Евангелие за съмнението и вярата на апостол Тома
Иоан 20: 19 – 31, Зач. 65
Колко чудни са взаимоотношенията между майката и детето! От едната страна – любов и жертва, от другата – вяра и послушание.
Има ли друг път за детето към щастието, освен да вярва на майка си и да я слуша? Има ли по-голямо чудовище от дете, което не вярва на своята майка и не я слуша?
Вярата е най-целомъдреният път към познанието. Който се отклони от този път, става нецеломъдрен, нечист.
Вярата е най-краткият път към познанието. Който се отклони от този път, той тръгва по криволичещ път.
Където има вяра, има съвет; където няма вяра – съветът не помага.
Където има вяра, има и диалог; където вярата оскъдява, оскъдява и диалогът; там съмнението и изкушенията заемат мястото на диалога.
Чуждият не вярва на чужд, близкият вярва на близкия. Когато вярата застане между чуждите, те стават близки; когато вярата изчезне между близките, те стават чужди.
Как би могъл стопанинът да спи спокойно, когато е затворил заедно в един обор вълка и овцата? Как може да бъде бодър човек, в чиято душа се е появило съмнение и се е нахвърлило върху неговата вяра? Когато вярата няма съмнението за съсед, тогава човешката душа е спокойна и силна, а лицето – бодро.
О, колко тъжна е гледката, когато се срещнат двама смъртни, и двамата сътворени от Онзи, който е сътворил и серафимите; па започнат да разговарят, изкушавайки се взаимно, и съмнявайки се един в друг!
Само една друга гледка е по-тъжна от тази, а тя е, когато сътвореният човек слуша евангелските слова на своя Творец и се съмнява в тях.
Великият Моисей само веднъж се усъмнил в Божието Слово и затова бил наказан – да не влезе в земята, към която пътувал четиридесет години. Пророк Захарий не повярвал на думите на архангел Гавриил за раждането на Иоан Предтеча и в същия миг онемял.
А как тежко е наказано първото съмнение на нашите прародители! Адам и Ева са изгонени от рая затова, че се усъмнили в Божието Слово, а повярвали на очите си, повярвали на себе си и на дявола.
Докато прародителите са вярвали само на Божието Слово, дотогава за тях и за всяко творение всичко било твърде добро (Бит. 1: 31). А щом престъпили вярата си, раят се затворил и на неговата врата били поставени Херувим и пламенен меч, та никой от съмняващите се невярващи да не се върне в рая.
От всички плачевни случаи на човешкото неверие в Бога два са най-жалки и най-невероятни за [всяко] разумно същество в историята на света. Първият случай е във връзка с дървото на познанието, а вторият – с дървото на живота. В първия случай Бог предупредил райските жители за смъртната опасност от сатаната, а във втория случай Бог показал на смъртния Адамов род безсмъртния живот във възкръсналия Христос. Когато Бог казал на хората да не посягат към смъртта – те посегнали. Когато Бог призовал човеците да пристъпят към Живота – те не пожелали.
Всички хора обичат живота, обичат радостта, желаят безсмъртие, копнеят за пълно[2] щастие. Впрочем, когато Бог им открива всичко това, някои се свиват и се съмняват. Обитателите на долината на плача се съмняват, че може да има някакво Царство на живота, по-добро от тукашното! Робите на смъртта се съмняват, че може да има някаква Божия държава без смърт! Другарите на червеите и гъсениците се съмняват, че Бог може да ги превърне в безсмъртни царе и приятели на светлите ангели!
Съмнението в Христовото Откровение е последната болест на хората в тази световна болница. За тази болест в света няма лекарство. Защото единственият лек е възкръсналият Христос и който не Го приема, как ще оздравее?
Своето Откровение на Истината Господ Иисус е потвърдил със Своята възкръсна победа над смъртта. Който не вярва в Неговото Възкресение от мъртвите, как може да вярва във всичко останало, което Той е казал и извършил? Защото кой ум би могъл да повярва, че Той наистина е възкръснал от мъртвите, а Сам е останал в гроба и е изтлял? Кой език би могъл да изповяда, че Неговите слова са слова на живота, ако Неговият живот завинаги е угаснал на Голготския Кръст?
О, братя мои, Господ е възкръснал и е жив! Какво доказателство може още да иска някой, като това е най-доказаният факт в историята на света? Божият Промисъл, поради човеколюбие, така е направил, че това да е най-доказаният факт в историята на света.
