Поучение за любовта

„Недей да имаш сто рубли, а имай сто приятели“ – казва една пословица. От нея е ясно,  че е добре да имаш приятели, а дори е и необходимо. „Един ум е добър, два – по-добри“ и „Един воин не е воин“ – казват други пословици. Но въпросът е в това, че приятелите са различни. Добрият приятел е незаменимо съкровище, а лошият е най-голямото зло. С първия, разбира се, е по-вероятно да се спасиш, а с втория повече от десет пъти е по-вероятно да пропаднеш. Затова, като избирате приятели, помнете, че те трябва да са добри, и без съмнение, при избора им трябва да сте изключително внимателни. Допаднал ти е някой човек – не му се доверявай и не откривай  веднага душата си пред него, а се вгледай в него и го изпитай. И ако след дълго изпитание видиш, че човекът наистина е достоен за твоето приятелство, сключи с него съюз и вървете с него ръка за ръка към Царството небесно. А ако разбереш, че човекът е лош, или го остави, или го доведи до пълно поправяне и едва тогава стани приятел с него.

„Възлюбени – се казва за това в Пролога, в поучението за любовта, – ако искаш да си приятел с някого и узнаеш, че този човек наистина се бои от Бога, както е казал и Господ: По плодовете им ще ги познаете (Мт. 7: 16), не се съмнявай в него. Но ако с постоянно наблюдение забележиш, че този, който търси твоето приятелството, има лъжлива любов към теб и животът му не е угоден на Бога, тогава бъди особено внимателен с такъв човек. И ако забележиш, че той крие в себе си някаква нечиста страст, че е ласкателен, че е склонен към празен смях, че е лицемер или изобщо иска да те спъне по пътя на спасението, в никакъв случай не следвай безумието му, а му кажи прямо и откровено, че изобщо не споделяш мислите му, и че той може да избере едно от двете: или да се поправи, или да се разделите.“

Да, братя, изборът на приятел е велико  дело. Свети Григорий Богослов е избрал за свой приятел свети Василий Велики и това е било полезно и за двамата. „Ние – казва Григорий – смятахме за свое задължение да обичаме добродетелта и да живеем в очакване на онова, което предстои, и живеехме на земята, отричайки се от всичко земно. Животът на единия служеше за пример в живота на другия.“

Давидовият син, Авесалом, избрал за свой другар изменника на своя баща – Ахитофел. И двамата загинали. Авесалом, като бягал от преследващите го войски на баща си, увиснал на косата си на едно дърво и бил убит. А Ахитофел от отчаяние се самоубил. Затова, не се сближавайте и не другарувайте с всеки срещнат, а изпитвайте, вглеждайте се, наблюдавайте човека и едва тогава се сприятелявайте с него. Иисус, син Сирахов казва: Ония, които живеят в мир с тебе, нека бъдат мнозина, но съветник да ти бъде един от хилядата. Ако искаш да придобиеш приятел, придобивай го след изпитване и не му се скоро доверявай (Сирах 6: 6–7). Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

До ленивите за молитва врагът има най-лесен достъп, а от усърдните бяга надалеч

Поучение по разказа за един презвитер, който видял демони в килията на един ленив монах, казал му да се моли през нощта и прогонил бесовете

Защо, братя, когато не се молим дълго време или когато изобщо се леним да се молим, духът ни е смутен и сърцето ни е неспокойно? Защо в това време помислите ни смущават и ни гнети някакво недоволство, и нямаме в ума добри мисли? И защо, обратно, когато се молим усърдно, когато сме прилежни към молитвата, сърцето ни винаги е спокойно, умът – ясен, а понякога даже изпитваме такова светло състояние на духа, че с радост бихме напуснали земята и литнали на небето? В първия случай се чувстваме зле от това, че когато сме лениви за молитва, врагът на нашето спасение има най-лесен достъп до нас. А във втория случай сме добре вследствие на това, че когато се молим усърдно, врагът бяга от нас и чрез молитвата ние го прогонваме далеч от себе си.

Един свещеник, който бил прозорлив, отивал да служи и видял в килията на един монах много бесове, някои от които били в образа на жени, други – на юноши, а трети – в различни образи, и всички се радвали и ликували. Свещеникът, като видял това, въздъхнал и казал: „О, до каква леност е стигнал този брат и затова бесовете го обкръжават!“. След службата той влязъл в килията на монаха и му рекъл: „Брате, налегнала ме е голяма скръб. Помоли се за мен! Вярвам, че ако кажеш молитва, ще ми стане по-леко“. Монахът отвърнал със смирение: „Отче, аз съм недостоен да се моля за тебе“. Но свещеникът продължил да го моли: „Няма да си отида от тебе, докато не ми дадеш дума, че поне една молитва всяка нощ ще казваш за мен“. Монахът се съгласил. Свещеникът сторил всичко това, за да подтикне ленивия монах към молитва. Монахът се помолил за иерея, умилил се и си казал: „О, окаяна душо, молиш се за свещеника, но защо не се молиш и за себе си? Кажи поне една молитва и за себе си“. И така прекарал цяла седмица, като всяка нощ казвал  по две молитви – една за свещеника и една за себе си.

След една седмица свещеникът отново трябвало да отиде в храма. Като минавал покрай килията на брата, пак видял около нея бесове, но вече те били обезсърчени. Разбрал, че молитвите на монаха са ги довели до униние, отишъл при него и му казал: „Братко, прояви любов и добави още една молитва за мен“. И заедно с това му казал и поучение, че не бива да е ленив. Бесовете, като видели след това, че монахът постоянно пребивава в молитва и се труди за Бога, прогонени от Божията благодат, избягали от него.

Виждате оттук колко тежък бич за врага на нашето спасение е молитвата, затова не я оставяйте. И как да е другояче? Какво е молитвата? Молитвата е разговор с Бога, единение с Него. А когато човек се предаде на Бога, нима врагът на нашето спасение може да има място тук? Разбира се – не! Не учи ли ни Сам Господ, че бесовете се прогонват с молитва? Той казва: Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост (Марк 9: 29). Затова постоянно се обличайте в това Божие оръжие и напълно ще поразите тлетворната змия, която се изправя срещу вас. Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

8https://blagovestnik.bg/29-04-2026/

За тези, които стават монаси не по призвание

Слово на св. Ефрем за непокоряващите се на игумена и братята монаси

Не всички стават монаси по призвание. Някои – без разсъждение, поради младостта си, други – заради семейни неуредици, трети – поради бедност или заради нещо друго. Не ще можеш да изброиш причините, поради които мнозина приемат монашество, без да имат никакво призвание или желание за това. От такива някои с времето стават отлични монаси и служат усърдно и честно на Бога. Други първоначално живеят добре, а след това се отбиват от правия път и започват да вършат неподобаващи неща. Защо, братя, се случва последното? Какво можем да кажем за това?

Свети Ефрем предупреждава: „Ако се случи някой брат да постъпи  в манастир не по призвание, а по някаква друга причина, ако не е благоразумен, дяволът веднага ще го погълне, като започне да му внушава такива мисли: „Защо се трудиш? И защо залягаш за добри дела? Нали няма да имаш никаква награда за това, че си дошъл в манастира не от усърдие, а по неволя. Ако не бяха такива обстоятелствата в живота ти, нямаше да дойдеш тук. Не се мъчи напразно! Така или иначе няма да имаш никаква полза от това“. Така дяволът, който мрази доброто, започва да изкушава монаха и ако монахът е безразсъден, с времето го довежда до гибел. Поддавайки се на дяволските внушения, монахът става нерадив, забравя за страхa Божий, започва да се кара с всички и да угажда на плътта си. Забравя за милостите, оказани му от игумена, и не им обръща внимание. Понякога безумно роптае и ридае и постепенно, без да забелязва това, сам себе си влачи към гибел. Вместо добри дела, той започва да върши злини и се лишава от Божията благодат.

Ето защо монасите, които постъпват в манастир без призвание, по някой път започват да вършат неподобаващи неща. Това е така, защото дяволът ги учи. Нека помнят това и на врага на нашето спасение, и на самите себе си да обявят война, и още в самото начало да прогонят злото от себе си. Нападнала те е скверна мисъл? Веднага се заеми с молитва и труд. Искаш да извършиш лошо дело? Противно на дявола и на себе си, направи добро дело. Скучно ти е? Върви и поговори със старците и благочестивите братя. Мисълта за греховете те кара да се отчайваш? Отиди при духовния си отец и разведри сърцето си със сълзи. Веселиш ли се? Радвай се и пей псалми или други църковни песнопения. Никога не унивай, никога не се отчайвай и ще се спасиш. Амин

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

До какво нравствено съвършенство могат да се издигнат отреклите се от света хора

Поучение по слово от Патерика

Някои от светите Божии човеци, които са се спасили в пустините, ни показват особено изумителни примери за себеотричане и духовно съвършенство. Освен Бога, те не знаели нищо и никого. Бог е бил всичко за тях и те живеели само с Бога и в Бога. Всичко това може да се види, например, от следното:

Преподобни Макарий Велики веднъж, когато бил на път за Нитрийската планина, бил помолен от старците да им каже нещо за назидание. Макарий им отговорил: „Ще ви кажа ето какво: Аз не съм монах, но съм виждал монаси. Когато веднъж бях в скита и седях в килията си, помисълът ми подсказа да отида във вътрешната пустиня. Отначало си помислих, че този помисъл е от бесовете, но после, като се успокоих, тръгнах и стигнах до едно блато, сред което имаше остров, а пустинните зверове идваха при блатото и пиеха от него. Видях между тях двама мъже, съвсем голи, и се уплаших, като помислих, че са духове. Но те, като ме видяха уплашен, ми казаха: „Не се страхувай, ние сме хора като теб“. Аз попитах: „Откъде дойдохте в тази пустиня?“. „Ние сме монаси – отговориха те, – но след като се съгласихме да напуснем манастира, дойдохме тук и вече тридесет години живеем на това място.“ Единият от тях беше от Египет, а другият от Либия. На свой ред те също ме разпитаха: „Разкажи ни какъв е светът и какво става в него“. Разказах им, а след това ги попитах: „Кажете ми, мога ли да бъда монах?“. Те казаха: „Ако човек не се откаже от всичко светско, не може да бъде монах“. Аз им рекох: „Аз съм немощен и не мога да живея като вас“. „Щом не можеш – отговориха те, – тогава седи в килията си и плачи за греховете си“. Отново ги попитах: „През зимата не ви ли е студено? А когато е лято, не изгаряте ли от жега?“. Те отговориха: „Бог така е промислил за нас, че не познаваме зимата, нито пък усещаме горещината през лятото“.

„И така, братя – завършил Макарий, – не съм бил монах, но наистина съм виждал монаси.“

Да, наистина монаси и дори повече от монаси са човеците, които Макарий е видял. Той видял земни ангели и небесни човеци. Те винаги можели да кажат заедно с апостола: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: „заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане“. Но във всичко това сдържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 8: 35–39).

Затова е вярно, че някои от светите Божии хора, спасили се в пустините, ни показват чудесни примери за себеотричане и духовно съвършенство. Но тези примери трябва да са ни особено скъпи, защото те ясно са ни показали, че Божията благодат е по-силна и от най-силната воля, и че любовта към Бога побеждава всичко. Нека помним това. Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

8https://blagovestnik.bg/27-04-2026/

8https://blagovestnik.bg/26-04-2026/

Евангелие за жените мироносици

Марк 15: 43 – 47; 16: 7 – 8, Зач. 69

       Чудна е любовта на живите към живите. Даже светлината на слънцето не е така чудна.

       Чудна е и любовта на живите към мъртвите. Даже тихата луна над езерото не е така чудна.

       Благороден е човекът, който се грижи за живите.

       Още по-благороден е човекът, който се грижи за мъртвите.

       Човек често се грижи за живите от себичност. Но къде е себичността при грижата за мъртвите? Щат ли мъртвите да му заплатят или да му благодарят?

       Някои животни погребват своите мъртъвци; и предавайки ги на гроба, ги предават на забрава. Но когато живият човек погребе умрял човек, той погребва с мъртвия и една част от себе си; и като се връща в дома си, носи и една част от погребания мъртвец в себе си.

       Това е особено ясно, ужасно ясно, когато сродник погребе сродника, и приятел – приятеля.

       О, гробари, в колко ли гробове вие вече сте погребани, и колко ли мъртъвци живеят във вас!

       Смъртта има едно свойство на любовта – и тя като любовта много обезличава онези, които я видят и останат живи. Прегърбената майка отива на гробовете на своите деца. Кой отива? Това са децата в майчината душа и майката, която отива на гробовете им. В майчината душа майката живее само в едно тясно кътче – целият останал дворец на душата е зает от нейните деца. 

       Така е и Христос, и то в несравнимо по-голяма мяра. Той стеснил Себе си в гроба, та хората – Неговите деца, да могат да се разширят в безкрайните райски дворци.

       Прегърбената [от скръб] майка ходи на гробовете на своите деца, за да ги възкреси в душата си, да ги умие със своите сълзи, да ги погали с мислите си. Майчината любов, поне за някое време, спасява мъртвите деца от изчезване и унищожение в този свят.

       Прегърбеният [от нашите грехове] Господ, залитайки под Своя Кръст и към Своя гроб, успял със Своята истинска любов да възкреси целия човешки род и завинаги да го спаси от изчезване и унищожение. Само дето Христовото дело е несравнимо по-велико от делото на която и да е в света останала сама майка, защото и Неговата любов към човешкия род е неизмеримо по-велика от любовта на която и да е майка към нейните деца.

Колкото и да са големи любовта и скръбта на майката, в нея винаги остават сълзи и когато самата тя слезе в гроба, отнася със себе си останалите сълзи. Господ пък пролял за Своите деца, за децата на целия този свят всички сълзи – до последната капка, и всичката си кръв – до последната капка.

Никога, о, грешнико, нито жив, нито мъртъв, няма да те оплачат по-скъпи сълзи от тези. Никога, нито майка ти, нито жена ти, нито децата ти, нито отечеството ти, не ще заплатят за тебе така скъпо, както Христос Спасителят е заплатил.

       О, самотни и бедни човече! Не казвай: „Кой ще скърби за мене, като умра? Кой ще ме оплаче?“.  Ето, Господ е скърбял и те е оплакал и жив, и мъртъв, по-искрено, отколкото би го сторила майка ти.

       Не приляга да се нарекат мъртви онези, за които Господ от любов е пострадал и умрял. Те са живи в живия Господ. Когато Господ за последен път посети земното гробище и затръбят тръбите, тогава всички ясно ще разберем това.

