НЯКОЛКО ОТГОВОРА НА ВЪПРОСА ЗАЩО УБИВАТ ЗАРАДИ ХРИСТА?
Ако през 1993 година следствените органи смятаха, че само „невежите“ православни могат да вярват в съществуването на сатанински секти, сега картината е друга. Вече са издадени справочници със списъци на тези секти, а самите секти активно се внедряват в бизнеса и действат даже в училищата.
Карл Маркс, който на младини станал член на сатанинска секта, има такова стихотворение: „Адските испарения се надигат и изпълват мозъка ми, докато не полудея и сърцето ми коренно не се промени. Виждаш ли този меч? Князът на мрака ми го продаде“. Според констатацията на психиатрите, днес половината от пациентите на психиатриите са бивши членове на секти и любители на окултната литература. Нещо повече, заплашително расте броят на самоубийствата и е налице непознато досега явление - бесноватост на бебета. Благочинният на Псково-Печорския манастир разказваше такъв случай - в манастира докарали двегодишно болно момиче да се причасти. Малката била толкова слаба, че изтънелите и ръчички висели като прекършени. Но когато момиченцето на ръце било занесено до Чашата, то се вкопчило в гърлото на свещеника и започнало да го души с такава сила, че четирима монаси едва разтворили ръцете му.
Злото днес се умножава с такава скорост, че сектоведите трудно успяват да проследяват роящите се нови и нови секти. В края на краищата се оказва, се сменят само названията, а зад маската на думите стои добре познатото старо зло. И все пак да се вгледаме в маските на съвременното зло, които понякога са шокиращи. Това е древен трик на злото - да предизвика шок, сломявайки човека, за да живее „като стене и се тресе“.
Спомням си, какъв шок преживяха някои от нас, когато след убийството в Оптина беше намерен окървавеният меч с надпис: „сатана 666“. „Ама не се вторачвайте в тези шестици, - каза един от старците, - безбожниците ги убиха“. И все пак потресени през ония дни, някои се хвърлиха да изучават литературата за ритуалните убийства, та като надникнат в тази смрадна бездна, да си зададат в края на краищата простия въпрос. А каква е разликата, че о. Василий е убит за Христа с меч с три шестици, а свещеномъченик Исаакий Оптински е разстрелян през 1938 г.? Убийството си остава убийство и същността не е в надписите върху меча.
Древното зло днес се крие зад загадъчните знаци, ритуали, думички, за да каже обърканият човек: „Та такова нещо още не се е случвало на бял свят - синът, който ходи на училище, да изучава в сектата как да убие баба си и майка си!“ Защо да не се е случвало? Случвало се е и нима е голяма разликата между този ученик-сектант, който се стреми да стане палач и комсомолеца от 20-те години на миналия век, екзекутирал (а това е действителен случай) своя баща-свещеник? Палачът във всички времена си остава палач.
С една дума, колкото повече напредваше нашето разследване за причините на убийството в Оптина, толкова по-често през „загадъчността“ на съвременното зло прозираха отдавна познати явления.
ЗА ВАРВАРА
През целия ден на Пасха се извършваха арести. Затвориха около 40 души, като подозираха главно хората от манастира, а пресата се мъчеше с всички сили да докаже, че престъпникът е православен човек.
Из публикация на вестник „Московский комсомолец“: „Милицията успя да хване убиеца. Той се оказа бездомен просяк. Преди е работел като огняр в котелното на манастира. През януари тази година го изгонили от манастира заради непрекъснато пиянство. Наскоро се опитал отново да получи работа, но му било отказано. Той отмъстил за това чрез убийството“.
Всичко в тази статия е лъжа и клевета срещу невинен човек, който изобщо не употребява вино.
През 1991 година срещу тридесетгодишния Николай Аверин беше възбудено углавно дело за изнасилване. Делото беше закрито по член за невменяемост.
Делото за убийството на оптинските братя беше закрито, както е известно, по същия този член - поради невменяемост. Както обикновено става в такива случаи, нямаше съдебно дирене - не бяха разпитани много от важните свидетели и не беше проведен следствен експеримент. В това време обществено-църковната комисия, която извършваше самостоятелно разследване, което впоследствие бе публикувано във в. „Русский вестник“, установи: Комисията разполага с данни, че в убийството са участвали не по-малко от трима души, които са били видяни и могат да бъдат разпознати от свидетели“. Но исканията на православната общественост за разследване на делото и провеждане на независима психиатрична експертиза не бяха чути.
Колкото неправеден е човешкият съд, толкова взискателен е Съдът Божий. И когато в Оптина започнаха да събират спомените на местните жители, оказа се, че сред тези, които са разрушавали манастира в годините на гонения, няма нито един, който да не е приключил дните си след това наистина страшно. Някога тези разкази, може би, ще бъдат публикувани, а засега ще разкажем един от тях.
Разказ на баба Доротея от село Ново-Казачие, потвърден от дъщеря и Татяна: „Тръгнахме веднъж с медицинската сестра и дъщеричката ми Таня за болницата. Беше страшна жега, бяхме жадни. Медицинската сестра казва: „Да се отбием в тази къща, тук живеят едни мои познати“. Влязохме. А аз като седнах от страх на пейката, така и не смея да стана: горе на печката три безумни момиченца се закачат - плешивички, страшни и все се щипят. Не издържах и попитах стопанката: „Каква е тази напаст с дъщеричките ти?“ - „Ох, - казва, - глухи, неми и глуповати. Обиколих всички лекари, а полза никаква! Обясняват ми, че медицината е безсилна в този случай. Един прозорлив оптински старец се беше върнал тогава от лагерите и изцеляваше мнозина. А аз като чух, тичам при него. Прекрачвам прага и още дума не обелила, той веднага за мъжа ми каза - нали той разрушаваше камбанарията на Оптинската пустиня и хвърляше долу камбаните. Твоят мъж, - казва ми, - цял свят направи глух и ням, а ти искаш твоите деца да говорят и да чуват“.
Из разказа на йеромонах Тихон (Шевкунов): „През 1990, доста преди убийството в Оптина, живях един месец близо до Козелск и при мен дойде група млади хора - приятели на Аверин. Те дойдоха при мен заради статията ми „Не участвайте в делата на мрака“, защото виждаха в поведението му нещо подобно на описаното. Те разказваха, че Аверин има някакво странно чувство за справедливост, леко приличащо на комсомолската „борба за правда“ и при това той си позволява много жестоки постъпки. От една страна го обичаха, а от друга се страхуваха. Той можел да си позволи всичко. Представиха ми го като самоделен мистик, който се е захващал с разни неща, отишъл в църква, нещо научил, изпробвал, напънал се и с голяма мъка изтръгнал от себе си някакво духовно преживяване. За това преживяване се хванал като за истинско - и се започнало...
По време на следствието четох дневниците му, изпъстрени с духовни стихове - напълно сатанински, при това с много естетика. Минаваха за стихове на Николай Аверин. Още преди разговора с него си представях, общо взето, що за човек е. Никак не се връзваше с него този омерзително префинен естетизъм. Това би могъл да го напише някой напълно разпаднал се човек, краен естет. По-късно вече, когато се срещах с Аверин, го попитах: „Какви са тези стихове? Нима ти си ги писал?“. Оказа се, че по време на следствието просто не са разбрали - разбира се, той ги е преписвал отнякъде. Когато видях тези стихове и другите бележки, разбрах, че този човек е не точно Смердяков, но убийството е станало по същата схема и затова трябва да има някой като Иван Карамазов, трябва да има човек, който е дал този импулс. Беше важно да се намери този, който го е подтикнал. Аверин не каза на следствието откъде е вземал книгите - оплакваше се от главоболие, избягваше отговора.
Аверин е служил в Афганистан - много малко, на срочна служба, - но в отрядите със специално назначение не е бил и в сериозни боеве, най-
вероятно, не е участвал. Поне нито веднъж не продума за това, затова там не е могъл да придобие навика префинено да убива хора. Като се върнал от Афганистан, се заел с лоша самодейна мистика, която веднага го довела до много страшно състояние на самоизмама. Той започнал да посещава църквата, но в същото време въобще не вярвал на свещениците, не изучавал светите отци. Решил да разбере кое какво е. Оказал се в храма, но извън Църквата. И започнал да акумулира в себе си всичките си преживявания, каквито въобще могат да съществуват. Без да очисти греховете си с покаяние, Аверин просто попаднал в най-баналната и, общо взето, пошла духовна ситуация като започнал да вярва на всяка своя мисъл. А тъй като мислите били горди и страстни, то отначало сметнал себе си за много могъщ и възвишен, а после започнала да идва и някаква мистична помощ. В такова състояние ходел на църква, много постел и скоро започнал да чува гласове, които му диктували как да постъпва. Тези гласове, по-точно, глас, който постепенно придобил власт над него, се нарекъл бог.
Аверин дошъл в Оптинската пустиня и се обърнал към двама свещеници. Те му казали, че това са бесовете - не разговаряй с тях, не общувай с тях. Той отговорил: „Какви бесове са това, след като ми дават такива добри съвети?“ Повече той не дошъл в Оптина. Това му било достатъчно. Може би, тук отчасти и ние сме виновни, че не сме успели да отделим нужното внимание на човека: просто да седнем, да поговорим по-подробно. Ограничили сме се с простата констатация, която общо взето е правилна, но не е могла да вразуми този човек.
Тези гласове действително помагали понякога на Аверин, спасявали го от неприятностите. И той все повече повишавал високото мнение за себе си. В тази ситуация несъмнено е налице и чисто психическото разстройство, и духовното - бесноватост. Само със психическото разстройство не може да се обясни един такъв случай: той пътува с колата по шосето и изведнъж гласът му казва: „Веднага спри! Спирачки!“ Той натиска спирачките и неочаквано вижда кола, която, ако би продължил още малко напред, би го ударила челно...
Както изглежда, бесноватостта на Аверин, подчиняването му на духа на злото станало причина и за психическото му заболяване, което се развило впоследствие. Ако грехът предизвиква умопомрачение, то прелестта още повече. Шизофренията помагала на бесовете да завладеят човека, а бесовете още повече развивали психическото разстройство. Ясно е, че бесноватите хора просто не могат да имат здрав разум, защото върху душата им паразитира съвършено различна бесовска същност, която налага своя страшен отпечатък и върху душата на човека и дори върху външния вид и физиката му.
Бесът, който наричал себе си бог, започнал много силно да притеснява и мъчи Аверин. През цялото време му внушавал натрапчиви мисли, от които ни денем, ни нощем не можел да се освободи. Бесът не му давал да си почине, после започнал всячески да го ругае и унижава, заставял го да прави всевъзможни неща. Денем и нощем в главата му звучал гласът, който направо го вбесявал. Но нали отначало Аверин доброволно му се подчинил, както става при всяко падение. Като се поддадем на някой помисъл, той ни прави снизходителни към определена страст. После същата страст постепенно ни завладява и тогава вече не принадлежим на себе си. Вече не ни е весело, че сме се подчинили на тази страст.
Питах Аверин дали не се е занимавал с викане на духове - той самият не си спомня да е правил това. Но нали с магия може да се занимава човек и без спиритична чинийка - трябва само да поискаш да получиш връзка с някоя духовна същност. Може да се нарича както иска, дори бог, но това ще бъде бяс - това е реле, връзка. Като се осъществи връзката - и ето, у човека се е появила религия, появил се е самия обект на неговата религия: това е същото нещо, което той нарича бог, но всъщност е бяс. И започва въздействие, което се усилва, докато човек не се окаже завладян от този бяс.
Духът, който измъчвал Аверин го водел към убийство. Той разбирал това, но вече не можел да се освободи от него - до такава степен му бил подчинен. Не искал да отиде в църквата и да каже всичко на свещеника и затова, бидейки решителен човек, започнал да се бори със свои сили. Посъветвал се с някого и започнал да се покланя на сатаната, като противник на Бога, защото съществото, което го мъчело, наричало себе си бог. Започнал да служи на сатаната, да преписва същите тези стихове - с една дума, започнало страшно хулене на всичко свято. И след това настъпил моментът, когато духът, който властвал над Аверин, изискал от него това, което се случи.
Две години преди убийството, също на Пасха, Аверин направил опит за изнасилване. Не съм питал дали бесът го е накарал да извърши този грях или не, но беше ясно, че насочеността на този човек е напълно еднозначна - сатанизъм.
Остана неизяснен въпросът, дали е имало още хора, имало ли е и група, която е подтикнала Аверин към всичко това. Според мен, в разследването на това дело този въпрос е много важен. Аверин не е казвал,
че е имало някакви хора, които са го направлявали, но самият той, може би, дори не е знаел за тях. По време на следствието той разказваше, че в Козелск някакви екстрасенси го вкарвали в състояние на хипноза. Искал да се излекува при тях от същия този бяс, от гласа. Такъв човек - и душевно болен, и с явни признаци на бесноватост - много лесно се поддава на всякакви влияния и манипулации.
Следователят, който водеше делото на Аверин, ме помоли да се срещна с престъпника. За пръв път поговорих с него на четири очи и все пак не разбрах докрай имало ли е още някой с него или не, направлявал ли е някой ръката му. За мен няма съмнение, че го е ръководил бяс. Но имало ли е някаква земна, човешка структура? В края на краищата, това не е чак толкова важно. Аверин като явление е материализация на онзи духовен кошмар, в който сега се намират огромен брой хора в днешна Русия: море от филми, които духовно разлагат хората, море от окултни опити - именно опити, не учения, а реални опити. Цялото това горещо желание, страшното и страстно желание на хората да навлязат в духовния свят, да го завладеят и, така да се каже, да бъдат могъщи властелини в него - именно то се е проявило в същия този Аверин, пошло, бездарно и мерзко, но и страшно, разбира се. Защото това е страшен сигнал, тъй като обществото е готово за това и обществото иска всичко това, желае нещо подобно.
Аверин, разбира се, се изплашил, когато след убийството разбрал, че пак е излъган от този бяс, че гласът през цялото време продължава да го мъчи, да издевателства над него. Този човек вече напълно попаднал в лапите на сатаната и врагът прави с него каквото си иска и се гаври над него както си иска. Два пъти се е опитвал да се самоубие, разпорил си корема. И сега в затвора пак е направил същото - бесът го води към самоубийство. Той е безпомощен да се справи със себе си. Когато говорихме с него, той все ме питаше: може ли да пийна светена вода или да си сложа кръстче или нещо друго да направя, само да не чувам този глас? Бяха ми нужни четири часа, за да го убедя, че нито кръстчето, нито светената вода няма да му помогнат, ако той сам не започне да отсича всяка беседа, всеки разговор, всяко общение с този помисъл, с този дух, който се приближава към него. Помоли ме да му помогна. Но аз не мога да изгонвам бесове, а не е възможно да се закара Аверин някъде, за да му се четат молитви срещу бесовете. С огромни усилия успях да го убедя, че единственото, което може сега да го облекчи, е да прекрати напълно общуването с идващите му мисли, защото това е мостчето към беса: трябва да се отсече помисъла. Той разбра това и се хвана за него като удавник за сламка. След известно време помоли следователя да му разрешат да се изповяда.
И когато отново се срещнахме, той каза: „Да, сега напълно го отсичам. Този глас продължава да издевателства над мене още по-страшно, но вече ми е по-леко, когато започнах да го отсичам. И сега той идва по-рядко“.
Когато Аверин помоли за изповед, бях при светейшия патриарх и взех от него благословение, как да го изповядам. Не знаех дали за такова престъпление може ей така, направо да се каже: „Прощавам и разрешавам“. И светейшият каза: „Изповядай го, но не чети разрешителната молитва. Той остана жив и нека отначало да принесе плод на покаяние. Може би, след много години Църквата ще му разреши да се причастява със Светите Христови Тайни“. Когато след това отидох при духовника о. Йоан (Крестянкин) и му казах: „Ето, отче, падна ми се да изповядам Аверин“, - той попита: „Не чете разрешителна молитва, нали?“ - „Не“. - „Правилно, в никакъв случай засега не чети“.
Откарах Аверин в Новодевичия манастир, където го изповядах. Да му помогне Бог. Той написа писмо на оптинското братство, в което моли за прошка. Пише, че чувства, че убитите монаси са му простили. Макар че, когато такива неща се случват в подобни критични състояния, те лесно могат да преминат в своята противоположност. Дай, Боже, всекиму покаяние и на него също. Разбира се, убитите оптински монаси се молят преди всичко за него, за убиеца. Но как Господ ще го приеме и каква ще бъде съдбата му?“
Семинаристът Евгений писа своята първа проповед мъчително дълго, но тя не се получаваше. Той изброяваше качествата на о. Василий - образован, трудолюбив, смирен, но това беше портрет на добър човек, където отсъстваше главното - духът на о. Василий. Тогава той пристигна през ваканцията в Оптинската пустиня и всеки ден се молеше на гроба на о. Василий, просейки помощ. На гроба на новомъченика, по някакъв повод си спомняше, как три години се готвеше за причастието и не смееше да пристъпи към Чашата, докато веднъж, облян в сълзи, не рухна на колене, потресен от Жертвената Божия Любов.
Женя дълго стоя до кръста на гроба на о. Василий, молейки го като жив, да му каже за главното в живота си. И изведнъж в главата му с ударите на пулса зазвучало: „Пшеница Божия есмь, зубами зверей да сомлен буду, яко да чист хлеб Богу обрящуся“. Женя никога не е чел дневника на о. Василий, но като се върна от гроба, каза: „Пшеница Божия есмь“ - това е о. Василий. Така живя и така умря“.
Той дълго още носеше в себе си тази проповед, събирайки материали за новомъчениците, и разказваше после в Оптина: „Мъченичеството е Евхаристия. Ето вижте, преподобната мъченица Елисавета Фьодоровна била хвърлена в шахта, костите и били раздробени. Каква мъченическа смърт! И изведнъж от шахтата се чува нейната песен: „Иже Херувимы тайно образующе...“ А можеше да изпее: „Богородице, Дево, радуйся“. Много прекрасни неща могат да се изпеят. Но Елисавета Фьодоровна знаела наизуст цялата служба и пеела, умирайки: „Иже Херувимы..“, защото това е изнасянето на Светите Дарове. В Царството Божие няма нито мъжки, нито женски пол и мъчениците, като свещениците, държат в ръцете си Кръста. Умирайки, Елисавета Фьодоровна била вече извън тялото си и подобно на свещениците участвала в Евхаристията, принасяйки в жертва вече самата себе си“.
Човек няма с какво да въздаде на Господа за всичките Му велики благодеяния, защото всичко е дадено от Него. И все пак съществува тази висша форма на благодарение - мъченическата жертвена любов.
На Пасха през 1993 година принесоха себе си в благодарствена жертва на Господа тримата оптински новомъченици. И тримата се помазаха на Велики Четвъртък, причастиха се преди самата си кончина и приеха смърт за Христа, работейки за Господа по послушание. И Господ даде знак, че е приел жертвата на своите послушници, явявайки в часа на тяхната смърт знамение на небето.
