http://blagovestnik.bg/16-06-2020/

ВРАГОВЕ НА СЕБЕ СИ

от архим. Серафим (Алексиев)¹

Възлюбени! Темата на днешното ми слово към вас е “Врагове на себе си”. Що означава това?
Сред грешните люде днес нашироко е разпростра­нено мнението, че в тоя свят на злобата и враждите човек трябва да се бори с враговете си, които му причиняват толкова много пакости, и че ако се отнася с околните кротко и смирено, те ще го смачкат. За съжаление, тези разсъждения се споделят и от мнозина православни християни. Те гледат на околните като на свои неприятели. Никой човек не помисля, че той сам, по думите на св. Йоан Златоуст, е най-големият враг на себе си със своите страсти гордост, самолюбие и безогледен егоизъм. При конфликти всеки обвинява другия, всеки се мисли за оправдан пред съвестта си да се гневи на ближния си, който го е оскърбил и му е нанесъл било материална, било духовна вреда.
Като изповедник аз съм чувал не един християнин да казва: “Той дълбоко ме нарани! Не искам вече да го виждам пред очите си!” На моето възражение: “Но Вие трябва да му простите! Ако не сторите това, и Бог няма да Ви прости!” – обикновено ми отговарят: “Добре, ще му простя в сърцето си, но не искам да се срещам и да разговарям с него. Той ми вреди на душата.”
Но нека са запитаме: вярно ли е това разпростра­нено мнение, че човек търпи вреда за душата си от враждуващите срещу него?
За да разрешим поставения въпрос, нека преди всичко си изясним що е истински вредно за нас? Истински вредно за нас е само онова, което ни огре­шава пред Бога и опетнява нашата душа, създадена по Божий образ. От гледище на светото Евангелие цяло­то достойнство на човека се състои не в онова, което той притежава като външни земни отличия: богатство, слава, знания, таланти и пр., а във вътрешния му добродетелен живот в Христа, в който се проявява скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух (1 Петр. 3:4).
Добродетелността – ето това е истинското достойнство на православния християнин! А ако сме се потрудили да придобием такава добродетелност, никой човек не е в състояние да ни лиши от нея, и дори самият дявол! От нея можем да се лишим само ние самите, ако изневерим на Христа, злоупотребявайки със своята свободна воля.
Бог е дал на човека безсмъртна душа, предназна­чена да бъде жилище на Светата Троица (Иоан. 14:23). Тази душа е като недостъпна за враговете крепост! Никой неприятел не може да я превземе насила и да влезе с победа в нея. Ако ние ежедневно и ежечасно виждаме да падат в ръцете на дявола изкусител много човешки души, то е поради това, че човек сам става свой предател като чрез удовлетворяване на страстите си – гордост, мъст, злоба и пр., – отваря вратите на душата си за дявола и дава ключовете от нея в ръцете му! Не отвори ли сам вратите на душата си за врага, никой не може да се промъкне в нея и да му напакости! Ето и доказателства за това:
Да речем, че някой те наскърби и тежко те нарани с думи. Ако претърпиш с вяра в Бога, с надежда на Него и с любов към Него, душата ти не само не ще получи никаква вреда от чуждата злоба, но напротив, още повече ще се утвърди в добродетелта и ще засияе със светлината на Христовите добродетели – кротост, търпение и смирение (Мат. 11:29). С тия добродетели пък ти ще видиш пред себе си отворени вратите на рая!
Друг е въпросът за твоя оскърбител. Той тежко се провинява против самия себе си, когато проявява злоба, и сам си причинява голямо зло със своята омраза. Да, причинява си такова зло, каквото дори най-яростните бесове при всичката си ненавист към нас не могат да ни причинят. Разбира се, ако оскърби­телят се покае и изповяда греха си, той ще прогони от душата си дявола, с когото се е съюзил, за да се самопогубва. А като скъса с дявола, той ще се осво­боди от пъкленото робство на греха (Иоан 8:34) и ще получи отново в ръцете си ключовете на своята душа. Но не принесе ли покаяние, сам ще си причини вечна гибел.
И тъй, и оскърбителят, ако не се покае, и оскърбе­ният, ако не понесе мъжествено оскърблението, а реши да си отмъсти – и двамата получават от взаим­ната си ненавист голяма вреда. Но ­ забележете! – те получават тази вреда не един от друг, а всеки от самия себе си. Затова може да се каже, че съгрешава­щият е свой най-голям враг.