       Майчината любов не може да разделя мъртвите деца от живите. Още пък по-малко Христовата любов може да направи това. Господ е по-всевиждащ от слънцето. Той вижда близкия край на тези, които още живеят на земята, и вижда началото на живота на онези, които са се упокоили. За Онзи, Който е сътворил от нищо земята и човешкото тяло от пръст, няма разлика между земните гробове и гробовете от плът. Дали пшеницата ще е на полето или в хамбара – каква е разликата за стопанина, който и в двата случая мисли за пшеничното зърно, а не за сламата и за хамбара? Дали хората са в плът или в земята – каква е разликата за прозорливия Стопанин на човешките души?

       Пристигайки на земята, Господ направил две посещения на хората. Първото е на онези, които живеят в плътските гробове, а второто – на онези, които живеят в земните гробове. Той умрял, за да посети Своите умрели деца. Ах, както и майката до голяма степен умира, когато ходи на гробовете на своите деца!

       Грижата за мъртвите е единствената Божия грижа; всичко останало е Божия радост. Бог не се безпокои за безсмъртните ангели; Той се радва на ангелите, както и те на Него. Бог се грижи за хората, за онези, които умират по своята свободна воля, и които оживяват по своята свободна воля. Бог се грижи непрестанно как да възкреси хората. Затова Той, със Своите свети ангели, непрестанно посещава човешките гробове – подвижните и неподвижните. Велика е Божията грижа за мъртвите; велика е не затова, че Бог не може да ги възкреси, а защото всички мъртви не искат да възкръснат. Хората не желаят своето добро; затова е велика Божията грижа.

        О, колко е голяма радостта на небето, когато един мъртъв оживее, и за един грешник, като се покае! Един покаял се грешник – което е същото, каквото е умрелият духом да възкръсне, – носи на Бога по-голяма радост, отколкото деветдесет и девет ангела, на които не е необходимо покаяние. На небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лк. 15: 7).

       Колко благородна е грижата за мъртвите! Грижейки се за нас, в тази долина на мъртвите, ангелите Божии имат Божията грижа. Грижейки се за мъртвите, и ние имаме Божията грижа, и чрез това ставаме Божии приятели и Божии сътрудници.

       Но когато великият наш Господ и Бог умря като Човек, претоварен от човешките грехове, кой се погрижил за Него, мъртвия, от онези, за които Той вечно се грижи? Кой посетил Неговия гроб? Кой показал своята любов към Умрелия? Жените. Но не всички и не кои да са жени, а жените мироносици, чиито души били помазани с безсмъртната любов на нашия Господ, Иисус Христос. Техните души били преизпълнени с благоуханието на вярата и любовта, затова взели в ръцете си благоухания и отишли на гроба да помажат Христовото тяло.

       За това повествува и днешното евангелско четиво, т.е. за грижата на оживелите чрез Христовото учение към оживелия Безсмъртен.

                                                   Тогава дойде Йосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Имало още един знаменит[1] човек от Ариматея или Раматаим, на Ефремовата планина. Това бил пророк Самуил (I Цар. 1: 1). А Иосиф пък се споменава и от четиримата евангелисти и то изключително във връзка с погребението на умрелия Господ. Иоан го нарича ученик Иисусов, но таен (19: 38); Лука – човек добър и справедлив (23: 50); Матей – богат човек[2]. Той бил богобоязлив[3] по душа; т.е. боял се от Бога и очаквал Царството Божие. Освен че притежавал забележителни душевни качества, Иосиф същевременно бил и богат човек с обществено положение. Марк и Лука го наричат член от съвета. Значи, той, подобно на Никодим, бил един от народните старейшини. Като Никодим и той бил таен почитател и ученик на Господ Иисус. Но макар тези двамината да са били тайни последователи на Христовото учение, те били готови да се изложат на опасност, заставайки зад Христос. Веднъж Никодим казал в очите на озлобените еврейски старейшини – тогава, когато търсели сгода да убият Христа: – Осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят какво върши? На още по-голяма опасност се подхвърлил Иосиф Ариматейски, като се погрижил за Тялото на Господ тогава, когато всички явни Негови ученици се били разбягали, и когато еврейските вълци, заклали Пастира, можели всеки миг да подгонят и овцете. А че делото на Иосиф било опасно, ни известява и самият евангелист, казвайки – дръзна. Трябвало е, значи, повече от смелост, трябвало е дързост, за да се отиде и при царския наместник и да се моли за тялото на един от разпнатите осъдени. Но Иосиф, като великодушен, отхвърлил страха, отърсил се от всяка плахост и се показал като ученик на Иисуса Христа.[4]

       Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. Предпазлив и недоверчив, Пилат бил от онзи тип властници, които със сила покорявали и със сила владеели над чуждото. Той не можел да повярва на думите дори и на един такъв човек, какъвто бил благородният Иосиф. А може и наистина да е било трудно да повярва, че вече е издъхнал на Кръста Онзи, Когото той предишната нощ осъдил на разпятие. Освен това Пилат се показва и като верен представител на официалната римска формалистика – той вярвал повече на един стотник, който имал задължението да подсигури стражата на Голгота, отколкото на един известен народен старейшина. След като стотникът „официално“ потвърдил казаното от Иосиф, Пилат изпълнил искането на Иосиф.

       А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. Другият евангелист казва, че това е бил гробът на самия Иосиф – и Го положи в новия си гроб (Мат. 27: 60), в който още никой не бе полаган (Иоан 19: 41). Та така да се сбъдне казаното от пророк Исаия: Биде погребан у богатия (53: 9). Когато разпнем нашия ум и го погребем в обновено сърце като в нов гроб[5], тогава умът ни ще оживее и ще възкреси целия вътрешен наш човек. Нов гроб, освен това и запечатан, тежък камък, превален върху гробната врата, стража около гроба – какво означава всичко това? Всичко това са предпазни мерки на Божия Промисъл, та чрез тях, през вековете, да се затворят устата на всички невярващи, които ще се мъчат да доказват, че Христос или не е умрял, или че не е възкръснал, или пък че Неговото Тяло е било откраднато. Че Иосиф не е измолил мъртвото Тяло от Пилат; че Христовата смърт не е потвърдена официално от стотника; че Тялото не е погребано и гробът – запечатан в присъствието на приятелите и враговете Христови, та тогава да се каже, че Христос всъщност не е умрял, а само е заспал, че само е бил в безсъзнание, па се свестил.[6] Ако гробът не бил затворен с тежък камък и запечатан, и ако не бил пазен от стража, би могло да се каже, че наистина Христос е умрял и погребан, но че е откраднат от гроба от учениците Му. Ако пък гробът не бил съвсем нов, би могло да се каже, че Христос не е възкръснал, а някой друг мъртвец, който е погребан по-рано. Така всички предпазни мерки, които взели евреите, за да скрият истината, послужили по Божий Промисъл за утвърждаване на истината.

       Иосиф обвил Тялото в чиста плащаница (Мат. 27: 59) и Го положил в гроба. Ако искаме Господ да възкръсне в нас, трябва да го държим в чисто тяло. Защото чистата плащаница означава чисто тяло. Нечистото от лукави страсти и похоти не е място,  където Господ възкръсва и живее.

       Евангелист Иоан допълва описанието на останалите евангелисти, казвайки, че и Никодим дошъл на Христовото погребение, и донесъл  около сто литри смес от смирна и алой (т.е. Иосиф и Никодим), и взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват (Иоан 19: 39 – 40).[7] О, блажени и преблажени са тези дивни мъже, които с такава смелост, загриженост и любов взели пречистото Господне Тяло и го положили в гроба! Какъв удивителен пример за всички обичащи Господа! И какъв ужасен укор към онези свещеници и миряни, които със срам от света, небрежност и без любов пристъпват към самия потир, за да приемат в себе си пречистото и животворящо Тяло и пречистата и животворяща Кръв на Господа, и при това на възкръсналия и жив Господ!

       Но Иосиф и Никодим не били единствени от Христовите приятели, които можели лично да свидетелстват, че той е умрял, и че бил погребан. Тяхната грижа за мъртвия Господ е дело колкото на любовта към обожавания Господ и Приятел, толкова може би и на задължението, което им налага човечността към един страдалец за правдата. Но ето наблизо още две приятелски души, които внимателно гледали делото на Иосиф и Никодим, и се канели на дело да проявят най-чиста любов към Господа – двете жени мироносици – Мария Магдалина и Мария Иосиева!

       А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. Най-напред се споменава за две жени, а после за три. Двете били като наблюдатели на всичко, което се случило с Господ на Голгота. Те видели как тайните Христови ученици свалили мъртвото Тяло от Кръста; видели всичко, което после се случило с мъртвото тяло, и онова, което за тях било важно: видели гроба, където Тялото било положено. О, как биха радостно изтичали и те да помогнат на Иосиф и Никодим; да измият Тялото от Кръвта, да превържат и почистят раните, да срешат косата, да свият и наместят ръцете, внимателно да покрият главата с убруса и да обвият Тялото с плащаницата! Но не било нито обичайно, нито редно, те, заедно с мъжете, да вършат тази работа. По-късно те ще дойдат да свършат всичко това и да помажат Господнето Тяло с благовония. По-късно с тях ще дойде и трета мироносица – тяхна приятелка. Дух Светий ги сприятелил всичките. Кои са тези жени? Мария Магдалина вече е позната. Това е онази Мария, която Господ изцелил от беснуване, изгонвайки от нея седем бяса. Мария Иосиева и Мария Иаковова –  според тълкуванието на светите отци – това е една и съща личност. Саломия била Заведеевата жена, майката на апостолите Иаков и Иоан. Каква разлика между тези жени и Ева! От голяма любов те бързат да са послушни и на мъртвия Господ, докато Ева не искала да бъде послушна на Живия. Те били послушни и на Голгота, на местопрестъплението, кръвта и злобата, а Ева била непослушна в рая.

         И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев слънце. Всички евангелисти  са единомислени в това, че първият ден на седмицата е денят на Господнето Възкресение, т.е. утрото след събота, както категорично казва евангелист Марк: след като мина събота. Най-после всички са съгласни и в това, че жените посетили гроба Господен в този ден много рано. В това последното евангелист Марк малко се различава като казва: след изгрев слънце. Твърде вероятно е жените да са посетили гроба няколко пъти, колкото от любов към Покойника, толкова и от страх да не би безочните Христови врагове по някакъв начин да осквернят гроба и Тялото.[8] Защо самият Марк изрекъл такова противоречие, като казва: много рано и след изгрев слънце; ако под слънце тук не разбира не физическото слънце, а самия Господ, съгласно пророка, който казва: Ще изгрее Слънцето на правдата (Малах. 4: 2), визирайки Месията? Слънцето на правдата вече е излязло от подземната тъмнина в онзи ранен час, когато жените мироносици били дошли на гроба. Както Слънцето сияело преди слънцето при първото сътворяване на света, така То и сега, при второто сътворяване, при обновяването на света, засияло над човешката история, преди над земната природа да засияе физическото слънце.

        И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? Така си говорели жените, като се изкачвали към Голгота, не очаквайки нещо изключително. Женските ръце не били достатъчно силни да отвалят тежкия камък от гроба, защото бил много голям. Бедните жени! Те не се и досещали, че делото, за което с такава ревност бързали, вече било извършено още по време на живота на Господ на земята. Във Витания, в дома на Симон Прокажен, по време на вечерята, една жена изляла скъпоценно нардово миро върху Христовата глава. Господ свидетелства за това, като казва за тази жена: Като изля това миро върху тялото Ми, тя Ме приготви за погребение (Мат. 26: 12). Той ясно прозрял, че за Неговото Тяло след смъртта няма да има друго помазване. Ще запитате: „Защо Провидението е допуснало тези благочестиви жени да бъдат разочаровани така горчиво?“. Да купят скъпоценно миро, със страх да дойдат в тъмната и безсънна нощ на гроба и да не извършат онова дело на любовта, за което толкова са пожертвали? Но Провидението не наградило ли техния труд несравнимо по-богато с това, че вместо мъртвото Тяло им дарило живия Господ?

        И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха.

Като стигнал народът до Червено море, Моисей се оказал в затруднение – как да прокара път там, където не можело да се мине? И когато завикал към Бога, Червено море се разделило на две страни и изведнъж се отворил път. Така станало сега и с жените мироносици. С голяма грижа – кой ще им отвали камъка от гроба, те погледнали и видели, че камъкът е отвален, и безпрепятствено влезли в гроба. Но къде е стражата? Не била ли тя по-голяма пречка към гроба, отколкото тежкият камък върху гробната врата? Стражата по това време или още е лежала, примряла от страх, или вече се била разбягала из града и заеквайки, съобщавала на хората онова, което човешките уши, още от времето на праотеца Адам, не били чували. Никого нямало около гроба, който би могъл да им попречи, и нищо нямало върху гробната врата. Но в гроба имало някой, чието лице било като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг (Матей). На вид – юноша, а всъщност – ангел Божий. Жените се уплашили и навели лице към земята (Лука), защото било страшно да се гледа в неземната поява на Божия вестител – вестителя на  най-чудната и най-радостна вест на земята, откакто падналият човек започнал да се изхранва от земята. Това, дето Матей казва, че Божият ангел седял на отвалената плоча до гроба, а Марк, че ангелът бил вътре в гроба, не е никакво противоречие. Жените са могли най-напред да видят ангела на плочата, а след това са чули неговия глас вътре в гроба. Защото ангелът не е нещо плътско и трудноподвижно; за един миг той може да се появи, където желае. А това, че Лука споменава за два ангела, а Марк и Матей – за един, също не трябва да смущава вярващите. Когато Господ се родил във Витлеем, един ангел неочаквано застанал сред пастирите и те се изплашиха твърде много. Малко след това пък внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно (Лука). Може би на Голгота, при Възкресението на Господа, да са присъствали легиони Божии ангели; та какво, значи, е чудното, ако жените веднъж видели един, а после два ангела.

        А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. Прекрасният Божий ангел най-напред успокоява жените и ги избавя от страха и ужаса, та така да ги подготви за необикновената вест за Възкресението на Господ. Жените били най-напред изненадани да видят гроба отворен, а после и уплашени, задето не намерили в него Онзи, Когото търсели, а намерили някого, когото не очаквали да видят.

