Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1765105 Постинги: 3823 Коментари: 0
Постинги в блога от 23.08.2017 г.
  

 

                                      ТЕРАПОНТ ОЗНАЧАВА СЛУГА

 

           „Колко точно Господ дава имена на монасите, - каза веднъж инок Трофим. - В самото име се съдържа и характерът и назначението“. Те­рапонт в превод от гръцки означава слуга. А за слугата Господ е казал: „...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“. (Мк. 9:35).

 

           Нашите оптински непрофесионални готвачки дори не се и досещаха, че о. Терапонт беше прекрасен готвач. И по време на своето първо по­слушание в трапезарията за поклонници той раздаваше храната, беше общ работник в кухнята, както казваха едно време - „момче за всичко“.

Готвачите в трапезарията скоро откриха, че новият послушник е чо­век, който не говори и се изчервява като домат за всяко нещо.

 

           Монахиня Варвара си спомня: „Помня как Володя вареше сладко. Кажеш му: „Володя, разбъркай го, че ще загори“. Той мълчаливо ще го разбърка и толкова. В работата си беше старателен и услужлив. Забе­ляза, че тестото ни почернява, защото го точим върху поцинковани ма­си и ни направи чудесни дъски за тестото. Но все в мълчание и в мъл­чание. Беше съвсем безсловесен!“

            -Володя, да беше ни казал поне една дума! - не издържа веднъж гот­вачката Татяна Досева, а сега инокиня Антония и иконом на Малоярославецкия Николски манастир.

            -У нас в Сибир не е прието много да се говори, - каза Володя като се изчерви. И добави тихо. - Нали за всяка дума Господ ще ни държи отговорни.

 

           Скоро свикнаха с безсловесността на Володя, като я обясниха по своему: горски е бил, видите ли, - човек от тайгата. Вярно, оптинските тинейджъри твърдяха, че с тях о. Терапонт бил по-разговорлив. Но от­страни тези разговори изглеждаха така - децата наобиколят о. Тера­понт и нещо му чуруликат като птичета. А той само се усмихва с очи и мълчаливо ги слуша. Те обичаха инока, макар че той не ги глезеше и не ги черпеше с бонбони. Бонбони о. Терапонт нямаше. Но щом започне­ше да плете броеници или да прави дърворезба, те веднага се присламчваха към него да плетат и изрязват. Тогава в Оптина живееше десетго­дишният Виталий Белкин, който сега се подвизава при Олховския ма­настир. Виталий плете за манастира броеници и изрязва кръстове за постриженията, като с охота пояснява при всяка възможност: „Отец Терапонт Оптински ме научи“.

 

Из спомените на Александър Герасименко от Ташкент, рабо­тил в манастира на доброволно послушание в продължение на се­дем години:                

                                                    Полунощницата

 

           Според мен послушанието в трапезарията е най-трудното. Първо, до храма не успяваш да отскочиш, но главното е недоспиването. В 11 часа вечерта манастирът вече спи, а ние още чистим картофи за сутринта или мием казаните. В един часа през нощта полуживи се дотътряхме до

          


килията. Отец Терапонт веднага започваше правилото, а ние падахме и заспивахме.

          

           Най-лошото беше, че тъкмо заспиш, а към два часа през нощта ни будят: „Пристигна колата с продуктите. Ставайте да разтоварвате“. Об­що взето, през ден-два разтоварвахме колите с продуктите някъде меж­ду два и четири часа, а след това отивахме да си доспиваме. А в четири и половина ни будеха за полунощницата.

 

           Нашата килия беше „образцова“. Ако в другите килии роптаеха, че късно са се върнали от послушание и не са се наспали, ние ска­чахме веднага, щом чуехме тропането на събуждащия, дружно му благодаряхме и дори го черпехме с ябълка. Той много ни хвалеше. А щом си отидеше, казвахме: „Е, какво братя, да се обърнем ли на дру­гата страна?“ Гасяхме лампата и се изтягахме в дълбок поклон на леглото.

 

           Така продължи известно време. А след това о. Терапонт каза: „А за какво сме дошли тук? Стига сме живели така. Трябва да послужим на Бога“. Започна да ходи на полунощницата без да пропуска и аз го по­следвах. Много ми се спеше. Но вече бях свикнал - на разсъмване о. Терапонт ме буди, усмихвайки се само с очи. Така аз се запалих да ходя на полунощницата. Отначало ходех от тщеславие. А след това обикнах службата. Дори ми е чудно - спиш по-малко, а такава бодрост и радост усещаш, че после денят ти минава по съвсем друг начин.

 

           Така чрез о. Терапонт ми се откриваше тайната на манастирските из­греви, когато първи славят Бога монасите, а след това се събуждат пти­ците.

 

           „Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

           Обикнах манастирския живот и се размечтах: „Ще отида, - казвам на о. Терапонт, - в пустинята и ще постя като древните“. - „Че какво тол­кова, - казва ми той, - ще му постиш в пустинята? Там и без това няма нищо за ядене. Виж, пробвай да постиш в трапезарията, където има всичко, тогава именно ще бъдеш постник“. Този ден по подражание на пустинниците реших да не ям. Ходя с демонстративно постна физионо­мия, а о. Терапонт си сипва извара със сметана, гледа ме, усмихва се и яде. Между другото, и аз си хапнах. Веднъж о. икономът ни устрои пир - даде за обяд кашкавал, риба, яйца. Ококорих очи: „Какво да си избе­ра?“ - „Какво толкова избираш? - казва о. Терапонт. - В стомаха всич­ко ще се смеси“. Сипа си разсолник, прибави в него каша, пак там сипа и компота и яде. „Отец Терапонт, как можеш да ядеш тази гадост?“ - „Та на нас и това ни стига - да си натъпчем търбуха, - отговаря той. - Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

            Друг път за обяд също имаше много лакомства, но за второ имаше овесена каша, а аз не мога да я понасям още от дете. „Не мога, - казвам, - да понасям овесената каша!“ - „И аз!“ - отговаря той. В същото вре­ме гледам - яде само овесена каша и се отказа дори от кравето масло. „Вкусното, - казва, - го ядем с охота. Но опитай от любов към Бога да ядеш това, което не ти харесва“.

 

                                   Таралежчетата и мечката

 

            Веднъж през ранната пролет се разхождахме с о. Терапонт в нашата оптинска гора и той два часа, като гледаше следите, оставени в снега, ми разказва кой живее тук. „Ето, - казва, - заек е притичал, ето - лиси­ца дебне, а тук се е хранила кошута“. Назоваваше и други животни, но аз не разбирам от диви зверове. Изведнъж видя меча следа и толкова щастливо произнесе:

„Ме-ечо!“ Погледна внимателно и каза: „Май е скитница. Скоро е минала оттук“. Пак погледна и казва: „Току-що е би­ла тук. Мечката е съвсем наблизо“. Тогава побягнахме с такава ско­рост, че скоро вече бяхме в скита.

 

            Освен това си спомням как о. Терапонт и поклонникът Николай Емелянов ходиха в гората и наловиха пълен чувал с таралежчета. През нощта таралежчетата тичаха из килията, а о. Терапонт ги гледаше и се смееше. Обикновено той беше сериозен и само очите му от време на време се усмихваха. А тогава лицето му беше съвсем детско.

 

            Оказа се, че таралежчетата са необходими в склада, за да ловят миш­ките и плъховете. О. Терапонт избра най-ловките за склада, а останали­те ги занесе в гората.

 

                                      Това трябва да се изпита на дело

 

            Показах на о. Терапонт, как да плете броеници, а след три дни вече ми обясняваше: „Трябва да се плете не така, а ето така“. Същото се случи и в просфорната, където о. Терапонт беше преместен след мен. Научих го да пече просфори. Самият аз дълго време се учих да ги пра­вя, а той след два-три дни ги печеше по-добре от другите. Най-трудно е да се изпече Агничната просфора, така, че да не се напука печатът. По­ловин година се страхувах да се захвана с нея, а при о. Терапонт тя веднага се получи безупречно.

 

           Той имаше талант да се учи на нови неща. Ето например, като гле­даше резбарите, научи се и стана добър дърворезбар. При това всяко нещо го правеше много старателно. Това особено се отнасяше за кни­гите. Помня, че той издирваше и конспектираше всичко за Иисусовата молитва. Имаше камара дебели бележници с цитати. Но веднъж ги сло­жи настрана и каза: „Това трябва да се изпита на дело“.

 

           Така изучаваше и светите отци. Прочете книгата, препише от нея нещо важно и окачи цитата на стената, като често го препрочита. Цели­те стени в килията му бяха в цитати. Всички ние четяхме, навярно, едни и същи книги за монашеството, а о Терапонт прочете и изпълни.

 

                                               По послушание

 

           Старши в просфорната тогава беше игумен Никон и през есента по­клонниците му докараха много сладко - три буркана от 3 литра, пет от 1 литър и още малки бурканчета. С това сладко всички пиехме чай. Но веднъж о. Никон забеляза, че сладкото е започнало да се разваля от топлината и се разстрои: „Хората са се старали, докараха го, а при нас ще отиде на вятъра“. В този момент в просфорната влязоха о. Терапонт и о. Паисий и се приближиха до о. Никон за благословение. А той ги благославя и им казва: „Сядайте и яжте сладко по послушание, иначе се страхувам, че ще трябва да го изхвърлим“.

 

           Излязохме от просфорната и отидохме в трапезарията. Връщаме се, а те вече изяли половината сладко - та това е няколко буркана. Отец Никон се слиса: „Да не сте полудели?“ А те отговарят: „Отче, ама нали вие благословихте. Ето, ядохме по послушание“.

 

           Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда

 

           Не знам какво щеше да стане с мен, ако в юношеските ми години до мен не бяха о. Терапонт и о. Трофим. Те ми бяха като по-големи братя, естествени и весели. А аз тогава бях страшно сериозен и надут.

 

           Спомням си, че много обичах като изляза от скита, ей така с широк замах да се прекръстя показно пред светите двери и да направя земен поклон - желателно пред очите на екскурзиантите: нека, мисля си, да се чудят каква благочестива младеж има у нас! А о. Терапонт все възди­шаше при вида на моето благочестие: „Саша, защо се молиш като фа­рисей? Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда“.

 

           А ето и още един случай - по онова време в скита живееше един бесноват поклонник и такива ги вършеше, че не е за разправяне. Вед­нъж, когато беснуваше, аз ей така, властно, като подвижник, със широк замах го осених с кръстно знамение, обаче накриво. Бесноватият се закиска и заговори с някакъв несвой глас: „Бесът ти се присмива“. Отец Терапонт беше там и аз го попитах: „А защо бесът се смее? Защото накриво го прекръстих ли?“ А о. Терапонт отново въздиша: „Саша ти себе си прекръствай, а не другите“. По-късно за онова време и за уро­ците на о. Терапонт написах стихотворение:

 

           Постя много. Моля се прилежно

           и придобих голяма благодат,

           но имам мъничко проблемче –

           за греховете в мен съм сляп.

 

            Това е минало. Не станах монах, защото разбрах, че мога само да се правя на интересен, подражавайки на външното монашество, а вътреш­ното монашество е съвсем друго нещо. Може би, и аз щях да тръгна по този външен път, защото за мене няма по-висш идеал от нашето православно монашество. Но през всичките ми юношески години около мен бяха о. Терапонт и о. Трофим, а редом с тях не може да се фалши­ви. У тях имаше такава дълбочина на живот в Господа - без сянка от лицемерие, външна набожност и фарисейщина, че един ден разбрах - те са монаси с могъщ монашески дух, а аз, за съжаление, не съм.

Категория: Други
Прочетен: 181 Коментари: 0 Гласове: 0
                                             
                                             ИНОК ТЕРАПОНТ


           Йеродякон Серафим си спомня: „Знаеш ли какво означава в пре­вод от гръцки думата „монах“? - попита ме о. Терапонт. - „Монос“ оз­начава един, сам. Само Бог и душата - това е монахът“. Бих приел това за обикновен разговор, ако ми го беше казал някой друг. Но словото на о. Терапонт имаше сила. Той не само говореше - той живееше така: единствено за Бога и в такова отречение от всичко земно, че малцина го познаваха даже сред братята.

 

           Дори тези, които живееха с него в една килия, слабо познаваха инок Терапонт. Ето, например, звънарят Андрей Суслов по едно време беше съкилийник на о. Терапонт и всички го молеха: „Разкажи нещо за о. Терапонт“. „Какво да ви разкажа? - недоумяваше Андрей. - Та той все се молеше в своя ъгъл зад перденцето. Все се молеше и молеше - това е всичко“. Андрей си спомни само една подробност: „Терапонт ми каз­ваше: „Кога ще те отуча да пиеш чай?“. Той самият не пиеше черен чай, а си запарваше ароматни тревички - и сигурно лековити, но аз бях свикнал с черния чай от магази­на.“

 

           Йеромонах Виталий също се сети за билките: „Веднъж вървях­ме с о. Терапонт през гората към скита и той ми разказваше за горс­ките билки - кои от тях са лековити, при какви болести помагат, кои от тях могат да се ядат и сурови“. Всъщност, именно това се е запечатало в паметта - килия на инок-лесничей, където всяко кътче е пропито с особен дъх на ароматни билки.

 

           Когато потрябваха данни за некролога в пресата за новомъченика, оказа се, че в досието на инок Терапонт има само две хартийки: авто­биографията му, написана при постъпването в манастира, и смъртни­ят акт.


                                                     Автобиография

 

           „Аз, Пушкарьов Владимир Леонидович, съм роден през 1955 г. на 17 септември в село Кандаурово, Коливански район, Новосибирска об­ласт. Живях и учих в Красноярския край. През 1975-1977 г. служих в редовете на Съветската Армия, а от 1977 до 1980 година бях на свръхсрочна служба. До 1982 година работих като дърводелец в СУ-97. Пос­ле учих в лесотехникума до 1984 г. След завършването на техникума работих по специалността техник-лесовъд в горското стопанство на Бурятска АССР на езерото Байкал. От 1987 до 1990 г. живях в г. Рос­тов на Дон. Работих като клисар в Ростовския катедрален събор „Рож­дество на Пресвета Богородица“. Понастоящем съм освободен от всички мирски задължения.

 

           Майка ми с децата живее в Красноярския край, Мотигински район в селцето Орджоникидзе. Голямата ми сестра е омъжена, има две деца, малката е ученичка. 13.09.1990 г.“

 

           Бъдещият инок се родил на празника на иконата на Божията Майка „Неопалимая купина“, а на земята живя 37 години и 7 месеца.

 

           Владимир пристигнал в Оптинската пустиня, а по-точно дошъл пеша от Калуга, в края на юни 1990 година. А на 22 март 1991 годи­на в деня на Четиридесетте Севастийски мъченици беше облечен в подрасник и зачислен към братството. Ето нещо като знак през този ден - о. Василий произнесе проповед за мъченичеството и в дневни­ка на авторката на тези редове е записано: „Днес о. Василий каза в проповедта си: „Кръвта на мъчениците и досега се пролива за наши­те грехове. Бесовете не могат да гледат кръвта на мъчениците, защо­то тя сияе по-ярко от слънцето и звездите, като ги опалва. Сега мъ­чениците ни помагат, а на Страшния Съд ще ни изобличават, защото до края на времената действа законът на кръвта: дай кръв и приеми дух“. И добави още: „Всеки извършен от нас грях трябва да се умие с кръв“.

 

           И бъдещият новомъченик Терапонт попивал тази проповед, за да каже по-късно: „Да, нашите грехове само с кръв можем да умием“.

 

           Пострижението на послушника Владимир Пушкарьов беше извър­шено на 14 октомври 1991 година - Покров на Пресвета Богородица, като беше наречен с името Терапонт в чест на преподобния Терапонт Белозерски, Можайски. За самия инок пострижението беше неочаква­но, но колко тайна хармония има в това, че той започна да служи на Господа в събора „Рождество на Пресвета Богородица“ и под своя


молитвен покров го взе преподобният Терапонт - основател на два манас­тира в чест на Рождеството на Пресвета Богородица.

 

            Известно е, че обръщането на Владимир към Бога е станало по вре­ме на работата му в Бурятия като лесничей на Байкал. И тук ние се сблъскахме с една загадъчна история. Скоро след погребението, по­клонници от Бурятия посетиха пътьом гроба на инок Терапонт и разка­заха на стоящите там хора следното: Веднъж в тайгата на лесничея Владимир му се явило едно старче и му дало книги за магиите, като му заръчало да ги изучава и да се върне на това място след година. Влади­мир не обичал магьосниците и не се явил на повторната среща. А зара­ди несериозното си отношение към магията решил да направи от нея развлечение за селските момичета - изпращал ги в съседната къща, ка­то ги карал да пишат бележки, а той ги четял от разстояние. Той бил мистично надарен по природа и без да знае все още нищо за Бога, не разбирал с какви сили започва игра.

 

            Играта едва не завършила трагично - по думите на един негов при­ятел, Володя преживял собствената си смърт. Душата му се отделила от тялото и попаднала в царството на ужаса. Той загивал. И тогава му се явил Ангел Господен и му казал, че ще го върне на земята, ако след това той отиде в храма. И Володя веднага напуснал горското стопан­ство.

 

            Други поклонници разказваха, че след това той странствал из Сибир в търсене на духовно опитен наставник във вярата и срещнал католически мисионер. Казват, че католикът дълго уговарял нашия сибиряк да приеме- католическата вяра. А той го изслушал мълчаливо и отишъл в православ­ния храм, а католикът после дълго негодувал.

 

            В разкази от подобен род е лесно да се допусне неточност и неволно да се сътвори легенда. А такива легенди за младия лесничей вече се за­раждали по онова време. Той живеел тихо и уединено като монах и хо­рата тълкували този непонятен живот по своему. Веднъж о. Терапонт казал в Оптина, че животът му в света бил тежък, защото някои го смя­тали за „магьосник“. Ето защо при събирането на сведения за новомъченика започнахме да търсим преди всичко свидетели, които могат да потвърдят или да опровергаят разказите за миналото на сибиряка. Из­дирването продължи много години, но се оказа безплодно. И неволно се раждаше въпросът - може би, всичко това е само легенда и нищо подобно не се е случвало?

 

            И все пак е имало нещо. В казармата Владимир пет години изучавал източни бойни изкуства, откривайки впоследствие, че те съдържат в

основата си окултизъм. Един йеромонах си спомня, че скоро след по­стъпването си в манастира послушник Владимир горчиво споделил: „Пак въртях меч в мислите си“. А инок Макарий (Павлов) помни как резбарите работили веднъж заедно и си разказвали по време на работа кой как се е обърнал към вярата.

 

           Инок Терапонт мълчаливо слушал и изведнъж започнал да разказва как след обръщането към православната вяра върху му се стоварил адът - бесовете му се явявали наяве, нападали го, душили го и ... „Терапонте, стига с тия измишльотини! - прекъснал го инок Макарий, а по- късно си помислил. - Че защо да са измишльотини? Всичко това го има в житията на древните отци“. И все пак, много ни е трудно да го побе­рем понякога в съзнанието си, че в наши дни оживяват и стават реални древните жития от времето на светите мъченици Киприян и Юстина. И ние продължавахме да издирваме свидетели на живота на сибиряка...

 

           И пак търсихме, но нищо не намерихме. Ставаше нещо необяснимо - днес да намериш човек не е трудно и компютрите бързо дават сведе­ния за всеки жител на определен район. А Владимир е работил там три години, бил е регистриран и се е водил на военен отчет. Нали всичко това би трябвало да остави някаква документална диря! Об­съждахме тази трайна несполука в издирването, като гадаехме къде да пратим още запитвания. А инок Макарий каза: „Защо търсите минало, което не съществува? ... С моя Бог на стена възлизам. (Пс. 17:30). Господ е изтрил миналото и греха на безбожието, ако човекът се е покаял“.

 

           Така или иначе миналото на сибиряка се оказа неизвестно до момен­та, в който той станал православен и дошъл в храма. Едва от този мо­мент се появяват живи свидетели на неговия живот, които са запазили най-светли спомени за младия православен подвижник.

 

                                                                           * * *

 

           „Може би трябва да зачеркнем езическото минало от биографията на сибиряка? - такъв въпрос зададохме на един протойерей, който е из­вестен с високия си духовен живот. И той ни отговори: „Това е въпрос на вяра. В житията на древните четем как чрез силата на Божията бла­годат бивши богоборци, магьосници и блудници са ставали светии. Господ и днес е все същият и все така щедро излива благодатта Си вър­ху нас, но ние не приемаме благодатта Му и искаме да виждаме Бога друг“.

           

            Господ обича всички ни, но на любовта може да се отговори по раз­личен начин. И най-поразителното в историята на сибиряка е неговият отговор на благодатта: веднага след обръщането му към вярата започва един път на аскет-подвижник, който отхвърля всякакви грижи за земно­то. От този момент той живеел само с Бога и желаел само едно - да бъ­де с Него.

 

            Някои търсят от Господа земни милости, други небесни блага, а инок Терапонт през целия си кратък монашески живот молил Спасителя за прошка на греховете. „Няма да ме видите повече на тази земя, докато не бъда простен от Бога“, - казал той, преди да отиде в манастир и под­вигът на неговия живот - това е подвигът на покаянието.

 

            Йеромонах Филип си спомня: „Веднъж с о. Терапонт работехме на строежа в селскостопанския двор. Отначало поради недостиг на строителни материали работата не вървеше, а привечер така потръгна, че ни беше жал да я оставим. Но ето, че забиха камбаните за вечернята. Беше делничен ден и аз предложих на о. Терапонт: „Да останем ли още малко да поработим?“ - „Ти какво - за всичко ли вече си се покаял?“ - попита той. И веднага отиде в храма.

 

            Из проповед на игумена Мелхиседек: „На Страшния Съд ние ще видим очи в очи греховете на всеки и ще се преизпълним с изумление, разпознавайки се един друг. И някой със закъснение ще каже: „Та този човек е съгрешавал като мен, но е успял да очисти греховете си с пока­яние. Върху му не тежат грехове и е чист човека“. Какво потресение ни чака в този ден!“

 

            Инокиня Ирина и други хора си спомнят, че о. Терапонт се изповяд­вал ежедневно, а когато имало изповед на всенощното бдение, тогава два пъти дневно. И в този неуморен труд на покаяние преминал целият му монашески живот, започвайки от онази първа нощ, когато се молил ничком пред светите врата на обителта, та чак до предсмъртната изпо­вед, която така потресла йеромонах Д.

 

            „Защо светиите така силно желаели покаянието и не могли да му се наситят?“ - каза веднъж по време на проповед игумен Пафнутий. И оп­риличил покаянието на притчата за блудния син, когато душата казва на Господа: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете...“ (Лк. 15:21-22). Притчата за блудния син е образ на съединението на душата с Господа. За това жадувал и инок Терапонт. Сега той е с Господа.


 

           Веднага след обръщането си към Бога бъдещият монах Терапонт за­почва да си търси опитни духовни наставници и ходи ту при едни, ту при други старци. Преди да се пресели в Ростов, ходил в южната част на Русия и посетил един старец, който му открил целия му живот и му дал наставления. За съжаление, монахът, на когото о. Терапонт е раз­казвал за стареца, е забравил името му. Но се знае съвсем точно, че е ходил за благословение да поеме по монашеския път при архимандрит Кирил в Троицко-Сергиевата лавра и при псковско-печорските старци. Трите години от живота му в Ростов са тайна подготовка за монашест­вото и по съвета на старците по време на отпуските той ходи по раз­лични манастири, за да ги огледа и да си избере обител.

 

           Из писмото на ростовската монахиня Неонила: „Като получи благословение от стареца Кирил, Володя замина за Оптинската пусти­ня. После получих от него писмо, в което с много любов описваше ма­настира, колко тихо е там, как прекрасно цъфтят ябълките и как дивно пее хорът“.

 

           Разказва ростовската монахиня Любов: „Всички много обичаха Володечка. Той работеше като пазач в нашия събор, а като си вземеше отпуска, ходеше по манастирите. Веднъж го попитаха: „Володя, защо не си отидеш през отпуската вкъщи?“ А той въздиша и казва: „Роднините ми са невярващи и са против това, да служа на Бога. Не ми се иска да се връщам там, където няма нито храм, нито вяра“. Попитаха го още: „Володя, защо не се ожениш?“ Той отговори: „Мисля само за едно - манастира“.

           Заплатата не оставаше задълго в ръцете на Володя - той веднага я раздаваше на бедните, но така, че никой да не види. Обличаше се скромно, понякога бедняшки. Вече нищо не му беше нужно, само на Бога да угоди. На службите стоеше без да помръдне. А след службата ще обиколи всички икони със земни поклони и дълго стои да се моли. С една дума, идваше в храма преди всички, а си тръгваше, когато затва­ряха събора.

 

           Беше кротък, смирен, трудолюбив. Беше изключително мълчалив, а душата му беше толкова нежна, че всичко живо чувстваше неговата лас­ка. Например бездомните котета все се събираха около храма, а Володя рано сутрин им носеше остатъците храна от столовата и им ги слагаше на определени места по-далеч от храма. И те вече си знаеха мястото. А гъ­лъбите като видеха Володя, долитаха при него, защото той ги хранеше.

 

            Аз също чувствах неговата ласка. Когато идвахме в Оптина, той тол­кова се радваше, че не знаеше как да ни угоди. А като си тръгвахме от манастира, той и хляб за път ще ни донесе - понякога цял, понякога и четвърт, с благословение, разбира се. И все едно, че знаеше колко ни трябва: колкото хляб ни даде, толкова ще ни стигне за цялото пътуване.

 

            За последен път се видяхме вече преди самата му смърт. На сбогу­ване ми подари молитвослов. „Терапонте, - му казвам, - аз си имам свой“. А той ме моли: „Майко, вземете от мен за молитвен спомен.“. Взех го за спомен, а веднага след това го убиха. И то наистина така и се получи - за молитвен спомен за неговата чиста, прекрасна душа“.

 

            Из спомените на Елена Тарасовна Теракова (Ростовска област, с. Хопри): „През 1987 г. в катедралния събор, където работех, ми пре­поръчаха наемател - Володя Пушкарьов. Той живя при мен в отделна пристройка чак докато замина в Оптина и ми беше като роднина.

 

            Връщам се понякога много късно от работа, а той ме посреща: „Майчице, хапнете. Направих ви пирожки“. Толкова вкусни бяха пи­рожките му, рядко ще срещнеш жена да ги прави така! „Къде се научи, - казвам му, - да ги правиш така?“ - „В казармата бях готвач, готвех на войниците и там се научих на всичко“.

 

            Самият той ядеше малко и много строго спазваше постите. По нату­ра беше кротък, добродушен, спокоен. Това особено се чувстваше по време на работа. Понякога в църквата идват толкова нервни хора - са­ми се палят и другите изнервят. А Володя само мълчаливо ще подръпне мустаче и така дружелюбно ще услужи на човека, че той тутакси се ус­покоява и е доволен от всичко.

 

            Той живееше усамотено и все се молеше. Дори и на разходка не ходеше - само в храма. А като застане вечер да се моли, така си стои запалена лампата цялата нощ. Често чак до сутринта продължаваше молитвата му. От разговорите ни помня следното: „Искам, - казва, - да отида в манастир, но първо ми се ще да ги пообиколя, за да си из­бера място, което ми е по сърце“. И по сърце му се оказа Оптина. За­помних също така и неговите думи: „Добре им е на тези хора, които са приели мъченическа смърт за Христа. Добре би било и аз да се удостоя с това“.

 

            Когато убиха моя скъп Володечка, бях на село и не знаех за това. Помня, че се помолих вечерта и тъкмо се приготвих да си лягам и стая­та се озари със светло синьо сияние. Прекръстих се, а от сиянието - глас: „Володя те посети“. Нищо не разбирам - как така ме е посетил Володя, след като той вече е инок Терапонт и се намира в Оптина? А след това разбрах, че са го убили. И много ми се искаше в мъката си да отида поне на гроба му“.

          

           Елена Тарасовна успяла да отиде в Оптина едва през ноември 1996 година, но първо техният автобус с поклонници спрял за един ден в Шамордино. След чудото с посмъртното посещение инок Терапонт бил за Елена Тарасовна толкова жив, че тя му записала името на две лист­чета - за упокой и за здраве, като прибавила в тях и молитвата: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас!“ В Шамордино и обяснили, че не бива да се чете молитва за новомъченика като за жив и може да за­пише името му само за упокой. Тогава поклонниците нощували в хра­ма. И когато в три часа през нощта след полунощницата Елена Тара­совна уморена легнала както си била с палто под иконите, над нея се навел инок Терапонт, подал и две химикалки - бяла и виолетова, и ка­зал: „Както си записвала, така и записвай занапред“. И тя веднага зас­пала, мислейки че това е сън.

           След това в Оптина тя все си опипвала ръкава - там имало нещо твърдо което и пречело. По пътя за Ростов разпрала малко ръкава на палтото - там имало две химикалки, бяла и виолетова. „За този случай разказах на нашия свещеник отец Николай по време на изповед, - писа от Ростов Елена Тарасовна. - И в отговор на моето удивление, как е възможно о. Терапонт да ми предаде онези две химикалки, о. Николай ми каза, че той, вероятно, е светец“.

 

           Прочетохме писмото с описанието на дивното чудо на оптинските отци, надявайки се да получим разяснение относно молитвите за живи и за починали. А отците започнаха да се усмихват, възгласяйки: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас?“ - „ А нали при Бога няма живи и мъртви, - каза монах Пантелеймон. - За нас, поради немощта ни, е установено - това са живите, а това са мъртвите. А при Бога всички са живи“.

 

Категория: Други
Прочетен: 307 Коментари: 0 Гласове: 0

 ДО ПРЕПОДАВАТЕЛЯ ВВ.:  ЗА СВЕТЦИТЕ ВЪРХУ КАРТИТЕ ЗА ИГРА

 

Вие се оплаквате от едно съблазняващо явление, на което няма кой да се противопостави. Някакво дружество е пуснало нови карти за игра с ликовете на нашите народни светци, царе и герои. Св. Симеон Мироточиви, основателят на царската и светителска династия на Неманичите; крал Стефан Милутин, на чиито мощи се кланя столицата на братския българ­ски народ; св. Стефан Дечански, чието име изричат със страхопочитание и албанци, и турци; св. Наум, просветителят на славяните и чудотворецът -всички те са изобразени върху картите, над които ще се пуши, ще се псува, ще се лъже, ще се чуват кавги, ще се разменят юмруци. Пред техните икони народът пали кандила, а отсега нататък картоиграчите ще палят над лико­вете им цигари и един другиму страните - с шамари.

Вие казвате, че причината да се случи това са парите. И да не бяхте го казали, това би било ясно и на мен, и на всеки. Защото на света няма и не може да има друга причина светинята да бъде хвърлена върху игралната маса, освен парите. Нима кризата у нас се е задълбочила до такава степен, та да поставим дори и светците върху игралните карти? Ако това дружество е „дружество на гладните", тогава по-добре всички да се запишем в него и да умрем от глад, отколкото да профанизираме тези свети личности, които бе­лежат върховете на нашата история. На тези свети души ние дължим твърде много и в миналото, и в настоящето. Казвам и в настоящето, защото и днес те се молят пред престола на Всевишния за своите потомци.

Представям си колко огорчени ще бъдат всички, които почитат тези светци като свои небесни покровители, когато научат, че картои­грачите шляпат картите с техните свети ликове по бордеите. Наистина сме далеч от Европа. В този кризисен период европейските народи се отрезвиха и поощряват законовите мерки против всички обществени недъзи, в това число и против хазартните игри. А у нас картите за игра се обличат в свещени одежди и - освещават! Ако това дружество беше пуснало карти с ликовете на Иуда, на Вук Бранкович, на Омер паша, на белградските насилници, на разни издайници и дезертьори, на про­чути комарджии и нехранимайковци, никой не би възразил нито дума. Това би било дори по-привлекателно за картоиграчите, отколкото се­риозните ликове на светците и героите. Подобното върви с подобно: издайниците с комарджиите, външните тирани с вътрешните (комарджийските страсти). Но какво общо имат нашите родни светци с карто­играчите? Във вертепите на разврата ли е мястото на иконостаса?

Вие наричате това цинизъм. Не знам. Ако е цинизъм, тогава този ци­низъм спрямо светините и родолюбието приляга повече на днешна Москва, отколкото на Белград. С какво са заслужили този цинизъм Неманичите и свети Наум? И честитата Косовка девойка - с какво се е провинила пред нас, та нейното лице да бъде опетнявано от пръсти, движени от страстта към парите? И да се кикотят над нея нощните... как да се изразя по-меко... нощните птици?

Японци са ми разказвали колко голямо е у тях уважението към техните владетели. Ако в дома избухне пожар, първо се спасява портретът на импе­ратора и едва тогава домочадието. А ние какво, нашите най-велики владе­тели - на картите!

Ясно си спомням времето, когато за пръв път се появиха чаши с лика на наши велики люде и светци. Как негодуваше тогава белградската чаршия: лицата на светците - върху чашите, от които хората пият и дори се напиват! А вижте сега каква гигантска крачка към „прогреса" сме направили! Свет­ците - върху картите! Нима мислите, че белградските граждани няма да негодуват и сега? Защото, ако така „прогресираме", скоро някое дружество ще постави върху картите и Бога, и Света Богородица, и ангелите, и целите Небеса. След това няма да остане вече нищо, което да се „постави на карта", и ще трябва да предадем ключовете на сатаната.

Ето моето мнение, което Вие искахте да знаете. Да прибавя само едно: нека не оскърбяваме хората, които славим, с които се гордеем, на които па­лим свещи и издигаме храмове. Защо да се подиграваме с онези, които ни обичат и се молят Богу за нас? Защо да омърсяваме онези, които ни умиват пред светите Небеса? Защо да омрачаваме ликовете на онези, които освеща­ват цялата наша история? И нашето настояще.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 219 Коментари: 0 Гласове: 0
  

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 АВГУСТ

 

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

 

Как да победим враждата на нашите неприятели? Като отстъпим с кротост и молитва. Като отстъпим във всичко, освен във вярата и благочестивия живот - с кротост и молитва, сега и всякога. Св. Амвросий пише: „ Това е оръжието на праведника - като отстъпи побеждава – както постъпват опитните стрелци, имайки навика да отстъпват пред по-силните от тях“. Един брат бил обиден от другаря си, но желаейки мир отишъл при него да се помири. Но другия не искал да му отвори и врата, ругаейки го от вътре, го прогонил от своя дом. Братът се оплакал на един духовник, а той му казал: „Като си отивал да се помириш с твоя другар, ти по целия път, в твоите мисли си го осъждал, а себе си оправдавал. Съветвам те, макар и другаря ти да е съгрешил против тебе, ти приеми в себе си мисълта, като че ли ти си прегрешил против него, и тогава иди при него, и в мислите си го оправдавай, а себе си осъждай“. Братът постъпил така. И какво се случило? Щом наближил дома на своя другар, онзи отворил широко вратата, затичал се, прегърнал обидения брат, и се помирил с него.

 

 

БЕСЕДА  за безсилието на грешника

 

 

Притеснители на Моя народ са деца, и жени владеят над него ( Исаия 3, 12 )

 

 

Прекрасно и премъдро е всичко, което е от Бога. Всяка твар Божия послушно върви по онзи път, който Бог и е определил. И звездите се движат, и животните живеят, и въздушните течения се ориентират - всичко по реда установен от Бога. Само човека, най-разумното същество, често изпада в безумие и оставя Божия път, измисля нови пътища според своите помисли. От това може да се случи така, че вместо старци, деца да станат старейшини, и вместо мъжете, жените да почнат да властвуват. Но когато децата старшенствуват обикновено владее насилие, и когато жените разпореждат, обикновено царува безредието. Когато това се допусне от Бога, е заради народните грехове, и не е без Божие допущение - тогава народа се намира под наказание за своите грехове, също като когато има война и врагът покори земята, защото всяко насилие е война, и всяко безредие е наказание за греха. Но както насилието и безредието могат властвуват между един народ, тъй могат да завладеят и душата на отделния човек. Вятърничавите и неблагочестиви помисли представляват деца, а плътското чувствено мъдруване представлява жени. Когато надделеят вятърничавите и неблагочестиви помисли , тогава те вършат насилие над човека и го въвличат от лошо в по-лошо, като кога деца отсъждат; и когато плътското мъдруване надделее над духовната мъжка мъдрост, която е от Бога, тогава тя започва да властвува над човека като зла жена. Под жени пророка разбира не само женските, но и мъжете с женски немощи.                                                 

За да не бъде човекът завладян от детинско безумие и женска чувственост, трябва строго да се спазва Божия закон, написан от Бога за хората, както всички сътворени твари спазват написания от Бога закон, написан за тях.

О, Господи, Творецо и Законодателю наш, просвети ни и ни укрепи. Просвети ни с благодатта на Духа, та винаги да помним Твоя закон, и ни укрепи със силата на Духа, та винаги да изпълняваме Твоя закон. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 213 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1765105
Постинги: 3823
Коментари: 0
Гласове: 964
Календар
«  Август, 2017  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031