От всички събития в цялото минало на човечеството нищо не е така ясно доказано, както Възкресението на Господа. Господ Иисус дошъл между хората, когато вярата им била най-слаба; затова Божият Промисъл бил Възкресението на Господ да бъде достъпно и за хората с най-слаба вяра.
Защо Бог не казал нищо повече за опасността от яденето от забраненото дърво в рая? Защо не им предоставил нито едно доказателство за това, а само изрекъл кратката забрана? Защото тогава Адам и Ева били безгрешни, а като безгрешни – силни във вярата. А Христовото Възкресение Бог е доказал с многобройни доказателства и повече от това, а именно – с показване. Защото по времето на Христовото Възкресение човешкият род бил грешен, прегрешен и слаб във вярата, преслаб.
Днешното евангелско четиво предлага едно особено доказателство за Христовото възкресение, едно доказателство, което утвърдило във вярата апостол Тома, и освен него – хиляди други християни от началото на историята на спасението, та до днес.
А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! Първият ден на седмицата е следващият след събота, което е ясно от Евангелието на св. Марк, където се казва: След като мина събота… И в първия ден на седмицата (Марк 16: 1 – 2). Това е неделя; същият онзи ден, в който рано сутринта е възкръснал Господ. По-късно, значи, вечерта на този ден, всички Негови ученици, освен Тома, се били събрали в една къща в Иерусалим. Всичко се сбъднало, както било предсказано: Ще поразя пастира и ще се пръснат овците (Марк. 14: 27). Но все пак апостолите не били като безсловесни овце да се разбягат кой накъдето види; те бързо се събрали отново на едно място и очаквали по-сетнешното развитие на събитията, та всички заедно да се молят Богу и един друг да се окуражават. Поради страх от иудеите държали вратата заключена. Защото, без съмнение, те трябва живо да са си спомняли за пророчеството на своя Учител, Който предварително им бил казал за предстоящото предаване на съдилища и бичуване по синагогите (Мат. 10: 17). Нима можели да забравят такива страшни думи като тези: Настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба (Иоан 16: 2)? Всъщност, страхът на апостолите през тези дни, когато пред техните очи се извършило безумното и кърваво престъпление над техния Учител, е повече от разбираем. Какво можели те, безсилните хора, да очакват за себе си от кръвожадните очи на еврейските старейшини, когато вече познали крещящата липса на съвест в процеса над безгрешния и всемогъщ Чудотворец Христос? Но Христос, и докато бил в гроба, промислял за тях да не им се случи никакво зло; да не се предадат взаимно и да се разбягат по четирите страни на света, преди да Го видят жив и прославен.
И ето, на четвъртата вечер, след като учениците се разделили с уловения и откаран на съд Господ, и на първата [вечер], след Неговото Възкресение, Господ им се явил жив и прославен. Той влязъл и застанал между тях, докато вратата останала неотворена и заключена.
Както всички чудеса на Господ Иисус са целесъобразни и разчетени, та да са в полза на хората, така е и с това чудо. А че Господ по чудесен начин влязъл в заключената стая, нашият евангелист не оставя място за съмнение. По такъв начин Господ се явил на Своите ученици – първо, затова да не ги изплаши с чукането по вратата. Те били вече достатъчно наплашени от евреите и човеколюбивият Господ не желаел дори за миг да увеличава техния страх. И второ, което е много по-важно – да им покаже Своето възвърнало се всемогъщество след привидното поражение през последните два-три дена. Скоро след това Той ще Го изрази и с думите: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята (Мт. 28: 18). Как Господ без такова внушително чудо би възвърнал разколебаната вяра на учениците Си към Себе си? Как победеният би се явил като Победител? Как Той, униженият, оплютият, бичуваният[3], убитият и погребаният, да се покаже по друг начин прославен? Как иначе би могъл да увери Своите приятели, че мъките и смъртта не са отнели нищо от Неговата сила, а напротив, добавили са към нея много като на Човек. И накрая, какво може да се опре на волята на Пресветия и Пречистия? На светостта и чистотата е покорна цялата природа. И докато Той бил в смъртно тяло, на Неговата воля се покорявали моретата и ветровете. Как можели на Него, в прославено тяло, да се противопоставят дървената врата и каменният зид? Как Той, само ако пожелае, а Той желае целесъобразното, както е в този случай – всяко творение да не се превърне като в несъществуващо: разстоянието и времето, твърдите тела и течностите, височината и дълбочината, външното и вътрешното – всичко да не стане бездействено[4], слабо, беззащитно, покорно и лишено от каквато и да е съпротивителна сила?
Мир вам! С тези думи Победителят на смъртта поздравява Своята малочислена войска. Господ ще благослови с мир Своя народ – така пророк Давид вижда през тъмнината на вековете този светъл миг (Псл. 29: 11). Мир вам – това наистина е обичаен източен поздрав, но в Христовите уста този поздрав придобива особено съдържание и особено значение.
По-рано, на раздяла със Своите ученици, Господ им казал: Моя мир ви давам. Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Иоан 14: 27). В празния мирски съд Той налял Своето вино; на обикновения светски поздрав Той дал райска сочност и сладост. Когато хора без вътрешен мир, вълнувани от светски грижи, казват: „Мир вам!“, те предлагат онова, което самите те нямат. От този техен поздрав не се увеличава техният мир, нито мирът на онези, които те поздравяват с мир. Като казват това, те го казват според обичая и от учтивост – безсмислено, напразно: също както когато се срещат да се веселят, както и когато се срещат да се съдят и мамят. Христос дава друго и различно. Той дава онова, което наистина има. Неговият мир е мирът на Победителя, Който е победил всичко. Затова Неговият мир е радост, храброст, здраве, тишина и сила. И не го дава тъй, както светът дава, т.е. не го дава само с език, а със Своята душа, от цялото Си сърце и от целия Си ум, както Любовта дава любов. Давайки им Своя мир, Той, така да се каже, по чудотворен начин пренася Своето битие в тях. Това е Божият мир, който надвишава всеки ум (Филп. 4: 7); такъв мир означава царуването на Бога в човешката душа. Такъв мир е съвършен, плод и корона на духовния живот на истинския християнин.
След като поздравил Своите ученици, Господ започнал да ги уверява, че Той не е дух, както някой от тях можел да си помисли в този миг (Лк. 24: 37), а е истинският и жив техен Учител.
И това като рече, показа им ръцете и нозете, и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. Защо Господ показал ръцете и ребрата Си? Ясно е – заради раните, нанесени Му на Кръста от гвоздеите и копието. Показвайки им Своите рани, Господ искал да ги увери, че това е Той, защото кой друг би имал тези рани на ръцете и под ребрата, освен Него? Да им покаже[5], че Той ще носи белезите от тези рани и в Своята безсмъртна слава като най-голямото свидетелство за Неговата любов и Неговите страдания за човешкия род.
Тогава учениците Му се зарадвали, защото видели и познали своя Господ. Проницателният Спасител по-рано предсказал дори и този радостен миг на новото Му събиране с учениците. Това било преди самите Негови страдания, когато учениците били твърде скърбящи. Той, на Когото като Човек, преди страданията на Кръста, най-много Му била нужна утеха, забравил за Себе Си и се стараел да утеши скърбящите ученици: Вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя и ще се зарадва сърцето ви (Иоан 16: 22). Ето я минутата, когато се изпълнило това дивно пророчество! Ето внезапното преобразяване на скърбящите сърца в радостни сърца!
А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. Защо Господ отново им казва: Мир вам? Защото иска да ги въоръжи с двоен мир за борбата, която им предстои, и на която Той ги праща; първо – с мир вътрешен, и второ – с външен мир. С други думи – мир в самите себе си и мир в света. Когато първия път им казал: Мир вам!, им показал, че Той – техният истински Господ, телом и духом е между тях. С това искал да им каже: „Когато имате вътрешна борба със страстите и помислите, с желанията от този свят, и Аз съм посред вас, т.е. в сърцата ви, не се бойте от нищо. Аз Съм мирът и Творецът на мира във вашите сърца“. Сега пък, като ги праща в света, т.е. във външна борба със света, Той отново ги поздравява и ги изпраща с мир, та да не би да се уплашат от света, да устоят в борбата и да бъдат сеячи на мира в човешките сърца. Това е съвършеният мир, който Той им дава, защото те трябва да имат мир не само в себе си и за себе си, а и да го дават на другите, както им е заповядал по-рано: А кога влизате в някоя къща, поздравявайте я, казвайки: мир на тая къща (Мат. 10: 12)! Това двойно даване на мир може да се тълкува и като даване на мир на душата и на тялото, както тълкуват някои от светите отци. Всъщност, мирът на тялото и душата в света, в края на краищата, представлява един и същи мир, защото, какво друго е светът освен похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска (I Иоан 2: 16).
След като ги въоръжил с двоен мир, с изобилие от мир, Господ ги изпраща в света. Как ги изпраща? Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. А Отецът пратил Своя Син от любов към онези, при които Го праща. Той ни възлюби и проводи Сина Си (I Иоан 4: 10; Иоан 3: 16). Ето че от любов към човешкия род и Господ Христос праща Своите ученици. Значи, Отец пратил Своя Син в света със сила и власт: Всичко Ми е предадено от Моя Отец (Мат. 11: 27); всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15). И възкръсналият Господ, ето, дава на Своите ученици сила и власт да развързват и отвързват, което ще се види малко по-късно. По-нататък сам Господ е казал, че е пратен от Отца не да върши Своята воля, а волята на Отца (Иоан 6: 38). Така също и Той праща Своите ученици, не за да вършат своята воля, а Неговата. Макар и пратен от Отца, Господ и за миг не се е разделял с Него: Защото Сам не съм, но Аз и Отец, Който Ме е пратил (Иоан 8: 16). Така също, и Той праща учениците Си в света, като им обещава, че ще бъде с тях през всички дни до свършека на света (Мат. 28: 20). По-нататък, за да научи на смирение безумно гордия човешки род, Господ приписвал всички Свои дела и цялото си учение на Своя Отец (Иоан 5: 19; 7: 16). Той напомня на учениците си за смирението, казвайки им: Без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 5: 15). И на края – праща ги като овци посред вълци, защото и сам Той бил пратен така. Самите те били свидетели как грешните хора, като вълци виели около Него в последните Му дни, и как с вълча кръвожадност го убили в мъки. Но сега Той е жив свидетел [пред учениците], че грешниците, когато убиват себе си, и когато убиват другите, всъщност винаги убиват само себе си, а не другите. Неговата победа е залог за бъдещата победа.
И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. Видяхме, значи, как Господ първо въоръжил Своите ученици с изобилие от мир, после – как възвисил тяхното достойнство, сравнявайки тяхното апостолство със Своето, и изпращайки ги, както и Той е изпратен от Отца, а сега ето, виждаме как им дава сила и власт. Силата им дава чрез духване в лицата им, а властта – чрез казаните им думи. Обновителят на света постъпва и като Творец на света. Създал човека от земна пръст, Творецът вдъхнал в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа (Бит. 2: 7). Така сега постъпва и Обновителят на света. Той вдъхва живот на изнемощелите от греха хора. Със Своя животворящ дъх Той съживява, обновява, направо възкресява вкопчилите се в земята и повехнали човешки души. Духвайки в лицата на учениците Си, Господ им казал: Приемете Духа Светаго! Това е първото даване на Светия Дух. Второто ще бъде на петдесетия ден след тази знаменита вечер. Това първо даване е за съживяване и ободряване на самите ученици, а второто – заради тяхното апостолско служение в света, заради съживяването на света.
Давайки им такава сила, Господ сега им дава и власт да прощават и задържат греховете. О, колко много [беди] търпи светът от хора, заловили се за властта, нямащи в себе си силата Божия, нямащи Светия Дух! За хората е бич безсилният човек, който се докопва до властта на съдия и старейшина. Това е труп, привързан към седлото на необязден кон. Така става при езичниците, където властта се отнема; но така не бива да става между християните, където властта се дава от Бога на онези, на които първо се дава силата на Светия Дух. Вижте как всичко е стройно, смислено и премъдро в Царството, което гради Христос!
Властта за прощаване и задържане на греховете, властта за развързване и връзване, Господ още по-рано е обещал на апостол Петър (Мат. 16: 19), а после и на останалите апостоли (Мат. 18: 18). Това Свое обещание Господ изпълнил в самия ден на Своето преславно Възкресение. Сега Той не отделя Петър от останалите, а на всички дава еднаква сила и власт. Никога Господ не е давал на Петър особена сила и власт, а му е дал отделно само обещание и то в миг на едно светло Петрово вдъхновение, когато той изповядавал Христа като Сина на Живия Бог. В знак на одобрение от тази изповед и за да утвърди тази вяра във всички ученици, Господ дал на Петър същото това обещание, което малко по-късно дал на всички Свои ученици, и което в деня на Своето възкресение изпълнил еднакво за всички. Тази сила и власт апостолите впоследствие предали на всички свои последователи – епископите, а посредством тях – на свещениците, така че тази сила и власт и до ден днешен действа и управлява Божията Църква.
А Тома, един от дванайсетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.
Тома нямал прякор „Близнак“, а „близнак“ означава неговото име на еврейски език. Може би на него да е дадено това име по тайнствен, неизвестен [за нас] промисъл, та да се подчертае раздвоението на неговата душа, раздвоение от съмнение и вяра. През цялото време на неговото ходене след Господа никъде не се изтъква нищо особено нито за неговата вяра, нито за неговото съмнение. В един случай той проявил лична храброст и преданост към Господа, но по неразбиране. Това станало, когато се разчуло за Лазаровата смърт, и когато Господ призовал учениците си: Да идем при него! Тома помислил, че Господ ги вика на смърт, защото още не разбирал, че за Господ няма мъртви, нито пък можел да прозре духом намерението на Христа да възкреси Лазар. Евангелистът пише така: Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците: да идем и ние да умрем с Него (Иоан 11: 16)! И макар тези думи да са изречени от неразбиране, все пак те характеризират едно смело и предано сърце. В този случай Тома е бил свидетел на Лазаровото възкресение, както е бил в друг случай свидетел и на възкресението на сина на Наинската вдовица. Наистина, при възкресението на Иаировата дъщеря не присъствал лично в стаята с мъртвата, където били поканени само тримата върховни апостоли, но затова пък никъде не се и споменава, че той се е усъмнил в това чудесно дело на Господа. Най-после той е бил свидетел на всички най-велики Христови чудеса в продължение на няколко години. Той знаел за Христовото предсказание, че на третия ден ще възкръсне. Сега узнал от десетимата свои другари, че Господ им се явил жив и им показал Своите рани. Чул, че Петър и Иоан намерили гроба празен. Това същото можал да чуе и от жените мироносици. Чул е, че Мария Магдалина видяла възкръсналия Господ и говорила с Него. Чул е още, че в този ден двамина от учениците са пътували с Него – живия, към Емаус. Тома чул всичко това и го разбрал, но не повярвал. А не повярвал, защото той лично не видял Възкръсналия. Неговото неверие стига чак дотам, че той заявява, че няма да повярва, докато не Го види със собствените си очи и не пипне с ръката си Неговите рани. Наистина, погледната по човешки, това е необикновена и неразбираема непреклонност и упоритост в неверието! Но кой може да знае как изглежда това от гледище на божественото домостроителство? Защото и силата на вярата зависи от Божията благодат. Кой може да разбере тайнствените дълбини на Божия промисъл? Кой може да каже, или кой може да отрече, че Бог Промислител не желаел да използва това Томино неверие, за да повярват мнозина? Във всеки случай тук ясно се открили две неща: страшното заболяване на човешката природа, проявено в упоритото неверие на един апостол, който имал безчислени основания да вярва, и преизобилната Божия премъдрост и Божията любов. Поради Своята чистота и святост Бог не си служи със злото за постигане на доброто, нито си служи с лоши средства за постигане на добри цели, а със Своята мъдрост и любов към хората Той изправя нашите криви пътища и ги насочва към добро.
Тома се зарича, че няма да повярва, докато не сложи ръката и пръста си в Христовите рани. Без съмнение, той изрича това, защото другите са му казали, че сам Господ им е показал Своите рани на ръцете и под ребрата Си. Но ето Го, [идва] преблагият Господ, за да увери невярващия Тома: След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: Мир вам! Отново е неделя, отново учениците са се събрали заедно, отново вратата е заключена и отново Иисус застава сред тях и им казва Мир вам! Всичко е както и при първото Му появяване, с тази разлика само, че сега и Тома бил в обществото на останалите ученици. Като че ли Господ сам желаел да се яви на Тома в съвършено същата обстановка, та така да оправдае пред него казаното от десетимата ученици за Своето първо появяване. Но защо Господ се явил след осем дена, а не по-рано? Първо, за да бъде идентичността на обстановката пълна, защото и първия път се явил в неделен ден, и сега се явява в неделен ден. Второ – Томиното неверие да стане явно като бял ден и с продължилото очакване да се усили. Трето – да научи Своите ученици да са търпеливи и постоянни в молитвите за утвърждаване на своя ближен във вярата. Защото, несъмнено, учениците са молили Господ да се яви отново заради Тома. Четвърто – и за това, защото учениците осъзнали цялото си безсилие и цялото безсмислие на своите стремежи в проповядването на възкръсналия Господ без Неговата помощ. Най-после, възможно е и поради това, защото числото осем означава последното време, навечерието на второто Христово пришествие, когато хората, подобно на Тома, ще бъдат съвсем немощни във вярата и ще вървят само след своите чувства, и ще вярват само на онова, което е достъпно за сетивните възприятия. Защото и тогава хората, подобно на Тома, ще казват: „Докато не видим, няма да повярваме“. И ще им се даде да видят: Тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески (Мат. 24: 30).
После казва на Тома: дай си пръста тук и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой!
Заради Тома Господ се явил втори път – заради един човек, заради един грешник. Онзи, Когото ангелските хорове обкръжават с радостни възгласи към Него – Победителя на смъртта, оставя Своето небесно стадо и бърза да спаси една заблудена овца. Нека се засрамят от Неговия пример всички онези хора, които, като добият голяма слава и сила на този свят, забравят своите немощни и бедни приятели, па освен това, със срам и презрение, странят от тях. Поради Своето човеколюбие Господ не се страхува от никакво унижение и от никакъв труд. От човеколюбие Той втори път слиза в една скромна стая в Иерусалим като прославен и всесилен. О, тази благословена стая, от която се изляло повече благословение върху човешкия род, отколкото от всички царски палати!
Когато Господ се явил на Тома, той радостно извикал: Господ мой и Бог мой! С тези думи Тома изповядвал Христа като Човек и като Бог – заедно, в една жива Личност. А сега, съприкосновението с прославения Господ било достатъчно да даде на Тома онази благодат на Духа, онова обновление на живота и онази власт на прощаване и задържане на греховете, която Господ, преди осем дена, с думи и духване, дал на останалите апостоли. Защото, щом Господ, още като непрославен, в смъртно тяло, можел чрез докосване да изцели тялото на кръвотечивата жена и да го изпълни със сила и здраве, още повече можел в Своето възкръснало и прославено Тяло да подари на Тома, чрез докосване, цялата онази сила и власт, която бил подарил на другите апостоли по друг начин. Разбира се, не е изключено, че Господ е подарил и в този случай, по същия начин, сила и власт на Тома, както по-рано на останалите апостоли, макар че за това Евангелието мълчи. Защото не всичко, което Господ е казал и направил след Своето славно Възкресение, е записано, както малко по-късно това изрично потвърждава и самият евангелист. Главното е, че и Тома, по един или друг начин, приел от Господа онази същата сила и власт, както и останалите ученици, което всъщност, по-късно ясно се разкрило в неговото апостолско служение, чудните му дела и героичната му смърт.[6]
Възвръщайки и утвърдявайки вярата на Тома, Господ благо го укорява: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. С това Господ иска да каже: „Ти, Тома, повярва повече на сетивата, отколкото на духа. Искал си чрез сетивата да се увериш и затова, ето, Аз ти дадох възможност и ти сега повярва, защото ме видя и докосна. Но блажени, които не са видели, и са повярвали, т.е., които не са видели с очите си, а само са прозрели с духа си и са приели вярата със сърцата си“. Блажени онези, които са повярвали в Христос и Неговото Евангелие, без да са видели Христа с очите си и без да са го докоснали с ръка. Блазе на детето, което вярва на всичко онова, което казва майка му, а не тръгва да изпитва всичко със своите очи и ръце. Но думата ви да бъде: да, да; не, не (Мат. 5: 37). Господ много пъти вече бил казал, че ще възкръсне, и е трябвало да Му се вярва. Но за да повярват невярващите и да се утвърдят колебливите, Господ не се спрял само на пророчеството за Своето Възкресение, а много пъти се явявал след Възкресението. За Него по-важно от всичко станало дотогава било апостолите, а чрез тях и всички вярващи, непоколебимо да повярват в Неговото Възкресение от мъртвите. То [Възкресението] е основа на вярата и корона на радостта за всеки християнин. Затова премъдрият Господ сторил всичко, за да задоволи и духа, и сетивата на Своите апостоли, та никой никога да не се разколебае във вярата, че Той е жив и прославен. Защото духът е, който животвори; плътта нищо не ползва (Иоан 6: 63), и макар че по-скоро сетивата могат да измамят хората, а не духът, милостивият Господ снизходил към човешките немощи и сторил всичко, за да задоволи и чувствения разум на хората, и тяхната чувствена логика. Оттук и Възкресението Господне наистина било, а и днес е, най-доказаният факт в човешката история. Защото кой друг факт от далечното минало е така обстойно и внимателно доказан като този?
