Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 912070 Постинги: 2476 Коментари: 0
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
 

http://blagovestnik.bg/07-04-2021/
Категория: Други
Прочетен: 37 Коментари: 0 Гласове: 0
 Какво ще принесем в дар на Богородица, чрез Която се е изляла върху нас радостта на живота? – Трябва да усвоим духа на Нейния живот: да вършим Божията воля, без да умуваме.

Какво ще принесем днес в дар на Преблагословената, Зарадвана от Бога Владичица, чрез Която радостта се изля върху целия ни род? Мисля си, какво по-добро можем да ѝ принесем от това - да усвоим на себе си духа на живота И, чрез което всички ние ще станем едно с Нея, като деца на една майка, и ще съставим от всички нас едно - духовно богоблагодатно семейство.

А в какво се състои духът на живота на Владичицата Богородица? В това, че покорява Своята воля на Божията воля. И преди в решителните минути от живота Си - при въвеждането И в храма и при сгодяването И с праведния Иосиф - Тя е проявявала пълно решително послушание; но най-високото съвършенство на тази добродетел се открило в Нея днес, когато Тя казала на Ангела: Нека Ми бъде по думата ти. Защото с тези думи Тя не само желанията Си, но всички сили на душата и тялото Си предала на Божието разпореждане и вседействие, така че оттогава вече не Тя действала, а действаща в Нея станала Божията сила. Затова е и удостоена Тя с такава висота, понеже е придобила такова вътрешно благонастроение.

В този дух на живота подобава да влязат и всички, които се стремят да достигнат мярата на съвършенството, предначертано на християнството от Христос Спасителя.

Какво означа това, което казва апостолът: Вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:20)? Означава, че той вече няма свои желания и свой разум, а носи в себе си само Христовите желания и разум. Само силите на духа и тялото били на апостола, а действал в него Христос. Как станало това? - Като се отказал апостолът от волята си и се покорил напълно на Божията воля.

Какво означава също и това, което още преди е казал Господ: Пребъдете в Менеи Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките (Иоан. 15:4, 5). Както клонката не живее със свой сок, а със соковете на дървото, така и ние, ако искаме да живеем истински, трябва да живеем не със свое, така да се каже движение, а с движенията, изхождащи от Христа Спасителя. Кога ще стане това? - когато Неговата свята воля стане закон на живота ни, изключващ всяко друго странично влияние, което се опитва да влезе в нас и да се превърне в господстващ и определящ закон в нас. Актът на решимост на такава покорност на Господнята воля е присаждането ни към Него като към дърво на живота. А пребиваването ни в тази покорност е пребиваване в това съединение с Него, в това приобщаване към живота Му, или в такова отношение към Него, според което всички Божествени сили, потребни за живот, се изливат безпрепятствено от Него в нас. Който се устрои така - ще придойдат в него твърдост и нравствена сила, благоустроеност и доброплодност на живота; и във всичко това така ще започне да се извършва, че той самият няма да си дава сметка кое откъде се взема у него: откъде са благоразумието и разпоредителността, откъде са изнамирането на средствата и умението им да ги приведе в действие в своето време, в своята мяра и на своето място. А тайната на този живот е една: когато се образува немъдруващата покорност на Божията воля, тогава Бог е, Който действа в нас и иска да действа според благата Си воля (срв.: Фил. 2:13). А където е Бог, там какво няма?

И така, искаш ли такова съвършенство и благо? Подреди живота си така, че всяка твоя крачка, всяко твое действие - и вътрешно, и външно - да бъде изпълняване на Божията воля, изпълняване съзнателно, но безпрекословно и неумуващо - и ще го получиш. А за това направи ето какво. Вникни добре в своето състояние и положение; след това разгърни Божието слово, избери оттам всички правила, които съответстват повече от другите на твоето състояние и положение, и по тях определи как следва да действаш и как трябва да бъдеш разположен във всички случаи на живота си. След като определиш това, започни и да действаш не другояче, а по твое начертание, без да мислиш за последствията, като дори поставиш предел на тази своя първа решимост: до полагане на живота, тоест макар и до смърт, но да не отстъпваш от осъзнатата Божия воля.

Вие, мъжът и жената, погледнете какви са предписанията за вас от Господа и имайте разположение да живеете така: мъжът да обича жена си, а жената да обича и да слуша във всичко мъжа си. Вие, майката и бащата; вижте как Божието Слово ви наставлява да действате, например да управлявате дома си добре, да възпитавате децата си в страх Божий - и започнете неотклонно да действате така, независимо от всичко. Вие, синът и дъщерята; изучете какво е написано за вас в Писанието, например, че трябва във всичко да слушате родителите си заради Господа - и започнете да правите така и ще ви бъде добре и ще бъдете благообразни девойки и юноши пред Бога и пред хората; а от примера на умножаващите се навсякъде еманципирани - разюздани млади момичета и младежи не се увличайте, като знаете, че това е богомерзък, богопротивен, проклет начин на живот и поведение. Ти, съдията, виж как е написано да се извършва съдът, така и съди. Ти, който продаваш и купуваш, погледни как е заповядано да се търгува, така и търгувай. Ти, слугата, виж какво е казано на слугите, според него и постъпвай. Прегледай и общите правила, например: да не се гневим, да не се обиждаме, да не се гордеем, да не вземаме чуждо, да не завиждаме, да живеем в мир с всички, да си помагаме един на друг, да бъдем трезви, да почитаме неделните дни и празниците и прочие. Така нека всеки подробно да изучи кои определения на Божията воля му подхождат и според тях да устрои и да очертае живота си, като на някаква картина, за да е ясно за него как да изпълни Божията воля.

След като определиш всичко така, започни след това да изпълняваш, без да умуваш, особено не разсъждавай за последствията. Това е отличителна черта на истинската покорност на Божията воля - да се върши посочената Божия воля без умуване. Казвай си всеки път в сърцето си: зная, че в този случай Божията воля е такава и ще я изпълня непременно, а какво ще стане след това, не е моя работа да умувам. Господ, Който е дал закона, всичко ще види и промисли за онова, което ще последва. И какъвто и да е случаят, по отношение на който ти знаеш точно определено Божията воля, винаги имай такова разположение. Защото, ако започнеш да размишляваш за последствията, непременно ще свърнеш от правия път и ще сгрешиш. Например, обидил те някой. Божията воля е известна: прости. И прости, без да разсъждаваш. Започнеш ли да размисляш какво ще последва от това - ще се объркаш. Ще се появят мисли, че всички ще започнат да те считат за безхарактерен, за човек без достойнство; и какво още? - че днес един те е обидил, утре друг ще те обиди, след това трети и така нататък - и няма да може да се живее. И ще си кажеш: не, не трябва да прощавам; трябва да отстоявам себе си, и ще започнеш да отстояваш и ще те обземе смущение; и заради какво? - Затова, че Божията воля е била нарушена. А защо е била нарушена тя? - Защото си започнал да размисляш за последствията. Така че кажи веднага: прощавам, Бог така е заповядал - и край на всички колебания. Та нали в целия свят домовладиката е един - Господ. Той всичко вижда, и строгият изпълнител на волята Му никога няма да бъде забравен от Него. вземете за пример светите мъченици! Предлагали им: или се отречи от Христа, или ето ги мъките. Те са знаели каква е в този случай волята на Господа: Който се отрече от Мене пред човеците, той ще бъде отречен пред Божиите Ангели (Лук. 12:9) - и без да мислят за последствията, изповядвали: ние сме християни и от Христа няма да се отречем, и мъжествено понасяли всякакви мъки. Ако бяха започнали да разсъждават: ето какви страшни мъки! - не може да се изтърпят, аз само с езика си ще се отрека, а със сърцето си няма да се отрека, после ще се покая и други подобни, те със сигурност нямаше да устоят. Както действително е имало такива, които се отклонявали от правия път поради такива мисли. Ето и сега много родители са разпуснали децата си до разюзданост - и защо? Не защото не знаят Божията воля, че трябва да ги държат в страх Божий, а защото са започнали да разсъждават какво ще последва от това, за какви ще започнат да ги считат, че сега вече всички са така, че децата ще започнат да скучаят, ще залинеят и подобни нелепости. Започнали така да разсъждават - и разпуснали децата, и ги погубили. А ако веднага бяха отсекли, че по никакъв повод няма да позволят такава излишна снизходителност, ако бяха си казали: както е заповядал Господ да възпитаваме децата, така и ще правим, и на косъм няма да отстъпим от Божията воля, и децата ще наставляваме строго, за да не смеят и те да отстъпят в нещо от нашата воля, от реда на християнския живот - ако бяха постъпили така, нямаше да се появят у нас такива безобразия, за които се говори навсякъде и които скоро като притча и всесветовно осмиване ще обиколят земята. Също и децата защо са се отдали на разюзданост? Защото са започнали да разсъждават. Или не, тези за нищо не разсъждават, а правят така, защото в главите им духа вятър. Струва им се, че те изразяват висока мъдрост, а на дело повтарят историята на нашата прамайка, увлечена от предмета на всезнанието.

Не съжалявайте, че се спрях малко по-дълго от обичайното на тази тема и че нарушавам реда на словото си. Тези дни чух докъде стига своеволието на младежите и девойките в по-големите ни градове. И преди знаех това, но мислех, че го правят някакви там. А то не някакви, а с високи титли. Ето докъде се е стигнало. Мисля си, нека поне мимоходом да кажа, дано някой да чуе. И да ни избави Господ от такива порядки: родителите от разпускането, децата от злия дух на своеволието. На това ме наведе светлият лик на послушната и с готовност покорна Божия Майка. Ето на кого трябва да се подражава, и не само младите, но и всички хора от всички възрасти, звания и състояния. Както Тя казала на ангела: Нека бъде по думата ти

 

 (Лук. 1:38) - тази дума била Божията дума; така нека да казва всеки във всичите си дела: да ми бъде по Божията дума. Както е определил Господ, така и ще живея и ще действам; няма да слушам своята воля и няма да си позволя да се увличам от злия дух на времето. Нека говорят и мислят за мен каквото си искат. Само едно търся - да ходя неотклонно по Божията воля, и никога няма да я наруша съзнателно, макар и затова да ме заплашват скръбни последствия.

Такова разположение трябва днес да обнови в себе си всеки, който го е имал, или да го придобие, ако не го е имал - и това ще бъде най-приятен дар за Преблагословената Владичица, Която и ще го приеме радостно, и благословение за него и за онзи, на когото е дарът, ще измоли с ходатайствената Си молитва от щедро въздаващия Господ. Амин.

25 март 1856 г.

 

Св. Теофан Затворник

 

 

Категория: Други
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: 0
 БЛАГОВЕЩЕНИЕ

 

В какво се състоят правата на радост и как да встъпим в тях? Влез в Царството Христово през вратите на покаянието; като влезеш вътре, премини там попрището на правдата; като преминеш попрището, ще встъпиш в областта на мира, зад която и ще те посрещне несмущаваната от нищо и безкрайна радост.

Небесният благовестител Архангел Гавриил приветствал Пресвета Дева с радостно приветствие, като казал: Радвай се, Благодатна. Като приела с тези думи и самото дело на радостта, Богоизбраната пее след това: И духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой... В отговор на това и Светата Църква, като я нарича Съкровищница на радостта, ѝ възпява: Радвай се, Радосте наша!

От Владичицата Богородица, като наследство от майката за децата, радостта преминава във всички християни и станала тяхно неотменно достояние, което не може да им бъде отнето, до такава степен, че един апостол в числото на заповедите поставя: Винаги се радвайте (1 Сол. 5:16), а друг добавя към това още: Смятайте го за голяма радост, братя мои, даже тогава, кога паднете в разни изкушения (Иак. 1:2).

В днешния радостен ден моля да си изясним, братя, в какво се състоят правата ни на радост и как да встъпим в тях.

Християните не може да не се радват. На тях са им дарувани от милостивия Господ такива преимущества, с които нищо на земята не може да се сравни, само мисълта за които трябва да весели сърцето и плътта им. Има немалко неща, които радват хората. Но на християнина са дарувани несравнимо по-висши от всички тях блага, които несравнимо повече трябва да веселят душата му.

Радват се хората, които се избавят от някаква беда и опасност. Но какви беди могат да се сравнят с онези, от които християнството избавя християнина. Ние сме били в плен на врага - и ето, изкупени сме чрез честната кръв на Господа. Били сме в оковите и тъмницата на греха и страстите - и ето, изведени сме на свобода, за да вършим добри дела. Били сме в болезнена разслабеност на ума и сърцето - и ето, получаваме изцелението на здравомислието и сме обучени на всякакви добри чувства. Били сме под гнева Му, като престъпници - и ето, отново сме приети от милостта на нашия Отец Небесен за помилване. Хората се радват, когато имат под ръка всичко, с което могат да удовлетворят нуждите и желанията си. Но има ли в света някой толкова богат, колкото богат е християнинът с всичко, което му е необходимо за удовлетворяване на своите християнски потребности и стремежи?! Нужна му е светлината на знанието и разбирането - ето, той има истинното Божие слово, което може да умъдрява за всичко, има силата да го доведе и до приемането на небесното благодатно вътрешно просвещаване свише. Нужна му е непоколебимост на нравствените сили - всички Божествени сили, необходими за свят живот и благочестие, му се подават изобилно чрез Божествените Тайнства на Призовалия го. Нужно му е предпазващо и поучително ръководство - и то е приготвено за него в лоното на Светата Църква и, по-близо, от многостепенното и многочислено свещенство!

Хората се радват, когато им се създава благоприятна обстановка от страна на родителите, роднинството, другите взаимоотношения и на цялото развитие на делата им. Но кой в света има такъв родител, както християните? - Техният Отец е Бог, към Когото от дълбочината на движимото от духа сърце викат: Авва Отче! и от Когото те са приели благодатта да се наричат и да бъдат Божии чеда (Иоан. 3:1, 2). Кой има такова роднинство като християните! Сам нашият Господ и Спасител не се срамува да ги нарича Свои братя по човешко естество и прави за тях родствено цялото небе, като казва чрез апостола, че чрез вярата в Него те пристъпват към града на живия БогНебесния Иерусалим, и към десетки хиляди ангели... и църквата на първородните, които са написани на небесата, и... към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство (Евр. 12:22-23). На кого делата се извършват така благоприятно, както на християните, на които всичко съдействува към добро (Рим. 8:28), на които са провождани да служат за делата им духове служебни (срв. Евр. 1:14), на които и косъм от главата им не пада по волята на Небесния отец (Лук. 21:18), и чийто път, освен ако те самите не поискат, нищо в света не може да смути - ни смърт, нито живот... ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар (Рим. 8:38, 39). Хората се радват, когато без съмнение очакват, че скоро - тези дни, утре - ще получат нещо много ценно, скъпо за сърцето им. Но кои световни надежди и очаквания могат да се сравнят с надеждите и очакванията на християните? Вижте какво им е обещано? - Наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата (1 Петр. 1:4) за тях, такова наследство, за което грабнатият на третото небе и чулият там неизказани слова е свидетелствал, че око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9), получаването на което обаче е така истинно и несъмнено, че то е сякаш вече в ръцете им: всичко е ваше, казва апостолът, било свят или живот, било сегашно или бъдно, - всичко е ваше; вие пък сте Христови, - Христос е Божий (1 Кор. 3:22, 23).

Като размишлява за всички тези извори на радост, така обилни, един свят отец [ авва Аполос] не можел да гледа у никого скръбно и печално лице и към всички такива веднага се обръщал с укорни думи: Не трябва, казвал той, по пътя на спасението да скърбят онези, които имат такива обещания. Нека да стенат езичниците, нека да плачат иудеите, нека да скърбят неверниците и еретиците, а вярващите по пътя на спасението трябва да се радват.

Ако мислещите за земното намират радост в земното, как ние, удостоените с толкова надежда, да не се радваме непрестанно, когато и апостолът ни подканя винаги да се радваме, непрестанно да се молим, за всичко да благодарим?!

Така и следва да бъде при всички нас, но не у всички е така. Кой не би искал сърцето и плътта му да се радват на живия Бог (Пс. 83:3). Но кой има силата да застави сърцето да се радва, когато то не чувства радост? - Радостта, както и всяко друго чувство, не зависи от волята на човека. Може ли да усещаш ситост, когато не си сит? Насити се - и ще чувстваш ситост. Така е и с радостта. Постави себе си в радостно състояние - и ще се радваш. Затова християнството така тясно и родствено е свързано с радостта, че непременно поставя всеки, който е верен на заповедите му, в радостно състояние, така че думата “радвай се” може да се замени с думите “постави себе си в радостно състояние”, а това последното - с думите “изпълни онова, което изисква християнството”.

А какво означава то? Ще ви го представя накратко. Спомнете си какво е донесъл Спасителят на земята? Той донесъл Царство - Приближи се царството (Мат. 3:2) - проповядвал Иоан Предтеча. Първите думи на Спасителя били: приближи се царството (Мат. 4:17), и на апостолите, когато ги изпратил сред народа, Той заповядал навсякъде да възвестяват: приближи се царството (Мат. 10:7).

Царството - това е нещо радостно, утешително, радостотворно. Но погледнете какво има в това Царство? - Ястие и питие ли? Не. Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17). Това е вътре. Как влизат в това Царство? - Само през вратата на покаянието. - Покайте се (Деян. 2:38), учили апостолите. И така, влез в Царството Христово (това е същото, както в християнството) през вратите на покаянието; като влезеш вътре, извърви там попрището на правдата; като преминеш това поприще, ще встъпиш в областта на мира, след което ще те посрещне и непоколебимата и непрестанна радост. Радостта е от мира, мирът е от правдата, правдата е от покаянието. Покаянието е семето и коренът, правдата е лозата, мирът е цветът, радостта е плодът. Ето го и цялото райско дърво на радостта, дървото, което трябва да бъде посято в земята на нашето сърце, да израсне и да принесе плод в духа ни. Ето ги и условията за достигането на радостта.

Какво изисква всичко това, мисля, че ви е известно, братя, знаете, че покаянието изисква да познаем греховете си, да ги оплачем, с твъдрото намерение повече да не грешим. Известно е, че правдата изисква всяко дело да се върши само по ясна заповед, със съзнанието, че има Божия воля за него, или като се има за свидетелство Божието слово, и покаялият се веднага пристъпва към него, твърдо решен да не греши, или, което е същото, да се отклонява от злото и да върши добро. Знаете, че трудът да се върви по пътя на правдата, трудът на вършене на добро според заповедите, убива бушуващите в сърцето страсти и донася дръзновение пред Бога, произтичащо от съзнанието, че нито едно задължително дело не е пропуснато и нито едно не е извършено небрежно, а, напротив, всичко е извършвано без пропуски, със страх и трепет. А това е същото, което изисква и с което се достига мирът, тоест вътрешното безметежно състояние, или безстрастието и спокойствието на съвестта, несмущавана от нищо, нито от отношенията ни към Бога, нито от отношенията ни към ближните. Знайте, че който достигне това, не може да не се радва. Трудещият се по този начин (работник) подобава да вкуси от плода, а този плод е радостта и блаженството. Защото в такъв е това, което е обещал Спасителят: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Той е от числото на онези, за които Господ е молилДа бъдат всички в нас едно. А където е блаженият Бог, там са всяка радост и блаженство.

Ето началото на какъв път е положено от Светото Благовещение! Ето какво поприще ни приканва да преминем Апостолът, когато казва: Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се (Фил. 4:4). Радостта се посочва в началото, макар в пълнота да се постига накрая, за да се събуждат с надеждата за нея силите и да се облекчават трудностите на пътя. И така, искате ли да се радвате - ето пътя на радостта! Покайте се, и след това изпълнете всяка правда; това ще ви доведе до Божия мир, превъзхождащ всеки разум; а от мира ще се роди радост неописана и неизказана! Всички други пътища са неистински и не водят към радост, а към призраци, които за момент увличат и омайват, а след това оставят само по-голяма мъка.

По молитвите на Пречистата наша Владичица Богородица, единият блажен Бог, на Когото се покланяме в Троица, да дарува всички вие да достигнете до тази истинска радост. Амин.

25 март 1865 г.

 

Св. Теофан Затворник

 

[1] Лук. 1:28 - бел. прев.

[2] Лук. 1:46 - бел. прев.

[3] 2 Петр. 3:11 - бел. прев.

[4] Вж.: Евр. 2:11

[5] Авва Аполос Вж.: Паладий Лавсаик. Гл. 47

[6] Вж.: 1 Сол. 5:16-18 - бел. прев.

[7] Срв.: Иоан. 14:23.

image image

 

Категория: Други
Прочетен: 30 Коментари: 0 Гласове: 0
 БЛАГОВЕЩЕНИЕ

 

Въплъщението на Сина Божий – начало на цялото домостроителство на нашето спасение. Великата тайна на благочестието се явява, предвечният промисъл се открива, премъдростта, скрита от векове и родове, се възвестява. Но тайната не престава да бъде тайна.

 

 

Днес е началото на нашето спасение! (Тропар на празника) - така Светата Църква определя значението на днешния празник. Тя нарича Светото Благовещение начало на нашето спасение, тоест негов извор, семе, корен. И това е заради извършилото се с него въплъщение на Бог Слово, заради това, че в него Синът Божий е станал Син на Девата. Въплъщението на Сина Божий наистина е начало на цялото домостроителство на нашето спасение. Негово следствие са вече след това раждането, обрезанието, сретението, възрастването в премъдрост и разум, кръщението, явяването на света с проповедта и чудесата Си, страданията и кръстната смърт, възкресението, възнесението на небето, изпращането на Светия Дух на апостолите, устройването от светите апостоли на цялата Божия Църква, обгърнала цялата вселена и достигнала до нас. Виждате сами как семето, положено в Благовещението, се е разраснало във велико спасително дърво, дърво, което покрива с клоните си всички страни на света. Ето ви обяснението на това защо днес е началото на нашето спасение! Но знайте, братя, че за всеки от нас лично домостроителството на спасението става спасително от минутата, когато ние ставаме причастници на неговата спасителност. Може ли в Светото Благовещение да виждаме началото на спасението ни и в това отношение? - Може. Именно в образа на Благовещението и в неговия дух ни се посочват онези главни разположения на сърцето, или онова главно разположение на духа, които свидетелстват за началото на спасението в нас и ни правят достойни за него. Как става това и в какво точно се състои, на това и искам да спра днес вниманието ви.

Представете си колкото може по-живо самото събитие на Благовещението. Благовещение - ето го! Пречистата Дева в смирено молитвено и покорно разположение, пред нея е небесният посланик архангел Гавриил, който благовести. Но невидимо над тях допълват тази картина Бог Отец, благоволил да ни дарува Сина си, Сина, дошъл да изпълни волята Му и Светия Дух, снизхождащ да осени Пречистата. Спрете вниманието си на тази картина и се поучете от нея!

Какво се извършва - великата тайна на благочестието се явява, предвечният замисъл се открива, премъдростта, скрита от векове и родове се възвестява. Настъпило е времето и се изпълнява определеното от сътворяването на света. При все това обаче тайната не престава да бъде тайна. Само Всевиждащият Триипостасен Бог виждал как и защо, по благоволението на Отца, Синът Божий е трябвало да стане Син Човечески и Светият Дух да слезе и да осени за зачатие неизпиталата брак. Ангелският и човешкият свят вижда ставащото, изпълнява заповяданото, но не проумяват извършващото се. Сами ангелите желаят да проникнат в тайната на Боговъплъщението. Но без да проникне в нея, архангелът долита от небесните висини, благовести, убеждава. Още повече не постига тази тайна Пречистата Дева. Независимо от това не само, че не противоречи, но и предава цялата себе си на Божието вседействие. И какво я е предразполагало към такава покорност? Несъмнената увереност, че така иска и така повелява Бог. И ето ви коренното начало, пораждащо спасението в нас! Не виждането на всичко, как е и как трябва да бъде, а само знанието, че така иска Бог, знание, съпроводено с безусловна покорност. Тайните на спасението и досега си остават тайни - и в догматите, и в много заповеди, и още повече в приобщаването с благодатните дарове. Старай се да проникнеш в тях, ако искаш, подражавайки на Ангелите, но преди това им се покори с вяра, въпреки неяснотата, защото не знанието спасява, а вярата. В Благовещението, което е положило началото на нашето спасение, всички само се покоряват, а не разсъждават - и Синът Божий, и Светият Дух и архангелът, и Пресветата Дева! Така да бъде и във всеки от нас!

Гледайте по-нататък как се извършва тази велика тайна на благочестието. С всецяло самоунижение. Единородният Син Божий, Който е сияние на славата и образ на ипостастта на Отца, идва да умали Себе Си, като приема образ на раб, слиза дълбоко, за да вдигне дълбоко падналия, и в унижение, скрито, да извърши благодатното устройване на спасението. Архангелът предвижда, че неизвестната на земята Дева, която непостижимо ще стане Майка на Бога, ще бъде по-почитана от херувимите, несравнимо по-славна от Серафимите; но независимо от това смирено благовести и благоговейно убеждава, и не си тръгва, докато не чува: Нека ми бъде по думата ти. Пречистата Дева като чула от ангела високите думи за Себе Си: Благодатна, благословена си ти между жените, се смутила, като си помислила: какъв ли е тоя поздрав. Тя невиждала в Себе Си съвършенства, макар душата и тялото ѝ да били украсени с тях, и не разбирала как могат да се отнасят за Нея такива похвали, дотолкова, че на небесния посланик му се наложило да приповдигне малко нейното самоунижение, но не с описание на личните И достойнства, а с посочване на Божието благоволение. Не се бой; защото си намерила благодат у Бога - сякаш казва: не поради Твоето достойнство е всичко, а от благодатта, която ще действа в Тебе... Така непостижимо е великото дело на въплъщението, силата на което се простира върху цялата вечност, обгърнато отвсякъде с дълбоко самоунижение и смирение и се извършило в смирения дом на дърводелеца, в град, от който никой не очаквал нищо добро. Със смирение, със самоунижение и в нас започва делото на спасението. Трябва да пристъпим към него с дълбокото съзнание за своята негодност, трябва дълбоко да чувстваме: не зная и нямам сили - по какъвто начин ти е угодно, спаси ме, Господи! А засега вътре в нас има един самонадеян глас: сам зная и сам мога - по това ще познаете, че делото на спасението още не е започнало във вас! Спасява Божията сила; но трябва да считаш за нищо своята сила, за да започне да действа вседействената Божия сила. Самонадеяността е въвела пагубата в света; тя и го държи в гибелно състояние. Трябва да се откажем от нея, за да стъпим на пътя на спасението.

Ето го второто разположение, което е условие за нашето спасение и което заедно с първото съставя следното правило: смири се с цялото си същество и безпрекословно се покори на Божията воля, която устройва нашето спасение. У когото това се осъществи, у него от тази минута започва трудът за извършването на спасението. Пита се, какво да търсим в този труд? - Чистота. И този отговор също ни го дава празнуванато днес Божествено събитие. Защото вижте: кой се въплъщава? - Единородният Божий Син, пречистото сияние на славата и образът на ипостасът на Отца. Кой благовести за това? - безплътният ангел - пречистият служител на съкровената тайна. От кого и как се приема благовестието? - От Девата, и то не другояче, а при условие да бъде запазено девството ѝ, не другояче, а след уверението, че Светият Дух ще слезе върху Нея и силата на Всевишния ще Я осени. Пречистата Дева е останала Дева не само в действието на въплъщението, но и в Рождеството и след Рождеството. Така всестранно е обгърнато от чистота началото на нашето спасение! И спасението ни, личното на всеки, започва с желанието за чистота, продължава с ревността за чистота и завършва с придобиването на чистота. Природата ни е излязла непорочна и чиста изпод ръцете на Твореца. Падението я е направило повредена и нечиста, и това е във всички части и сили на нашето естество. Когато с покорност истински се полага началото на спасението, започва очистването на нечистотите, които ни покриват. Това трябва да помнят ревнителите на спасението! Ревнувай да очистиш ума си от суетните помисли, от заблудите, съмненията и упоритото неверие, ревнувай да очистиш волята си от нечистите цели, порочните склонности, и навици, и греховните дела; ревнувай да очистиш сърцето си от страстните възмутителни движения на похотта, гнева, завистта, омразата, самомнението, гордостта, склонността към чувственост и прочие. Ревнувай за всичко това, докато не въздигнеш естеството си до онази девственост, с която то е било украсено, когато е излязло изпод ръцете на Твореца. Ето ги разположенията, които съставляват началото на спасението, действащо вече в нас, разположения, които ни посочва началото на спасението, положено чрез въплъщението на Бог Слово във Благовещението! Накратко може да се каже така: като отхвърлил всяка самонадеяност в самоунижение, смирено, без мъдруване, се покори на откриващата се Божия воля и действай според нея, като ревнуваш да очистиш себе си от всички нечистоти, с които си обременен чрез прародителското падение и извършените по своя воля грехове!

Ще каже някой: твърде общи са тези правила и наставления. - Отговарям: точно така, общи и всеобхватни, затова и са счетени за главни и основополагащи в делото на спасението. Но също затова те не витаят на някаква неопределена висота, а имат и трябва да имат приложение във всяко спасително действие, съставляват или трябва да съставляват неговата душа. Ще обясня с пример. - Заповядано е: покайте се. - Търсещият спасение трябва, като свали оръжията на ума (като остави всяко мъдруване), да се откаже от всички извъртания и самооправдания, и покорявайки се смирено на заповедта, да изпълни с чисто намерение, за слава Божия. Заповядано е да вършим милостиня. Трябва да се подчини, без да жали себе си и без да осквернява делата си с тщеславие и човекоугодие. Заповядано е да се молим. Трябва да изпълни, като счита себе си за нищо, като непритежаващ нищо и изнемогващ от нужди и страдания. Заповядано е да не се гневим. Трябва да потисне съзнанието за своите права и със самопринуда да се покори на заповедта. И така, което дело и да вземете, във всяко, като скрити пораждащи сили, трябва да бъдат самоотричането, самоуниженито, смирената и неумуваща покорност и безжалостната към себе си ревност за чистотата.

Като осъзнаем това, да започнем така и да действаме за слава на Въплътения Господ, в чест на Пречистата Дева и за своето собствено спасение, за да възпеем не само с езика си, но и с цялото си същество: Днес е началото на нашето спасение. Амин.

 

25 март 1861 г.

 

Св. Теофан Затворник

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 36 Коментари: 0 Гласове: 0
 НА БЛАГОВЕЩЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

 

За радостта. Какво означава това, че светло празнуваното Благовещение почти винаги се извършва в пределите на светия пост – време на плач и скръб? Както Божият Син влиза в единение с нашето естество, което Той е нарекъл храм, така и ние трябва да встъпим в Църквата, която е Неговото Тяло.

 

 

Благовести, земъо, голямата радост, възхвалявайте Небеса, Божията слава.

(Стихира на празника)

Днес празнуваме, братя, Благовещение, което означава блага вест, възвестяване за радостта, празнуваме светло по зова на Църквата, която призовава всички към веселие - и небето, и земята, и ангелите, и човеците, цялата видима и невидима твар. Благовести, възпява тя, земьо, голямата радост, възхвалявайте, небеса, Божията слава - да се веселят небесата и да се радва земята... да се радва всяка твар, и да пее песнопения. След такава всеобща радост за какво е най-подобаващо да разсъждаваме, ако не за радостта?

Всички ние обичаме радостта, всички търсим радостта. За нас са тягостни веригите на скръбта; скръбта притиска гърдите, помрачава мислите, поразява душата, разстройва тялото. Богат ли е някой, готов е да даде цялото си богатство, само да му върнат радостта; славен ли е някой, отегчава се и от най-ласкателната слава, ако не му достига радост; почитан ли е някой, презира всички почести, когато сърцето му се измъчва в безрадостно съкрушение. Но при все че е така всеобщо желанието за радост, братя, можем да се радваме и за свое добро, и за свое зло, за похвала и за осъждане, да се радваме и да угаждаме на Бога, да се радваме и да Го оскърбяваме, в зависимост от предметите и обстоятелствата на нашата радост. Затова трябва да умеем да различаваме радост от радост, за да се радваме не за осъждане, а за спасение. Да се учим на това от нашата майка - Светата Църква, която днес прелива от радостни възгласи и за нас, и заради нас. Тук преди всичко много вразумително наставление ни дава обстоятелството време. Какво означава това, че светло празнуваното Благовещение почти винаги се извършва в границите на светия пост - време на плач и жалби? Не ни ли внушава ясно Бог с този уставен ред на Светата Църква, че ние не трябва да познаваме никакви радости, освен онези, които ни открива Благовещение? Действително е така. Ние не можем да се радваме без особено Божие позволение, без непосредствено от Негово лице разрешение за радост. Защото къде сме ние? - На земята - място на скърби и беди. Раят на сладостта е заключен от грехопадението, а и на падналите е казано - на мъжа: с мъка ще се храниш, - на жената: с болки ще раждаш (Бит. 3:17, 16). Не е дадена радост на нашия род: тя е под забрана. Както нашия праотец, като седял срещу рая, ридаел и удрял себе си в гърдите, така и нас, неговите синове, ни е наказал, за да се съкрушим и да живеем със скръбното съзнание за вината си: като чувстваме върху себе си Божия гняв, прилично ли е да се предаваме на радост и увеселения? Ако робът, докато се намира под наказание, се весели, не показва ли това, че той не се бои от своя господар, презира заплахите му, за нищо не счита наказанието от него? Няма ли да покажем същото и ние, осъдените, по отношение на Бога, като самоволно устройваме за себе си увеселения? И ние самите укоряваме онзи, който в скръбни дни се облича в светли дрехи, а колко повече (ще ни укори) Бог? В забрава за наказанието, като се предаваме на радости, ние не само лишаваме себе си от всяко милосърдие и състрадание, но си навличаме още по-голямо наказание за самоволието и невниманието си към Божествените разпореждания. Но когато Сам Бог ни открие и дарува някоя радост, то такава радост, независимо от мястото на изгнанието, е благословена, и трябва да се каже - единствено тя е благословена, защото, както Бог ни е наложил печал и скръб, така Той Единствен може да я отмени или може да я разтвори с радост и утешение. Божието благословение освобождава от всичко. В този случай вече не това е осъдително, че някой се радва, а че някой не се радва, още повече, ако не умее да се радва или даже не знае за радостта. Такава радост даже се счита за заслуга, защото означава съуслаждане с Божествения ред, готовност за участие на дело в него. Затова и човекът, който се бои от Бога, по никакъв начин няма да си позволи сам той да превръща скръбта в радост, самоволно да снема от себе си наложената върху всички дреха на скръбта. Действително той повече скърби, а ако се радва, то само с онази радост, с която Сам Бог е разрешил да се радва.

Такава разрешена от Бога радост вече наистина има. Тя ни е донесена днес от архангел Гавриил - на нас, изгнаниците от небето от лицето на Бога. Той (Архангел Гавриил) се явил пред Преблагословената Дева Мария и казал: Радвай се, Благодатна! (Лук. 1:28). И ето, че за онези, които са в страна на скръбта и смъртната сянка, възсиява за пръв път лъчът на радостта, в мрачната долина на плача за пръв път се чува: радвай се! Да обърнем внимание! - Радвай се, Благодатна! Господ е с тебе. Вдовстващата земя отново се обрича на Небето. Ние сме се отделили от Бога, но Бог не ни е оставил. Сам идва, търсейки нас, заблудилите се, повдига ни на раменете Си и ни донася при Себе Си. Не идва веднага, за да изкуси търпението ни и да събуди надежда за помощ, а междувременно да приготви, очисти и посочи избраното за Себе Си селение: Радуйся, Благодатная!... Благословена си ти между жените! Жената е представител на на човешкия род и в нея са наченките на благословението, изгубено от жената. Пречистата Дева придобива благодатта, от която ни е лишила нашата прамайка. Ти намери благодат у Бога. И ето ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус (Лук. 1:30, 31). От пети до глава не е имало у нас здраво място... рани, неочистени, непревързани и неомекчени с елей (Ис. 1:6): идва Иисус, Делителят на всички наши недъзи, и душевни, и телесни, идва не ангел, но Сам въплътилият се Господ. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край (Лук. 1:32, 33). Бог - нашият Цар - ни е отстъпил като свобода част от Своята безгранична власт над всички нас, за да можем, като принасяме свободно себе си в жертва на Него, да Му служим по най-съвършен начин; но ние въстанахме и превърнахме преимуществото на свободата в повод за своеволие; избягахме от Божието Царство, и то къде? - в плен и робство преди всичко на княза на този век, чрез него - на греха, а чрез греха - на смъртта и ада. Идва накрая Всемогъщият да върже силния (Мат. 12:29), да го свали (Лук. 10:18) от престола, да го изгони (Йоан. 12:31) вън и да го заключи в бездната, а на нас да върне отново свободата в истинското служене на Бога, да възстанови Божието господство, да въздигне в нас и чрез нас благодатното си Царство.

И ето ни, братя, радостта, благословена от Бога! Радвайте се, защото се е устроило Божието Царство. Сам Господ е дошъл в света, извършил е делото на нашето изкупление, основал е Светата Църква, и чрез нея спасява идващите чрез Него към Бога. Затова трябва да се радваме именно с тази радост - така да се радваме, че други радости като че не съществуват за нас, да не ги забелязваме, да не ги наричаме даже с името радост. Изгнаникът, когато по благоволението на Царя му възвестяват за завръщането в отечеството, единствено само тази радост има в сърцето си; затвореният в тъмница, като получи свобода, се радва единствено на тази свобода; болният, след като оздравее, целият, така да се каже, бива погълнат от радостното чувство на изцелението. Така трябва да постъпваме и ние: да се радваме само на това, че Бог, нашият Цар... извърши спасение сред земята (слав.) (срв. Пс. 73:12), да почувстваме тази радост и след това да я изповядаме на висок глас така, че да чуят всички. Ако някой ни попита: коя е нашата първа радост? - Ще му кажем: тази, че Единородният Божий Син е дошъл на земята. Коя е втората? Тази, че Той ни е избавил от всички язви, и душевни, и телесни. - Коя е третата? Тази, че е поразил нашите врагове - дявола, смъртта и ада. Коя е четвъртата? - Тази, че Той е основал на земята Царството Си - едната Свята Църква, чрез която, като довежда при Себе Си хората, ги преизпълва с всяко духовно благословение от небесата в Христа (Еф. 1:3).

Като изброяваме така, братя, всички блага, донесени на земята от Божия Син, ние няма да дочакаме кога най-накрая може да се споменат и другите, така наречени земни радости, даже онези, които се считат за невинни: може би за тях ще остане хилядното място, и то с големи ограничения. Така е, братя - Светата Църква, учредена от нашия Господ Иисус Христос, е град, който стои навръх планина и който не може да се укрие: всичко друго пред него е нищожно. Спомнете си, че цялата история на човешкия род се огражда от два чудни предела: отначало от кратковременния земен рай, а след свършека на вековете - от небесния рай и безкрайния ад; между тях е заключена непрестанната верига на промените, за които е написано: плач, охкане и тъга (Иез. 2:10). Радостното, светлото, чудното в тези предели на мрака е едно - делата на спасението, извършени от нашия Господ Иисус Христос: Неговото Свято Царство, Светата Църква, както е видял още пророк Исия от далечното минало в съкровеното бъдеще: в последните дни, казва той, планината на дома Господен ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете (Ис. 2:2), дома, преизпълнен със светлина и блаженство. Прилепи се, християнино, с цялото си внимание към тази планина и към този чуден дом, и пребивавай така безизходно, едновременно с мисъл и със сърце. Когато Даниил се намирал в плен у вавилонците, приел за себе си като закон по-често да се обръща към тази страна, където е Йерусалим, и да въздава поклонение на неговия храм - единствено истинския. Подражавай и ти на това свято дело. Когато станеш, спомни си, че има Божия Църква на земята, поклони се вътрешно и се зарадвай на Божията милост, явена ни в нея. Готвиш ли се за сън, спомни си, че има Божия църква, благодарение на която ти без опасение лягаш, заспиваш и ставаш. И сред обичайните си дела по-често си спомняй за чудните дела на Божественото домостроителство в Неговата Свята Църква, от която произтича благословението за всяко добро дело. Ако в някой град е издигнат паметник, то отначало само за него и разговарят, и мислят - вкъщи и навън, когато работят и през свободното време: общото внимание на всички е насочено към него. Но което правят за паметника в началото, това трябва да правим ние непрекъснато по отношение на Светата Църква: да помним винаги с внимание с ума и сърцето си, че на земята има дом на спасението, да се радваме преди всичко на това и да благодарим на Бога, издигнал този чуден паметник в нашия род.

Но, братя, тази наша радост няма да бъде пълна и даже искрена, ако не я направим своя, ако не превърнем общата радост същевременно и в частност радост за себе си. Ние считаме за щастлив не онзи, който само си представя царския пир, а този, който е удостоен да бъде на него и да се наслаждава на него; не облажаваме и болния, който само гледа как един, втори, трети получават изцеления, а той самият остава болен, нито онзи, който вижда как мнозина около него се ползват от милостивата царска благосклонност, а самият той остава сред презрение и невнимание. Какво утешително има в това само да гледаме и да се удивляваме на чудното Божие дело в нашия род, без да участваме в неговите плодове. Светата Църква не за това е въздигната на земята, за да бъде предмет на празно любопитство, а за да встъпим в нея, да станем причастници на нейните блага и да благославяме Бога. И светият пророк, като видял издигащата се планина и Божия дом на върха и, видял заедно с това и как всички народи единодушно викали: дойдете, и ще възлезем на планината Господня, в дома на Бога Иаковов, и Той ще ни научи на Своите пътища, и ще ходим по пътеките Му (Ис. 2:3). Припомнете си притчата за поканените на вечерята! Това, че те знаели за вечерята и даже били поканени, никак

не помогнало: било необходимо и участие, а те отказали, затова са и презрени като негодни. Велико благо е, че Божията Църква, като скиния, ни осенява, че я има в нашия род и облажава встъпващите в нея: същевременно да не забравяме, че това благо може да пребивава в него само чрез нас, само тогава, когато всеки в частност има живо участие в това благо. Когато се отказваме от участие в него, ние с това сякаш го умаляваме в целия ни род, и следователно от обикновено равнодушие стигаме до подриване на всеобщото благо, което е свойствено само на злобата.

Виждате ли сега какво още се иска за пълнотата на радостта ни? Иска се живо единение на всеки от нас с тялото на Христовата Църква, за да пренесем в себе си всички съдържащи се в нея блага. И архангелът не се е ограничил само с възвестяването за раждащия се Цар и Царството, но не прекратил благовестителното събеседване, докато не изрекъл: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени, и не чул: ето рабинята Господня (Лук. 1:35,38). Тук е изобразено как Словото става плът, и заедно с това е скрито за нас наставление - с какво да допълним онова, което не достига на нашата радост, за да бъде тя съвършена. Тоест както Синът Божий влиза в общение с нашето естество, което после Той е нарекъл храм, така и ние трябва да встъпим в Църквата, която е Негово тяло. Когато Преблагословената Дева Мария попитала Архангела: Как ще бъде това? - тоест как ще се образува в нея плът, Архангелът отговорил: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени. Само Дух Светий може и нас да въведе в живо общение с Царството Христово, което се състои не в словото, а в силата, тоест в силата на Духа. Привлечи Духа, за да се положиш като жив камък (1 Петр. 2:5) някъде в духовното здание на Църквата Христова; направи себе си жилище на Духа, за да бъдеш включен в Божието жилище (Църквата) чрез Духа. А затова пристъпи към съсъдите на благодатта - Светите тайнства - и пий от тях жива вода, докато се утоли жаждата ти; само при това отвори уста с пълно предаване на себе си на Бога. И в Преблагословената Дева Светият Дух започнал да действа за единението на Бог Слово с плътта едва след като тя всецяло предала себе си на Неговото вседействие, с думите: Ето рабинята Господня (Лук. 1:38). Предай и ти себе си в Божията ръка, тогава при дълбокото мълчание на естествените движения на твоя дух и тяло ще се отпечатат в теб словото на Духа, въвеждащ те в тайнствено общение със Светата Църква, а чрез нея и със Самия Господ и Спасител. Тогава ще се зарадва сърцето ти е неизказана радост, защото Царството Божие... е правда и мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17). И ето вторият предмет на истинската радост - ако ние вече сме изпитали благодатната Божия милост към себе си, приети сме в лоното на Светата Църква, приобщени сме към Божия народ, принадлежим към числото на синовете на Царството и ходим сред благата и обещанията му.

Тези две радости - тоест, че има на земята Свята Църква и че ние самите принадлежим към живите членове на тази една Свята Съборна и Апостолска Църква, трябва да ни занимават в продължение на целия ни живот, като изключим всички други, за които именно за това не трябва да имаме нито време, нито сърце. Изглежда така просто и така естествено да забележим тези предмети на радост и да им се радваме. Но като се обръщаме към себе си, ние не намираме това. Истинската ни радост е изгубена, а следователно - и всяка (радост). Наистина, като сме изгубили истинската радост, ние вече сме си избрали много странични радости, но що за радости са това? Почти няма нужда нито да споменаваме за нашето заблуждаване в този случай, нито да разкриваме заблудата: всеки от нас знае това сам по собствения си опит. Дайте на гладния камък вместо хляб - и веднага ще разбере, че това не е хляб; така ние сме изпитали всички измислени от нас блага и знаем, че те не са радостни: не е радостно богатството, не е радостна славата, не са радостни всички чувствени удоволствия - и на вкуса, и на обонянието, и на осезаването, и на слуха и на зрението, даже и онези, които са известни под името високи наслади. Празнотата в душата, смущението и сърдечната тъга ясно показват, че там се крият лъжа и измама. Но какво нещастно разслабване има у нас! Ясно съзнаваме, че живеем в лъжа, а нямаме твърдостта да се откажем от навика да живеем в лъжа, затова и с думи, и на дело се стремим към измамните удоволствия с увереността, че те за нас са крушение на духа. Измамните наслади не вкусваме, от истинските се отклоняваме и стоим по този начин в някаква безрадостно неопределена среда; кръжим и действаме по нечие внушение, като оръдия; оплакваме се един на друг от този род и все оставаме както преди в него. О, Господи! как най-накрая ще се избавим от заслеплението си! Соломон се отдавал на измамни удоволствия, когато в самия себе си носел извора на истинските наслади - даруваната му от Бога мъдрост; но след като познал от опит, че всичко на земята е само крушение на духа, веднага оставил всичко и пак се обърнал към истината. Да си позволим, братя, да се надяваме и за себе си, че в нас заслепяването е само отчасти, само за известно време. Милосърдният Господ няма да допусне да останем завинаги в този дим, в това зловоние и чувствено опиянение. Ще се пробудим, Бог ще даде, и отново ще познаем и ще изповядаме истинската радост и тогава вече радостта ни никой няма да отнеме (срв.: Йоан. 16:22). Само, братя, да скрепим засега тази надежда поне само с видимото дело на благочестието: да гледаме с благоговение на нашата Света Църква, честно да пазим нейните устави, неотклонно да живеем според нейните постановления. Тогава Бог, Който не забравя делото ни и труда на любовта (срв.: Евр. 6:10), и за това единствено (нещо) ще ни помилва и от външното чрез действието на Духа Си ще ни доведе до вътрешното. Нека престъпното и богопротивно лъжливо мъдруване изобретява свое служение без Църквата и нейния благообразен чин в светите пости, в празниците, в свещенослужението. По-добре да останем в смирената част от хора, предани на Църквата, без отстъпки и нечестиви мъдрувания, все още ще бъдем при това, макар и с част от себе си, на страната на истината, ще сме заключени вътре в апостолската мрежа. И нека да сме негодни; може би накрая Бог ще каже на някого от нас: заколи и яж (Деян. 10:13).

С тази надежда да се обръщаме по-често към Преблагословената - нашата Радост - с молитвата да ни посети и да положи в сърцата ни блага вест, която и на Нея първа и е донесена благата вест от Божия Престол. Амин.

1845 г.

 

     Св. Теофан Затворник

 

Категория: Други
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: -1
  

http://blagovestnik.bg/05-04-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 32 Коментари: 0 Гласове: 1
  НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Евангелие за Кръста и за спасението на душата

Марк 8: 34 – 38; 9: 1, Зач. 37

       Велика е силата на Истината и нищо в света не може да преодолее тази сила.

       Велика е лековитостта на Истината и няма никакво страдание и немощ в света, за които Истината да не е лек.

        В своите страдания и немощи болните търсят лекари, които ще им дадат лекарство за страданията и немощите. Никой не търси лекар, който би му дал подсладени лекарства, а всеки търси лекар, който знае надеждно лекарство, без оглед на това дали това лекарство е сладко или горчиво, или безвкусно. И колкото по-горчиво лекарство лекарят предписва на болния, и колкото по-тежък режим на лечение му налага, толкова по-голямо доверие има болният в този лекар.

       Защо хората само от Божията десница не приемат горчивото лекарство? Защо искат и очакват от Божията ръка само подсладени лекарства? Затова, защото не чувстват тежестта на своите болести от греха, а мислят, че и само с подсладени лекарства могат да се излекуват.

       О, да биха се хората запитали защо всички лекарства за телесните болести са тъй горчиви! Дух Светий би им отговорил: „За да бъдат картина и изображение на горчивите духовни лекарства“. Защото, както телесните болести са картина и изображение на духовните болести, така и телесните лекарства са картина и изображение на духовните лекарства.

       Нима болестите на духа – тези главна първопричина на [телесните] болести, не са много по-тежки от болестите на тялото? Как тогава лекарствата за духа да не бъдат по-горчиви от лекарствата за плътта?

       Хората са загрижени, и то твърде загрижени, за своето тяло; когато тялото се разболее, те не жалят нито труд, нито богатство, само и само да върнат здравето му. Тогава никакъв лекар за тях не е скъп, никоя баня – далече, никое лекарство не е горчиво; особено пък когато почувстват наближаването на смъртта. О, де така хората да бяха загрижени и твърде загрижени за своите души! Де така усърдно да търсеха лекари и лекарства за душите си!

       Трудно е за босия да върви по тръните! Но ако босият умира от жажда, а изворът се намира от другата страна на тръните, не ще ли босият да реши да нагази в тръните, да се разкървави и нарани, само за да дойде до водата, вместо да остане от другата страна на тръните и върху меката трева да умре от жажда? „Не можем да вземем толкова горчиво лекарство“ – казват мнозина разслабени от греха. Затова човеколюбивият Лекар на хората първи сам взел горчивото лекарство, най-горчивото лекарство, макар и да бил здрав, само за да покаже на болните, че това не е невъзможно. О, колко по-трудно е за здравия да вземе и изпие лекарството, отколкото за болния! Но Той го изпил, за да го изпият и онези, които са смъртно болни. „За нас, босите, е невъзможно да преминем през нивата с тръни, па колкото и да сме жадни, и колкото и да е буен и свеж изворът от онази страна!“ – отново казват разслабените от греха. Затова човеколюбивият Господ Сам минал бос по нивата и сега, от другата страна, вика и призовава жадните при извора с живата вода. „Възможно е – казва Той. – Аз преминах през най-острите тръни и със Своите нозе ги притъпих; и тъй, елате!“

       „Макар и да е лек кръстът, за нас е невъзможно да го понесем! И ако кръстът е път, за нас е невъзможно да тръгнем по този път!“. Така говорят болните от греха. Затова човеколюбивият Господ е взел най-тежкия кръст върху Себе Си, за да покаже, че това е възможно.

       В днешното Евангелие Господ препоръчва Кръста – това горчиво лекарство, на всеки, който желае да се спаси от смъртта.

       Господ е казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Господ не принуждава хората насила да вземат кръста си и да вървят след Него – Кръстоносеца. Защото преди да каже това, е предсказал Своите страдания, а именно: че трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне (Марк 8: 31). Той дошъл за това – да бъде Път. Да бъде Първи в страданията и Първи в славата. Дошъл, за да покаже, че е възможно, и да направи възможно всичко онова, което хората смятали за невъзможно.

       Той не притиска и не заставя, а предлага и препоръчва. Който иска! По своята свободна воля хората са паднали в болестта грях, по своята свободна воля трябва да се лекуват и оздравеят от греха. Той не крие, че лекарството е горчиво, прегорчиво, но Той облекчава хората с това, че Сам, макар и здрав, първи взел лекарството и показал неговото ефикасно[1] действие.

       Нека се отрече от себе си. И първият човек – Адам, се отрекъл от себе си тогава, когато паднал в грях, но той се отрекъл от себе си истински, по същество от себе си. Искайки сега хората да се отрекат от себе си, Господ желае те да се отрекат от лъжливото си състояние. Казано по-просто, Адам се отрекъл от Истината и се прилепил към лъжата; сега Господ иска от Адамовите потомци да се отрекат от лъжата и отново да се съединят с Истината, от която са отпаднали. Оттук – отречи се от себе си означава – отречи се от измамното псевдобитие, което ти се представя за твоя същност, която е от Бога. Отречи се от земните окови, които омотават духовността, и от страстите, които задушават добродетелите; и от робския страх, който е затъмнил синовния Божий образ в тебе; и от ропота против Бога, който е умъртвил духа ти на послушание към Него. Отречи се от лошите мисли, лошите желания и лошите дела. Отречи се от идолопоклонническото почитане на природата и на собствената си плът. С една дума, отречи се от всичко онова, което мислиш, че си ти, а всъщност не си ти, а са дявол и грях, тление, измама и смърт. О, отречи се от лошите навици, които са ти станали втора природа, а именно, от тази втора природа се отречи, защото това не е природата, която Бог е сътворил, а натрапени и закоравели в тебе лъжа и самоизмама – олицетворение на лъжата, която се крие под твоето име и ти [се криеш] под нейното.

       Какво означава да вземеш кръста си? Означава доброволно да приемеш от ръката на Провидението всяка лековита горчивина, която ти се подава. Ако настъпят велики катастрофи, бъди послушен на Божията воля като Ной. Иска ли се от тебе пожертвование, дай го с такава вяра в Бога, с каквато Аврам щял да принесе своя син в жертва. Ако изгубиш имот, умрат ли ти неочаквано деца, сполети ли те люта болест, понеси всичко с търпение като Иов, без да отделяш сърцето си от Бога. Изостави ли те приятел и обкръжат ли те врагове, понеси всичко без ропот и с надежда в скорошната Божия помощ, както постъпвали апостолите. Ако те изведат заради Христа на лобното място, бъди благодарен Богу за такава чест, подобно на хилядите християнски мъченици. От тебе не се иска да направиш нещо, което никой преди тебе не е правил, а да следваш множеството примери на другите, които са изпълнили Христовата воля: апостолите, светиите, изповедниците и мъчениците. Трябва да знаеш още, че искайки нашето разпятие на кръста, Господ иска само разпятието на стария човек, съставен от лошите навици и служението на греха. Защото с това разпятие се умъртвява старият, скотоподобен човек в нас, и оживява нов, богоподобен и безсмъртен. Както говори и апостолът: Ветхият наш човек е разпнат с Него – и веднага обяснява защо е разпнат – …та да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6: 6). Кръстът е тежък за стария, плътския човек, тежък е за плътта със страстите и похотите (Гал. 5: 24), но не е тежък за духовния човек. Кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия (I Коринт.1: 18). Затова се хвалим с Христовия Кръст; хвалим се и със своя, заради Христа, кръст. Господ не иска да вземем Неговия Кръст, а своя кръст. Неговият Кръст е най-тежък. Той не се разпънал на Кръста заради Свои грехове, а заради нашите; затова Неговият Кръст е най-тежък. Ние се разпъваме заради своите собствени грехове; затова нашият кръст е по-лек. И когато страдаме най-много, не трябва да казваме, че страдаме твърде много и прекомерно. Господ е жив, Той знае мярката на нашите страдания и не допуска да страдаме повече, отколкото можем да понесем. Мярата на нашите страдания е определена и пресметната не по-малко [точно] отколкото мярата между деня и нощта, или мярата за движението на звездите. Увеличава ли се нашето страдание, става ли кръстът ни по-тежък, увеличава се и Божията сила, както казва и апостолът: Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (II Коринт. 1: 5).

       Преди всичко, за нас е голяма утеха, задето Господ ни призовава да Го последваме. Нека Ме последва! – казва Господ. Защо Господ призовава онези, които взимат кръста си? Първо, затова, за да не паднат и да се разбият под кръста. Така жалка е човешката слабост, че и за най-силния човек е претежък и най-лекият кръст, ако го носи без небесната помощ. Вижте как се отчайват невярващите и при най-слабия удар! Как се бунтуват срещу небето и земята при едно убождане с игла! Как безпомощно се мятат наляво и надясно, търсейки опора и защита от празнотата на този свят, като видят, че той не може да им даде опора и защита, защото и целият свят е една отчаяна празнина! Затова Господ ни призовава да Го последваме. Защото само като вървим след Него, ние ще можем да останем под кръста си. В Него ще намерим сила, храброст и утеха. Той ще ни бъде светлина по тъмния път, здраве в болестите, другар в самотата, радост в страданията и богатство в бедността. При болния се оставя светило да гори през цялата нощ. И в нощта на този живот ни е необходима неугасващата Христова светлина, която облекчава болките ни и крепи надеждата ни за разсъмването на деня.

       Втората причина, поради която Господ желае да бъде следван, е също така важна, както и първата, и се отнася до целта на доброволното отричане от себе си и в кръстоносенето. Мнозина привидно са се отричали от себе си, та още повече да се самоизтъкнат на този свят. Мнозина са налагали на себе си труд и страдания само за да им се възхищават и да ги славят хората. Мнозина са постъпвали така и до ден днешен постъпват тъй, най-вече между езическите народи, за да се сдобият чрез това с някаква вълшебна и магьосническа сила и чрез нея да могат да властват над хората, пакостейки на едни и облагодетелствайки други, и всичко това от пусто лично самолюбие и користолюбие. Такова самоотричане не е никакво самоотричане, а самопревъзнасяне, и такъв кръст не води към възкресение и спасение, а към окончателна гибел и предаване в ръцете на дявола. Онзи пък, който със своя кръст следва след Христа, е свободен от всякаква гордост, всякакво превъзнасяне над другите хора и от каквото и да е желание за светска слава и полза. Както един болен приема лекарството, не за да покаже как той може да изпие такова горчиво лекарство, а за да оздравее, тъй постъпва и християнинът, като се отрича от себе си, т.е. гнуси се от своето болно същество, взима кръста си като горчиво, но спасително лекарство, и върви след Христа – своя Лекар и Спасител, не за да го хвалят и прославят хората, а за да спаси своята душа от смъртоносното безумие на този свят и от червея, и огъня на другия.

       Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Ето ясни и категорични думи! Ето огън, който иска да изгори стария човек до корен, и корена! Христос Господ не е дошъл само да поправи света, а да го пресътвори, да го прероди; да хвърли старото желязо в огъня и да отлее ново. Той не е монтьор, а Сътворител, Той не е кърпач, а тъкач. Който иска да запази едно старо червясало дърво, ще го изгуби. Той може да се грижи колкото си ще за дървото – да го полива, да го кастри, да го огражда, да го пази – червеите ще го проядат отвътре и дървото неминуемо ще изгние и ще умре. Който отсече червивото дърво и заедно с червеите го хвърли в огъня, па насочи вниманието си към младите издънки и ги опази от червеите, той ще запази дървото. Който иска да запази своята стара Адамова душа, проядена и загнила от греха, ще я изгуби; защото такава душа Бог не допуска пред Своето лице, а който не застане пред Божието лице, ще е като несъществуващ. А който изгуби своята стара душа, той ще спаси новата си, отново родена от Духа (Иоан 3: 6) и венчана с Христа душа. Всъщност, душата представлява нашия живот, затова в някои преводи на Свещеното Писание се казва: Който иска да спаси живота си,и – който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси. Тълкуванието и в двата случая е едно и също. Защото, който иска на всяка цена да запази своя временен живот, ще изгуби и двата живота – и временния и вечния. Временния, защото колкото и да успее да живее на земята, най-накрая при смъртта ще трябва да го загуби, а вечния, защото не се е трудил и старал за него. Който пък се труди, чрез Христа, да получи безсмъртния живот, той ще го получи и запази във вечността, макар че е изгубил този временен, смъртен живот. Този временен и смъртен живот човек може да изгуби заради Христа и Евангелието, или тогава, когато е необходимо да го жертва и да умре мъченически за Христа и Неговото Евангелие; или пък тогава, когато презре сегашния временен живот като грешен и недостоен, па с цялото си сърце и с цялата си душа, и с всичките си сили се устреми към Христа, и се предаде в служба Нему, давайки Му всичко и надявайки се за всичко Нему. Някой може да изгуби душата си, т.е. своя живот, било чрез самоубийство, било чрез жертване за някаква несправедлива кауза, било в свада и раздор. На такъв не е обещано, че ще спаси душата си, т.е. живота си. Защото е казано: Заради Мене и Евангелието. Само Христос и Евангелието са несравнимо по-добри от нашите души. Това е най-великото съкровище във времето и във вечността и нито един човек не бива да се колебае да пожертва всичко за това незагиващо съкровище. Но защо Господ добавя и Евангелието? Не е ли достатъчно само казаното: Заради Мене? Не е достатъчно. Господ казва: Заради Мене и Евангелието, та с това да разшири причините за умирането за Него и за живот в Бога, и така да се увеличи числото на онези, които се спасяват. Спасява се, значи, онзи, който изгуби живота си заради живия и безсмъртен Христос. Но се спасява и онзи, който изгуби живота си заради Христовото дело в света и Неговото свято учение. Най-после се спасява и онзи, който изгуби живота си и заради една-единствена Христова заповед или едно-единствено Негово слово. Господ е Законодателят на живота; който се жертва за Законодателя, той се жертва за Неговия Закон, и обратно, който се жертва за Неговия Закон, се жертва за Него. Отъждествявайки Себе Си със Своите дела и със Своето учение, чрез това Господ разширява възможността за спасението на мнозина.

        Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? С тези думи се изясняват предхождащите ги. От тях става ясно, че Господ цени човешката душа повече от целия свят. От тях се узнава каква душа човек трябва да загуби, за да спаси душата си – повредената душа, потънала в света, обременена от света и поробена от света. Изгуби ли човек така наречената душа, ще спаси своята душа; отхвърли ли измамния живот, ще получи своя истински живот.

       Каква полза да се придобие целият свят, когато светът е предопределен за гибел, а да се повреди на душата, предназначена за безсмъртие? Светът се приближава към своя край и най-накрая ще бъде изхвърлен като овехтяла износена дреха. Истинските души, христолюбивите души, тогава ще полетят в Царството на безсмъртната младост. Краят на света е начало на нов живот за душата. Каква е ползата, значи, за човека от този свят, когато той ще трябва скоро да се раздели с него, както и целият свят в недалечно време ще трябва да се раздели от битието и да изчезне като преминал сън? Какво ще му помогне безпомощният мъртвец? И какъв откуп ще даде човек за душата си? Ето, и целият свят да е негов, Бог не би приел света вместо душата. Ала и светът не принадлежи на човека, а на Бога; Бог го е създал и дал на човека за временно ползване, за постигане на нещо по-добро, по-добро и по-скъпоценно от света. Най-великият дар, който Бог е дарувал на човека, е богоподобната душа. И този най-велик дар Бог, в Свое време, ще си го поиска обратно. Човек нищо не може да върне Богу, освен душата си. Душата е цар, а всичко останало – роб. Бог няма да приеме роба вместо царя и нищо временно вместо безсмъртното. О, какъв откуп ще даде човек за душата си? Докато човек е в тяло на този свят, той се увлича от много блага в него; но като се раздели с тялото, тогава вижда, ох, само да не бъде късно, че освен Бога и душата няма други ценни неща. Тогава и наум няма да му дойде за някакъв откуп на душата. О, какво ужасно е състоянието на грешната душа, когато се късат всички нейни връзки със света и с Бога, и как тя, гола и прегола, осиромашала и преосиромашала, се окаже в духовния свят! Кого да повика на помощ? Чие име да спомене? За чий скут да се залови, като пада надолу в бездънна пропаст – вечно падане в пропаст без дъно? Блажени са пък онези, които в този живот са се хванали за Христа, и които са навикнали да призовават денонощно Неговото Име, неотделимо от дишането и биенето на сърцето си. Пред пропастта те ще знаят Кого да повикат за помощ. Те ще знаят Чие Име да споменат. Те ще знаят за Чий скут да се заловят. Наистина, те ще са вън от опасност под закрилата на възлюбения Господ.

       Но ето го и най-големия страх за всички онези, които в този живот са нямали страх от греха.

       Господ казва: Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. Чуйте това, всички вярващи, и не разчитайте чрезмерно на Божието милосърдие. Наистина, върху непокаялите се богохулници Божията милост се излива само в този живот, а на Страшния Съд правдата ще замени милостта. Чуйте това всички вие, които с всеки изминал ден се доближавате до неизбежната смърт, чуйте и треперете с душа и сърце. Тези думи не са казани от вашия враг, а от най-големия ви Приятел. Тази същата уста, която и от Кръста е простила на враговете, е казала тези страшни, но справедливи слова. Който на този свят се срамува от Христа, в края на този свят и Христос ще се срамува от него. Който се срамува пред грешниците от Христос, и Христос ще се срамува от него пред светите ангели. С какво ще се хвалиш, човече, ако се срамуваш от Христос? Ако се срамуваш от Живота, значи се хвалиш със смъртта! Ако се срамуваш от истината, значи се хвалиш с лъжата! Ако се срамуваш от милосърдието, значи се хвалиш със злобата! Ако се срамуваш от правдата, значи се хвалиш с неправдата! Ако се срамуваш от страданията на Кръста, значи се хвалиш с идолските гнусотии! Ако се срамуваш от безсмъртието, значи се хвалиш със смъртното тление и гробната смрад! И в края на краищата, пред кого се срамуваш от Христос? Дали пред някой по-добър от Христа? Не – защото няма никой по-добър от Христа. Значи се срамуваш от Христос пред някой по-лош от Христа. Дали синът се срамува от своя баща пред мечката и дъщерята – от своята майка пред лисицата? Защо ти, значи, би се срамувал от Най-Добрия пред злия, от Най-Чистия – пред нечистия, от Най-Могъщия – пред нищожния, от Най-Мъдрия – пред глупавия? Защо би се срамувал от величествения Господ пред прелюбодейния и грешен род? Не ли затова, че този род е постоянно пред очите ти, а Господ не се вижда? Но още съвсем малко и Господ ще се яви в слава, на облаци от ангели, и този род ще изчезне пред Неговите нозе като прах от силен вятър. Тогава няма да се срамуваш от Господа на славата, а от себе си, но този твой срам тогава ще е безполезен. По-добре се срамувай сега, докато този срам още може да ти помогне, срамувай се сега пред Христос, а не от Христос пред всички. Защо Господ казва: От Мене и от думите Ми? Който се срами от Мене,означава, който се съмнява в Моето божество и в Моето божествено въплъщение от Пречистата Дева, и в Моите страдания на Кръста, и в Моето Възкресение, и се срами от Моята бедност и от Моята любов към грешниците. Който се срами от думите Ми, означава: който се съмнява в Евангелието, или който се отрича от Моето учение и чрез ереси внася смут и раздор между вярващите, или който се превъзнася над Моето Откровение и се опитва да го подмени с някакво друго свое учение, или преднамерено го крие и премълчава Моите слова пред силните и властните на този свят, срамувайки се от Мене и страхувайки се за себе си. Христовите слова са животворен тестамент за света, както и Неговите страдания, Неговото Тяло и Неговата Кръв. Господ не отделя Своите думи от Себе Си, нито пък им придава по-малко значение от Своята Личност. Неговото Слово е неразделимо от Него. Неговото Слово има сила като Неговата Личност. Затова е казал на Своите ученици: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал (Иоан 15: 3). Със Своите Слова Той чистил души, лекувал болни, прогонвал демони, възкресявал мъртви. Неговото Слово е творческо, очистващо, животворно. Но всъщност, какво е чудното, когато в Евангелието се казва: Бог беше Словото (Иоан 1: 1)?

       Господ нарекъл този род прелюбодеен в широкия смисъл на думата, подобно на древните пророци, които наричали прелюбодеяние и поклонението на други „богове“ (Иезек. 23: 37). Прелюбодеец е всеки, който забравя своята жена и тръгва с чужда, но прелюбодеец е и всеки, който забравя за живия Бог и започва да се кланя на творението. Който изостави вярата в Господ и повярва в хора, и любовта към Бога постави и я отдаде на хора или предмети, той прелюбодейства. С една дума, всички грехове, които отдалечават твоята душа от Бога и я привързват към някого или нещо вън от Бога, могат да се нарекат с едно общо име – прелюбодейство, защото всички те имат свойствата на прелюбодеянието на мъжа или на жената. Който, значи, се срами от Христос Господ – Жениха на човешките души, пред тоя прелюбодеен и грешен род, наистина прилича на невеста, която пред развратените хора се срамува от своя жених. Господ не казва само грешен род, а прелюбодеен и грешен. Защо? За да изобличи прелюбодеянието. Под прелюбодеяние тук са включени всички най-тежки грехове, отровни и смъртоносни, които най-много отклоняват човека от следването на Христа, от самоотричането, от кръста и от новото прераждане[2].

       Но ето, колко чуден е краят на днешното евангелско четиво: Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила (Марк 9: 1). От пръв поглед човек би казал, че тези думи нямат връзка с казаното преди. Всъщност, връзката е ясна и завършекът е удивителен. Господ не иска да остави Своите вярващи без утеха. Призовавайки ги да вземат своя кръст, да се отрекат от себе си и душата си, и предупреждавайки ги за страшното наказание, ако се срамят от Него и Неговите слова, сега Господ, след бурята, поставя на небето дъгата. Той желае да покаже и наградата за онези, които Го послушат и тръгнат след Него със своя кръст. Тази награда някои ще получат и преди края на света и Страшния Съд, та дори и преди края на техния живот, тук на земята. Истина ви казвам: Те няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. Колко премъдър е Господ в Своите проповеди! Никога не говори за присъдата, без да спомене за наградата; нито изобличава, без да похвали; нито посочва на хората трънливия път, без да спомене и радостта в края на пътя; не заплашва, без да даде и утеха. Той не оставя небето покрито от тъмни облаци, без скоро да покаже сиянието на слънцето и красотата на дъгата.

       Но кои са тези, които не ще вкусят смърт докле не видят царството Божие, дошло в сила? Господ говори пред насъбралия се народ и Своите ученици и казва: Тук стоят някои. За кои говори Господ? На първо място – за всички онези, които ще изпълнят Неговите заповеди за носенето на кръста и самоотрицанието. Още в този живот те ще почувстват в себе си силата на Божието Царство. Върху тях ще слезе Духът Божий, Който ще ги очисти, просвети и ще им отвори вратата на небесните тайни, както по-късно станало с апостолите и с архидякон Стефан. Не видели ли апостолите в деня на Петдесетница Царството Божие в сила тогава, когато им била изпратена сила свише? Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия (Деян. 7: 55). Ами евангелист Иоан не видял ли в часа на своята смърт Царството Божие? И апостол Павел не се ли възнесъл до третото небе, преди да вкуси смърт? Но да оставим апостолите. Кой знае колко от онези, които по време на Христовата проповед, стоейки там, са почувствали силата на Светия Дух и са видели Царството Божие, Което идва още преди раздялата с този свят? Но освен това тълкувание, някои свещени тълкуватели на Евангелието придават на горните Христови слова и друго значение. Именно, те отнасят горните думи на Спасителя към тримата ученици – Петър, Иаков и Иоан, които скоро след тази проповед видели на Тавор Преобразения Господ в присъствието на Моисей и Илия. Няма съмнение, че това тълкувание е вярно, но то не изключва и онова, първото. Тримата апостоли наистина са видели Царството Божие в сила на Таворската планина, когато Господ се показал в Своята небесна светлина, и когато от другия свят се явили Моисей и Илия – от едната и от другата страна на Господа на славата. Но никой не трябва да мисли, че това е единственият случай, когато смъртни човеци са видели как Царството Божие идва в сила. Това събитие на Тавор е величествено и посвоему изключително, ала то не изключва и безброй други случаи, когато смъртни хора в този живот да са видели, макар и по друг начин, Царството Божие в сила и слава.

       Ако искаме и ние да видим Божието Царство как идва в сила преди да вкусим смърт, днешното евангелско четиво ясно ни разкрива при какви условия става това. Да вземем доброволно кръста си и да тръгнем след Господ. Да се постараем да изгубим своята стара душа, своя грешен живот и да се научим, че по-важно за човека е да спаси душата си, отколкото да придобие целия свят. Така ще се удостоим по Божията милост и ние да видим Царството Божие, велико в силата и несравнено в славата, където ангелите заедно със светиите непрестанно прославят живия Бог – Отец, Син и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – сияйно, блестящо (бел. прев.)

[2] Става дума за духовно-нравствено прераждане, а не за физическо, за което някои учения говорят (бел. прев.).

imageАвторПубликувано наКатегории  
Категория: Други
Прочетен: 59 Коментари: 0 Гласове: 0
03.04 08:57 - СИНАКСАР
 НЕДЕЛЯ   ТРЕТА   НА   ВЕЛИКИЯ   ПОСТ -КРЪСТОПОКЛОННА

 

В тоя ден - трета неделя на Великия пост празнуваме по­клонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста някак, като че ли и ние се разпъваме, умъртвявайки грехов­ните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес, в средата на великопостното поприще, св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена за Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Хри­стос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се  прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).

Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен.

Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извър­шеното от Христа спасение.

Първоначално кръстът е бил в употреба у римляните като нака­зателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни дея­ния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че упра­вителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отвратително изобретение на човешкя ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществе­ната свобода и величието на империята.

Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22—23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилата най-позор­ното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали - разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, висо­ката температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчи­телна жажда — всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от ху­лите и подигравките на тълпата.

Eто, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образова­ните елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия - за един Бог, Който според тях се показал толкова слаб, та се оставил да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против хри­стияните. Не било лесно и за юдеите да повярват в Христа, разп­натия, имайки пред вид думите на Писанието: „Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво" (Втор. 21:23). Затова Апостолът пише: „Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство" (1 Кор. 1:23). И въпреки това апо­столската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14), Изображе­нието на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и пред­мет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиян, живял в края на втория и началото на третия век, пише: „При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на лампите, при оти­ване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си". А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиян: „Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш, само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай". Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и пред­мет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: „Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане христия­нин): „Вярваш ли в Христа?" - той ще отговори: „Вярвам!" и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ".

След победата на св. Константин Велики над езичника Максентий, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Иоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си; започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдо­вете, църквите, оръжията, гробовете, официалните документи (до­говори, завещания и др.), при подписи — в знак на истинност на подписаното и пр. „Ние, пише св: Иоан Златоуст, поставяме кръ­ста на себе си, над леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън".

За същото свиделствува и св. Кирил Иерусалимски ( + 386): „И тъй, да не се сра­муваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме. на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста, спомнят си за Разпнатия" (13 огл. поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение, В древната Църква с кръста са били правени т. нар. „екзорциции"   (заклинания)   над   обладани   от   нечисти   духове.

Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VI Вселенски събор: „Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение."

Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утрената преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни Св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поети­чен обрат за възхвала на Разпнатия нас ради и нашего ради спасе­ния, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.

Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и ду­ховното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествувайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да коленичим пред неговото подножие и да кажем:

„Кресту Твоему покланяемся, Владика, и святое Воскресение Твое славим!" Амин!

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: 1
 В НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

 

 Вие се възкачихте на кръста, като дадохте обет да се противите на греха

 

Известно ви е защо ни се предлага за честване и поклонение на Честния Кръст Господен по средата на Великия пост. С това на онези, които още не са се покаяли, се казва: “Ето правосъдният Бог не е пощадил Своя Единороден Син, то каква пощада можете да очаквате вие, ако останете без покаяние във вашите грехове? Отвърнете се от греха и се върнете на правия път! А на тези, които вече са се покаяли и са започнали да се трудят над изправянето на живота си, с това се казва: “Виждате колко усилия струва грехът. Внимавайте, не се поддавайте повече на греха и не изменяйте на дадения от вас в покаянието ви обет да бъдете занапред изправни пред Господа”.

Към тези последните искам да се обърна сега и да им повторя въодушевяващите думи на апостола: Братя, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки (Срв.: 1 Кор. 16:13).Вижте Господа, Който заради вас прие разпятие на Кръста. След като се възкачи на Кръста, Той не слезе от него, докато не предаде духа Си на Бога Отца. Ето че и вие сте се възкачили на кръста, като сте дали обет да се борите с греха и сте започнали борба със страстите и похотите си. Не слизайте от този кръст, каквито и изкушения и изпитания да ви се случват. Враговете на Бога, като обкръжили от всички страни Кръста Му, викали: Нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него (Срв.: Мат. 27:42). Но Господ не ги послушал. Не слушайте и вие, когато враговете на нашето спасение започнат да ви увещават да слезете от кръста си и да ви подмамват да изоставите борбата си със страстите и похотите. Стойте, братя, и не се поддавайте.

Да падате отново в предишните грехове, след като вече сте дали обет да не грешите и сте получили за това прошка на греховете си и сте се удостоили с Причастието със Светите Христови Тайни - това значи да извършите страшно и ужасно престъпление. Вижте какво казва за това апостолът: казва, че онези, които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светаго Духа и са вкусили от добрата реч Божия и от силите на бъдещия век (Срв.: Евр. 6:4, 5), повторно разпъват в себе си Сина Божий (Срв.: Евр. 6:6), ако отново отпадат от Бога и се предават на нечистота и безпътство. Нека никой от покаялите се да не оставя без внимание тези страшни думи, а по-добре седни и размисли дали не се отнася и за теб тази присъда, ако отново си паднал. Не си ли просветен вече в покаянието? Да, просветен си. Беше в заслепление. Дойде благодатта и просвети мислените ти очи, видя гибелната бездна, дойде на себе си и се опомни. Не вкуси ли доброто Божие слово? Да, вкуси, когато слушаше с утешение, че ти се отпускат всичките грехове. Не стана ли причастник на Светия Дух и Небесния Дар? Да, стана, когато се причасти със Светите Христови Тайни и с това Причастие прие в себе си Самия Господ. Ако всичко това ти е дадено, то когато отново паднеш, ще те застигне и отреденото за онези, които отново отпадат след такива милости. Тоест, ако ти, след като си се сподобил с такива щедрости, повторно се предадеш на греха, повторно ще разпънеш в себе си Сина Божий. Осъзнай това и не смей повече да грешиш.

Някой може да си помисли дали апостолът не е написал това само за да ни стресне. Защото как може сега отново да бъде разпнат Господ, който е прославен и седи отдясно на Бога и Отца? Така е, сега вече никой не може да го направи, но и не това иска да каже апостолът, а иска да покаже колко голяма е тежестта на греха, когато се падне в него след обновлението в светото Кръщение и в покаянието, което е второ кръщение. И казва, че тежестта на този грях е толкова голяма, колкото голяма е тежестта на греха на онези, които на дело са разпънали Господа. Като падаш отново в грях, ти заставаш редом с онези, които са разпъвали Господа, удряли са Го, заплювали са Го, били са Го по лицето, бичували са Го, слагали са трънения венец на главата Му, приковавали са Го към Кръста, обиждали са Го, пробождали са с копие ребрата Му. Та нали когато Господ е страдал, Той ни е освободил от греховете ни. Всяка черта от Неговото страдание очиства греха във всеки от нас. Така например някой удар на бича е бил за твоите предишни грехове. Когато ти си се покаял и си се обърнал към Господа, заради този удар са ти простени всичките грехове. А когато отново паднеш в грях и повториш греховете си, с какво отново да бъдат покрити те и заради какво отново да ти бъдат простени? Не по друг начин, а пак заради друга черта от Неговото страдание, например заради следващия удар на бича. Излиза, че този удар е за теб, за твоя грях. Нужен е заради греха ти, твоят грях Му го нанася. Ако го е нямало този твой нов грях, нямало е да бъде нужен и новият удар заради теб. Дори ако следващият удар е вече нанесен, но той не е заради теб, а заради някой друг. Ти си очистен заради предишния удар. Не повтаряй отново греха си, и няма да бъде нанесена заради теб нова рана на страдащия Господ. Ето това запечатай живо в ума си, в борбата си със своя грях. Когато се приближи до теб грехът и започне да те повлича, помисли си, че ако се съгласиш с него, то ако извършиш грях, ще удряш или бичуваш, или заплюваш Спасителя - и веднага ще се отдръпнеш от греха като от някакво страшилище.

В отечниците се разказва, че в Египет живял един грешник, който след изповед и свето Причастие никак не опазвал себе си, а веднага щом му се удавал случай отново падал в предишните грехове, след всяко говеене. Но колкото и лош да бил и колкото и немощта да го надвивала, Господ се съжалил над него и за негово вразумление му дал такова видение: върви той някъде сам и вижда, че към него се приближава някакво страшилище, подобно на човек с огромен ръст, космато, безобразно, нечисто, със светещи очи. Доближило го и като го потупало по рамото му, казало: “От какво се страхуваш, ние с теб сме приятели, на едно и също място ще бъдем”. Грешният, макар че много се уплашил, го попитал: “А ти кой си?”. “Аз - отговорило страшилището - съм онзи, който удари по лицето Иисуса Христа, а и всички, които след изповед и свето Причастие отново падат в грях, стоят редом с Иуда и с останалите, които измъчваха и разпнаха Господа”. Казал така и отминал в друга посока. Това видение така поразило грешника, че той веднага, като оставил всичко, се отдалечил в пустинята и там до края на живота си в строги подвизи оплаквал греховете си.

Този случай да ти бъде за свидетелство, че онези, които съгрешават отново след покаяние и свето Причастие, наистина поставят себе си заедно с разпъващите Господа, и с това убеждение имай страх в душата си и така я възпирай от всяко подхлъзване към грях, което възниква в похотите на сърцето ти и смущава доброто ти намерение - да пазиш себе си занапред чист и без падения.

Казвам това не за да тласна някого към отчаяние, а за да ви предпазя от грехопадения. Не трябва да се отчайваме, колкото и да грешим. Но какво удоволствие има в това доброволно да поставяме себе си в един ред с Иуда и с разпъналите Христа, и то като знаем, че възвръщането от такова съдружество е невъзможно. Може би много от разпъналите Христа са се вразумили, подобно на стотника. И Иуда щеше да бъде простен, ако се беше разкаял. Но всеки ще каже, че е много по-добре човек изобщо да не е бил в тълпата на онези, които са разпънали Христа, отколкото да е бил с тях и след това да се завръща с разкаяние, като удря с юмруци гърдите си. При това тези, които са се разкаяли, не са знаели кого са разпнали. А за себе си можем ли да кажем, че не знаем? Колко повече съзнателното падение утежнява греха? Разбира се, в момент на увлечение ослепяването ни напада и душата ни е завладяна от лекомислие, всичко ни се струва лесно; но това не е оправдание. Който за пръв път е помрачен от греха, за него все още може да има някакво извинение; но който няколко пъти е изпадал в тази беда и добре знае в какво се състои, как се приближава и до какво довежда това помрачаване, той какво извинение може да има? Чувството за неизвиняемост поражда ожесточение в сърцето, а ожесточението в сърцето води до неразкаяност. За Иуда казват, че когато е предавал Господа, не е мислел, че Той ще пострада, а е очаквал, че със Своята чудодействена сила ще премахне опасността. Но после, когато видял какво се случва, паднал духом, сърцето му се втвърдило и се отчаял. Ако той е знаел до какво ще доведе предателството му, едва ли би се решил на него. Но за нас и без изпитание на дело, всички подобни изходи са очевидни. Затова не е ли по-добре да не вървим по Иудиния път, макар и да не можем да кажем, че Господ няма да яви отново върху нас чудесата на Своето милосърдие. Господ винаги е готов да ги яви; но ето какво не можем да знаем предварително - дали сърцето ни ще понесе обрата към ожесточение и от ожесточение - към решителна неразкаяност след греха, към който сега ни увлича страстта. Ако още веднъж паднем, погиваме. Не е ли по-добре изобщо да не правим крачката, която може да ни подложи на такава крайна опасност и да не изкушаваме Божието милосърдие?

Ето с такива помисли ограждайте себе си и отрезвявайте душата си, когато дойде съблазънта на греха и започне да ви изкушава. Нали сега сте стъпили на добър път. Положете усилие да устоите. А че си струва да положите усилие, се вижда от бедата, в която ще изпаднете, ако не устоите.

Господ да умъдри всички вас за спасение и да ви дарува сили и мъжество на сърцето да противостоите на страстите и похотите, за да получите частта на спасилите се, а не на онези, за които е писано: ще погледнат на Тогова, Когото прободоха (Срв.: Иоан.

 

27 февруари 1866 година

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 23 Коментари: 0 Гласове: -1
  


http://blagovestnik.bg/03-04-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 35 Коментари: 0 Гласове: 1
 НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

 

За трите вида кръстове; за кръста на преданост на Божията воля

 

Остана да ви изясня третия вид кръст, спасителен за нас - кръста на предаността на Божията воля. Ще ви

кажа и за него няколко думи.

Ще ви кажа само няколко думи, защото пълното учение за него превишава моите сили. На тоя кръст възлизат най-съвършените християни. Те знаят за него и биха могли да говорят за него ясно, пълно и със сила. Кой

друг би говорил така? А не мога да не говоря, за да не би някой от вас, като е победил някои страсти в себе си и се е успокоил донякъде от техните тревоги вътре в него, да помисли, че вече е направил всичко, каквото трябва да направи и което се очаква от християнина. Не, още не всичко е направено. Който дори съвсем се е

очистил от страстите, не е извършил още главното християнско действие, а само се е приготвил за него. Ако

сме очистили себе си от страстите, нека принесем себе си чисти на Бога в жертва чиста и непорочна, каквато

само прилича на Него Пречистия. Да погледнем към Голгота. Там кръстът на Благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод на предаността на Божията воля - безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? - Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се молел в Гетсиманската градина да го отмине тая чаша, но решително добавил: обаче не както Аз искам, а както Ти (Мат. 26:39). При Неговите думи: Аз съм,

ония, които бяха отишли да го хванат, паднали. Но после Го хванали и вързали. Защо? Защото по-рано Сам

Той е свързал Себе Си с предаността си на Божията воля. Под Кръста цялата твар потрепера и мъртвите получиха живот. А Той остана неподвижен на Кръста, защото бе предал Своя дух на Бога. Такива са и всички, които са възраснали до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13). Те всички, така да се каже, са разпънати на волята Божия. На нея е закована всяка тяхна лична постъпка и мисъл, и желание. Или, в обикновения смисъл на думата, последните съвсем ги и няма у тях.

Всичко в тях е умряло, бидейки пожертвано на Божията воля. Това, което ги движи, е Божий знак, Божие

внушение, което се запечатва в сърцето им по начин, известен само на тях, и определя цялата им дейност.

Свети апостол Павел по отношение на себе си изобразява това състояние така: Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:19, 20). Щом се съразпънал с Христа, той, апостолът, мъж най - съвършен, престанал вече да живее сам, а Христос вече живеел в него. Или той бил в такова положение, за което пише на друго място: Защото Бог е, който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля (Фил. 2:13). Това е върхът на християнското съвършенство, до който е способен да стигне човек. То е предначало на бъдещото състояние след Възкресението, когато Бог ще бъде всичко във всички. Ония, които

са се удостоили да го достигнат, пребивават само с Бога в сърцето си. Само чрез Него живеят и действат,

скривайки се в най-съкровено, най-дълбоко безмълвие. Казват, че високо в последните предели на нашата атмосфера спира всяко движение на земните стихии. Там спокойно владее една всемирна стихия. Това е образ на ония, които са се съразпънали с Христа, престанали са да живеят свой живот и са започнали да живеят само с Христа, или, с други думи, изкачили се на кръста на съвършената преданост на Божията воля, която единствена владее и действа в тях, при отсъствие на всякакви лични съображения и действия.

Повече нищо не умея да ви кажа за това. И това ви говорих само за да напомня къде е краят, къде трябва

да бъдем и какво трябва да достигнем. И знаейки това, да устроим такова вътрешно разположение в нас,че каквото и добро да вършим, да не го считаме за нещо, ако не сме достигнали до тая, определена за нас и очаквана от нас висота на духовния живот. Мнозина мислят, че християнството е същото, както и другите видове живот, но не е така. То започва с покаяние, узрява чрез борба със страстите, завършва със

съразпъване с Христа на чистия вътрешен човек и сливане с Бога. Защото вие умряхте, казва апостолът,

и вашият живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3). Тук всичко се извършва вътре, невидимо за хората и знайно само за съвестта и за Бога. Тук външното е нищо. Разбира се, то е прилична обвивка, но не е решителен свидетел и толкова по-малко производител на вътрешното. Външното добро поведение често може да бъде прекрасна външност на гроб, пълен с кости.

Това като знаем, братя, нека отидем на Голгота при кръстовете и да започнем да нагаждаме себе си към

тях и тях към себе си и да видим кой кръст на кого подхожда. Симон Киринеец, който носил Кръста на

Господа, е символ на ония кръстоносци, които се подхвърлят на външни скърби и лишения. Кого изобразява разпънатият благоразумен разбойник и кого изобразява Господ на кръста, аз току-що ви казах. Първият изобразява ония, които се борят със страстите, а Господ - съвършените християни, които са се разпънали в своята богопреданост. А кого изобразява кръстът на другия разбойник? - Изобразява ония, които служат на страстите. Страстите ги мъчат, терзаят, разпъват на смърт, не давайки им никаква утеха и никаква блага надежда. Нека всеки да пробва за себе си кръстовете по тези признаци и по тях сам да определи кой е той - Симон Киринеец ли, Благоразумният разбойник ли, подражател на Иисуса Христа ли, или неразкаяният

разбойник?

Каквито се окажем, такъв край и ще чакаме за себе си. Аз само ще прибавя: никой не бива да мисли, че

е възможно по пътя на спокойния и безгрижен живот да станем това, което трябва да бъдем в Христа. Утехите, ако ги има в истинските християни, са съвсем случайни. Отличителният характер на техния живот са

страданията и скърбите, вътрешни и външни, доброволни и неволни. През много скърби трябва да влезем

в царството Божие (Деян. 14:22) и в това, което е вътре в нас. Първата стъпка тук, преломът на волята от зло към добро, който е сърцето на покаянието, се изразява в смъртна болка от раната на съкрушението, от която после тече кръв през цялото време на борбата със страстите и която се затваря при придобиване на чистотата, която извежда християнина на кръста за съразпъване с Христа в Божията воля. Всичко е скърби, болки и трудности. Може да се каже така: спокойствието е свидетелство за неправ път, а скръбта -

свидетелство за прав път.

Като размишляваме върху това, нека се радваме, кръстоносци! А какво да предложим на ония, които се утешават? Думите на Авраама към богатия в притчата за богатия и Лазар. Ония, които служат на страстите, се утешават в тоя живот, а другите, които са поели борбата със страстите, страдат тук. В другия живот ще стане обратното: ония, които вървят по кръстния път, ще се утешават, а ония, които са се утешавали, ще страдат. Някои казват: ето, не можем ли да се повеселим, или да си позволим някое удоволствие? – Когато главното е извършено, може да се позволи и това. Но мнозина занемаряват борбата със страстите и участват в гуляи, веселби, пиянство, различни развлечения, преминават от една приятност в друга. А за главното, за онова, как да достигнат духовната висота, на която трябва да бъде всеки християнин, дори и не помислят. Какъв плод може да се очаква от такъв живот? Онова вътрешно наше отношение към Бога в Христа като че ли само ще зрее, независимо от тези външни несъгласия? Как ще зрее? Гори ли свещ срещу силен вятър? Може ли да има живот, когато в организма е вкарана отрова? Не. Щом искаме за себе си добро, да захвърлим

утехите, да поемем кръстния път на покаянието, да прегорим в огъня на саморазпъването, да се закалим в

сълзите на сърдечното съкрушаване - и ще станем злато или сребро, или драгоценни камъни, и в свое време

ще бъдем взети от небесния домовладика за украшение на Неговите пресветли и премирни чертози. Амин.

 

Св. Теофан Затворник

 

 

Категория: Други
Прочетен: 44 Коментари: 0 Гласове: -1
 В НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

 

За трите вида кръстове;

за вътрешните кръстове

 

 

От трите вида кръстове аз ви говорих за единия, именно за външните кръстове - скърбите, нещастията и

лишенията. Сега ще ви кажа няколко думи за втория вид кръстове -вътрешните.

Ние срещаме вътрешните кръстове по време на борбата със страстите и похотите. Свети апостол Павел

казва: Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24). Разпнали? Значи имало е кръст, на който у тях са разпнати тия страсти и похоти. Какъв е тоя кръст? – Борбата с тях. Да разпънем страстите, значи да ги обезсилим, задушим, изкореним. Човек побеждава дадена страст няколко пъти и я обезсилва. Побеждава я още няколко пъти и я задушава. Побеждава я още няколко пъти и я изкоренява съвсем с Божията помощ. Тъй като тая борба е трудна, прискръбна и болезнена, то тя е наистина кръст, забит вътре в нас. У борещия се със страстите понякога ръцете са като че ли приковани, трънен

венец се слага на главата му, живото сърце се пробожда. Нему става така тежко и болно!

Но не може без труд и болка: защото, макар страстите да са ни чужди, но дошли отвън, така са сраснали към

тялото и душата, че са проникнали с корените си във всички техни части и сили. Речем ли да ги изтръгнем

- боли. Боли, но спасително, и тая спасителност се получава не иначе, освен чрез болка.

Има болест, наречена полипи: някакво чуждо нам тяло се заражда в нашето тяло, расте и пуска корени. Ако

не ги оперираме, не ще се излекуваме, а при операцията боли. Нека боли, но тая болка възвръща здравето. А ако ги изоставим и не ги оперираме, пак ще боли, но тая болка не е за здраве, а за усилване на болестта, а може би и смърт. Как лекуват сибирската болест? Изрязват пъпката, обгарят мястото и още намазват с нещо отровно и натриват. Болезнено, но лековито. А ако не се лекува, болката ще остане, но ще докара смърт. Така и борбата със страстите - тяхното изкореняване е болезнено, но спасително. А ако ги оставим спокойни, те също ще ни причиняват тежест, болка, страдание, но не за спасение, а за погубване и

духовна смърт: защото платката, що дава грехът, е смърт (Рим. 6:23).

Коя страст не е болезнена! Гневът изгаря, завистта изсушава, похотта разслабва, скъперничеството не

позволява да ядем и спим, оскърбената гордост убийствено разяжда сърцето. И всяка друга страст - омразата, подозрителността, свадливостта, човекоугодничеството, пристрастието към предмети и лица ни

причинява свое терзание, тъй че да живеем в страсти е същото като да ходим с боси крака върху ножове или

жарава. И пак, у кого няма страсти? У всекиго ги има. Щом има самолюбие, има и всички страсти: защото то е майката на страстите и не остава без дъщери. Само че те не са в еднаква степен у всеки: при един преобладава една, у друг - друга, и управлява останалите. А когато в човека има страсти, има и мъчение от тях. Страстите мъчат и разпъват всекиго - само че не за спасение, а за погубване.

Така, носейки страстите, ние се терзаем от тях и погиваме. Не е ли по-добре да се стегнем и сами да си устроим страдание, също по повод на страстите, но не за погубване, а за спасение? Стига само да обърнем ножа и вместо удовлетворявайки страстите, да поразяваме себе си с него, да поразяваме с него страстите, започвайки борба с тях и пречейки им във всичко. И тук ще има болка и страдание на сърцето, но болка лековита, след която веднага настъпва приятно успокоение, както, когато се сложи лековит пластир върху рана. Например някой се разгневи, но е трудно да успокои своя гняв и е неприятно. Ако го преодолее, той се успокоява, но ако го удовлетвори, дълго време остава неспокоен. Някой е оскърбен - трудно е да преодолее себе си и да прости. Ако прости, той получава вътрешно умиротворение, а ако отмъсти, не ще намери покой. У някого се разгаря пристрастие, трудно е да го потуши. Ако го потуши, ще види Божия светлина, ако не го потуши, ще ходи като пребит. Така е с всички страсти. И страстта мъчи и борбата с нея причинява скръб. Но първото погубва, а второто изцелява и спасява. На всеки човек, обхванат от страсти, трябва да кажем: „Ти погиваш на кръста на страстите. Разруши тоя кръст и издигни друг - кръст на борба с тях. И ти ще се разпънеш на него за спасение”. Всичко това е ясно като слънчев ден и изборът, изглежда, не е твърде труден.

Обаче на дело той невинаги се осъществява.

Ние трябва да се удивляваме на нашето заслепление: страда някой от някоя страст и все още я удовлетворява. Вижда, че удовлетворяването на страстта все повече и повече му причинява зло и все пак я удовлетворява. Необяснимо враждуване против самия себе си! Друг се приготвя да ѝ се противопостави, но щом като тя се пробуди със своите изисквания, веднага тръгва след нея. Пак се приготвя и пак отстъпва. Това се повтаря няколко пъти и успехът е един и същ. Необяснимо разслабване на нравствените сили! Къде се крие хитростта и лъжата? - В това, че страстта обещава за своето удовлетворяване планини от удоволствия, а борбата с нея не обещава нищо. Но нали много пъти е било изпитано, че удовлетворението на страстта донася не щастие и покой, а мъка и терзание. Тя много обещава, но нищо не дава. А борбата нищо не

обещава, а всичко дава. Ако не сте опитали това, опитайте го и ще видите. Но тук е нашето нещастие, че нямаме сили да опитаме. Причината за това е нашето себежалене. Себежаленето е нашият най-ласкателен изменник и враг, първото изчадие на самолюбието. Галим себе си и сами се погубваме. Мислим, че си правим добро, а всъщност си причиняваме зло. И колкото повече вършим зло, толкова повече ни се иска да го вършим. Така злото расте и нашата крайна погибел се приближава до нас.

Братя, нека се въодушевим и да вземем кръста на саморазпъването - чрез разпъване и изкореняване на

страстите и похотите. Да отхвърлим себежаленето и да разпалим ревността към себепринуждението. Нека имаме сърцето на лекаря, който при нужда прави тежки и болезнени операции и на най-любимите си и почитани хора. Няма да ви посочвам начина и целия ход на тая борба със себе си. Нека започнем работа - тя сама ще ни подскаже и ще ни научи на всичко. Да си припомним онова спокойствие, оная радост и

светлина, които изпълват сърцето след преодоляване на страстта, и да разпалим нашата ревност да се борим с тях. Светлина, спокойствие и радост се зараждат още от самото начало на тая борба и все растат и се издигат, докато не се завърши накрая мирното устройство на сърцето, в което почива Бог. И Бог на мира наистина винаги пребивава с този, който достигне тая степен. Тогава става напълно ясно, че тъкмо кръстът е дървото на живота. Райското дърво на живота е останало в рая. Вместо него на земята е забито дървото на кръста. Назначението и на това дърво на кръста е същото: да вкуси човек и да бъде жив. Нека пристъпим,

да долепим устни и да пием от него живот. Ще се прилепим към кръста, когато отхвърлим себежаленето

и възревнуваме за саморазпъване. А ще пием от него живот, когато встъпим в борба със страстите. Всяка победа над страстите ще бъде същото, каквото е приемането на живителни сокове от живоносния кръст. Нека по-често допираме устни до кръста, за да се напием и да се изпълним с живот. Дивно е свойството на саморазпъването! То като че ли отнема, но отнемайки, дава. То като че ли отсича, но отсичайки, привързва. То като че ли убива, но убивайки, оживява. Чрез Христовия кръст смъртта бе победена и бе даден животът. Какво благо за малко труд! Трудна е първата стъпка - първото себепреодоляване, първата решимост за борба, а после става все по-леко и по-леко. И ревността по-силно ще се разгаря, и умението да побеждаваме ще се увеличава и страстите ще отслабват. Нужно е само да започнем, по-нататък борбата със страстите сама по себе си ще се разгаря и ще става по-лека. И затуй, колкото по-бързи и по-живи са ударите, толкова

по-близо е краят на борбата и спокойствието. Нямаме достатъчно сили да започнем? Да се молим, Господ

ще ни ги даде. Нека осъзнаем опасността от робуване на страстите и ще ги прогоним от тяхната тъмнина към

светлината на свободата от тях. Да оживим в себе си чувството за тяхната мъчителност и така ще възгреем нашата досада от тях и желанието ни да се избавим. А най-вече, като изповядаме нашето безсилие пред Бога, нека застанем и да тропаме на вратата на Неговото милосърдие, викайки за помощ. Помощта ще дойде! Господ ще погледне към нас и светлината на Неговите очи ще изгори в нас самосъжалението и ще запали ревността да се въоръжим бодро против страстите. И тогава, щом Бог е с нас, кой ще е против нас?

Подвигоположниче Господи, Ти, Който ни въодушеви да започнем подвига на борба със страстите, дай ни

сили да устоим в тая борба, та под закрилата на Твоя Кръст добре да се подвизаваме, гледайки на Тебе,

Началника и Извършителя на нашата вяра, Който устрои нашето спасение чрез Кръста и ни дари живот в него. Амин.

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 59 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 912070
Постинги: 2476
Коментари: 0
Гласове: 772
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930