... Какво би било човешкото общество без опрощение? Един зверилник посред природния зверилник.
Какво биха били всички човешки закони, освен едни непоносими вериги, ако не ги облекчаваше опрощението?
Нима без опрощението майката би се наричала майка и брата - брат, и приятеля – приятел, и християнина – християнин? Не – опрощението е главното съдържание на всички тези названия.
Ако не съществуваха думите“ „прости!“ и „простено!“, човешкия живот би бил напълно непоносим. Няма такава мъдрост на земята, която без опрощението може да въдвори ред на земята, Нито има такова училище и такова възпитание, които биха могли да направят хората великодушни и благородни без упражнение в опрощението...
...Господ започнал Своите поучения с думи за покаяние, а ги завършил с думи за опрощение. Покаянието е семето, опрощаването плода. От никакво покаяние няма полза без опрощение...
/ ПРОДЪЛЖЕНИЕ /
И ревнителят Илия, когато възревнува за закона Божий, се обърна към същия подвиг на поста. Защото, ако го спазваме правилно, постът внушава повелите на Духа. Той е посредник между ветхия закон и дарената ни от Христа благодат. Тъй че, който пренебрегва поста, е слаб и немощен във всички останали подвизи. Като изостави поста, той показва на врага душевната си слабост и че е излязъл на война без оръжие. Тогава врагът смело го напада, без никакви усилия надделява над беззащитния и плах, а скоро и съвсем го смазва. Причината е в това, че човекът не се е облякъл в здравата броня на поста, която сме получили от Господа, и всички членове на тялото му са уязвими за стрелите на врага.
/ СЛЕДВА /
ДО ГОСПОДИН ТОМА O.: ИМА ЛИ СЪДБА
Пишете, че сте навършили вече осемдесет години, но все още сте здрав и млад духом. Много пъти сте били на косъм от смъртта, но винаги по някакво чудо сте се спасявали. Затова питате: има ли съдба и какво е становището на Православната Църква по този въпрос?
Ако под съдба се разбира сляпа случайност или фаталност, то Църквата решително отрича съществуването на такава съдба. Всичко в Църквата е основано изцяло на разума и произтича от Разума и чрез Разума. Тя не приписва нищо на сляпата случайност, а на промисъла на всесилния и всевиждащ Бог, Който действа във висшия план на целесъобразността с оглед на тайните човешки мисли, чувства и дела. Самата дума „съдба" произхожда от думата „съд", в случая - Божи съд. „Спомнях си за Твоите отвека съдби, Господи, и се утешавах” - казва Псалмопевецът. Сиреч: спомнях си как Господ още в този живот е награждавал праведниците и е наказвал грешниците. И пак казва: „От Твоите съдби се боя”. И още: „По Твоя съд оживи ме”.
И така, съдбата е Божията мисъл за всичко, което е, и което се случва, но не пасивна и немощна като човешката, а активна и определяща. Някой се стягал да отиде сутринта в близкия град, но през нощта го постигнала смърт и го отнесла в далечния небесен град. И хората казват: такава му е била съдбата! Друг имал намерение да се ожени за една девойка, но ненадейно се венчал за друга. Хората пак казват: съдба! Трети се измъкнал от окопа и се укрил в тила на войската, но куршумът го застигнал в палатката и - смърт. Пак: съдба!
Само че съдба не „сляпа", а прозорлива - съдба от Бога, Мислителя и Промислителя, Който знае причината на всичко. Който казва: „сляпата съдба", изповядва с това само едно - че не разбира причините и смисъла на ставащото. Нищо не се случва без праведния и милостив Бог. Да си припомним думите на Спасителя: „Ни едно врабче не може да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени”. И така, ничия съдба не е сляпа или случайна, а мислена и промислена. По силата на такава разумна и прозорлива съдба Вие много пъти сте избягвали близката смърт и сте надживели всички съдници, които са Ви подписвали смъртната присъда.
От Бога Вам живот и спасение!
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 15 СЕПТЕМВРИ
Разсъждение
Бог поругаван не бива. Присмехулниците Бог или наказва, за да ги изправи, или ги прави като тези, на които дотогава те са се подигравали. Св. Порфирий най-напред се прославил между езичниците с подигравките си над християнството. Веднъж той осмивал християнското тайнство Кръщение пред император[1] Иулиан Отстъпник и неговата свита. Но се случило нещо съвсем неочаквано. Когато Порфирий се потопил във водата и изрекъл думите, че се кръщава в името на Пресветата Троица, духом се преобразил и наистина станал християнин. И вместо да продължава надсмиването си над християнската вяра, почнал да изобличава императора за идолопоклонническото му нечестие. Затова бил мъчен и посечен. Подобен бил случаят с някой си комедиант Генезий[2] вероятно по времето на Диоклетиан. Този Генезий представял християнско богослужение пред насъбралия се езически народ, развеселявайки го със своите насмешки и каламбури. Ала изведнъж се променил и викнал пред народа: „Аз вярвам и искам да се кръстя.”. Зрителите първо си помислили, че и това е част от смехориите му, но той продължил да заявява своята вяра в Христа. И когато пред съда и пред самия император останал непоколебим във вярата си, бил мъчен и убит. Така и хулителите на Христа станали мъченици за Христа.
БЕСЕДА за двойното свидетелство на Сина Божий
Аз съм, Който свидетелствам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене (Иоан. 8: 18).
В закона е написано, че за доказване на нещо са нужни двама свидетели. На невярващите евреи Господ най-напред посочил три велики свидетелства за Себе Си: на Отца, на делата Си, и на Светото Писание (Иоан. 5: 36–37, 39). По-нататък, след извършване на още множество чудеса и по-подробно излагане на Своето Учение, Той им казал, че и само Неговото свидетелство за Себе Си е истинско и достатъчно (Иоан. 8: 14). Накрая отново изтъкнал две свидетелства – Своето и на Отца, според заповедта в закона за необходимостта от двама свидетели. Така Господ по всякакъв начин затваря устата на невярващите и не им оставя никаква възможност за увъртане[3] – освен злодейското убийство, към което прибягват всички онези, които не желаят да се убедят в истината при никакви доводи и доказателства.
Наблягайки на Своето свидетелство за Себе Си и на свидетелството от Своя Отец, Господ желае да покаже и Своята ипостасна самостоятелност и единосъщието си Си с Отца по битие. Той ни привежда Своето собствено свидетелство и отделно, и заедно със свидетелството на Бог Отец. Че това тълкувание е правилно, се потвърждава и от следващите думи: Ако знаехте Мене, щяхте да знаете и Отца Ми (Иоан. 8: 19). С тях напълно се разкрива единосъщието на Отца и Сина и не се оставя и най-малко съмнение, че Господ има предвид еднаквостта Си по природа със Своя Отец. Става дума за Божествената природа, а не за телесната. Безумно се заблуждава всеки, който си представя Пресветата Троица като три телесни естества. В тяло се явил в света единствен Синът Божий, за да спаси света, а не Отец и Свети Дух. Обаче и в тяло Синът остава по божествената си природа равен на Отца и Светия Дух. Той взел върху Себе си човешката природа[4] и я съчетал със Своята божествена природа от любов към хората, та да може да се яви сред тях и да ги спаси.
О, Пресветая Троице, единосъщна и неразделна, Която си ни просветила и осветила чрез въплътения Бог Слово, подкрепяй ни винаги със Своята святост, Своето всемогъщество и Своето безсмъртие, и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – св. Никoлай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – цар (бел. прев.).
[2] В ориг. Генес (бел. прев.).
[3] В ориг. – одушка – отдъхване, облекчение (бел. прев.).
[4] В ориг. – облякъл се в човешката природа (бел. прев.).