         Защо ангелът говори тъй определено: Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия.[9] За да няма никакво съмнение и никакво недоразумение за Онзи, Който е възкръснал. Така определено говори ангелът, колкото заради самите жени, толкова и за всички бъдещи векове и поколения. Със същото това намерение ангелът показва и празния гроб: Ето мястото, дето бе положен! Това, което ангелът казал, е излишно за жените, защото те го видели с очите си, ала не било излишно за човешкия род, за който Господ умрял и възкръснал. Той възкръсна, няма Го тук! Най-важната вест в историята на човечеството вестителят съобщава най-накрая и по възможно най-обикновен начин – Той възкръсна, няма Го тук! Той възкръсна, няма Го тук! За безсмъртното ангелско войнство по-неочаквана била смъртта на Господ, а не Неговото Възкресение. За смъртните хора – обратно. След това ангелът изпраща жените да съобщят радостната новина на апостолите и на Петър. Защо и на Петър? Затова, че Петър, без съмнение, се чувствал смутен повече от останалите ученици. Него трябва да го е гризяла съвестта, задето три път се бил отрекъл от Господа, и най-накрая побягнал от Него. Верността на апостол Иоан, с когото Петър стоял най-близо до Господа, още повече трябва да е усилвала угризенията на съвестта му. Защото Иоан не побягнал, а останал под Кръста на разпнатия Господ. С една дума, Петър трябвало да се чувства донякъде като предател на своя Господ, та изглежда му е било много притеснено между другите апостоли, а особено в присъствието на Пресветата Богоматер. Петър бил по име камък, но не и камък по вяра. Неговата колебливост и страхливост го правели презрян в собствените му очи. Трябвало е отново [Господ] да го изправи на нозе и да възвърне достойнството му на човек и апостол. Това и прави сега човеколюбивият Господ. Затова ангелът нарочно споменава Петър по име.

        Защо ангелът говорил за явяването на Господ в Галилея, а не за Неговото скорошно явяване в Иерусалим и около Иерусалим? Там ще Го видите, както ви бе казал (срвн. Марк 14: 28). Затуй, че Галилея била в по-голяма степен езическа отколкото Израилските предели, и Господ иска със Своето явяване там, в земята на езичниците, да покаже на учениците Си пътя на Своето Евангелие – къде е главната среда на апостолския труд и съзиждането на Божията Църква. По-нататък и затова, че там ще им се яви не в обстановка на страх, в който те живеели в Иерусалим, а като пред свободни хора, и не през нощта и тъмнината, а посред бял ден. За да не се каже: „На страха очите са големи; и под тежестта на страха обезумелите ученици уж видели Господа жив в Иерусалим“. Най-после Божият ангел говори за явяването на Господ в Галилея, мъдро премълчавайки Неговото явяване в Иерусалим, за да избие оръжието от ръцете на злите невярващи, които иначе биха казали, че учениците видели призрак поради внушението на ангела, т.е. видели Го затова, защото били духом напрегнати и очаквали да Го видят.[10] Но след възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея – казал Господ. Т.е. като Победител Аз ще отида преди вас в езическия свят, а вие Ме последвайте. И където и да ви прати на проповед Дух Светий, имайте[11] Мене пред себе си – Аз ще вървя напред и ще проправям пътя ви.

        И като излязоха скоро [от гроба], побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха. Дали били на небето или на земята? С кого са говорили? Какво чули? Такива неща и насън не са дохождали при хората; това не е сън, а наяве; че е наяве, било по-ясно от всичко. О, блажени са трепетът  и ужасът, които обхващат човека, когато му се отвори небето, и когато чуе глас на радост от своето безсмъртно и славно небесно отечество, от своето истинско отечество! Не е дребна работа да се види един от безсмъртните ангели Божии; не е дребна работа да се чуе глас от безсмъртни уста. По-лесно е да се понесат лицето и грохотът на цялата смъртна и тленна вселена, нежели гласът на един безсмъртен, който е сътворен преди сътворението на вселената, и който сияе с красота и младост, по-хубави от пролетна зора. Когато човекът Божий – пророк Даниил, чул гласа на ангела, казал за себе си: В мене сила не остана и видът на лицето ми се измени твърде много, не остана в мене бодрост. И чух гласа на думите му; и щом чух гласа на думите му, вцепенен паднах ничком и лежах с лице към земята (Дан. 10: 8 – 9). Как, значи, ужас да не обземе тези слаби жени? Как да не побягнат от гроба? Как да отворят уста и да проговорят? Къде са думите за описване на това видение? Господи, колко е неизказана Твоята чудна слава! За нас – смъртните, е по-лесно да я изразим с мълчание и сълзи, отколкото с език.

       И никому нищо не казаха, понеже се бояха. Т.е. по пътя не казали никому нищо; на никого от враговете и убийците Христови, от които гъмжал цял Иерусалим. Но естествено, казали на апостолите. Защото нито смеели, нито можели да не кажат, като им е заповядано от безсмъртния [ангел]. Как биха се осмелили да не изпълнят Божията заповед?! Ясно е, значи, че жените казали на онези, на които трябвало да кажат (вж. Лк. 24: 10), както и нищо не казали на онези, на които не трябвало да казват, и от които са се страхували.

       Ето, така завършило утринното неделно посещение на жените мироносици на Христовия гроб. Бедни са техните благовония, с които те искали да запазят от тление Онзи, Който чрез Себе Си пази небето от тление, и с които искали да помажат Онзи, чрез Когото благоухае небето! О, Господи благоуханни, единствено благоухание на човешките същества и на човешката история, как дивно Ти си наградил тези всеотдайни души, които и мъртъв в гроба не са Те забравили! От мироносици си направил от тях благовестници на Твоето Възкресение и на Твоята слава! Те не помазали с благовония Твоето мъртво Тяло, а Ти си помазал техните живи души с елея на радостта. Скърбящите станали лястовички на новата пролет. Оплаквачките от Твоя гроб станали светици в Твоето небесно Царство.

       По техните молитви, Възкръснал Господи, спаси и помилуй нас! Та да те прославяме с Отец и Дух Свети – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски     

[1] В ориг. – благообразен (бел. прев).

[2] Евангелистът не нарича Иосиф богат поради суета, за да покаже, че Господ е имал и между учениците и богати, а за да покаже как можело да бъде получено от Пилат Тялото Христово. „Ето, беден и незнатен човек нямало как да получи достъп до Пилат – представителя на римската сила.“ Блж. Иероним, Тълк. на Матей (бел. авт.).

[3] В ориг. – благообразен (бел. прев).

[4] Никифор – (бел. авт.).

[5] Вратата се споменава, защото гробът бил изсечен в самата скала; в него се влизало и излизало като във и от стая. Такива били гробовете на високопоставените лица в Египет, а такива били и обикновените гробове по това време в Палестина (бел. авт.).

[6] Както в ново време твърдят Шлайермахер и някои други протестанти (бел. авт.).

[7] „С това, ако не се лъжа, евангелистът иска да отбележи, че при подобни ритуали (в ориг. услуги), които се указват на мъртвите, трябва да се спазват обичаите на всеки народ“. Блж. Августин . Беседи върху Иоановото Евангелие (бел. авт.).

[8] „Те ту идвали с нетърпение, ту си отивали, не желаейки да оставят гроба на Господа за дълго време.“ Блж. Иероним. Тълк. Матей (бел. авт.).

[9] В сръбския текст това е въпрос: „…Него ли търсите?“ (бел. прев.).

[10] Защо и ангелът, и Господ говорят точно за явяването в Галилея? Защото това явяване било най-очевидното и най-важното. Там Господ се явил не в къща, при затворени врати, а на планината, явно и очевидно. Като го видели там, учениците Му се поклонили; там Иисус им открил, с велика откровеност, властта, дадена Му от Отца, като казал: Даде ми се всяка власт на небето и на земята. Никифор (бел. авт.).

[11] В ориг. – гледайте (бел. прев.).

За тези, които не вярват в чудеса

Спомен за светител Йова, митрополит Московски и на цяла Русия, Чудотворец

За слава на Своето Име и за утвърждаване на нас, маловерните, във вярата, Господ, по Своето милосърдие и сега, както в дните на нашите отци, твори понякога големи чудеса. Тук чуваме за чудодейни изцеления. Там – за чудотворни вразумления, другаде – за изпратени свише божествени знамения. Тъй неизказано милостив е към нас Господ! Да, Господ е милостив, но ние често не умеем да ценим Неговите милости. И не само че понякога не ги ценим, но ги пренебрегваме и даже учим другите да ги пренебрегват.

Как се отнасят в днешно време към чудесата хората, които не искат да знаят за Бога? Те чуват за чудо и не вярват. И не само че сами не вярват, но и тръбят пред всеки и пред всички с насмешка или злорадство, че това не е чудо, че това е обикновено, естествено природно явление, че е много просто за обяснение и т.н. Мислите ли, братя, че такова неверие, и то много разпространено, ще бъде без последствия за такива хора? Не, Бог поругаван не бива (Гал. 6: 7) и те ще заплатят горчиво за своето неверие и хули.

Веднъж свети Йона, митрополит Московски, излекувал от смъртна болест с молитва дъщерята на великия княз Василий Василиевич. Един човек не повярвал на чудото и казал, че великата княгиня не е била излекувана от молитвата на светеца, а просто се е поразболяла и после оздравяла. Светителят повикал невярващия и му казал: „Чедо, ни най-малко не се съмнявай в изцелението на княгинята, защото невъзможното за човеци е възможно за Бога (Лк. 18: 27). Княгинята оздравя заради вярата на нейните благочестиви родители“. Но хулителят не престанал и още повече продължил да хули. Как завършило това? Хулителят, по  Божие допущение, изведнъж паднал на земята и онемял, а скоро низвергнал и душата си, защото с хулите си дръзнал да изкушава Светия Дух.

Страшно наказание! Но не постига ли такова и днешните невярващи хулители на великите Божии дела? Да, братя, винаги ги постига. Кой, освен хулителите, умира без покаяние? А това нима не е  същото както внезапната смърт? Разбира се, същото е, даже е още по-лошо, защото непокаялите се грешници в бъдещия живот ги чака друга, несравнимо по-страшна смърт от телесната, смърт вечна, смърт на душата, вечна раздяла с Бога, вечен мрак, вечно мъчение. Да се страхуваме, братя, от ужасния грях на неверието. Защото този грях, наречен хула срещу Светия Дух, е най-пагубният от всички грехове и умрелите в него няма да получат опрощение. Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

8https://blagovestnik.bg/25-04-2026/