По думите на св. Йоан Златоуст ощетеният, щом започне да се гневи поради причиненото му зло и да богохулствува, получава голяма душевна вреда, ала не от злопричинителя, т. е. от врага си, а от своята собствена нетърпеливост и духовна разслабеност². Ако би претърпял, той би могъл чрез привидната вреда, която му причинява мнимият враг, да получи огромна духовна полза. А тая полза е вечното душе­спасение! Разбира се, когато те оскърбява врагът няма за цел да спасява твоята душа. Но Бог обръща нещата така, че този враг, против собствената си воля, става за теб благодетел и сътрудник във великото дело на твоето душеспасение, защото ти дава повод да търпиш, да се молиш и да простиш. Блажен е онзи, който търпи злини, защото чрез търпеливостта си прибавя нови влогове в душевната си съкровищница от добродетели. Който пък нанася на ближния зло, без да се покае след това, е крайно злочест, защото ще наследи след смъртта си еднаква участ с най-големия злопричинител – дявола. Слава на Бога, Който е наредил тъй, че ние да можем да се възползваме и от чуждото зло за наше добро! Иска се само да не причиняваме зло никому, да не осъждаме никого, да вярваме твърдо в Бога и да се отнасяме с любов един към друг, както Сам Христос ни заповядва: Нова заповед ви давам да любите един другиго (Иоан. 13:34-35). Нека знаем, че както ние сме немощни по душа и не всякога можем да понасяме благо­душно обиди и да се ползуваме от тях за спасението си, така и душите на нашите ближни са слаби и немощни. Ако желаем да изпълним евангелската заповед да обичаме и другите като себе си (Мат. 22:39), ние сме длъжни да не им пос­тавяме препънки по пътя на спасението. Вели­кият апостол Павел ни учи: Да не поставяте на брата си препънка или съблазън (Рим. 14:13). Братолюбието да пребъдва между вас (Евр. 13:1). Залягайте да имате мир с всички и святост, без която никой няма да види Госпо­да (Евр. 12:14). При това всякога трябва да помним дълбоките мисли на св. Йоан Златоуст: “На онзи, който се пази да не нанесе сам вреда на себе си, никой друг не може да му навреди. И обратно – който не иска да бъде бдителен и да изпълнява онова, което е длъжен да прави (т. е. Божиите заповеди), на него никой не може да му принесе полза.”³
Възлюбени! Какви изводи да направим от всичко, казано дотук? Нашето спасение зависи не от доброто отношение на ближните към нас, а от нас самите. Ближните ни могат да бъдат много добри и ласкави към нас. Ако обаче ние сме нерадиви за спасението си и склонни към грях (например към възгордяване, осъждане, блуд, чревоугодие и др. под.), тяхната любвеобилност ще ползва не нас, а тях самите. Защото въпреки тяхната доброта ние ще погинем. И обратното ­ ако ние решим да се борим мъжествено със страстите вътре в себе си, то каквато и обида, каквато и мъст, каквото и друго зло да ни сторят околните, тяхната злоба няма да докосне безсмъртното начало в нас, няма да причини никаква духовна загуба на душата ни, а напротив, ще я обогати, ако ние се окажем мъжествени и търпеливи. В този смисъл и Спасителят ни поучава: С търпението си спасявайте душите си (Лука 21:19). Злото ще погуби онзи, който го върши, но не и онзи, който го търпи. Вършещият зло погива, а търпящият зло се спасява. Най-силно потвърждение за това виждаме в житията на св. мъченици. Претърпели толкова много злини и мъки, те сега сияят като слънца в царството Небесно (Мат. 13:43)!
И тъй, нека от днес вземем решение да не причиняваме никому зло, но храбро да търпим причинява­ното ни зло. И нека осъзнаем спасителната истина, че никой не ще е виновен за нашата погибел, освен ние самите със своята страстност, със своето малоду­шие, със своето маловерие… И като осъзнаем това, нека си кажем: “Стига сме били врагове на себе си! Стига сме си пречели сами на спасението! Нека поч­нем да извличаме духовна полза и от доброто, за което трябва да благодарим, и от злото, което сме длъжни с търпение да търпим.” И тогава Бог ще ни помилва и спаси. Амин!

Бележки

1.  Произнесено в Княжевския манастир „Покров на Пресвета Богородица“ на 17 юни (4 юни ст. ст.) 1984 г., в навечерието на Петровия пост. Публикувана в книгата „Духовният живот на православния християнин“.[↩]

2.  Св. Iоаннъ Златоустъ. Слово о томъ, что кто самъ себѣ не вредитъ, тому никто вредить не можетъ. – Творенiя. Т. III, кн. 2. СПб., 1897, с. 480.[↩]

3.  Пак там, с. 489.[↩]

Източник  - https://st-maximus-confessor.org/%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%B1%D0%B5-%D1%81%D0%B8%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%B2-%D0%BA%D0%BD%D1%8F%D0%B6%D0%B5/