Свидетели на знамението били трима души - московчанката Евгения Протокина, поклонникът от Казан Юрий и московчанинът Юлий, сега послушник в един манастир във Владимирска епархия. Те не знаели нищо за убийството, тъй като си тръгнали от Оптина веднага след нощната пасхална служба и в момента стояли на автобусната спирка в Козелск, чакайки автобуса за Москва в шест сутринта. Но този автобус, както се оказа впоследствие, бил отменен. Те слушали пасхалния звън, гледайки към манастира. Изведнъж звънът секнал, а в небето над Оптина сякаш бликнала кръв. За кръв тогава никой от тях не си и помислил докато гледали изумено кърваво червената светлина в небето. Те погледнали часовника - това бил часът на убийството. И се проля кръвта на новомъчениците на земята, и бликна, достигайки Небето.
Колкото и странно да е, но в Оптина научиха за това знамение едва след три години, защото паметта на очевидците бе замъглена тогава от друго потресаващо преживяване. Докато в очакване на следващия автобус те ходили да се разговеят в една вила, милицията и армията били вдигнати на крак по тревога. Без да подозират нищо, поклонниците отново стояли на спирката, когато към тях се приближила черна милиционерска кола и двама с автомати с професионална ловкост извили ръцете на Юлий и го натикали в колата. „Защо? Какво се е случило?“ - викала през сълзи Евгения. Но и самите намръщени хора с автомати не знаели точно какво се е случило, получавайки по радиостанцията заповед да заловят убиец по следните признаци: ръст еди какъв си, брадичка. А главният белег бил - православен поклонник от Оптина.
Веднага след убийството, като разбраха, че престъпникът бяга от Оптина през гората, поклонниците без да се наговарят, се втурнаха след него. Най-отпред тичаше духовното чедо на о. Василий, двуметровият гигант Виктор. Издраскан от клоните и почернял от мъка, той изглеждаше страшен. И когато насреща му от гората изскочил поклонник в черен шинел, всеки от тях в заслепението си помислил, че е настигнал убиеца. Нахвърлили се един върху друг, за да се вкопчат в смъртна схватка и едва в последния момент отпуснали ръце и заплакали.
ДО ЕДИН РУСКИ ИЗГНАНИК: ЗА ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО НЕ ПОСРАМВА
Вие сте близо до отчаянието. Защо? Защото се срамувате заради онези, на които сте възлагали надеждата си за спасението на Вашето отечество. Едни от тях са умрели, обвивайки с черен креп Вашите надежди. Други са още живи за този светски панаир, но за Вас са мъртви поради тяхната себичност и страхливост. Трети, четвърти, пети - бързо са изгрели като велики хора, но скоро са погребали руския си блясък под пепелта на Запада. Вече не се решавате да вярвате в никого, за да не се посрамите отново и със срама да шибате като с бич останалите си дни, „гонейки ги като безсловесна стока и вкопчвайки се сляпо в бъдещето, без надежда в него". Но защо не се прилепите с надеждата си към Онзи, от Когото никой в руската история не е бил посрамен? Говоря за Божия Син, за Когото се е венчала душата на руския народ преди хиляда години. „Всеки, който вярва в Него, няма да се посрами” - твърди апостолът (Рим. 10:11).
В Него са повярвали вашите князе, които първи са приели християнството - повярвали са и не са се посрамили.
В Него са вярвали вашите духовници, отшелници и подвижници - вярвали са и не са се посрамили.
В Него са вярвали вашите най-велики царе, които са сваляли царските си корони, за да преклонят колене пред величието на Неговата слава - вярвали са и не са се посрамили.
Стотици хиляди руски мъченици, пострадали за Неговото име, са вярвали в Него - вярвали са и не са се посрамили.
Стотици милиони руски хора - мъже, жени, девойки и деца, които са живели в този век с вяра в Него и живеят сега в безсмъртната Небесна Русия, не са били посрамени от Него на земята, не се срамуват и на Небесата.
В тази световна пустиня, където хапят не само змиите, но и нечестивите люде, Той е единствената медна змия, която не излива от себе си отрова, а лек. Отправете поглед към Него, както отровените в пустинята израилтяни са гледали Моисеевата медна змия. Обърнете очи към Него, и отровата, с която светът Ви е отровил, ще излезе от Вас. И Вие, изцерен, ще започнете да гледате на хората чрез Христос; ще ги гледате с милост и състрадание, а не с надежда, която превишава техните човешки сили. Светата Рус никога не е очаквала спасението си от творението, а от Твореца.
Мир Вам и радост от Господа!
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 АВГУСТ
РАЗСЪЖДЕНИЕ
Живот и смърт ти аз предложих - казал Мойсей на Израиливите синове - … Избери живота, за да живееш ти и потомството ти ( Втрзакон. 30, 19 ). Има решаващи мигове в живота, когато човек е пред избора на живот или смърт. Иуда, в решаващата минута се съблазнил от среброто и избрал смъртта, т.е. греха на сребролюбието. Когато началникът искал да постави Марин Воин ( 7 август ) за офицер, един завистник, го обвинил, че е християнин. Военоначалникът му дал три часа време да размисли и да избере живота или смъртта, т.е. или да се отрече от Христа, или да умре. Като чул своя началник, Марин отишъл при епископ Теотекан и го попитал за съвет. Епископът го въвел в църквата, поставил го пред Евангелието, и посочил с ръка най-напред Евангелието, а след това меча, който висял на Мартиновото бедро и му казал: „Храбри мъжо, избери, едно от тези двете - да носиш меч и да служиш на временния земен цар, а след смъртта да погинеш завинаги, или да станеш войник на небесния Цар, да положиш живота си за Неговото свято Име, написано в тази книга, и с Него да царуваш в безсмъртния живот“. Марин веднага решил - целунал Евангелието и отишъл чрез смъртта във вечния живот.
БЕСЕДА за Христовото миротворство
Ще прековат мечовете си на орала, и копията си - на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война ( Исая 2, 4 )
Колко ясно пророкът вижда Христа Миротвореца! Той изрежда едно след друго достойнствата на Спасителя. Най-напред го е посочил като Законодател на Новия закон, и то закон за всички народи на земята. След туй посочил Неговата възвишеност над всички височини, земни и исторически. Сега пък Го посочва като Миротворец, с Чиято сила и любов мечовете ще бъдат прековани на рала, и копията на сърпове. Дали това велико пророчество за мира се е изпълнило? Да, независимо от това, че още има войни. Но виж, войните между християнските народи не са същото, както войните между езичниците. Езичниците воювали с гордост, християните воювали със срам. Езическите вероизповедания са населели своето небе само с войници, християнската вяра обещава небе със светии. Както, поради немощ християните изпадат и в други езически грехове, така повтарят и грехът на войната. Но Бог гледа на сърце, и вижда с какви нагласи грешат езичниците, и с какви християните. Фарисеите се отрекли от Христа, отрекъл се и Петър. Но фарисеите се отричали със злоба, без покаяние, а Петър се отрекъл със срам, и отново Го признал с покаяние. Но какво да кажем, братя, за мечовете и копията на страстите, които убиват собствената душа и душите на нашите ближни? О, да бихме прековали тези мечове на рала, дълбоко да разорем душите си, и да засеем благородното семе на Христовия мир в себе си! И, да бихме прековали копията на сърпове, за да пожънем бурените в душите си, и да ги изгорим! Тогава Христовия мир би се въдворил в душите ни, както се е въдворил в душите на светителите. Кой би помислил тогава за война против съседите и съседните народи? О, колко чудно е видението на Исаия, син Амосов - пророка Божий!
О, Господи, с Твоите огнени слова, прекови в нас оръжията на войната в истински мир. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски