Един старец каза:

- Ако отидеш при продавач на благовония, дори да не купиш нищо, пак целият се пропиваш от аромата. Така е и с този, който се съветва с отците - ако поиска да положи усилия, те ще му посочат пътя на смирението и той ще има опора против бесовските нападения.

 Игумен Тихон си спомня, че в понеделник от втората седмица на Великия пост се забавил след службата в олтара и видял как инок Трофим, след като почистил всичко в дяконника, взел просфора и, вкусвайки я благоговейно със светена вода, казал: „Слава Богу, седмицата мина. Сега може и да се разговея“ - „А ти цялата седмица нищо ли не яде?“ - попитал го о. Тихон. - „Нищо, аз съм свикнал“ - отговорил инокът.

  „Да си призная, не му повярвах тогава, - разказва игумен Тихон. - А по-късно научих, че о. Трофим имал навик да пости без да приема никаква храна и то за къде по-дълъг срок“.

  Да се повярва в строгото постничество на о. Трофим действително беше трудно - той винаги беше неуморимо бодър, радостен и имаше цветущ вид. И ако по онова време някой би започнал да разказва в Оптина, че о. Трофим е таен аскет, биха го попитали с недоумение: „Кой - Трофим ли?“ Всички обичаха Трофим и си мислеха, че го познават. А след убийството стана ясно, че той е бил затворен човек и не е споделял с никого тайните си.

  Той беше весел монах. Случваше се много „сериозните“ юноши-поклонници през ония първи години да го укоряват за „детинщините“ му, и чак след години да разберат, че той е много сериозен възрастен човек, който има тънък усет за това, кога на ближния му е зле. И тук вече той си имаше свой педагогичен подход.

  „Трофим беше истински монах - таен, вътрешен и от външна набожност и фарисейщина нямаше и следа. Винаги бивах потресен от това, как Трофим обичаше Бога и всички хора. Подчертавам - ВСИЧКИ! Лоши хора на земята за него нямаше и всеки човек по всяко време на деня и нощта можеше да потърси от него помощ и да я получи.“ - спомня си Александър Герасименко от Ташкент.

   Разказва мазачът Пелагея Кравцова: „Помня, че се оплаках на Трофим: „Работя в манастира, а няма кога да се помоля. Като се прибера вкъщи - пране, готвене и направо падам на леглото“. А Трофим ми казва: „Моли се по време на работа. Ето така“. Загреба разтвор, маже и казва при всяко натискане: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния“. Това буквално ми влезе под кожата. Оттогава щом взема инструмента в ръка, сякаш молитвата тръгва сама: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешната“. Без молитва вече не мога да работя“.

   Днес вече се знае, че за иноците Трофим и Терапонт било обичайно да не вкусват храна през първата и последната седмица на Великия пост. Но тази привична за себе си норма на пост инок Трофим понасяше с лекота и беше по природа необикновено издръжлив. Докато през онзи последен Велик пост в него се забелязваха такива признаци на изнемога, които ни карат да предполагаме, че този път той е бил подел на плещите си двоен подвиг. Той вече вървеше на предела на силите си и това се забелязваше сутрин.

   Инокиня Нектария (Садомакина) от Одринския Николски манастир си спомня, как през Великия пост пристигнала в Оптина и като видяла на камбанарията инок Трофим, тръгнала към него. Било пусто, той биел камбаните сам. Тихо валял сняг и ударите на голямата камбана скръбно, като през Велик пост, тътнели над земята. След последния удар инок Трофим склонил лицето си към камбаната, сякаш поемайки в себе си тази тътнеща скръб. А инокинята я пронизала жалост, като видяла неговото изтерзано лице и зачервените от безсънните нощи очи. „Колко уморен и измъчен е инок Трофим!“ - си помислила тя. Но това само и минало през ума, защото след това започнала литургията, а благодатта на църковната служба така преобразила инока, че той отново сияел и летял.

   Той беше удивително слънчев инок, излъчващ такава радост, че един от тогавашните послушници с горчивина изповядал, че съгрешил с помисъл срещу о. Трофим. Ето, помислил си той, всички постят, едвам си влачат краката, а при такава мощ и тържество на плътта, този човек надали усърдства в поста. Точно на този послушник се падна да бъде сред първите, които научиха посмъртната тайна на новомъченик Трофим, когато се разбра, че никакво тържество на плътта не е имало и в гроба бе положено изсушеното от поста тяло на подвижник. Той беше таен аскет, но радостен аскет, явяващ ни с целия си живот това тържество на духа над плътта, когато по думите на свети праведен Йоан Кронщадски „душата носи тялото си“.

Върнали сте се от дълго пътуване из страната. Не можете да се начудите как простият народ, неук и необразован, е могъл да създаде такива уди­вителни произведения на словесното и приложното изкуство. Имате осно­вание да се учудвате. Наистина простият народ е сътворил такава сладко-звучна поезия, създал е такива прекрасни образци на приложното изкуство, издигнал е такива архитектурни шедьоври, изрекъл е такива дълбоки ми­сли и е утвърдил такива мъдри обичаи, каквито нито един отделен човек, колкото и надарен и образован да е бил, не е успял досега да достигне, камо ли да надмине. Всичко това народът е могъл да сътвори единствено по Бо­жие вдъхновение.

Тези възвишени произведения на народното творчество са свидетел­ство и доказателство за съществуването на Бога и за Неговия Промисъл. За­щото без Божието влияние и съдействие не е възможно да се обясни цялото това ненадминато по своята красота и мъдрост творчество на простия на­род, на обикновените селяни и селянки, на неграмотните козари и водени­чари. Разковничето на тайната е в това, че народът се е осланял във всичко на Бога, молел Му се е и Бог му е давал Своя Дух, Който е ръководел мислите  и чувствата, езика и ръцете му. А образованият човек, който се надява само на себе си, Бог оставя на собствените му сили и той дава само това, което човек сам, без Бога, може да даде. Как обикновеният и необразован гали­лейски рибар Иоан е могъл да напише четвъртото Евангелие? Как риба­рят Петър е написал своите божествени послания? Земята не може да даде обяснение за това. Без съмнение тук се е намесило небето. Светите Божии човеци са говорили, просветени от Светия Дух. И както Вие сега се чудите на простия народ, така някога евреите са се чудили на Христос: „И чудеха се иудеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил? Иисус им отговори рече: учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил” (Иоан. 7:15-16). И макар че личността на Христос е изключителна във всяко едно отношение, все пак нещо подобно би могло да се каже и за народа: народната мъдрост не е народна, а Божия. Народът чувства и носи вярата в това в сърцето си - чувства и вярва, че без Бога се песен не изпява, без Бога се къща не съгражда, без Бога се елек не извезва, без Бога се празник не празнува.

Aвтор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 6 АВГУСТ

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Защо Господ не е показал Своята Божествена слава пред всичките Си ученици, а само пред трима? Защото, Сам той е дал чрез устата на Мойсей закона - При думите на двама свидетели, или при думите на трима свидетели става (всяко) дело ( Второзаконие 19, 15 )…Трима свидели, значи, са достатъчни. Следователно, и за това са избрани трима свидетели. Тези трима са представители на трите най-главни добродетели; Петър - на вярата, защото той първи изразил вярата си в Христос като в Син Божи. Иаков - на надеждата, защото, с надежда в Христовите обещания, първи положил живота си за Господа, бидейки първи убит от евреите. Иоан - на любовта, защото се облегнал на гърдите Господни и до край останал под Кръста Господен. Бог не се нарича Бог на многото, а Бог на избраните. Аз съм…Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов. Често Бог е ценил един верен човек повече от цял един народ. Той много пъти е щял да погуби еврейския народ, но заради молитвите на праведния Мойсей, оставил народа жив. И повече Бог слушал верния пророк Илия, отколкото цялото царство на неверния Ахав. Заради молитвата на един човек, Бог често спасявал градове и народи. Тъй грешния град Устюг щял да бъде разрушен от огън и град, ако не бил спасен заради молитвите на един, единствен в него праведник - св. Прокопий Иродиеви ( 8 юли ).

БЕСЕДА за възвишеността на Божията Църква

 И ето, в последните дни планината на дома Господен ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете, и ще потекат към нея всички народи ( Исая 2, 2 )

Това пророчество се отнася за Божията Църква. Колкото това пророчество било тайнствено за евреите преди Христа, толкова то е съвсем ясно за нас. Планината, или височината на дома Господен, наистина е поставена начело на планините, т.е. в небесните висини, защото, Христовата Църква не се крепи от земята, а от небето, и защото една част на Църквата ( и при това по-голямата ) е на небето, докато другата е още на земята. Освен това, Христовата Църква е възвисена над хълмовете, т.е. над всички земни и човешки мерки. И човешката философия, и уменията, и цялата култура на народите, и земните ценности, пред недостижимата висота на Църквата, са само ниски хълмове. Защото, за Църквата не би било трудно да сътвори тези хълмове, докато нито един от тях, нито пък всички заедно, в продължение на много хиляди години, не биха могли да сътворят Църква. И най-накрая - ще потекат към нея всички народи  - казва пророкът. Към кого, досега, са се стекли всички народи, ако не към Христовата Църква? Иерусалимския храм бил недостъпен за езичниците, под заплаха на смъртно наказание. Църквата пък от начало, послушна на Господнята заповед: Идете, научете всички народи ( Мт. 28, 19 ) е призовала всички народи. Това е видение на Исаия, син Амосов, видение от отдалечената древност, видение истинско и чудно.

О, Господи пречудни, непрестанно ти благодарим, че Си ни удостоил да бъдем деца на Твоята света истинска и възвишена над всички световни височини Църква. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички Охридски