Както родителите се безпокоят за децата, на кои­то са дали живот, така и умът по естествен начин се грижи за мислите си. На родителите, които са прека­лено пристрастни към децата си, им се струва, че те са най-достойните и най-красивите, дори ако всички и винаги да ги считат за смешни. Така и на безумеца неговите собствени мисли му изглеждат най-умни, дори да не струват нищо. Но не така се отнася към мислите си мъдрият човек. Дори когато иска да се убеди, че те са справедливи и верни, не се доверява на собственото си мнение. Но за да не му се случи да се труди напразно, избира други съдии на мислите и по­мислите си и от тези съдии търси одобрение.

 Един познат писател, който се обърна към Бога на стари години, каза веднъж в Оптина: „Ако сега започна да пиша разказ за някой много нещастен човек, бих го започнал с думите: „Още от детството му за него никой не се беше молил“. За тримата Оптински новомъченици, израснали в невярващи семейства, също никой не се е молил от детството им. И все пак духовното родословно дърво на сегашното поколение е много по-сложно, отколкото ни се струва на пръв поглед.

" * * *

   О. Василий започнал да ходи на църква от втората половина на 1984 година.

   За инок Терапонт е известно, че през 1987 г. заминал от Красноярския край за Ростов, тъй като в родното му място, а и на стотици километри наоколо, нямало нито един храм. „Мамо, - казвал той у дома, - където няма храм Божий, там няма живот!“

   Но семейството му тогава било невярващо и мисълта за преселване на друго място, и то заради църквата, изглеждала несериозна. През същата тази 1987 година бъдещият инок Трофим заминал от родното си място за Алтай и скоро след това го видели в храма на гр. Бийск в стихар на четец.

   За съжаление, не ни е известно как всеки от тях се е обърнал към вярата. Но общоизвестно е, че през 80-те години Църквата все още беше гонена, при това главният удар беше насочен срещу младежта. Планът беше ясен - на църква ходеха само бабички и се предполагаше, че Православието ще отмре по естествен път, ако младежта се изолира от Църквата. И истинска паника наставаше, ако по време на служба сред бабичките се появеше някой студент.

   Веднъж спортното началство на Игор било извикано в специалните служби и му било показано досието на капитана на отбора на МГУ Росляков. След това той бе отстранен от капитанския пост. И все пак до един момент му вървеше - държавата се управляваше от безбожници, които се покланяха на идола „спорт“. И на знаменитите спортисти им бе простено това, което не се прощаваше на простосмъртните. А Игор беше знаменит.

   Вестниците печатаха негови снимки, наричайки го играч №1. Спомням си, че ми стана неловко, виждайки снимката му във в. „Известия“ - гол до кръста спортист без кръст на шията. „Не, не, Игор е с кръст, - възразяват ми момчетата от отбора. - Просто по време на състезания той го криеше под плувната шапка.“ Налагало му се е да се крие, спотайвайки вярата си. И в Покайния канон, който послушник Игор пише веднага след постъпването си в манастира, има горчиви редове, посветени на това принудително външно отричане: „Оставяйки светлината на истината, незабелязано стоя в мрака, като Петър заради страха си и горя в огъня на мъдруванията си...“ И продължава: „Топля се от огъня на страстите си, в чужди дворове се изгубих, окаяният аз.“ Отричането на св. апостол Петър, който скрива вярата си край огъня в двора на преторията - това е образ, преминаващ през много от стихирите, а казано иначе - е образ на живота през ония години.

   Разказва майсторът на спорта Андрей Янков: „По време на международните турнири отборът беше обсаждан от поклоннички и след мачовете отивахме в бара да потанцуваме с момичетата или гледахме телевизия. А Игор стоеше сам в стаята си в хотела, четеше или слушаше записи на православна музика.

   Мисля, че в Унгария бяхме в една стая. „Игор, - казвам му, - какво ще кажеш да почета малко тези „врагове на народа“?“ Той веднага извади изпод възглавницата и ми подаде книга, вече не помня коя. „А как, според теб, може да се прекара това през границата и да се даде на нашите у дома да го прочетат?“ - „Ами, ето така“, - отговаря ми. Махна корицата от книгата, изгори я в банята, а текста пъхна между кориците на книга от типа на „Учебник на треньора“. Въобще, по всякакъв начин ги криехме и прекарвахме през границата. Игор си купи тогава в чужбина Библията и тайно я прекара - нали това беше забранено“.

   А майката на о. Василий си спомня как нейният син и донесъл от Чехословакия подарък - четири чаши за шампанско. „Но нали трябва да са шест“, - казала тя на сина си. - „Не ми стигнаха парите“, - отговорил той, като извадил от пътната чанта рисувана върху платно икона на Пресветата Троица. Платното при проверката на митницата не се напипвало през чантата, а от рамката, колкото и да е жалко, трябвало да се откаже.

   По време на състезанията по водна топка в чужбина отборът винаги бил съпровождан от хора, работещи в специалните служби и досието на православния спортист набъбвало. Когато през 1986 г. трябваше да се проведе световното първенство по водна топка в Канада, за общо учудване играч №1 не беше включен в състава на националния отбор по причина - „без право да излиза от страната“.

   Майка му си спомня, че синът и две седмици прекарал в стаята си, легнал с лице към стената. Това бил момент на избор - православие или кариера и известно име не само в спорта, но и в журналистиката. А той беше талантлив журналист и точно по това време бил поканен на работа в „Литературная газета“ и „Комсомольская правда“. Той категорично отказал тези изключително примамливи за ония времена предложения, като казал на един приятел: „Знам как пишат там и не искам да лъжа.“ От този момент започнал да пише само за „чекмеджето“, като преживявал от доста скромните средства, получени за участия в провинциални състезания. С една дума, в избора - кръст или хляб, той избрал кръста.

   „...Игор беше необикновено надарен - си спомня неговата преподавателка от МГУ и покровителка Тамара Владимировна - и за година усвояваше неща, които други усвояваха за десет години.“

   Времето, когато о. Василий започнал да ходи на църква, съвпада с масовото издаване на „лагерна“ литература, която разказва за ужасите на онази преизподня, където хората бяха убивани физически и духовно. В дома на Тамара Владимировна Игор се запознал с други лагерници - пленници за Христа, като се сприятелил в частност с протойерей Василий Евдокимов (+1993). Когато попитали протойерей Василий: „Отче, страшно ли беше в лагерите?“, той отговорил: „Разбира се, страхуваме се, когато тайно се промъквахме на нощната литургия в лагера: ами ако изведнъж ни хванат и ни увеличат наказанието? А като започне литургията - Небето се отваря! Господи, мислиш си, нека ми увеличат наказанието, но само да не идва утрото. Понякога ми се струваше, че ние, пленниците Христови, бяхме по-свободни от тези, които са на свобода. Как да го обясниш? Духът ни беше свободен и духът гореше. Имаше с нас един монах и все казваше: „Вижте кой е на Голгота? Христос, Божията Майка. И римските войни - те си вършат своята работа, а ние нашата“.

   Известно е, че старият свещеник дълго беседвал със студента Игор. За какво? Сега вече не можем да попитаме. Но са се запазили магнетофонни записи с разказите на о. Василий Евдокимов за преподобния Оптински старец Нектарий, при когото той ходил по време на заточението МУ, за владиката-изповедник Афанасий (Сахаров), за свещеномъченика Сергий Мечев и други светилници на нашата Църква. И за да предадем отчасти духа на разговорите със стария свещеник, ще цитираме един от разказите му.

   Разказ на о. Василий Евдокимов: „В Москва преди революцията близо до Казанската гара имаше храм на тримата светители – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. След революцията започнаха да разрушават храма. А в ресторанта на Казанската гара тогава работеше един православен сервитьор. Гладът беше страшен, а на сервитьора в ресторанта му се полагаше обяд. И той даваше своя обяд на гладуващите, а в същото време отиваше в поругания храм. Вдигне от пода кръстче или икона, която тъпчат с краката, изтрие я благоговейно и въздъхне: „Православните съзиждат, а те разрушават“. Ясно ви е къде затвориха този сервитьор.             За съдбата му разбрах по следния начин. В Москва тогава нашумя с лекциите си професор Браудо. Младежта му се възхищаваше - залата винаги беше претъпкана. И аз отидох да го послушам. А професор Браудо, оказа се, четеше лекция за това, че вярата в Бога е особен вид шизофрения и религиозно умопомрачение. Говореше толкова заразително, че младежта аплодираше. Имаше пълен успех. И тогава с величествен жест професорът каза на служителите да доведат за демонстрация един болен, и в залата влезе сервитьорът.

   Беше блед от заточението, но толкова одухотвореност и покой имаше в лицето му, че аудиторията веднага притихна. „Сигурно ви е скучно в психиатрията?“ - започна да му задава въпроси професорът. „Не, - отговори сервитьорът, - имам си Библията, а животът няма да ми стигне, за да постигна смисъла на тази дивна Книга“. Професорът започна да му задава въпроси от Библията, надявайки се да покаже на аудиторията един „невеж фанатик“, който не забелязва противоречията в Библията. Но сервитьорът му поднасяше такива блестящи и мъдри отговори, цитирайки наизуст Библията, че младежта беше вече изцяло на негова страна. А професорът с раздразнение възкликна: „Че как сте могли да запомните наизуст тази дебела книга - тя сигурно има поне шестстотин страници?“

   С една дума професорът се провали и младежите вече се възхищаваха от сервитьора. Професорът нареди спешно да го изведат, като го попита за последно: „Нима всичко това не ви е омръзнало и вие, както и преди, не се оплаквате от нищо?“ - „Не, - отговори сервитьорът, - с Бога навсякъде е хубаво“. И с такава благородна вежливост се поклони накрая на аудиторията, че когато го извеждаха, много хора тръгнаха след него. Професорът възмутено крещеше нещо, опитвайки се да продължи лекцията, но младежите дружно напускаха залата“.

   По думите на светител Йоан Златоуст, „не само смъртта прави човека мъченик, но и душевната нагласа; не само за края на подвига, но и за намерението често се сплитат мъченически венци“.

  Из спомените на Пьотър Алексеев, студент от Свято-Тихоновския Богословски институт: „Нашата къща е на върха на един хълм и оттук се открива много красива гледка към Оптинската пустиня, която е разположена в далечината зад реката. Отец Василий се любуваше на гледката и каза: „Е, Петка, като започнат гоненията, ще дойдем да живеем при теб“. И веднага тръгна със свещеника из градината, набелязвайки, къде може да се направи параклис и да се моли тук, ако манастирът бъде затворен заради гонения. Тогава ме порази това, че те говорят за гоненията като за нещо реално и дори СЕ ГОТВЯТ за тях“. Така е устроена монашеската душа, която улавя и най-малкото дихание на опасността, все още непозната за света. Ще разкажем за последните дни от земния живот на тримата Оптински новомъченици.

Вие сте се опълчили срещу богатите и считате това за модерно. Но преди всичко изпитайте себе си. Да кажем, че Ви се отдаде възможност да ста­нете богат - дали ще се откажете? И дали тогава няма да замълчите? Гневите се на Църквата, че не се бори срещу богатите. А нима Църквата не прави това? И нима не го е правила още преди Вие да сте били роден и преди да са били родени Вашият дядо и Вашият прапрадядо? И когато устата Ви зам­лъкне в гроба, нима ще замлъкне и устата на Църквата? Още преди девет­надесет века апостолът наставлява своя последовател: „Заръчвай на богатите в тоя свят да не мислят високо за себе си, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на живия Бог” (1 Тим. 6:17). Има обаче разлика между Вашите укори към богатите и укора на Църквата. Вие ги корите от завист и омраза, а Църквата - от състрадание. Църквата знае, че в този свят за богатите е много по-трудно да се спасят, отколкото за останалите. Спасителят е казал: „Исти­на ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно. Ето защо Църквата изпитва към тях не завист и омраза, а единствено състрадание. Да се смята това нейно състрадание за слабост и за стремеж да оправдае съсловието на богатите е толкова далеч от истината, колкото небето от земята. Църквата не е съсловна, а всечовешка. Ако Вие виждате в богатия само богаташа, то Църквата търси в него човека. „Горко ономува, който без мяра се обогатява не със свое - задълго ли? - и се отрупва със залози” - надига глас още Старозаветната Църква. И прибавя: „Ето той е обкован със злато и сребро; но дишане в него няма (Авак. 2:6-19). Затова в очите на Църквата богатите са най-големи нещастници и болници. На пълнотата на техните сандъци най-често съот­ветства отчайваща пустота в техните души. Оттук идва състраданието към тях като към лунатици върху покрив. От богатите само се иска милост, но не им се дава. А те са жадни за милост и съчувствие, както и всички останали създания. Презрете тяхното богатство и те сами ще го презрат. Но ако ги презрете като хора, те още повече ще се долепят до богатството си. Дарете ги с някой духовен дар - например със състрадание - и те ще се изпълнят с решимост да даряват на сиромасите своите материални блага.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Да бъдат греховете ви и като багрено, - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля ( Исая 1, 18 )

О, безгранична Божия милост! В най-големия си гняв към неверния и неблагодарен народ отрупан с беззакония, племе от злодейци, синове пагубни, на князе, които са станали като князете содомски, и народ, който е станал като народа гоморски – и в такъв гняв, все пак Господ не оставя милостта, а призовава към покаяние. Като след страшни гръмотевици пада благодатен дъжд. Такъв е Господ - дълготърпелив и многомилостив. Той се не гневи докрай. Само ако грешниците престанат да вършат зло и се научат да правят добро, па пристъпят към Господа със смирение и покаяние -Като сняг ще избеля. Господ е силен и добронамерен. Никой освен Него не може да очисти и избели от греха човешката душа. Колкото и платното да се пере във водата с пепел и сапун, колкото и да се пере и препира, то не може да побелее докато не се простре на слънчева светлина. Тъй и нашата душа не може да се избели, колкото и да я чистим сами с нашите трудове и усиля, с помощта на всички законнически предписания, докато я не поставим пред Божиите нозе, открита и готова да я освети Божията светлина и избели. Господ одобрява и препоръчва нашия труд и усилия, а имено – Той иска да умием със сълзи душата си, да я стесним с покаяние, и чрез угризенията на съвестта да я притиснем, да я облече в добри дела, но в края на краищата той ни призовава да пристъпим към Него: Тогава дойдете - и ще отсъдим, казва Господ. Т.е. Аз ще погледна на вас и ще видя, дали Съм във вас, и вие ще погледнете към Мене, като в огледало, и ще видите какви сте.

О, Господи, бавен на гняв, смили се над нас преди последния гняв на онзи Страшен Ден. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски