Какво биха били всички човешки закони, освен едни непоносими вериги, ако не ги облекчаваше опрощението?

       Нима без опрощението майката би се наричала майка и брата - брат, и приятеля – приятел, и християнина – християнин? Не – опрощението е главното съдържание на всички тези названия.

       Ако не съществуваха думите“ „прости!“ и „простено!“, човешкия живот би бил напълно непоносим. Няма такава мъдрост на земята, която без опрощението може да въдвори ред на земята, Нито има такова училище и такова възпитание, които биха могли да направят хората великодушни и благородни без упражнение в опрощението...

И ревнителят Илия, когато възревнува за закона Божий, се обърна към същия подвиг на поста. Защото, ако го спазваме правилно, постът внушава повелите на Духа. Той е посредник между ветхия закон и дарената ни от Христа благодат. Тъй че, който пренебрегва поста, е слаб и немощен във всички останали подвизи. Като изостави поста, той показва на врага душевната си слабост и че е излязъл на война без оръжие. Тогава врагът смело го напада, без никакви усилия надделява над беззащитния и плах, а скоро и съвсем го смазва. Причината е в това, че човекът не се е облякъл в здравата броня на поста, която сме получили от Господа, и всички членове на тялото му са уязвими за стрелите на врага.

/ СЛЕДВА /

Пишете, че сте навършили вече осемдесет години, но все още сте здрав и млад духом. Много пъти сте били на косъм от смъртта, но винаги по някакво чудо сте се спасявали. Затова питате: има ли съдба и какво е стано­вището на Православната Църква по този въпрос?

Ако под съдба се разбира сляпа случайност или фаталност, то Църква­та решително отрича съществуването на такава съдба. Всичко в Църквата е основано изцяло на разума и произтича от Разума и чрез Разума. Тя не при­писва нищо на сляпата случайност, а на промисъла на всесилния и всевиждащ Бог, Който действа във висшия план на целесъобразността с оглед на тайните човешки мисли, чувства и дела. Самата дума „съдба" произхожда от думата „съд", в случая - Божи съд. „Спомнях си за Твоите отвека съдби, Гос­поди, и се утешавах” - казва Псалмопевецът. Сиреч: спомнях си как Господ още в този живот е награждавал праведниците и е наказвал грешниците. И пак казва: „От Твоите съдби се боя”. И още: „По Твоя съд оживи ме”.

И така, съдбата е Божията мисъл за всичко, което е, и което се случва, но не пасивна и немощна като човешката, а активна и определяща. Някой се стя­гал да отиде сутринта в близкия град, но през нощта го постигнала смърт и го отнесла в далечния небесен град. И хората казват: такава му е била съдбата! Друг имал намерение да се ожени за една девойка, но ненадейно се венчал за друга. Хората пак казват: съдба! Трети се измъкнал от окопа и се укрил в тила на войската, но куршумът го застигнал в палатката и - смърт. Пак: съдба!

Само че съдба не „сляпа", а прозорлива - съдба от Бога, Мислителя и Промислителя, Който знае причината на всичко. Който казва: „сляпата съдба", изповядва с това само едно - че не разбира причините и смисъла на ставащото. Нищо не се случва без праведния и милостив Бог. Да си припомним думите на Спасителя: „Ни едно врабче не може да падне на земя­та без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички пребро­ени”. И така, ничия съдба не е сляпа или случайна, а мислена и промислена. По силата на такава разумна и прозорлива съдба Вие много пъти сте избягвали близката смърт и сте надживели всички съдници, които са Ви подписвали смъртната присъда.

 От Бога Вам живот и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Бог поругаван не бива. Присмехулниците Бог или наказва, за да ги изправи, или ги прави като тези, на които дотогава те са се подигравали. Св. Порфирий най-напред се прославил между езичниците с подигравките си над християнството. Веднъж той осмивал християнското тайнство Кръщение пред император[1] Иулиан Отстъпник и неговата свита. Но се случило нещо съвсем неочаквано. Когато Порфирий се потопил във водата и изрекъл думите, че се кръщава в името на Пресветата Троица, духом се преобразил и наистина станал християнин. И вместо да продължава надсмиването си над християнската вяра, почнал да изобличава императора за идолопоклонническото му нечестие. Затова бил мъчен и посечен. Подобен бил случаят с някой си комедиант Генезий[2] вероятно по времето на Диоклетиан. Този Генезий представял християнско богослужение пред насъбралия се езически народ, развеселявайки го със своите насмешки и каламбури. Ала изведнъж се променил и викнал пред народа: „Аз вярвам и искам да се кръстя.”. Зрителите първо си помислили, че и това е част от смехориите му, но той продължил да заявява своята вяра в Христа. И когато пред съда и пред самия император останал непоколебим във вярата си, бил мъчен и убит. Така и хулителите на Христа станали мъченици за Христа.

БЕСЕДА за двойното свидетелство на Сина Божий

Аз съм, Който свидетелствам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене (Иоан. 8: 18).

           В закона е написано, че за доказване на нещо са нужни двама свидетели. На невярващите евреи Господ най-напред посочил три велики свидетелства за Себе Си: на Отца, на делата Си, и на Светото Писание (Иоан. 5: 36–37, 39). По-нататък, след извършване на още множество чудеса и по-подробно излагане на Своето Учение, Той им казал, че и само Неговото свидетелство за Себе Си е истинско и достатъчно (Иоан. 8: 14). Накрая отново изтъкнал две свидетелства – Своето и на Отца, според заповедта в закона за необходимостта от двама свидетели. Така Господ по всякакъв начин затваря устата на невярващите и не им оставя никаква възможност за увъртане[3] – освен злодейското убийство, към което прибягват всички онези, които  не желаят да се убедят в истината при никакви доводи и доказателства.

Наблягайки на Своето свидетелство за Себе Си и на свидетелството от Своя Отец, Господ желае да покаже и Своята ипостасна самостоятелност и единосъщието си Си с Отца по битие. Той ни привежда Своето собствено свидетелство и отделно, и заедно със свидетелството на Бог Отец. Че това тълкувание е правилно, се потвърждава и от следващите думи: Ако знаехте Мене, щяхте да знаете и Отца Ми (Иоан. 8: 19). С тях напълно се разкрива единосъщието на Отца и Сина и не се оставя и най-малко съмнение, че Господ има предвид еднаквостта Си по природа със Своя Отец. Става дума за Божествената природа, а не за телесната. Безумно се заблуждава всеки, който си представя Пресветата Троица като три телесни естества. В тяло се явил в света единствен Синът Божий, за да спаси света, а не Отец и Свети Дух. Обаче и в тяло Синът остава по божествената си природа равен на Отца и Светия Дух. Той взел върху Себе си човешката природа[4] и я съчетал със Своята божествена природа от любов към хората, та да може да се яви сред тях и да ги спаси.

      О, Пресветая Троице, единосъщна и неразделна, Която си ни просветила и осветила чрез въплътения Бог Слово, подкрепяй ни винаги със Своята святост, Своето всемогъщество и Своето безсмъртие, и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

         Автор – св. Никoлай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – цар (бел. прев.).

[2] В ориг. Генес (бел. прев.).

[3] В ориг. – одушка – отдъхване, облекчение (бел. прев.).

[4] В ориг. – облякъл се в човешката природа (бел. прев.).