Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1756355 Постинги: 3813 Коментари: 0
Постинги в блога от Септември, 2019 г.
2 3 4 5  >  >>
 Как пропало неправедное богатство

На днях в газете написали о поучительном случае с одним человеком из Цариброда.

Человек этот завладел чьим-то богатством, перевел все в тысячные банкноты и, стараясь понадежнее припрятать деньги, положил их в соломенный матрац, на котором спал. Однажды он уехал куда-то из дому на целый день и вернулся поздно вечером. А жена, с намерением обрадовать, говорит ему, что привела в порядок постель – вытряхнула старую солому и набила матрац новой. «Да ты меня разорила!» – вскричал муж и рассказал жене, что он хранил в матраце. Тут страх мужа перешел и на жену. Муж спросил у жены, куда она вытряхнула старую солому, а жена ответила, что ссыпала перед коровами в хлеву. Быстро побежали в хлев, где у них было две коровы. А солома съедена! Тогда хозяин зарезал обеих коров. И что нашел? Нашел лишь куски отдельных банкнот. Так пропали у него и неправедно добытые деньги, и коровы. Коровы – как проценты к неправедно добытому!

Категория: Други
Прочетен: 328 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 17 СЕПТЕМВРИ

 

Разсъждение

 

           Богобоязлив и верен на Бога владетел е същинска небесна благодат за своя народ. Крал Вацлав бил такъв владетел. Неговата ревност за светата вяра и строгият му живот ни напомнят за древните подвижници. Деня посвещавал на държавните дела, а нощта – на молитвата. Със стария си слуга Подивой често ходел бос през зимата за утренята в църквата. Нерядко също сам месел и пекъл просфорите – задължително правел това, когато щял да се причастява. С неговото усърдие били издигнати много храмове, в които ежедневно се принасяла служба Богу. Особено се грижил за сираците и бедните. Бил миролюбив, но храбър и безстрашен воин.                                            

Когато съседният княз Радислав нападнал чешката земя, Вацлав му пратил писмо, питайки какво го е накарало да воюва с него. Горделивият Радислав му отвърнал, че иска Вацлав да му отстъпи цяла Чехия и своя престол. Тогава Вацлав събрал голяма войска и излязъл пред неприятеля си. Но като видял двете силни войски, домъчняло му, че ще загинат толкова много хора, та изпратил на Радислав послание: „Спорът е между мен и теб, ти желаеш да владееш Чехия, но аз не [я] отстъпвам. Приеми[1] да решим въпроса в битка между нас двамата. Защо да има кървава битка между двете войски?”. Княз Радислав се съгласил на двубой, ала бил победен от Вацлав и на колене го молил за прошка.

 

БЕСЕДА за единосъщието на Отца и Сина

 

Аз и Отец едно сме (Иоан 10: 30).

 

        Колкото повече чудеса извършвал Господ Иисус и колкото повече се приближавал до смъртта Си, толкова по-открито говорел за Себе Си. Многобройните чудеса и продължителното време, достатъчно за размишление, променяли и незлобивите, и озлобените. Първите ставали по-възприемчиви към откриване на възвишените Божии тайни, докато озлобените все повече се помрачавали в злобата си и ставали неспособни за разбиране на тези тайни. Затова и озлобените грабнали камъни, за да убият Господа. Аз и Отец едно сме. Отец и Син са едно по същината на битието, но не са едно по Своите ипостаси, иначе нямаше и да се наричат с две имена – Отец и Син. Всички свойства на битието на Отца ги имат и Синът, и Светият Дух; ала ипостасните свойства на Бог Отец са присъщи само на Него, ипостасните свойства на Сина са присъщи само на Сина, а ипостасните свойства на Духа принадлежат само на Светия Дух. Но когато става дума за божественото битие, Синът може да заяви: „Аз и Отец едно сме”; Отец може да каже: „Аз и Синът едно сме”, а и Дух Свети може да каже: „Аз и Отец едно сме” и „Аз и Синът едно сме”. Единосъщието Си с Бог Отец Господ Иисус по-нататък разкрил  с думите: Отец е в Мене и Аз съм в Него (Иоан 10: 38). Може ли по-ясно да се говори за божеството на Сина? Може ли на човешки език по-убедително да се изрази единосъщието на триипостасния Бог? Дтгматът за божеството на Сина Божий, както и дтгматът за единството на Божието битие са [ни] открити и установени от самия Господ Иисус Христос. Никой да не вярва на лъжите на неверници и еретици, че самият Господ не бил обявил Своето Божество, и че този дтгмат уж по-късно е бил утвърден от Църквата. Ако Христос не е обявявал Своето Божество, защо евреите Му рекли: „правиш се Бог”? (Иоан 10: 33). И защо дигнали камъни против Него?

            О, Господи Иисусе, Сине Божий, единосъщний с Отца и Светия Дух, помилуй ни и ни спаси със силата и милосърдието на всемогъщото и всеблаго Твое Божество. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – св. Никoлай, еп. Жички и Охридски

 

[1] В ориг. – позволи (бел. прев.).

 

Категория: Други
Прочетен: 220 Коментари: 0 Гласове: 0
image                             

                                   30 СЕПТЕМВРИ / 17 СЕПТЕМВРИ (СТАР СТИЛ)

 

                            СВ. ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ И МАЙКА ИМ СОФИЯ

 

 

 

Тропарь мученицам Вере, Надежде, Любови и матери их Софии, глас 4

 

Тоpжеству́ет Це́pковь пеpвоpо́дных,/ и свесели́тся пpие́мля ма́теpь о ча́дех веселя́щуюся,/ я́же я́ко му́дpости тезоимени́тая/ тpо́йственным богосло́вским добpоде́телем pавночи́сленныя поpоди́./ Ты́я с му́дpыми де́вами зpит уневе́стившияся Жениху́ Бо́гу Сло́ву,/ с не́ю и мы духо́вне в па́мяти их свесели́мся, глаго́люще:/ Тpо́ицы побо́pницы,/ Ве́pо, Любве́ и Наде́ждо,// в ве́pе, любви́ и наде́жде утвеpжда́йте нас.

 

Кондак мученицам Вере, Надежде, Любови и матери их Софии, глас 1

 

Софи́и честны́я свяще́ннейшия ве́тви,/ Ве́ра и Наде́жда и Любо́вь, показа́в­шеся,/ му́дрость обуи́ша е́ллинскую благода́тию,/ и пострада́вше, и победоно́сицы яви́вшеся,// венце́м нетле́нным от всех Влады́ки Христа́ увязо́шася.

    
Категория: Други
Прочетен: 277 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.09.2019 16:11
 Сошедшая с ума из-за осквернения святыни

Ктиторкой Почаевского монастыря считается некая старушка Анна Гойская. Она завещала обители все свое имущество вместе с принадлежащим ей чудотворным образом Богоматери. Но ее родственник Андрей Фирлей начал отбирать эту собственность у монастыря часть за частью. В конце концов дерзнул забрать из монастыря даже эту икону, потир и священнические одежды. Он со своей женой бездумно проводил время в пирах и развлечениях. И вот однажды, когда у них шел пир горой, в самый разгар буйства, жена Фирлея на некоторое время удалилась от гостей, а вернулась в епитрахили и с Потиром в руках. Она выпила за здоровье гостей токайского вина из Потира и передала его по кругу, чтобы другие пили. Но в тот же момент сама повалилась на пол. Когда же ее подняли, начала визжать, рвать на себе одежду и кусать свое тело. Она сошла с ума. Муж возил ее по докторам, однако ничто не помогало. Наконец он вернул монастырю чудотворную икону вместе с иными священными предметами. А жена его так и умерла в безумии.

Это напоминает нам царя Валтасара, повелевшего на пиру принести из храма Соломона золотые сосуды, чтобы из них угощать пьяных гостей. Тогда явилась в воздухе невидимая рука, которая написала на стене: Мене, Текел, Упарсин. И в ту же ночь Валтасар был убит в своем дворце.

Категория: Други
Прочетен: 265 Коментари: 0 Гласове: 0
 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 16 СЕПТЕМВРИ

 

Разсъждение                                   

 

           Често изненадващо ни сполитат беди и ние напразно се питаме „защо?”. Само Христовата Църква може да обясни причината за всяка беда. Всички беди Църквата разделя главно на две групи: едните, сполитащи грешниците заради предишни непокаяни грехове, а другите – случващи се на праведници, и ставащи, по думите на св. Златоуст, „причина за получаване на венци, както е било при [бедния] Лазар и Иов”.

         Царица Евдокия тайно била съгласна с Ефтихиевата ерес, слушайки за това съветите на коварния евнух Христафий. Но внезапно я сполетяла беда. Веднъж нейният съпруг, император Теодосий, ѝ подарил необикновено голяма ябълка. Императрицата изпратила ябълката на болния сенатор Павлин, а той пък, от обич към царя, пратил същата ябълка на цар Теодосий. Това дало повод на царя да заподозре своята жена в непозволена връзка със сенатора. Тогава царят попитал царицата къде е онази ябълка. Царицата излъгала и казала „Изядох я!“. Това още повече усилило подозрението на царя и той прогонил [заточил] Евдокия в Палестина. Там, с времето, Евдокия напълно се излекувала от ереста и по съветите на великите палестински духовници напълно се върнала в Православието. Бедата на царицата не дошла заради някакви непозволени връзки с Павлин – в това тя била съвсем невинна, а заради нейното еретическо настроение.

     А ето и друг, различен случай: Цар Маркиан, още докато бил воевода, пътувайки покрай Филипопол, видял на пътя трупа на убит човек и от чисто милосърдие слязъл от коня, за да погребе тялото. [Маркиан] бил забелязан от някой, минаващ оттам, и наклеветен в съда като убиец. Маркиан трябвало да бъде наказан със смърт, ако скорошно Божие откровение не показало истинския убиец. Описаната беда спада към другата група – „за получаване на венец”. Воеводата Маркиан скоро след това бил избран за цар.   

 

БЕСЕДА за Владиката Господ

 

Имам власт да я дам (душата Си) и власт имам пак да я приема (Иоан 10: 18).

 

       Божественото всемогъщество на нашия Господ Иисус Христос се проявило и в пълната му власт над Самия Себе Си. Ако можеше божественото всемогъщество да се отдели от любовта Божия, тогава можеше да се каже за Христос: Той е можел да се въплъти, а можел е и да не се въплъти, а също така: можел е да умре, а е можел и да не умре. Но Той приел плът по Своята божествена любов към човеците и от тази непостижима любов предал Себе си на смърт, като добър Пастир за Своето стадо.

    Човек, който се самоубива, няма власт над душата си и не отнема живота си, защото има власт над него, а поради робуването на греха, на дявола, или тласкан от някакви тежки обстоятелства. Също така, човек убиван от други, няма власт над своята душа, нито може да каже на своите убийци: Имам власт да я дам, понеже той ще трябва да я даде, и да не иска. Само Господ Иисус е можел да изрече пред евреите, Своите убийци: имам власт да я дам [душата Си]. Имайки такава власт, Той е можел с едно лесно за Него чудо да направи така, че всички евреи да погинат, преди да Го разпнат на кръста. Ала Господ отнапред гледал на [виждал] спасоносните плодове от Своята смърт, та затова  доброволно се предал, за да бъде убит. И власт имам пак да я приема. С тези думи пък Той предсказва Своето възкресение. И така, Господ чрез Божествената Си власт е и умрял, и възкръснал.

            О, всемогъщи и човеколюбиви Господи, колко дивно си устроил по Своята божествена мощ и любов човешкото спасение. Помогни ни, о, помогни ни да се сподобим с това спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.   

 

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 


Категория: Други
Прочетен: 229 Коментари: 0 Гласове: 0
 НЕДЕЛЯ ПЕТНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за любовта

 

Мат. 22: 35 – 46,  Зач. 92

 

       Всеки, който иска да засрами Бога, посрамва себе си, а на Бога, така да се каже, дава възможност повече да се прослави.

       И всеки, който се опитва да унижи праведника, в крайна сметка унижава себе си, а праведникът повече се въздига.

       Който поставя камък по пътя на праведника, сам се препъва в него, а праведника принуждава да се качи на по-високо, откъдето се вижда още повече.

       Който духа, за да изгаси огъня на праведника, повече го разгаря, а гаси своя.

       В бурното море на този свят Бог е скала, на която праведникът се спасява, и в която безбожникът разбива своята лодка.

       В бурното житейско море праведникът за грешника е камък за препъване. Грешникът отмества камъка и пада в ямата, където е бил камъкът.

       Който хвърля прах срещу вятъра, ще ослепее. Който засипва езерото с камъни, ще се удави.

       Бог сякаш нарочно е оставил правдата невъоръжена и незащитена в този свят, та Той да покаже Своята сила и насилниците да имат камък за препъване. Затова нишката на правдата е по-здрава от синджира на неправдата. Насилникът напира да прекъсне нишката на правдата, но се заплита в нея и погива.

       Сатаната искал да унизи праведния Иов, но го въздигнал в небесата. Иов победил тогава, когато изглеждал безсилен. Сатаната искал да унизи цар Ирод и той, заради злобата си, не се противил. И когато Ирод изглеждал всемогъщ, погинал.

       Всичко, което е от Бога, в този живот изглежда безсилно, но то е по-силно от звездите и от бушуващите океани. Виж и се научи от тези противоположности, които Бог ти е дал за поучение: Моисей и фараона, Давид и Голиат, Иов и сатаната, Иерусалим и Вавилон, трите отроци и Навуходоносор, Даниил и Дарий, апостолите и Рим. И ако разбереш поучението, което Бог е вложил в тези сияйни като слънце примери, радостно ще извикаш с дивния Давид: Едни – с колесници, други – с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим (Пслм. 19: 8).  И тогава с ума ще разбереш и със сърце ще приемеш думите на апостол Павел: Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (I Коринт. 1: 27).

       Но каква е съдбата на доброто в този свят, какви са неговият път, неговата привидна слабост и непреодолима сила, не може да се види никъде в историята на света така ясно, както при самия Господ Иисус. Най-известният се явява като непознат. Той – Най-праведният, е осъден като неправеден. Той – Най-силният, се оставил да бъде убит като безсилен. И какво станало накрая? Победа и слава! Победа и слава за Него, а поражение и срам за онези, които не Го приели, не Го признали и Го измъчвали. Но истинският край още не е настъпил, а като дойде, чак тогава ще се видят окончателната Негова величава победа и цялата Негова слава; и чак тогава ще се видят пълното и ужасно поражение и срамът на Неговите гонители и мъчители.

       Всеки път, когато неприятелите на доброто – Божиите врагове, оплитали мрежа за Христа, самите те попадали в нея; всеки път, когато се канели да Го унижат, самите те били унижавани; и всеки път, когато искали да затворят устата Му, самите те трябвало да замълчат. Наистина, всичко, което правели за Неговото посрамване, се обръщало в Негова слава и тяхно посрамване. Така било тогава, така е и днес, така ще бъде и утре, и до края на времената. И днешното евангелско четиво красноречиво показва какво се случва с хората, които изкушават Бога, като с това търсят за себе си чест, а за Бога безчестие.

       И един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече: Учителю, коя заповед е най-голяма в закона? Това било последното от редицата на онези изкушения, с които евреите търсели за какво да се хванат, та да могат да осъдят Христа на смърт. Колко много хората са отровени от злото! Докато Бог търси, макар и само едно добро дело, и при най-големия грешник, за да го спаси, хората търсят един грях при най-големия Праведник, за да го убият!  

       Най-напред първосвещениците и народните старейшини изкушавали Христа с въпроса: С каква власт правиш тия неща? И кой Ти е дал тая власт? На което Христос отговорил с въпрос – дали кръщението от Иоан Кръстител било от небето или от хората. С този въпрос Господ смутил Своите изкусители, които, разисквайки помежду си, казали: Ако речемОт небето, ще каже: Тогава защо му не повярвахте? Но ако речем: От човеците, боим се от народа; защото всички имат Иоана за пророк. Това изкушение послужило за слава на Христос и за срам на изкусителите. Защото с това се открило малодушието на грешниците да кажат истината, и в същото време ни е дадено поучение, че Иоан е Божий пратеник, и още по-ясно потвърждение, че Господ Иисус е небесен Самодържец. Чрез това изкушение свещениците и книжниците, които иначе били помежду си неприятели, се съюзили.

       След това фарисеите с някои иродиани застанали пред Христа, изкушавайки Го с въпроса дали трябва или не трябва да се плаща данък на кесаря? Позволено ли е да се дава данък кесарю, или не? Господ погледнал монета, върху която стоял образът на кесаря, и отговорил: Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу. И това изкушение послужило за слава Христова и посрамване на изкусителите. Защото с казаните думи Господ поставил още един необходим камък в зданието на Своето учение, давайки ни чрез това едно полезно и чудно поучение, а изкусителите посрамил, като разкрил и разкъсал всички техни примки. При това изкушение се сприятелили старите врагове – фарисеите и иродианите. Първите се престрували на родолюбци и приятели на народа, а вторите държали на римляните – господарите на Палестина.

       След това садукеите дошли сами при Христос с едно особено изкушение. След като седем братя умрели един след друг, оставяйки в наследство, според Моисеевия закон, една и съща жена – на кого тя щяла да бъде жена при възкресението на мъртвите? На този глупав въпрос, който се струвал на изкусителите особено майсторски капан за Христа, Господ Иисус отговорил: При възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата. Тъй като садукеите били секта от хора, които от голяма светска „ученост“ не вярвали нито на Светото Писание, нито в задгробния живот, преблагият Господ използвал този случай, за да оправдае вярата в задгробния живот и възкресението, като казал: А за възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов и Бог Исааков, и Бог Иаковов“? Бог не е Бог на мъртви, а на живи. Така изкушението на тези изкусители послужило за полза на Христос и за тяхна вреда. Защото станали явни незнанието и глупостта на изкусителите и защото, отговаряйки на тях, Господ е отговорил и на всички нас на един труден въпрос, на който друг не би могъл да ни отговори. 

       Накрая, след поражението и на садукеите, които гледали на себе си, а и били смятани от света за големи мъдреци, се събрали най-върлите неприятели – фарисеите и садукеите, за да нападнат заедно. Един от тях, от името на всички, попитал Христа: Учителю, коя заповед е най-голяма в закона? С този въпрос слугите на мрака мислели, че сигурно ще уловят Христа в грешка и така ще успеят да Го изправят пред съда. Те били потъпкали всички важни заповеди в Божия Закон, даден им от Моисей, като оставили само две – обрезанието и празнуването на съботата. Наистина, и това били Божи заповеди, но не от големите и не тъй празни и безсмислени, както те ги разбирали тогава. Те мислели, че няма как Христос да не посочи една от тези – или обрезанието, или съботата, или пък някоя Своя нова заповед. Правили сметка, че ако той каже, че обрезанието е най-голямата заповед, да Го обвинят в подценяване на съботата; ако пък посочи празнуването на съботата като най-голяма заповед, да го обвинят в подценяване на обрезанието; ако пък посочи някоя нова Своя заповед, да го обвинят в подценяване на древния Божи Закон. Те, скудоумните, не могли и да си представят, че Христос ще посочи онова, в което те са най-бедни, и като посочи старото, все пак ще изрече ново.

       А Иисус му отговори: Възлюби Господа, Бога твоeго, с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум; тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си. Тези две заповеди се намират в Стария Завет, но не една след друга, а в две различни Моисееви книги (Второз. 6: 6; Лев. 19: 18). Те не са поставени в десетте Божи заповеди, които са основата на целия Закон, даден чрез Моисея, а са упоменати сякаш мимоходом, поради което на тях се обръща малко внимание. Те не са поставени случайно между второстепенните заповеди, а по особен Божий промисъл, защото човешкият род по онова време не бил подготвен да приеме тези две заповеди. Преди да се влезе във висшето училище, трябва да се мине през началното. А Моисеевият Декалог представлява началното училище за упражнение и подготовка за висшето.

       Възлюби Господа, Бога твоего. Тази е първата и най-голяма заповед. Втората заповед произлиза от нея. Но нима бива любов по заповед? Не, не бива. Но за съжаление заповедта за любовта трябвало да бъде дадена, заради потъмнялото човешко сърце, забравило естествената любов на човека към Оногова, Който най-много го обича. И майката не напомня на своето дете за любовта към себе си, докато нейното дете не я забрави, не я презре, не се озлоби към нея, и не тръгне по хлъзгавите и криви друмища на светската любов. Тогава любовта към майката става заповед, и то не толкова заради майката, колкото заради детето. Никаква заповед за любовта Бог не е дал на ангелите, защото ангелите са непрестанно при Него, и защото те естествено Го обичат. Срам за целия човешки род е, че той предизвикал заповедта за любовта. Защото заповедта за любов към Бога, колкото е заповед, толкова е укор към човешкия род. И всеки, който поне малко разбира какво прави Бог за него, и че всичко дължи на Бога, трябва да се засрами, да изпита най-голям срам, задето грешният човек е дал повод за такава заповед. Защото любовта на човека към Бога е по-естествена, отколкото любовта на детето към майката. Затова любовта на човека към Бога трябва, и без каквато и да е заповед, да е по-очевидна от любовта към майката.[1] Защо детето обича своята майка? Защото чувства любовта на майката към себе си. А защо човек не чувства любовта на Бога към себе си? Защото сърцето му е загрубяло и духовният му поглед е помрачен от греха. Христос дошъл в света да направи човешките сърца чувствителни за финото чувство на любовта към Бога, да се отворят помрачените духовни очи на човечеството. Христос Господ дошъл, като най-ярък израз на постоянната Божия любов към човека, отново да разпали изгасналия огън на любовта в сърцата на Божиите деца и онова, което някога за хората било съвсем естествено, както е за ангелите, но с времето станало неестествено, да го направи отново естествено. Когато майката не обича детето, нима детето би могло да обича майката? Ако Бог не би обичал човека, нима човекът би могъл да обича Бога?

Но Бог, преди и след сътворението, обича човека; оттук произлиза и естествената любов на човека към Бога. В Своята божествена молитва, преди страданията, Господ Иисус се обръща към небесния Отец: Да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби (Иоан 17: 23). Каква благородна и утешителна проява! Бог има такава отеческа любов към нас – грешните и нечисти човеци, каквато и към Своя Единороден Син! За онези, които могат да познаят и почувстват дълбочината и неугасимия пламък на тази божествена любов, не е необходима никаква заповед за любовта. Напротив, те биха се срамували, ако би им се заповядало да обичат Бога, т.е. да отвръщат на любовта с любов. Апостол Иоан, който поставил главата си на гърдите на Господ и своя Бог, и който най-добре е почувствал дълбочината и сладостта на божествената любов от самия непресъхващ неин извор, пише: Деца, да имаме към Него любов, защото Той по-напред ни възлюби (I Иоан 4: 19; 4: 10). Виждате какво пише! Това не са майсторски избрани и съставени думи на светски мъдреци, а онова нашепване в трепетното сърце на оногова, който с пълни шепи пиел вода от извора, и който с радостно въодушевление използва най-обикновени думи, за да изкаже неизказаната Божия любов.

Чуйте сега как един друг апостол, който първо ненавиждал и преследвал Христа, пише за любовта: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч? И продължава: Както е писано: „заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане“. Но във всичко това сдържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 8: 35 – 39). Мисля, че откакто свят светува, нито един човек не е изразил по-силно своята любов. И това не е любов по заповед или заради заповед, а това е любов естествено проявена от любов; пламък, който се е запалил от по-голям пламък. Заповедта е дадена за онези, които много отдавна са заслужили наказание заради равнодушието към любовта, заради изкореняването на любовта и въпиющата неблагодарност към Бога. Нито Христос, нито апостолите, нито всички войнства, обичащи Бога на небето и на земята, не са могли по-добре да обяснят заповедта за любовта към Бога, нито да посочат по-силна мотивация за изпълнение на тази заповед, извън обикновеното напомняне, че Той ни възлюби, и че Той по-напред ни възлюби. Могат да се напишат, и вече са написани, цели книги с доказателства за Божията любов към нас и за причините на нашата любов към Бога. Целият сътворен свят – видим и невидим – е доказателство за Божията любов към нас; цялата природа и нейното устройство, слънцето и звездите, годишните времена, преминаването на човешкия живот пред окото на Провидението, Божието дълготърпение към грешниците, тихата, но могъща подкрепа за праведника, и всичко останало, което не може да се изброи или нарече, доказва Божията любов към нас.

Но и защо да се изброява и нарича, когато е достатъчно само да се каже, че Бог ни обича, че Той по-напред ни възлюби! Слизането на Сина Божий между хората, Неговото дело и Неговите страдания за човешкия род надминават със своето величие и блясък всички останали доказателства за Божията любов. Неговите уста са ни казали, че Бог ни обича като Него; Неговото учение е показало това; Неговите дела свидетелстват за това; Неговите страдания са запечатали това. Затова Неговата заповед за любовта трябва преди всичко да стане в нашите сърца неотделимо естествено чувство, подобно на любовта на детето към майката, подобно, но много по-силно.

       Защо Господ е заповядал да възлюбим Бога с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум? Първо – за да усили тази заповед, повече да я запечата в паметта на хората. Второ – за да покаже, че любовта към Бога изключва всяка друга любов, всяко разделяне на любовта, всяко служение на двама господари – на Бога и на мамона. Но има и още една тайнствена, вътрешна причина. Бог е Троица – Отец, Син и Дух Светий, в Единица. И човек е троичен – от сърце, душа и ум. И Отец обича човека, и Синът обича човека, и Дух Светий обича човека. Бог обича човека. Затова е дадена заповед и човек да обича Бога. Когато една част от човека обича една част от Бога, тогава любовта не е пълна. Не, такава любов въобще не е любов; защото разделеният човек не е човек, и разделеният Бог не е Бог. Когато някой каже, че люби Отца, но не знае за Сина и Дух Светий, той няма любов към Бога. И когато някой каже, че люби Сина, но не знае за Отца и Дух Светий, той няма любов към Бога. И когато някой каже, че люби Дух Светий, но не знае за Отца и Сина, той няма любов към Бога. Защото той не познава Бога в пълнота. Така също няма любов към Бога онзи, който каже, че обича Бога само със сърцето, или само с душата, или само с ума. Защото той не познава в пълнота себе си, нито познава любовта. Любовта, истинската любов – а не онова, което светът нарича любов – е от пълнота към пълнота.[2]

Виждате ли как – с дълбокото си и неизчерпаемо съдържание тези заповеди опровергават всички ереси против троичността на Бога в единица. И още – как се превръща в прах цялата половинчата и дребнава психология на някои учени в днешно време, които разделят вътрешния човек и го правят безкрайно нищожен и нещастен.

       А втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си. Не казва: „равностойна на нея“, а подобна ней. Т.е. и втората заповед се отнася за любовта, но не за любовта към Твореца, а към творението. Обичайки своята майка, детето обича всичките ѝ дела, и всичките нейни накити; особено пък, обичайки своята майка, детето обича и своите братя и сестри. Любовта към майката усилва любовта към братята и сестрите. Който има любов към своите родители, естествено ще има любов и към своите братя и сестри; който пък няма любов към родителите, рядко може да има любов към своите братя. Също така, който има любов към Бога, ще има и любов към хората като към свои братя в Бога; който пък няма любов към Бога, той може да мами само себе си, че има любов към хората. Такъв човек, в най-добрия случай, може да изпитва към хората само известно, неясно съжаление, чийто извор е самосъжалението. Макар, че тази заповед е изречена в Стария Завет, тя, в Христовите уста, е съвсем нова. Защото Господ на друго място казва: Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих (Иоан 13: 34). Първо – нова е затова, защото я е изрекъл Онзи, който в историята на света е проявил най-голяма любов към хората; и второ – затова, защото разбирането за ближния е разширено далеч извън оградата на еврейския народ и е разпростряно върху всички хора. Обичайте враговете си – казал Христос, – Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? (Мат. 5: 44 – 46). Той не  оставя ли Своето слънце да грее и над вашите врагове? И не праща ли дъжд и на онези, които не ви обичат? В твоята власт е да обичаш заради Бога всички хора, а в Неговата е след това да отдели праведниците от неправедните.

       Нашите ближни са видимото поле, на което ние показваме своята любов към Бога. Върху кого ще се излее нашата любов към Бога, ако не върху хората, които живеят с нас на земята? Бог се трогва от нашата любов към съседите ни подобно на майка, която се трогва, като чувства любовта на някой чужд човек към нейното дете

 

 

. Толкова е необходимо да проявяваме любовта си към Бога чрез хората около нас, че апостолът на любовта нарича лъжец онзи, който каже, че обича Бога, а мрази своя брат: Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е (I Иоан 4: 20).

       Нашите ближни са училище за нас, в което се упражняваме в най-съвършената любов – любовта към Бога. Всяко дело на любовта, което направим за някой човек, повече разпалва любовта към Бога. А в какво трябва да се състои нашата любов към ближните, това най-ясно е показано както от страна на Господ и Неговите свети апостоли, така и от цялата войска на Божиите угодници, богоносните отци и мъчениците. Но най-важните дела на любовта са милосърдието, прощаването на обидите, молитвата за другите, подкрепата на слабите, смирението на гордите, вразумлението на неправедните, поучаването на неуките, изтъкването на техните добродетели, утаяването на чуждите немощи, защитата на угнетените, саможертвата за другите. Никой няма любов по-голяма от тая – да положи душата си за своите приятели (Иоан 15: 13). Но ако някой върши, и най-вече се пожертва, от някакви други подбуди, а не от любов, неговата жертва не струва нищо. (Коринт. 13: 3 ). Който има любов, има всичко и е изпълнил целия закон.

       Накрая да споменем и за дълбокото разбиране на апостол Павел за Христовата Църква, от което неминуемо и естествено произтича любов към ближните: Всички вярващи сме членовете на Христа, живи членове на Тялото Христово (Ефес. 4 и 5 гл; I Коринт. 6: 15). Всички възрастваме в един голям и жив организъм, в едно небесно тяло, чиято Глава е Христос. Щом това е така, тогава трябва с любов един другиму да си помагаме във възрастването и напредъка. Когато един член на тялото напредва, това е за доброто и ползата на цялото тяло. Оттук – нашата любов към ближните служи както на тяхното здраве, така и на нас самите. Наистина, любовта е здраве, омразата – болест. Любовта е спасение, омразата – гибел.

        И така, тези две заповеди са най-големите в Божия Закон, и по-големи не е имало, и няма по-големи на земята. Това е царски закон (Иаков 2: 8), на който се крепи небето, и с който се спасява земята. На тия две заповеди се крепи целият закон и пророците. Бог от любов дал на Моисея Закона и Той със Своята любов вдъхновил пророците. Може да се каже, че първите четири заповеди в стария закон се отнасят за любовта към Бога, а останалите шест – за любовта към ближните; но все пак всичките десет древни заповеди са само сянка на Христовия закон за любовта. Още може да се каже, че всяко добро, което човекът е в състояние да извърши, произлиза от любовта към Бога и от любовта към ближните. И най-после, може да се каже, че всички грехове, които са извършвани, и които сега се вършат, са грехове или против любовта към Бога, или против любовта към ближните. Ако се отиде и по-нататък в размишления за дълбочината и широтата на тези две божествени заповеди, спокойно може да се каже, че на тях се крепят небето и земята, целият сътворен свят – ангелският и материалният.

       Ето какво постигнали със своите изкушения съюзените Христови врагове! Ето каква блестяща искра изхвръкнала от злобния удар в камъка! Те възнамерявали да унизят и смутят Христа, но унизили себе си до мръсен прах, а Христа въздигнали на престола на вечния Законодател. И тъй, това последното изкушение дало възможност на Христос да прослави безкрайно Себе Си, а на всички нас да принесе най-скъпоценна полза, възвестявайки ни заповедите за любовта.

       След такъв Христов отговор Неговите врагове замълчали. Никой вече не дръзна да Го попита. И не само това, а според разказа на евангелиста Матей, онзи законник, който задал въпроса на Господа, почти станал Христов последовател и Господ му казал: Не си далеч от царството Божие. Защото изкусителят, като чул неочаквания отговор на Спасителя, не могъл да се въздържи да не извика: Учителю! Ти право каза!, добавяйки още от себе си, че любовта към Бога и ближните е повече от всички всесъжения и жертви. Онзи, който мислел да победи, бил победен; и онези, които мислели да посрамят [Христа], останали посрамени. След това никой вече не смееше да Го пита.

       Сега вече дошъл ред Христос да ги пита. И Той ги запитал: Какво мислите за Христа? Чий син е? Отговарят Му: Давидов. Казва им: как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки: „рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“? И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава Той му е син? С тези въпроси Господ искал първо да каже, че Той е Христос; второ – да покаже, че онези, които очакват Христос като земен цар от Давидовото коляно, Който ще прогони римляните и ще направи Израил силно земно царство, се заблуждават; трето – че Неговите изкусители са Негови врагове; и четвърто – че онези, както и сегашните врагове на Христа, които ще дойдат, и които са дошли, ще бъдат победени и наказани. Те му отговорили: Давидов. Това е всичко, което знаели. И Господ Иисус бил от Давидовия род. Значи, според техния закон – Син Давидов. Но ето, даже пророк Давид не мислел за Месията като за свой Син единствено по кръв, иначе не би Го нарекъл свой Господ. Защото къде се е чуло един праотец да нарича своя потомък Бог? Но Давид, със своя дух, видял и познал двете естества на Христа – човешкото и божественото, и отново с духа си Го нарекъл свой Господ. Много отдавна, Давид със своя пророчески дух, схванал тайната на въплъщението на Сина Божий и я разбрал много по-добре от фарисеите и садукеите, които с очите си виждали Христа. Предстояло Христос да се роди от неговия род и Той, по плът, се родил от Пресвета Дева Мария, Която била от Давидовия род. Но предстояло Той да дойде и като предвечен Син Божий със Своето божествено естество. И Той дошъл като такъв. Господ посочва Давидовите думи, не за да ги коригира, а за да Ги потвърди. Всичко, което Давид провидял и пророкувал, е вярно. Всичко се сбъднало, както е написано. Обещаният от Бога и очакван от хората Спасител дошъл на земята и като Син Давидов, и като Син Божий. След Своето Възкресение и Възнесение, Той, наистина, седна отдясно на престола на величието във висините (Евр. 1: 3). И наистина, всички Негови врагове паднали пред нозете Му. И не само това, ами добил власт над всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия (Ефес. 1: 21).

Сега с това тайната е разкрита, но тогава не била. Затова, като че ли Господ не говори от Свое име, а посочва Давидовото пророчество, което трябвало да е известно на евреите. Разбира се, думите им били известни, но смисълът на казаното и написаното бил далече от тях. Господ не им казва нищо от Себе си, а ги пита за смисъла на Закона, затова, че и те са Го питали нещо от Закона, а именно: коя заповед е най-голяма в закона? На техния въпрос Той отговорил добре, ама те не могли и дума да отговорят. И никой не можеше да Му отговори ни дума. И така станало явно, че Той познава Закона, а те не. Господ знаел не само написаното в Закона, но и духа, и живота на Закона; а те знаели само написаното в Закона, без духа и живота му; та затова, всъщност, не знаели нищо. И онова, което знаели, било само за тяхна гибел и във вреда на народа, който ги слушал.

       И от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита. От споровете с Него в тях се вселил страх, защото Той винаги постигал победа над тях. Те, значи, не могли да го хванат на дума, та да могат да Го осъдят. Затова сега ще оставят думите и ще се облегнат на среброто и златото. Само че за тях временният им успех ще бъде прискърбен. Защото това последно и най-долно средство ще даде обратен резултат, както до това довели и всички изкушаващи думи. То ще донесе окончателната и пълна победа на Христа, а на тях – неотразим удар и вечна гибел. Защото едва три дни ще минат, откакто заплатили на наемниците да заловят Христа и да лъжесвидетелстват против Него, а ето, ще трябва да платят и на пазачите, за да не разгласяват за Христовото Възкресение.

       Хиляди пъти е по-добре [човек] да не се ражда, отколкото да се роди и да въстане срещу Бога.

       Всеки, който иска да посрами Бога, посрамва себе си, а на Бога, така да се каже, дава повод да се прослави повече. И това е дивно в очите ни.

       Господу нашему Иисусу Христу да бъде слава и хвала, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

 

       Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

      

      

 


[1] „Бог, от Когото са всяко благо и блаженство, е най-великото благо. С Бога да се живее и в нещастие е щастие, в бедност – богатство, в нищета – утеха. Затова Го обичай като твоето най-голямо благо и блаженство, обичай Го повече от всичко сътворено, повече от баща и майка, повече от жена и деца, повече и от самия себе си.“ Св. Тихон Задонски, Съчинения I (бел. авт.).



[2] Премахни в себе си всяко разделение; нека целият човек да е съединен в едно и всецяло да е устремен към Бога (Св. Игнатий Брянчанинов, Съч. т. IV, бес. 22. На Възкресение).

   Преп. Симеон Нови Богослов посочва удивителни примери на любов към ближния, които същевременно кратко и ясно изразяват същината на любовта: „Аз познавам човек – казва той, – който час плачеше за този или онзи (грешник), след това час биеше себе си по лицето и гърдите за спасение, понякога за час поставяше себе си на мястото на грешника, който е съгрешил с дума или дело, и представяйки си самия себе си като извършител на греха на своя брат, изповядваше пред Бога този грях, и молеше за прошка, като при това обилно проливаше сълзи. Познавах и един друг човек, който много се радваше на онези, които се подвизаваха, усъвършенстваха се във всяка добродетел и преуспяваха в доброто, и беше уверен, дори повече от тях, че те ще получат награда за своите добродетели и подвизи; и скърбеше и се съкрушаваше заради онези, които съгрешаваха с дума или дело, и така силно, като че не се съмняваше, че ще отговаря за всички тях и ще бъде хвърлен в пъкъла. Познавам и такъв, който така силно желаеше спасението на своите братя, че много пъти с горещи сълзи молеше Бога те да бъдат спасени, или и той, заедно с тях, да бъде предаден на мъки. Движен от богоподобна гореща любов, той никога не пожела да бъде спасен сам, без своите братя. Защото така, чрез съюза на светата любов в Духа Светаго, се беше съединил духовно с тях, че не желаеше и в Царството небесно да влезе без тях“. Преп. Симеон нарича това: „богоносна, съвършена любов към Бога и ближния“. Слово 54. (бел. авт.).

               

 

Категория: Други
Прочетен: 227 Коментари: 0 Гласове: 0
imageimage
                 

                                image

29 СЕПТЕМВРИ / 16 СЕПТЕМВРИ (СТАР СТИЛ)

 

СВ. ВМЧЦА ЕВФИМИЯ ВСЕХВАЛНА

СВ. МЧЦА ЛЮДМИЛА ЧЕШКА

СВТ. КИПРИАН , МИТР. КИЕВСКИ И МОСКОВСКИ

 

 

Тропарь великомученице Евфимии Всехвальной, глас 4

А́гница Твоя́, Иису́се, Евфи́мия/ зове́т ве́лиим гла́сом:/ Тебе́, Женише́ мой, люблю́,/ и Тебе́ и́щущи страда́льчествую,/ и сраспина́юся, и спогреба́юся креще́нию Твоему́,/ и стражду́ Тебе́ ра́ди,/ я́ко да ца́рствую в Тебе́,/ и умира́ю за Тя, да и живу́ с Тобо́ю,/ но, я́ко же́ртву непоро́чную приими́ мя, с любо́вию поже́ршуюся Тебе́./ Тоя́ моли́твами,// я́ко Ми́лостив, спаси́ ду́ши на́ша.

 

Кондак великомученице Евфимии Всехвальной, глас 6

По́двиги во страда́льчестве, по́двиги в ве́ре/ положи́ла еси́ те́пле за Христа́, Жениха́ твоего́./ Но и ны́не я́коже е́реси, и враго́в шата́ние/ под но́ги во́инству на́шему покори́ти моли́ Богоро́дицею,/ я́же от шести́сот три́десяти Богоно́сных оте́ц/ преде́л прие́мшая,// и храня́щая, всехва́льная.

 

Тропарь святителю Киприану, митрополиту Московскому, глас 4

Правосла́вия учи́телю,/ просвеще́ния ревни́телю,/ красото́ бо́лгарския страны́/ и Руси́ достосла́вный свети́льниче,/ святи́телю о́тче наш Киприа́не,/ моли́ Христа́ Бо́га// сохрани́ти нам ве́ру до сконча́ния ве́ка.

 

Кондак мученице Людмиле, княгине Чешской, глас 2

Храм Твой всечестны́й,/ я́ко цельбу́ душе́вную обре́тше вси ве́рнии,/ велегла́сно вопие́м ти,/ де́во му́ченице Людми́ло, великоимени́тая:// Христа́ Бо́га моли́ непреста́нно о всех нас.

 

Тропарь святителю Киприану, митрополиту Московскому, глас 4

Правосла́вия учи́телю,/ просвеще́ния ревни́телю,/ красото́ бо́лгарския страны́/ и Руси́ достосла́вный свети́льниче,/ святи́телю о́тче наш Киприа́не,/ моли́ Христа́ Бо́га// сохрани́ти нам ве́ру до сконча́ния ве́ка.

 

Кондак святителю Киприану, митрополиту Московскому, глас 6

Святи́телю Христо́в, па́стырю до́брый,/ учи́телю Небе́сныя му́дрости,/ свети́льниче све́та духо́внаго,/ Киприа́не досточу́дне,/ не преста́й моли́тися за па́ству свою́,/ за лю́бящих и чту́щих тя,// гра́да на́шего кре́пкий засту́пниче.

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 281 Коментари: 0 Гласове: 0
image



     50. Пресвета Богородица „Неизгаряща къпина“

Празнува се на 4 септември

 

•     Произход: Синай планина, монастир „Св. Екатерина“

 

•     Сегашно местонахождение:

Едно от най-старите копия на иконата (1390 г.) било донесено от палестински монаси в Русия и сега се намира в олтара на Благовещенския събор на Московския Кремъл.

 

•     Особена дарба: избавя от пожар (в духовно отношение - от пожара на гнева).

 

•     Символика

Композицията на иконата е образувана от две четириъгълни звезди, поставени една върху друга, в центъра на които в медальон са изобразени Божията Майка с Младенеца Христос в архиерейски одежди. На гърдите на Пречистата са разположени символични изображения: стълба (видението на свети патриарх Иаков за стълбата, изправена на земята, а върхът и стига до небето (Бит. 28:12) - като предобраз на Божията Майка) и дворец. В лъчите на първата звезда, която е синя, са изобразени ангели - господарите на стихиите, а в лъчите на огненочервената звезда - символите на светите евангелисти: ангел (Матей), орел (Иоан), телец (Лука) и лъв (Марк), споменати в Откровението. Около звездите в двувенчелистни облаци са изобразени ангели - духове на премъдрост, разум, страх и благочестие; Архангелите: Гавриил с клончето на Благовещението, Михаил с жезъл, Рафаил с алабастров съд, Уриил с огнен меч, Салатиил с кадилница, Варахиил с лозов грозд - символ на Кръвта на Спасителя. В ъглите на иконата са изобразени видения на пророците: явяването на Мойсей на неизгарящата къпина във вида на Божията Майка „Знамение“ в горящ храст, явяването — на серафима, държащ с клещи горящ въглен, на свети пророк Исаия явяването - на стълбата с ангелите на Иаков, явяването - на затворените врати на Иезекиил.

  
Категория: Други
Прочетен: 461 Коментари: 0 Гласове: 0
   

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 15 СЕПТЕМВРИ

 

Разсъждение

 

Бог поругаван не бива. Присмехулниците Бог или наказва, за да ги изправи, или ги прави като тези, на които дотогава те са се подигравали. Св. Порфирий най-напред се прославил между езичниците с подигравките си над християнството. Веднъж той осмивал християнското тайнство Кръщение пред император[1] Иулиан Отстъпник и неговата свита. Но се случило нещо съвсем неочаквано. Когато Порфирий се потопил във водата и изрекъл думите, че се кръщава в името на Пресветата Троица, духом се преобразил и наистина станал християнин. И вместо да продължава надсмиването си над християнската вяра, почнал да изобличава императора за идолопоклонническото му нечестие. Затова бил мъчен и посечен. Подобен бил случаят с някой си комедиант Генезий[2] вероятно по времето на Диоклетиан. Този Генезий представял християнско богослужение пред насъбралия се езически народ, развеселявайки го със своите насмешки и каламбури. Ала изведнъж се променил и викнал пред народа: „Аз вярвам и искам да се кръстя.”. Зрителите първо си помислили, че и това е част от смехориите му, но той продължил да заявява своята вяра в Христа. И когато пред съда и пред самия император останал непоколебим във вярата си, бил мъчен и убит. Така и хулителите на Христа станали мъченици за Христа.

 

БЕСЕДА за двойното свидетелство на Сина Божий

 

Аз съм, Който свидетелствам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене (Иоан 8: 18).

 

           В закона е написано, че за доказване на нещо са нужни двама свидетели. На невярващите евреи Господ най-напред посочил три велики свидетелства за Себе Си: на Отца, на делата Си, и на Светото Писание (Иоан 5: 36–37, 39). По-нататък, след извършване на още множество чудеса и по-подробно излагане на Своето Учение, Той им казал, че и само Неговото свидетелство за Себе Си е истинско и достатъчно (Иоан 8: 14). Накрая отново изтъкнал две свидетелства – Своето и на Отца, според заповедта в закона за необходимостта от двама свидетели. Така Господ по всякакъв начин затваря устата на невярващите и не им оставя никаква възможност за увъртане[3] – освен злодейското убийство, към което прибягват всички онези, които  не желаят да се убедят в истината при никакви доводи и доказателства.

Наблягайки на Своето свидетелство за Себе Си и на свидетелството от Своя Отец, Господ желае да покаже и Своята ипостасна самостоятелност и единосъщието си Си с Отца по битие. Той ни привежда Своето собствено свидетелство и отделно, и заедно със свидетелството на Бог Отец. Че това тълкувание е правилно, се потвърждава и от следващите думи: Ако знаехте Мене, щяхте да знаете и Отца Ми (Иоан 8: 19). С тях напълно се разкрива единосъщието на Отца и Сина и не се оставя и най-малко съмнение, че Господ има предвид еднаквостта Си по природа със Своя Отец. Става дума за Божествената природа, а не за телесната. Безумно се заблуждава всеки, който си представя Пресветата Троица като три телесни естества. В тяло се явил в света единствен Синът Божий, за да спаси света, а не Отец и Свети Дух. Обаче и в тяло Синът остава по божествената си природа равен на Отца и Светия Дух. Той взел върху Себе си човешката природа[4] и я съчетал със Своята божествена природа от любов към хората, та да може да се яви сред тях и да ги спаси.

      О, Пресветая Троице, единосъщна и неразделна, Която си ни просветила и осветила чрез въплътения Бог Слово, подкрепяй ни винаги със Своята святост, Своето всемогъщество и Своето безсмъртие, и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

         Автор – св. Никoлай, еп. Жички и Охридски

 

[1] В ориг. – цар (бел. прев.).

 

[2] В ориг. Генес (бел. прев.).

 

[3] В ориг. – одушка – отдъхване, облекчение (бел. прев.).

 

[4] В ориг. – облякъл се в човешката природа (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 246 Коментари: 0 Гласове: 0
 О бесчинствах бегов

 

В Герцеговине нам рассказывали о том, что случилось когда-то с бегом Любовичем. Этот бег созвал людей на уборку в день святого Прокопия. Христиане ему говорили: «Сегодня же праздник святого Прокопия, и мы бы не хотели работать, потому что славим его». Но бег Любович реагировал на это гневно и презрительно: «Какой еще святой Прокопий! Давайте жните!» Люди вынуждены были умолкнуть и, вздыхая, стали жать. Но около полудня собрались тучи, нашла гроза. Вдруг страшно потемнело, в дом бега Любовича ударила молния и убила двоих его сыновей.

А некий Пудар из Локова возле Стоца рассказывал нам об Али-паше Ризванбеговиче. Каким могущественным был этот паша, известно. И вот, пользуясь безнаказанностью, он повелел привести шестьдесят человек, чтобы их повесить на одной груше. Охранники его привели шесть десятков связанных сербов-христиан. Паша закричал, чтобы их поднимали и вешали на ветвях груши. Тогда один из этих шестидесяти рабов обратился с молитвой к Богу: «Господи, разве позволишь Ты это? Если имеешь милость, сохрани нас!» Так сказал в своей молитве один из шестидесяти. В то же мгновенье загремел гром и молния ударила в грушу, а также в колено паши. Али-паша застонал от боли и схватился за колено. После этого крикнул охранникам, чтобы всех освободили и отпустили по домам. А потом еще перед всеми признал, что это он Богом наказан. Его отнесли домой и посоветовали лечиться. Но Али-паша ответил, что человек не может вылечиться, если Бог ранит. «С этого момента, – сказал он, – я буду называться Топал-паша», а это по-турецки означает «Калека-паша».

Категория: Други
Прочетен: 246 Коментари: 0 Гласове: 0
imageimage                         


                       28 СЕПТЕМВРИ / 15 СЕПТЕМВРИ (СТАР СТИЛ)

 

                                                   ВМЧК. НИКИТА

 

                                               МЧК. ПОРФИРИЙ

 

Тропарь великомученику Никите Готфскому, глас 4

 

Му́ченик Твой, Го́споди, Ники́та/ во страда́нии свое́м вене́ц прия́т нетле́нный от Тебе́, Бо́га на́шего:/ име́яй бо кре́пость Твою́,/ мучи́телей низложи́,/ сокруши́ и де́монов немощны́я де́рзости./ Того́ моли́твами// спаси́ ду́ши на́ша.

 

Ин тропарь великомученику Никите Готфскому, глас 4

 

Крест Христо́в, я́ко не́кое ору́жие усе́рдно восприи́м,/ и к боре́нию враго́в прите́кл еси́,/ и за Христа́ пострада́в,/ последи́ огне́м свяще́нную твою́ ду́шу Го́споду пре́дал еси́:/ отону́дуже и даро́в исцеле́ния/ от Него́ сподо́бился еси́ прия́ти,/ великому́чениче Ники́то./ Моли́ Христа́ Бо́га// спасти́ся душа́м на́шим.

 

Кондак великомученику Никите Готфскому, глас 2

 

Пре́лести посе́к держа́ву стоя́нием твои́м,/ и побе́ды прии́м вене́ц во страда́льчествех твои́х,/ со А́нгелы сла́вне ра́дуешися,/ Ники́то тезоимени́те,// с ни́ми Христа́ Бо́га моля́ непреста́нно о всех нас.

    
Категория: Други
Прочетен: 264 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 14 СЕПТЕМВРИ

 

Разсъждение

 

    Както се запалва свещ от свещ, така и доброто дело идва от друго добро дело. Някой си патриций поискал да подари на църквата златен кръст, та повикал един млад и изкусен златар, дал му злато по мярка и му поръчал да изработи кръст, какъвто желаел. Бедният златар, като видял каква голяма жертва прави този патриций заради своята душа, сърцето му се разпалило [от любов] към Бог, и решил към златото на патриция да прибави свои десет жълтици. Когато кръстът бил готов, патрицият претеглил кръста, и открил, че тежи повече от златото, което връчил на момъка. Веднага почнал да ругае златаря като крадец, подозирайки го, че е скрил част от неговото злато, а вместо скритото е сложил някакъв друг, тежък метал. Момъкът, като видял патриция разярен, веднага му казал какво е направил: „Прибавих – казал той – и аз мое злато, като двете лепти на вдовицата, та заедно с теб да приема награда от Христа”. Чувайки това, патрицият се умилил в сърцето си и рекъл на честния момък: „От днес те правя мой син и наследник на целия ми имот”. 

 

БЕСЕДА за истинността на Христовото свидетелство

 

Макар Аз Сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско (Иоан 8: 14).

 

       Светлината не лъже, а истински свидетелства за съществуването на слънцето. Също така и Господ Иисус истински свидетелства за всичко, за което свидетелства. Той е слязъл между човеците като небесен Свидетел, за да засвидетелства за съществуването на Триединния Бог, за съществуването на ангелите и на душите, за Божията любов към хората, за Божия промисъл за хората, за силата на правдата над неправдите, за могъществото на истината над лъжата, за блаженото безсмъртие на праведниците и вечните мъки на грешниците, за възкресението на мъртвите, за Божия Съд и за още много други неща, за които хората, бидейки под покривалото на греха, само смътно са се досещали, но не са ги знаели и не вярвали твърдо в тях. А преди всичко, свидетелствал, че Той е Син на живия Бог, равен на Своя Отец по битие, сила и любов, равен и на Духа Божий. Защото Свидетелят е трябвало първо да свидетелства за Себе Си, та да може да се вярва на Неговото свидетелство и за другите тайни.

    От позицията на чистата и неизменна истина всяко Христово свидетелство е истинско, но не такова е било в очите на  помрачнените евреи. За Бога, Божиите ангели, за праведниците, вечността и за времето[1] Неговото свидетелство е истинско, за което Той казва: свидетелството Ми е истинско. Ала за помрачените умове на закоравелите грешници това свидетелство не е истинно, затова Той по-рано е рекъл на евреите: Ако Аз свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми не е истинско (Иоан 5: 31). Тоест: не е истинско за вас, евреите, но всъщност само по себе си е истинско.

О, преблагословени Господи Иисусе, Сине на живия Бог и еднички Спасителю наш, избави ни от немощта на греховния ум и злобата на греховното сърце. Осияй ни със светлината на Твоите вечно истинни слова. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

                                                                                                                                                  

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] Времето за сбъдване на Неговите пророчества (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 245 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1756355
Постинги: 3813
Коментари: 0
Гласове: 961
Календар
«  Септември, 2019  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30