Във всички общежителни манастири в Египет и на Изток се спазват следните канонични предписания. Който е дошъл в манастир и желае да стане монах, бива приет в манастира едва след като прояви колкото се може повече търпение и с това докаже на дело стремежа си към Бога, смирението и великодушието си. Щом го изпитат в това, го приемат в манастира. След това му дават наставление, че не бива да притежава нищо свое и той се отказва от цялото си предишно имущество. Отсега нататък не му се позволява дори да носи дрехите, с които е дошъл. Всички братя се събират, извеждат го на средата и събличат предишната му дреха, а след това аввата лично го облича в монашески одежди. Това е знак, че отсега нататък той е съблечен от всичко светско, от гордост и надменност, и се е облякъл в Христова нищета, както и че може без никакъв срам да се счита за равноправен член на братството.

Икономът на манастира прибира дрехите, които той е оставил, и дълго време ги съхранява отделно, докато новият брат не покаже в изкушения своето преуспяване, подвиг и търпение. И ако преценят, че братът е способен да устои в това и да запази ревността и плама, с които е започнал, го причисляват към останалите. А ако узнаят, че роптае или греши с непослушание, пак му събличат манастирските одежди, обличат го със светските и го изгонват от обителта. Поради тази строгост не е лесно всеки, който поиска, да излезе от манастира. Обличат със светски дрехи само онзи, който изобщо не спазва обетите си, и в такъв вид го отпращат от манастира.

               Дори когато приетият брат бъде изпитан, както казахме, с пълна строгост и се окаже безупречен, не му е позволено да се присъедини веднага към всички братя. Той бива предаден под разпореждането на този, който е назначен да приема странници. Новоначалният брат трябва да им служи и да се грижи за тях. А след като цяла година служи безупречно на странниците и това го укрепи в смирението и търпението, го присъединяват към всички братя. Затова старецът, който приема новоначалния, се старае да го научи на какво да наблегне, за да постигне съвършена добродетел. Учи го преди всичко да побеждава собствените си похоти, а за целта му нарежда да върши обратното на волята си. Отците казват, че да обуздае похотите си, да овладее гнева и скръбта, да придобие истинско смирение или дори просто да стои в мир в обителта заедно с братята, ще може само този, който преди това е умъртвил волята си в послушание.

               След това, когато новоначалният преуспее в тази наука, го учат да не скрива помислите си и веднага, щом дойдат, да ги открива на стареца си. Не бива да се доверява на сърцето си или сам да ги преценява, а трябва да счита за добро и зло единствено онова, за което старецът така е преценил. В манастирите им се спазва такова послушание, че никой не дръзва дори само да излезе от килията без знанието на аввата. И се стараят да изпълнят заповяданото така, сякаш Бог им го е наредил.

               Братята седят по килиите и е цялата си ревност се занимават е ръкоделие, четене или молитва. За да бъдат свикани за обща молитва или за някаква работа, човек чука на вратата на всяка килия. Щом чуят чукането, братята веднага оставят всичко и отиват където трябва, понеже с всички сили се стремят към добродетелта послушание. Поставят тази добродетел по-високо не само от ръкоделието и четенето, но даже и от безмълвието в килията и от останалите добродетели - всичко останало за тях е второстепенно. Освен това мисля, не е нужно и да споменаваме, че никой от тях не притежава нищо друго освен коловий, имифорий, сандали, милот и рогозка. При тях се счита за позорно някой да каже: „моята книга“, „моят калем“, „моята плоча“ или нещо друго „мое“.

               Всеки от братята със собствения си труд и пот осигурява на манастира такъв доход, който не само покрива собствените му нужди, но остава и за служене на странници и сиромаси. И макар да правят това, никога не се хвалят и не се гордеят. Никой от тях не иска за труда и усърдието си почивка, по-голяма от полагащата се и не се стреми да придобие нищо за себе си. Счита себе си за пришълец и странник на тоя свят, по-скоро за слуга и роб на братята, отколкото за собственик на каквото и да било земно нещо. А ако някой счупи домакински съд или загуби някаква вещ, изповядва пред аввата греха си нехайство. Щом се разкае, получава прошка.