И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име. Най-вероятно е евангелист Иоан тук да има предвид чудесата, които Господ е сторил след Възкресението Си. Това се вижда от гореописаното явяване на възкръсналия Господ. По- нататък това се вижда и в Деяния Апостолски, където се казва, че представи Себе Си жив след Своето страдание с много верни доказателства, като им се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие (Деян. 1: 3). Къде са записани тези много и истински чудеса, извършени през тези четиридесет дена? Никъде. И сам Иоан признава, че за тях не е писано в тая книга, т.е. в Евангелието. Че нашият евангелист визира само чудесата след Възкресенито на Господ, а не всички чудеса през целия Негов живот, се вижда от думите, с които същият евангелист завършва своето Евангелие: Има и много други работи, които извърши Иисус, и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги (Иоан 21: 25). Тези думи се отнасят за всички чудеса, които Господ е направил през всички дни на Своя живот на земята, преди и след Възкресението. Впрочем, тези думи на днешното евангелско четиво не могат да имат същото значение, като онези, с които свети Иоан завършва своето Евангелие. Защо да се повтаря?
Написаното в Евангелието е написано с една определена цел, именно: За да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий. Т.е. да не чакате друг Месия и Спасител на света, защото онзи, който трябвало да дойде, е дошъл. Онзи, за Когото са пророкували пророците в Израил и сибилите[7] между езичниците, наистина се е появил. Написано е още и затова, та като вярвате, да имате живот в Неговото име. Именно чрез тази вяра, която за Тома била потвърдена и сетивно, да имате вечен живот.
Заключителните слова на днешното евангелско четиво са във връзка с предходния случай с Тома и неговото неверие. Значи, Господ не се явил на Тома само заради него, а и заради всички нас, които търсим истината и живота. Със Своето явяване на Тома преблагият Господ е помогнал и на всички нас по-лесно да вярваме в Него – Възкръсналия и Живия, та чрез тази вяра да имаме дял във вечната истина и вечния живот. Евангелистът добавя: В Неговото име. Защо в Неговото име? Защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (Деян. 4: 12). Защото всякой, който призове името Господне, ще се спаси (Рим. 10: 13). Истинският живот е само този, който се търси и получава в името на Господ Иисус. Всичко друго е смърт и тление. В жарката пустиня на човешката история възкръсналият Христос е открит и непресъхващ извор, който напоява, освежава и съживява. Всичко друго, което на уморения и жаден пътник може да му се стори, че е извор, не е извор, а горещ пясък, приличащ на блестяща вода, или дяволски призрак.
Вътрешният смисъл на днешното Евангелие се отнася за човешката душа. Който иска възкръсналият и жив Господ да вдъхне в душата му Божия Дух, трябва да затвори и заключи стаята на своята душа, да се пази от нашествието на външния, плътски свят.[8] Също както апостолите се заключѝ от кръвожадните и материалистични евреи. Във вътрешен смисъл евреите представляват чувствеността и материализма. Така ревностно пазѝ душата си под ключ и Господ ще ти се яви в слава. Прекрасният Жених ще се яви на Своята премъдра невеста. Когато Господ се яви, страхът от външния свят ще изчезне, и душата ще се изпълни с мир. Но не само с мир. Господ винаги донася едновременно много дарове; дарявайки мир, същевременно той дарява радост, сила и храброст; Той утвърждава вярата; той укрепява живота. Но когато и да ни се яви Господ и да ни донесе всички тези скъпоценни дарове, все пак в някой кът на нашата душа остава съмнение. Този кът представлява невярващия Тома. За да бъде и този кът осветен, стоплен от благодатта на Господния Дух, ние трябва да бъдем постоянни в молитвата и търпеливи в очакването, без да преставаме да сме затворени и заключени за външния свят от плътските желания и похотта. Така човеколюбивият Господ ще се смили над нас и ще стори според молитвите ни. Ще се яви отново и със Своето благодатно присъствие ще освети и стопли мрачния кът на нашата душа. Така, и само така, ние ще можем да се наречем живи души и по благодат синове Божии.
И всичко това ще е по заслугите на Господа и Спасителя наш Иисус Христос, на Когото да е слава и хвала – заедно с Отец и Дух Светий, Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. е обозначена като първа (бел. прев).
[2] В ориг. – за богатство от щастие (бел. прев).
[3] В ориг. – смазан, раздробен (бел. прев).
[4] В ориг. – безразлично (бел. прев).
[5] В ориг. – предупреди (бел. прев).
[6] От житието на св. апостол Тома се вижда, че той, заради своята неустрашима проповед за възкръсналия Господ Христос, бил осъден на смърт. Петима войници с пет копия проболи този храбър Христов войник (бел. авт).
[7] Сибили – прорицателки (бел. прев.).
[8] „Подражавай на мъдростта на пчелите. Те, като видят, че около тях летят рой оси, остават вътре в кошера и така избягват пораженията от нападателите.“ Митрополит Теолипт. Добротолюбие (бел. прев).
Разсъждение
„Пази сърцето!“ – казвали в старо време опитните подвижници. А отец Иоан Кронщадски, в днешно време, също казва така: „Сърцето е фино и леко духовно по своята природа – пази го; не го обременявай; не го привързвай към земята; бъди крайно въздържан в яденето и пиенето, и въобще в телесните потребности. Сърцето е храм Божий; Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори“ (I Кор. 3: 17). Духовният опит от старо време и духовният опит в наше време е еднакъв, при условие, че и вероизповеданието е еднакво. Небесното знание, до което са достигали древните подвижници, не се различава от небесното познание, до което достигат новите подвижници. Защото Христос е същият вчера и днес, както и човешката природа е същата. И което е главното – човешкото сърце е същото, същите са неговите жажда и глад и нищо не може да ги утоли, както славата, силата и Божието богатство.
БЕСЕДА за Христос в сърцата на вярващите
Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви (Ефес. 3: 17).
Няма Христос онзи, които Го има само на думи[1]. Няма го и онзи, който Го има само на книга. Нито пък Го има онзи, който Го има само на стената. Нито пък Го има онзи, който Го има само в музея на миналото. Истински Го има онзи, който Го има в сърцето си. Защото Христос е Любов, а престолът на любовта е сърцето. Ако Христос е в сърцето ти, тогава Той ти е Бог. Ако Той ти е само върху езика или на книга, или на стената, или в музея на старините, макар ти да го наричаш Бог, Той за тебе е играчка. Пази се от това, о, човече, защото никой не може безнаказано да си играе с Бога! Сърцето на вид е малък орган, но в него може да се всели Бог. И когато в него се всели Бог, то е изпълнено и препълнено и нищо вече не може да влезе в него. Ако пък в него се всели целият свят, без Бога то си остава празно. Братя, нека Христос, възкръсналият и жив Господ, чрез вярата да се всели във вашите сърца и вашите сърца ще са изпълнени и препълнени. Но Той по друг начин не може да се всели във вашите сърца, освен чрез вашата вяра. Ако нямате вяра, Христос ще остане само върху вашия език, на книга, на стената, или в музея на миналото. Каква ще ви е ползата от това? Каква ще е ползата ви да държите Живота на думи, а в сърцето си смъртта? Защото, ако в сърцата си държите света, а Христос върху езика, държите в сърцето си смърт, а живота [само] на думи. Водата върху езика не помага на жадния. Пуснете Христос в сърцето, истински се напийте, и ще усетите неизказана сладост!
О, възкръснал Господи, очисти сърцето ни от смъртоносните гости в него и се всели Tи в него. Та да живеем с Тебе и да Те прославяме. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – на език (бел. прев.).
«...Господь каждого из нас ставит на такое место, где мы можем, если захотим, принести Богу плоды добрых дел и спасти себя и других».
