претежък и най-лекият кръст, ако го носи без небесната помощ. Вижте как се отчайват невярващите и при най-слабия удар! Как се бунтуват срещу небето и земята при едно убождане с игла! Как безпомощно се мятат наляво и надясно, търсейки опора и защита от празнотата на този свят, като видят, че той не може да им даде опора и защита, защото и целият свят е една отчаяна празнина! Затова Господ ни призовава да Го последваме. Защото само като вървим след Него, ние ще можем да останем под кръста си. В Него ще намерим сила, храброст и утеха. Той ще ни бъде светлина по тъмния път, здраве в болестите, другар в самотата, радост в страданията и богатство в бедността. При болния се оставя светило да гори през цялата нощ. И в нощта на този живот ни е необходима неугасващата Христова светлина, която облекчава болките ни и крепи надеждата ни за разсъмването на деня.

       Втората причина, поради която Господ желае да бъде следван, е също така важна, както и първата, и се отнася до целта на доброволното отричане от себе си и в кръстоносенето. Мнозина привидно са се отричали от себе си, та още повече да се самоизтъкнат на този свят. Мнозина са налагали на себе си труд и страдания само за да им се възхищават и да ги славят хората. Мнозина са постъпвали така и до ден днешен постъпват тъй, най-вече между езическите народи, за да се сдобият чрез това с някаква вълшебна и магьосническа сила и чрез нея да могат да властват над хората, пакостейки на едни и облагодетелствайки други, и всичко това от пусто лично самолюбие и користолюбие. Такова самоотричане не е никакво самоотричане, а самопревъзнасяне, и такъв кръст не води към възкресение и спасение, а към окончателна гибел и предаване в ръцете на дявола. Онзи пък, който със своя кръст следва след Христа, е свободен от всякаква гордост, всякакво превъзнасяне над другите хора и от каквото и да е желание за светска слава и полза. Както един болен приема лекарството, не за да покаже как той може да изпие такова горчиво лекарство, а за да оздравее, тъй постъпва и християнинът, като се отрича от себе си, т.е. гнуси се от своето болно същество, взима кръста си като горчиво, но спасително лекарство, и върви след Христа – своя Лекар и Спасител, не за да го хвалят и прославят хората, а за да спаси своята душа от смъртоносното безумие на този свят и от червея, и огъня на другия.

       Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Ето ясни и категорични думи! Ето огън, който иска да изгори стария човек до корен, и корена! Христос Господ не е дошъл само да поправи света, а да го пресътвори, да го прероди; да хвърли старото желязо в огъня и да отлее ново. Той не е монтьор, а Сътворител, Той не е кърпач, а тъкач. Който иска да запази едно старо червясало дърво, ще го изгуби. Той може да се грижи колкото си ще за дървото – да го полива, да го кастри, да го огражда, да го пази – червеите ще го проядат отвътре и дървото неминуемо ще изгние и ще умре. Който отсече червивото дърво и заедно с червеите го хвърли в огъня, па насочи вниманието си към младите издънки и ги опази от червеите, той ще запази дървото. Който иска да запази своята стара Адамова душа, проядена и загнила от греха, ще я изгуби; защото такава душа Бог не допуска пред Своето лице, а който не застане пред Божието лице, ще е като несъществуващ. А който изгуби своята стара душа, той ще спаси новата си, отново родена от Духа (Иоан 3: 6) и венчана с Христа душа. Всъщност, душата представлява нашия живот, затова в някои преводи на Свещеното Писание се казва: Който иска да спаси живота си,и – който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси. Тълкуванието и в двата случая е едно и също. Защото, който иска на всяка цена да запази своя временен живот, ще изгуби и двата живота – и временния и вечния. Временния, защото колкото и да успее да живее на земята, най-накрая при смъртта ще трябва да го загуби, а вечния, защото не се е трудил и старал за него. Който пък се труди, чрез Христа, да получи безсмъртния живот, той ще го получи и запази във вечността, макар че е изгубил този временен, смъртен живот. Този временен и смъртен живот човек може да изгуби заради Христа и Евангелието, или тогава, когато е необходимо да го жертва и да умре мъченически за Христа и Неговото Евангелие; или пък тогава, когато презре сегашния временен живот като грешен и недостоен, па с цялото си сърце и с цялата си душа, и с всичките си сили се устреми към Христа, и се предаде в служба Нему, давайки Му всичко и надявайки се за всичко Нему. Някой може да изгуби душата си, т.е. своя живот, било чрез самоубийство, било чрез жертване за някаква несправедлива кауза, било в свада и раздор. На такъв не е обещано, че ще спаси душата си, т.е. живота си. Защото е казано: Заради Мене и Евангелието. Само Христос и Евангелието са несравнимо по-добри от нашите души. Това е най-великото съкровище във времето и във вечността и нито един човек не бива да се колебае да пожертва всичко за това незагиващо съкровище. Но защо Господ добавя и Евангелието? Не е ли достатъчно само казаното: Заради Мене? Не е достатъчно. Господ казва: Заради Мене и Евангелието, та с това да разшири причините за умирането за Него и за живот в Бога, и така да се увеличи числото на онези, които се спасяват. Спасява се, значи, онзи, който изгуби живота си заради живия и безсмъртен Христос. Но се спасява и онзи, който изгуби живота си заради Христовото дело в света и Неговото свято учение. Най-после се спасява и онзи, който изгуби живота си и заради една-единствена Христова заповед или едно-единствено Негово слово. Господ е Законодателят на живота; който се жертва за Законодателя, той се жертва за Неговия Закон, и обратно, който се жертва за Неговия Закон, се жертва за Него. Отъждествявайки Себе Си със Своите дела и със Своето учение, чрез това Господ разширява възможността за спасението на мнозина.

        Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? С тези думи се изясняват предхождащите ги. От тях става ясно, че Господ цени човешката душа повече от целия свят. От тях се узнава каква душа човек трябва да загуби, за да спаси душата си – повредената душа, потънала в света, обременена от света и поробена от света. Изгуби ли човек така наречената душа, ще спаси своята душа; отхвърли ли измамния живот, ще получи своя истински живот.

       Каква полза да се придобие целият свят, когато светът е предопределен за гибел, а да се повреди на душата, предназначена за безсмъртие? Светът се приближава към своя край и най-накрая ще бъде изхвърлен като овехтяла износена дреха. Истинските души, христолюбивите души, тогава ще полетят в Царството на безсмъртната младост. Краят на света е начало на нов живот за душата. Каква е ползата, значи, за човека от този свят, когато той ще трябва скоро да се раздели с него, както и целият свят в недалечно време ще трябва да се раздели от битието и да изчезне като преминал сън? Какво ще му помогне безпомощният мъртвец? И какъв откуп ще даде човек за душата си? Ето, и целият свят да е негов, Бог не би приел света вместо душата. Ала и светът не принадлежи на човека, а на Бога; Бог го е създал и дал на човека за временно ползване, за постигане на нещо по-добро, по-добро и по-скъпоценно от света. Най-великият дар, който Бог е дарувал на човека, е богоподобната душа. И този най-велик дар Бог, в Свое време, ще си го поиска обратно. Човек нищо не може да върне Богу, освен душата си. Душата е цар, а всичко останало – роб. Бог няма да приеме роба вместо царя и нищо временно вместо безсмъртното. О, какъв откуп ще даде човек за душата си? Докато човек е в тяло на този свят, той се увлича от много блага в него; но като се раздели с тялото, тогава вижда, ох, само да не бъде късно, че освен Бога и душата няма други ценни неща. Тогава и наум няма да му дойде за някакъв откуп на душата. О, какво ужасно е състоянието на грешната душа, когато се късат всички нейни връзки със света и с Бога, и как тя, гола и прегола, осиромашала и преосиромашала, се окаже в духовния свят! Кого да повика на помощ? Чие име да спомене? За чий скут да се залови, като пада надолу в бездънна пропаст – вечно падане в пропаст без дъно? Блажени са пък онези, които в този живот са се хванали за Христа, и които са навикнали да призовават денонощно Неговото Име, неотделимо от дишането и биенето на сърцето си. Пред пропастта те ще знаят Кого да повикат за помощ. Те ще знаят Чие Име да споменат. Те ще знаят за Чий скут да се заловят. Наистина, те ще са вън от опасност под закрилата на възлюбения Господ.

       Но ето го и най-големия страх за всички онези, които в този живот са нямали страх от греха.

       Господ казва: Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. Чуйте това, всички вярващи, и не разчитайте чрезмерно на Божието милосърдие. Наистина, върху непокаялите се богохулници Божията милост се излива само в този живот, а на Страшния Съд правдата ще замени милостта. Чуйте това всички вие, които с всеки изминал ден се доближавате до неизбежната смърт, чуйте и треперете с душа и сърце. Тези думи не са казани от вашия враг, а от най-големия ви Приятел. Тази същата уста, която и от Кръста е простила на враговете, е казала тези страшни, но справедливи слова. Който на този свят се срамува от Христа, в края на този свят и Христос ще се срамува от него. Който се срамува пред грешниците от Христос, и Христос ще се срамува от него пред светите ангели. С какво ще се хвалиш, човече, ако се срамуваш от Христос? Ако се срамуваш от Живота, значи се хвалиш със смъртта! Ако се срамуваш от истината, значи се хвалиш с лъжата! Ако се срамуваш от милосърдието, значи се хвалиш със злобата! Ако се срамуваш от правдата, значи се хвалиш с неправдата! Ако се срамуваш от страданията на Кръста, значи се хвалиш с идолските гнусотии! Ако се срамуваш от безсмъртието, значи се хвалиш със смъртното тление и гробната смрад! И в края на краищата, пред кого се срамуваш от Христос? Дали пред някой по-добър от Христа? Не – защото няма никой по-добър от Христа. Значи се срамуваш от Христос пред някой по-лош от Христа. Дали синът се срамува от своя баща пред мечката и дъщерята – от своята майка пред лисицата? Защо ти, значи, би се срамувал от Най-Добрия пред злия, от Най-Чистия – пред нечистия, от Най-Могъщия – пред нищожния, от Най-Мъдрия – пред глупавия? Защо би се срамувал от величествения Господ пред прелюбодейния и грешен род? Не ли затова, че този род е постоянно пред очите ти, а Господ не се вижда? Но още съвсем малко и Господ ще се яви в слава, на облаци от ангели, и този род ще изчезне пред Неговите нозе като прах от силен вятър. Тогава няма да се срамуваш от Господа на славата, а от себе си, но този твой срам тогава ще е безполезен. По-добре се срамувай сега, докато този срам още може да ти помогне, срамувай се сега пред Христос, а не от Христос пред всички. Защо Господ казва: От Мене и от думите Ми? Който се срами от Мене,означава, който се съмнява в Моето божество и в Моето божествено въплъщение от Пречистата Дева, и в Моите страдания на Кръста, и в Моето Възкресение, и се срами от Моята бедност и от Моята любов към грешниците. Който се срами от думите Ми, означава: който се съмнява в Евангелието, или който се отрича от Моето учение и чрез ереси внася смут и раздор между вярващите, или който се превъзнася над Моето Откровение и се опитва да го подмени с някакво друго свое учение, или преднамерено го крие и премълчава Моите слова пред силните и властните на този свят, срамувайки се от Мене и страхувайки се за себе си. Христовите слова са животворен тестамент за света, както и Неговите страдания, Неговото Тяло и Неговата Кръв. Господ не отделя Своите думи от Себе Си, нито пък им придава по-малко значение от Своята Личност. Неговото Слово е неразделимо от Него. Неговото Слово има сила като Неговата Личност. Затова е казал на Своите ученици: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал (Иоан 15: 3). Със Своите Слова Той чистил души, лекувал болни, прогонвал демони, възкресявал мъртви. Неговото Слово е творческо, очистващо, животворно. Но всъщност, какво е чудното, когато в Евангелието се казва: Бог беше Словото (Иоан 1: 1)?

       Господ нарекъл този род прелюбодеен в широкия смисъл на думата, подобно на древните пророци, които наричали прелюбодеяние и поклонението на други „богове“ (Иезек. 23: 37). Прелюбодеец е всеки, който забравя своята жена и тръгва с чужда, но прелюбодеец е и всеки, който забравя за живия Бог и започва да се кланя на творението. Който изостави вярата в Господ и повярва в хора, и любовта към Бога постави и я отдаде на хора или предмети, той прелюбодейства. С една дума, всички грехове, които отдалечават твоята душа от Бога и я привързват към някого или нещо вън от Бога, могат да се нарекат с едно общо име – прелюбодейство, защото всички те имат свойствата на прелюбодеянието на мъжа или на жената. Който, значи, се срами от Христос Господ – Жениха на човешките души, пред тоя прелюбодеен и грешен род, наистина прилича на невеста, която пред развратените хора се срамува от своя жених. Господ не казва само грешен род, а прелюбодеен и грешен. Защо? За да изобличи прелюбодеянието. Под прелюбодеяние тук са включени всички най-тежки грехове, отровни и смъртоносни, които най-много отклоняват човека от следването на Христа, от самоотричането, от кръста и от новото прераждане[2].

       Но ето, колко чуден е краят на днешното евангелско четиво: Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила (Марк 9: 1). От пръв поглед човек би казал, че тези думи нямат връзка с казаното преди. Всъщност, връзката е ясна и завършекът е удивителен. Господ не иска да остави Своите вярващи без утеха. Призовавайки ги да вземат своя кръст, да се отрекат от себе си и душата си, и предупреждавайки ги за страшното наказание, ако се срамят от Него и Неговите слова, сега Господ, след бурята, поставя на небето дъгата. Той желае да покаже и наградата за онези, които Го послушат и тръгнат след Него със своя кръст. Тази награда някои ще получат и преди края на света и Страшния Съд, та дори и преди края на техния живот, тук на земята. Истина ви казвам: Те няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. Колко премъдър е Господ в Своите проповеди! Никога не говори за присъдата, без да спомене за наградата; нито изобличава, без да похвали; нито посочва на хората трънливия път, без да спомене и радостта в края на пътя; не заплашва, без да даде и утеха. Той не оставя небето покрито от тъмни облаци, без скоро да покаже сиянието на слънцето и красотата на дъгата.

       Но кои са тези, които не ще вкусят смърт докле не видят царството Божие, дошло в сила? Господ говори пред насъбралия се народ и Своите ученици и казва: Тук стоят някои. За кои говори Господ? На първо място – за всички онези, които ще изпълнят Неговите заповеди за носенето на кръста и самоотрицанието. Още в този живот те ще почувстват в себе си силата на Божието Царство. Върху тях ще слезе Духът Божий, Който ще ги очисти, просвети и ще им отвори вратата на небесните тайни, както по-късно станало с апостолите и с архидякон Стефан. Не видели ли апостолите в деня на Петдесетница Царството Божие в сила тогава, когато им била изпратена сила свише? Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия (Деян. 7: 55). Ами евангелист Иоан не видял ли в часа на своята смърт Царството Божие? И апостол Павел не се ли възнесъл до третото небе, преди да вкуси смърт? Но да оставим апостолите. Кой знае колко от онези, които по време на Христовата проповед, стоейки там, са почувствали силата на Светия Дух и са видели Царството Божие, Което идва още преди раздялата с този свят? Но освен това тълкувание, някои свещени тълкуватели на Евангелието придават на горните Христови слова и друго значение. Именно, те отнасят горните думи на Спасителя към тримата ученици – Петър, Иаков и Иоан, които скоро след тази проповед видели на Тавор Преобразения Господ в присъствието на Моисей и Илия. Няма съмнение, че това тълкувание е вярно, но то не изключва и онова, първото. Тримата апостоли наистина са видели Царството Божие в сила на Таворската планина, когато Господ се показал в Своята небесна светлина, и когато от другия свят се явили Моисей и Илия – от едната и от другата страна на Господа на славата. Но никой не трябва да мисли, че това е единственият случай, когато смъртни човеци са видели как Царството Божие идва в сила. Това събитие на Тавор е величествено и посвоему изключително, ала то не изключва и безброй други случаи, когато смъртни хора в този живот да са видели, макар и по друг начин, Царството Божие в сила и слава.

       Ако искаме и ние да видим Божието Царство как идва в сила преди да вкусим смърт, днешното евангелско четиво ясно ни разкрива при какви условия става това. Да вземем доброволно кръста си и да тръгнем след Господ. Да се постараем да изгубим своята стара душа, своя грешен живот и да се научим, че по-важно за човека е да спаси душата си, отколкото да придобие целия свят. Така ще се удостоим по Божията милост и ние да видим Царството Божие, велико в силата и несравнено в славата, където ангелите заедно със светиите непрестанно прославят живия Бог – Отец, Син и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – сияйно, блестящо (бел. прев.)

[2] Става дума за духовно-нравствено прераждане, а не за физическо, за което някои учения говорят (бел. прев.).

imageАвторПубликувано наКатегории  
Категория: Други
Прочетен: 76 Коментари: 0 Гласове: 0
03.04 08:57 - СИНАКСАР
 НЕДЕЛЯ   ТРЕТА   НА   ВЕЛИКИЯ   ПОСТ -КРЪСТОПОКЛОННА

 

В тоя ден - трета неделя на Великия пост празнуваме по­клонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста някак, като че ли и ние се разпъваме, умъртвявайки грехов­ните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес, в средата на великопостното поприще, св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена за Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Хри­стос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се  прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).

Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен.

Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извър­шеното от Христа спасение.

Първоначално кръстът е бил в употреба у римляните като нака­зателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни дея­ния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че упра­вителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отвратително изобретение на човешкя ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществе­ната свобода и величието на империята.

Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22—23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилата най-позор­ното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали - разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, висо­ката температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчи­телна жажда — всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от ху­лите и подигравките на тълпата.

Eто, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образова­ните елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия - за един Бог, Който според тях се показал толкова слаб, та се оставил да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против хри­стияните. Не било лесно и за юдеите да повярват в Христа, разп­натия, имайки пред вид думите на Писанието: „Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво" (Втор. 21:23). Затова Апостолът пише: „Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство" (1 Кор. 1:23). И въпреки това апо­столската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14), Изображе­нието на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и пред­мет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиян, живял в края на втория и началото на третия век, пише: „При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на лампите, при оти­ване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си". А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиян: „Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш, само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай". Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и пред­мет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: „Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане христия­нин): „Вярваш ли в Христа?" - той ще отговори: „Вярвам!" и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ".

След победата на св. Константин Велики над езичника Максентий, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Иоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си; започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдо­вете, църквите, оръжията, гробовете, официалните документи (до­говори, завещания и др.), при подписи — в знак на истинност на подписаното и пр. „Ние, пише св: Иоан Златоуст, поставяме кръ­ста на себе си, над леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън".

За същото свиделствува и св. Кирил Иерусалимски ( + 386): „И тъй, да не се сра­муваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме. на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста, спомнят си за Разпнатия" (13 огл. поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение, В древната Църква с кръста са били правени т. нар. „екзорциции"   (заклинания)   над   обладани   от   нечисти   духове.

Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VI Вселенски събор: „Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение."

Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утрената преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни Св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поети­чен обрат за възхвала на Разпнатия нас ради и нашего ради спасе­ния, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.

Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и ду­ховното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествувайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да коленичим пред неговото подножие и да кажем:

„Кресту Твоему покланяемся, Владика, и святое Воскресение Твое славим!" Амин!

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 127 Коментари: 0 Гласове: 1
 В НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

 

 Вие се възкачихте на кръста, като дадохте обет да се противите на греха

 

Известно ви е защо ни се предлага за честване и поклонение на Честния Кръст Господен по средата на Великия пост. С това на онези, които още не са се покаяли, се казва: “Ето правосъдният Бог не е пощадил Своя Единороден Син, то каква пощада можете да очаквате вие, ако останете без покаяние във вашите грехове? Отвърнете се от греха и се върнете на правия път! А на тези, които вече са се покаяли и са започнали да се трудят над изправянето на живота си, с това се казва: “Виждате колко усилия струва грехът. Внимавайте, не се поддавайте повече на греха и не изменяйте на дадения от вас в покаянието ви обет да бъдете занапред изправни пред Господа”.

Към тези последните искам да се обърна сега и да им повторя въодушевяващите думи на апостола: Братя, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки (Срв.: 1 Кор. 16:13).Вижте Господа, Който заради вас прие разпятие на Кръста. След като се възкачи на Кръста, Той не слезе от него, докато не предаде духа Си на Бога Отца. Ето че и вие сте се възкачили на кръста, като сте дали обет да се борите с греха и сте започнали борба със страстите и похотите си. Не слизайте от този кръст, каквито и изкушения и изпитания да ви се случват. Враговете на Бога, като обкръжили от всички страни Кръста Му, викали: Нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него (Срв.: Мат. 27:42). Но Господ не ги послушал. Не слушайте и вие, когато враговете на нашето спасение започнат да ви увещават да слезете от кръста си и да ви подмамват да изоставите борбата си със страстите и похотите. Стойте, братя, и не се поддавайте.

Да падате отново в предишните грехове, след като вече сте дали обет да не грешите и сте получили за това прошка на греховете си и сте се удостоили с Причастието със Светите Христови Тайни - това значи да извършите страшно и ужасно престъпление. Вижте какво казва за това апостолът: казва, че онези, които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светаго Духа и са вкусили от добрата реч Божия и от силите на бъдещия век (Срв.: Евр. 6:4, 5), повторно разпъват в себе си Сина Божий (Срв.: Евр. 6:6), ако отново отпадат от Бога и се предават на нечистота и безпътство. Нека никой от покаялите се да не оставя без внимание тези страшни думи, а по-добре седни и размисли дали не се отнася и за теб тази присъда, ако отново си паднал. Не си ли просветен вече в покаянието? Да, просветен си. Беше в заслепление. Дойде благодатта и просвети мислените ти очи, видя гибелната бездна, дойде на себе си и се опомни. Не вкуси ли доброто Божие слово? Да, вкуси, когато слушаше с утешение, че ти се отпускат всичките грехове. Не стана ли причастник на Светия Дух и Небесния Дар? Да, стана, когато се причасти със Светите Христови Тайни и с това Причастие прие в себе си Самия Господ. Ако всичко това ти е дадено, то когато отново паднеш, ще те застигне и отреденото за онези, които отново отпадат след такива милости. Тоест, ако ти, след като си се сподобил с такива щедрости, повторно се предадеш на греха, повторно ще разпънеш в себе си Сина Божий. Осъзнай това и не смей повече да грешиш.

Някой може да си помисли дали апостолът не е написал това само за да ни стресне. Защото как може сега отново да бъде разпнат Господ, който е прославен и седи отдясно на Бога и Отца? Така е, сега вече никой не може да го направи, но и не това иска да каже апостолът, а иска да покаже колко голяма е тежестта на греха, когато се падне в него след обновлението в светото Кръщение и в покаянието, което е второ кръщение. И казва, че тежестта на този грях е толкова голяма, колкото голяма е тежестта на греха на онези, които на дело са разпънали Господа. Като падаш отново в грях, ти заставаш редом с онези, които са разпъвали Господа, удряли са Го, заплювали са Го, били са Го по лицето, бичували са Го, слагали са трънения венец на главата Му, приковавали са Го към Кръста, обиждали са Го, пробождали са с копие ребрата Му. Та нали когато Господ е страдал, Той ни е освободил от греховете ни. Всяка черта от Неговото страдание очиства греха във всеки от нас. Така например някой удар на бича е бил за твоите предишни грехове. Когато ти си се покаял и си се обърнал към Господа, заради този удар са ти простени всичките грехове. А когато отново паднеш в грях и повториш греховете си, с какво отново да бъдат покрити те и заради какво отново да ти бъдат простени? Не по друг начин, а пак заради друга черта от Неговото страдание, например заради следващия удар на бича. Излиза, че този удар е за теб, за твоя грях. Нужен е заради греха ти, твоят грях Му го нанася. Ако го е нямало този твой нов грях, нямало е да бъде нужен и новият удар заради теб. Дори ако следващият удар е вече нанесен, но той не е заради теб, а заради някой друг. Ти си очистен заради предишния удар. Не повтаряй отново греха си, и няма да бъде нанесена заради теб нова рана на страдащия Господ. Ето това запечатай живо в ума си, в борбата си със своя грях. Когато се приближи до теб грехът и започне да те повлича, помисли си, че ако се съгласиш с него, то ако извършиш грях, ще удряш или бичуваш, или заплюваш Спасителя - и веднага ще се отдръпнеш от греха като от някакво страшилище.

В отечниците се разказва, че в Египет живял един грешник, който след изповед и свето Причастие никак не опазвал себе си, а веднага щом му се удавал случай отново падал в предишните грехове, след всяко говеене. Но колкото и лош да бил и колкото и немощта да го надвивала, Господ се съжалил над него и за негово вразумление му дал такова видение: върви той някъде сам и вижда, че към него се приближава някакво страшилище, подобно на човек с огромен ръст, космато, безобразно, нечисто, със светещи очи. Доближило го и като го потупало по рамото му, казало: “От какво се страхуваш, ние с теб сме приятели, на едно и също място ще бъдем”. Грешният, макар че много се уплашил, го попитал: “А ти кой си?”. “Аз - отговорило страшилището - съм онзи, който удари по лицето Иисуса Христа, а и всички, които след изповед и свето Причастие отново падат в грях, стоят редом с Иуда и с останалите, които измъчваха и разпнаха Господа”. Казал така и отминал в друга посока. Това видение така поразило грешника, че той веднага, като оставил всичко, се отдалечил в пустинята и там до края на живота си в строги подвизи оплаквал греховете си.

Този случай да ти бъде за свидетелство, че онези, които съгрешават отново след покаяние и свето Причастие, наистина поставят себе си заедно с разпъващите Господа, и с това убеждение имай страх в душата си и така я възпирай от всяко подхлъзване към грях, което възниква в похотите на сърцето ти и смущава доброто ти намерение - да пазиш себе си занапред чист и без падения.

Казвам това не за да тласна някого към отчаяние, а за да ви предпазя от грехопадения. Не трябва да се отчайваме, колкото и да грешим. Но какво удоволствие има в това доброволно да поставяме себе си в един ред с Иуда и с разпъналите Христа, и то като знаем, че възвръщането от такова съдружество е невъзможно. Може би много от разпъналите Христа са се вразумили, подобно на стотника. И Иуда щеше да бъде простен, ако се беше разкаял. Но всеки ще каже, че е много по-добре човек изобщо да не е бил в тълпата на онези, които са разпънали Христа, отколкото да е бил с тях и след това да се завръща с разкаяние, като удря с юмруци гърдите си. При това тези, които са се разкаяли, не са знаели кого са разпнали. А за себе си можем ли да кажем, че не знаем? Колко повече съзнателното падение утежнява греха? Разбира се, в момент на увлечение ослепяването ни напада и душата ни е завладяна от лекомислие, всичко ни се струва лесно; но това не е оправдание. Който за пръв път е помрачен от греха, за него все още може да има някакво извинение; но който няколко пъти е изпадал в тази беда и добре знае в какво се състои, как се приближава и до какво довежда това помрачаване, той какво извинение може да има? Чувството за неизвиняемост поражда ожесточение в сърцето, а ожесточението в сърцето води до неразкаяност. За Иуда казват, че когато е предавал Господа, не е мислел, че Той ще пострада, а е очаквал, че със Своята чудодействена сила ще премахне опасността. Но после, когато видял какво се случва, паднал духом, сърцето му се втвърдило и се отчаял. Ако той е знаел до какво ще доведе предателството му, едва ли би се решил на него. Но за нас и без изпитание на дело, всички подобни изходи са очевидни. Затова не е ли по-добре да не вървим по Иудиния път, макар и да не можем да кажем, че Господ няма да яви отново върху нас чудесата на Своето милосърдие. Господ винаги е готов да ги яви; но ето какво не можем да знаем предварително - дали сърцето ни ще понесе обрата към ожесточение и от ожесточение - към решителна неразкаяност след греха, към който сега ни увлича страстта. Ако още веднъж паднем, погиваме. Не е ли по-добре изобщо да не правим крачката, която може да ни подложи на такава крайна опасност и да не изкушаваме Божието милосърдие?

Ето с такива помисли ограждайте себе си и отрезвявайте душата си, когато дойде съблазънта на греха и започне да ви изкушава. Нали сега сте стъпили на добър път. Положете усилие да устоите. А че си струва да положите усилие, се вижда от бедата, в която ще изпаднете, ако не устоите.

Господ да умъдри всички вас за спасение и да ви дарува сили и мъжество на сърцето да противостоите на страстите и похотите, за да получите частта на спасилите се, а не на онези, за които е писано: ще погледнат на Тогова, Когото прободоха (Срв.: Иоан.

 

27 февруари 1866 година

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 31 Коментари: 0 Гласове: -1
  


http://blagovestnik.bg/03-04-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 50 Коментари: 0 Гласове: 1
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 962384
Постинги: 2564
Коментари: 0
Гласове: 786
Календар
«  Април, 2021  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930