               Но ако някой не отива на послушание или молитва веднага щом го повикат; или отговаря грубо и дръзко; или пък изпълнява послушанието с ропот и небрежно; или предпочита четенето пред работата и послушанието; или след приключване на молитвата не тича веднага към работата си; или без необходимост разговаря с някого; или дръзко хваща някого за ръка; или съгреши в нещо друго подобно, му бива налагана епитимия - всред събранието на всички братът пада ничком на земята и проси прошка за греха си.

               Има и по-тежки падения. Такива са: презрение към другите, възразяване с гордост, излизане от манастира без благословение на аввата, общуване с жени или миряни, гняв, бой, вражда, злопаметност, сребролюбие (наричат го проказа на душата), придобиване на каквото и да било (освен онова, което аввата дава), кражба на храна и тайноядене, както и всички други грехове от този род. Щом бъде разкрито, че някой е извършил такъв грях, той бива подлаган не на посочената по-горе епитимия, а на по-тежка и строга. А ако и тогава не се поправи, го изгонват от манастира. И проявяват такова смирение и ревност в послушанието, сякаш са роби пред техните господари.

Разсъждение

Със свръхчовешката си смелост и готовност да понесат всички страдания и доброволна смърт за Христа, нашите християнски предци изпълвали със страх мъчителите си. Император Максимиан, лют и безпощаден гонител на християните, заповядал на своя проконсул в Антиохия да освободи св. Андрей Стратилат от тъмницата, от страх да се не разбунтува народът, който почитал Андрей повече от царя. Цар Валент заповядал на своя епарх в Едеса да погуби всички християни, които са против Арий. Епархът имал по-голямо човеколюбие от своя цар и тайно съобщил на християните следващия ден да не излизат от града в полето, където обикновено извършвали богослуженията, (защото арианите били завзели всички църкви в града) за да не загинат. Но противно на очакваното, сутринта християните излизали на полето радостни, че ще пострадат за истинската вяра. Излизайки с войниците из града, епархът видял една жена християнка, с дете на ръце, да бърза покрай войниците към полето. Епархът я попитал: „Не си ли чула, че там ще отиде епархът с войниците, и ще погуби всички, които намери?“. Жената отговорила: „Чух, затова бързам, та с тях да умра за Христа“. Епархът пак я попитал: „А защо носиш това дете със себе си?“. Жената отвърнала: „Искам и моето дете, заедно с мене, да се удостои с мъченичество“. Като чул и видял това, епархът, уплашен се върнал и го съобщил на царя. Царят много се уплашил и отменил своята заповед за заколението.

БЕСЕСДА за отключената тъмница и осветения мрак

Да кажеш на затворниците: Излезте; и на ония, които са в тъмнина: Покажете се (Исаия. 49: 9).

Кой е по-голям затворник от свързания от греха? Има ли по-голяма тъмнина от тъмнината на греха, смъртта и ада? Кой може да прощава грехове… Един Бог (Марк. 2: 7); това са го признали самите книжници и фарисеи. Христос прости греховете на мнозина и ги направи свободни и здрави. А щом единствено Бог може да прощава греховете на окованите от греха, защо тогава евреите не го признали за Бог? Защото и те били свързани от греховете, и не можели логично да разсъждават в пълнота, и не позволявали на Господ да ги развърже от греха. Вижте в какво безумие изпаднали еврейските мъдреци:  от една страна твърдят, че Един Бог може да прощава грехове, а от друга – обвиняват Христос, че той действа с помощта на дявола! Дяволът е онзи, който връзва, как дяволът ще развързва? Дяволът е онзи, който погубва човека, как той ще го и спасява? Там, дето са дяволите, е тъмницата – грехът, смъртта и адът. Единствено Христос е имал несравнима с нищо могъща сила да изведе от тъмницата човешките души и да ги спаси. Прощават ти се греховете! Стани! Лазаре, излез вън! Със Своето силно слово Той разкъсвал връзките на грешника и извеждал мъртвите на светлина в живота. Със Своето слизане в ада Той разрушил престола на сатаната и освободил душите на праведниците. Със Своето Възкресение той показал в пълнота Своята непреодолима власт над всички дяволски примки, над адските козни и над последния враг – смъртта.

О, Господи, победителю на демоните, Освободителю от греха, Възкресителю на мъртвите, на Тебе се кланяме и Тебе молим, освободи ни, възкреси ни, благослови ни. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Със свръхчовешката си смелост и готовност да понесат всички страдания и доброволна смърт за Христа, нашите християнски предци изпълвали със страх мъчителите си. Император Максимиан, лют и безпощаден гонител на християните, заповядал на своя проконсул в Антиохия да освободи св. Андрей Стратилат от тъмницата, от страх да се не разбунтува народът, който почитал Андрей повече от царя. Цар Валент заповядал на своя епарх в Едеса да погуби всички християни, които са против Арий. Епархът имал по-голямо човеколюбие от своя цар и тайно съобщил на християните следващия ден да не излизат от града в полето, където обикновено извършвали богослуженията, (защото арианите били завзели всички църкви в града) за да не загинат. Но противно на очакваното, сутринта християните излизали на полето радостни, че ще пострадат за истинската вяра. Излизайки с войниците из града, епархът видял една жена християнка, с дете на ръце, да бърза покрай войниците към полето. Епархът я попитал: „Не си ли чула, че там ще отиде епархът с войниците, и ще погуби всички, които намери?“. Жената отговорила: „Чух, затова бързам, та с тях да умра за Христа“. Епархът пак я попитал: „А защо носиш това дете със себе си?“. Жената отвърнала: „Искам и моето дете, заедно с мене, да се удостои с мъченичество“. Като чул и видял това, епархът, уплашен се върнал и го съобщил на царя. Царят много се уплашил и отменил своята заповед за заколението.

БЕСЕСДА за отключената тъмница и осветения мрак

Да кажеш на затворниците: Излезте; и на ония, които са в тъмнина: Покажете се (Исаия. 49: 9).

Кой е по-голям затворник от свързания от греха? Има ли по-голяма тъмнина от тъмнината на греха, смъртта и ада? Кой може да прощава грехове… Един Бог (Марк. 2: 7); това са го признали самите книжници и фарисеи. Христос прости греховете на мнозина и ги направи свободни и здрави. А щом единствено Бог може да прощава греховете на окованите от греха, защо тогава евреите не го признали за Бог? Защото и те били свързани от греховете, и не можели логично да разсъждават в пълнота, и не позволявали на Господ да ги развърже от греха. Вижте в какво безумие изпаднали еврейските мъдреци:  от една страна твърдят, че Един Бог може да прощава грехове, а от друга – обвиняват Христос, че той действа с помощта на дявола! Дяволът е онзи, който връзва, как дяволът ще развързва? Дяволът е онзи, който погубва човека, как той ще го и спасява? Там, дето са дяволите, е тъмницата – грехът, смъртта и адът. Единствено Христос е имал несравнима с нищо могъща сила да изведе от тъмницата човешките души и да ги спаси. Прощават ти се греховете! Стани! Лазаре, излез вън! Със Своето силно слово Той разкъсвал връзките на грешника и извеждал мъртвите на светлина в живота. Със Своето слизане в ада Той разрушил престола на сатаната и освободил душите на праведниците. Със Своето Възкресение той показал в пълнота Своята непреодолима власт над всички дяволски примки, над адските козни и над последния враг – смъртта.

О, Господи, победителю на демоните, Освободителю от греха, Възкресителю на мъртвите, на Тебе се кланяме и Тебе молим, освободи ни, възкреси ни, благослови ни. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски