Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 911934 Постинги: 2476 Коментари: 0
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
18.03 06:33 - !!!



 Смерть приходит не для того, чтобы вы ей сделали кофе. Она приходит забрать нас. Она задает нам вопрос вопросов: почему не любили, почему враждовали между собой? Смерть – это реальность, а не страшилка. Она не опаздывает.

архим. Арсений (Папачок)
Категория: Други
Прочетен: 34 Коментари: 0 Гласове: 0
 В петък на първа седмица ни великия пост

 

Съкрушаването за греховете не е просто чувство: предел на сърдечното съкрушаване за греховете е твърдото намерение да не оскърбяваме повече Бога с греховете си

 

Миналия път ви говорих за това, че същността на говеенето е съкрушаването за греховете, с твърдото намерение да не оскърбяваме повече с тях Бога, и че когато достигнем до това, изповедта ни ще стане действена и Светото Причастие ще бъде спасително за нас. Сега ще ви говоря по-определено за тези две разположения, за да видим наистина ли те при нас са такива, каквито трябва да бъдат, и по този начин да се уверим със сигурност, че нашето говеене, Изповед и Светото Причастие ще принесат най-накрая своя спасителен плод.

Съкрушаването за греховете не е просто чувство, а се получава от наслагването на няколко чувства. В основата лежи неприятното усещане от съзнанието за това, че като сме се предали на греха, сме изпаднали в твърде лошо състояние. Това усещане се видоизменя по-късно, в зависимост от това, към коя страна на греха обръща вниманието си каещият се грешник. Когато той, като изхожда от своето усещане, се обърне към себе си, то се измъчва заради себе си и заради злото си самоволие: защо се е поддал на увлечението си и защо е отстъпил пред внушението на съблазънта, когато е могъл да устои и да предотврати бедата? Когато се обърне към самия грях, вече не вижда в него онази прелест, с която той е прикрит, когато пада в него, а го вижда безобразен и противен и започва да се гнуси и да се отвращава от него. Когато се обръща към другите хора - членове на тялото на Църквата, той се срамува, че без да бъде отделен и пренебрегнат в сравнение с тях, така е посрамил себе си с недостойни дела. Когато се обръща към Бога, то или порицава себе си, съжалява и скърби, че Го е оскърбил с греховете си; или се изпълва със страх за своята временна и вечна участ при мисълта за правосъдието, понякога така видимо наказващо грешниците. Грешникът, който искрено е осъзнал греховете си и е осъдил себе си за тях, като влезе в себе си, преминава от едно към друго от тези чувства и в сърцето му настава плач и оплакване за греховете си, подобно на плача на Иеремия върху развалините на Йерусалим или на иудеите при реките вавилонски.

Недоволството от себе си, отвращението от греха, срамът, страхът, скръбта по Бога и окайването на себе си пред Него, в делата на покаянието и умиването на себе си със сълзите на съкрушението приличат на различните начини, които се използват в бита ни, когато се изпира нечистата дреха. У онзи, който добросъвестно върши това, те скоро достигат мярата си и проявяват въздействието си в сърцето му. Но трябва да се знае, че не всички тези чувства имат еднаква стойност: съкрушението за греховете си поради страха от вечните мъки, срама пред другите и отвратителността на греха, заедно с недоволството от собственото своеволие, е болка с по-ниско достойнство - несъвършено; а съкрушението за греховете поради това, че с тях е оскърбен всеблагият наш Господ, е болка с виеше достойнство -съвършено. Светият апостол го нарича скръб по Бога и то, според него, поражда у нас неизменно покаяние за спасение (Срв.: 2 Кор. 7:10) или решителното намерение повече да не грешим. До тази скръб трябва да насочваме своето покайно недоволство от себе си или с него да завършваме покайните си чувства. Не може да се каже, че тези чувства нищо не значат: и те вършат своето дело в покаянието; само че не трябва да оставаме при тях. Можем да ги използваме като предварителна подготовка, като средство да смекчим донякъде окаменялото си сърце, а след това от тях и чрез тях привикналото вече към покайното недоволство от греховете си сърце да възвеждаме към скръбта по Бога. Това е завършекът. Само скръбта по Бога прави нашето съкрушение за греховете ни приятно на Бога и привлича Неговата благодат за помилване. Само тя полага твърдата основа на решимостта да не грешим. Несъщественото се отдалечава и сърцето се оживява от любовта към Бога, която му дава дръзновението да се утвърди в намерението и да даде обет - повече да не оскърбява милосърдния Бог с греховете си, тъй като тя е сила, непреодолима от никакви греховни влечения. Ето това се постарайте да постигнете всички вие, които с плач се съкрушавате за греховете си! Не мислете, че този труд е непосилен за вас. Само направете такъв поврат в съкровеното си дело: съсредоточете се в посилното съзнание за великите Божии благодеяния към нас и поставете срещу него мисълта за това, каква неблагодарност проявяваме, когато грешим. Колкото естествено е за нас чувството на благодарност, толкова естествена е и скръбта, ако не угодим с нещо на благодетелите си. Ето затова у вас се появява скръбта по Бога, скръбта, че сте оскърбили Бога, от Когото непрестанно получаваме само милости и благодеяния и Който е готов не само да ги продължи, но и да ги увеличи и да ги утвърди за нас във вечността.

Побързайте да направите така. Защото онези чувства - срам, страх, недоволство, ако ги оставите сами, развиват една безрадостна болезненост, която може съвсем да ни замае и да ни тласне към границите на отчаянието. А скръбта по Бога, при цялата си болезненост, носи утешение и изпълва сърцето с блага надежда за помилване. Защото тя се събужда от съзнанието за Божията любов към нас и се приема от нашата любов към Бога, която при цялата ни виновност ни научава да виждаме в Бога чедолюбив Отец, Който жали Своите неизправни деца и винаги е готов да ни помилва, когато те с разкаяние се завръщат при Него. Скръбта по Бога, укрепвана от вярата и оживявана от любовта, ни дава да почувстваме и безпределността на Божието милосърдие към нас, заради което дори ако греховете ни са повече от космите на главата ни или даже по-многобройни от морския пясък (Срв. Пс. 138:18) - Бог е готов да прости на всеки, който искрено се разкайва за тях. На Каин и на Иуда не достигало това чувство и те погинали в отчаяние. Милостивият Господ да ни запази всички нас от това; да ни запази както от окаменялото безчувствие, така и от такова гибелно отчаяние! Да ни дарува и дълбоко съкрушение, и сърдечно съкрушение пред Него за греховете ни, с които Го оскърбяваме, и заедно с това - утешително упование за помилване!

Ако някой попита: „Как да разберем, че достатъчно сме скърбили за греховете си и че сърдечното съкрушение за тях е проявило в нас действието си?“, на такъв ще отговорим: „Пределът на сърдечното съкрушение е твърдото намерение да не оскърбяваме повече Бога с греховете си. Такова намерение е откровен плач на съкрушение и означава, че съкрушението ни е било искрено, пълно и угодно на Бога. От своя страна, и това намерение въздейства обратно върху съкрушението: утолява неговата изгаряща сила, смекчава го, оживява и укрепява благата надежда за помилване. Всичко в покаянието е свързано едно с друго като непрекъсната верига; затова не се задоволявай с чувството на скръб, а когато скърбиш, принуждавай себе си към оставяне на греховете, като се стараеш повече да не падаш в тях и да не поставяш себе си в такова скръбно и мъчително състояние. Кой болен, след като узнае причината за болестта си, няма да положи решителни усилия занапред по всякакъв начин да не допуска тези причини? Кой, като се препъне в камък и се нарани, няма да си даде обещание повече да не минава по този път? Така и онзи, който почувства болка от греховете си и съзнае как дълбоко са го наранили те, няма да умува дълго, а веднага ще се откаже от своето грехолюбие. И още щом започне да се измъчва заради греховете си, ще започне да си припомня всички греховни случаи и като вижда в какво, къде е била грешката, ще се постарае с всички сили да ги избягва като определя и начина за това. Например: бях в тази къща и паднах ето в какъв грях: няма повече да ходя там. Сприятелих се с тези и тези хора и ето те на какво ме научиха: ще скъсам занапред всякаква връзка с тях. Отидох на такава и такава забава и ето какво се случи: сега вече в никакъв случай няма да си позволя това. Така, като огледа целия си греховен живот, онзи, който искрено се кае и скърби за греховете си, поставя началото на благи намерения: как, къде и какво да поправи в живота си занапред, за да не пада в грехове; и веднага привежда начинанията и вътрешния си ред (навиците си) в съответствие с тези свои намерения, като си казва: „Ако трябва, ще умра, но за нищо на света няма да се върна на стария път, който ме доведе до такова пагубно състояние“. Както онзи, който чувства в задушната стая, че не може да диша и неудържимо тича навън, за да подиша свеж, чист въздух, или както онзи, на когото му е мъчително в тясната дреха, бърза да я съблече при първа възможност; така и грешникът, който се съкрушава за греховете си, отхвърля от себе си тяхното бреме и стремително бяга от нечистия и тлетворен дом на греха в чистата и пространна област на богоугодния живот.

У когото след всичко се образуват в сърцето такива разположения и пориви, той наистина говее. Такъв няма да се препъне после на Изповедта и няма да започне да скрива греховете си, а с желание ще ги изхвърли вън от себе си като отрова. Който така се изповядва, той ще пристъпи чист към Чашата Господня и достойно ще се удостои да се причасти със Светите Христови Тайни. А който се удостои с това, той ще приеме в себе си Господа и с Него всички сили, които да го утвърдят в живота и благочестието, и ще започне да живее занапред благочестно, целомъдрено и праведно.

Нашият Господ и Спасител да разположи всички вас така, че да се окажете достойни да приемете това неизказа   но съкровище! Амин.

 

11 февруари 1866 година

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 38 Коментари: 0 Гласове: 0


 http://blagovestnik.bg/18-03-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 36 Коментари: 0 Гласове: 1
 В СРЯДА НА ПЪРВА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Скръбта за греховете и решителната промяна към по-добро са сърцевината на говеенето

 

Като встъпим в подвига на говеенето, ние смиряваме себе си с пост, бдение, ходене на църква, стоене докрай на продължителните богослужения, с поклони, домашни молитви, четене на душеспасителни книги. Благословени са тези трудове, които ежедневно понасят всички говеещи! Те са така необходими, че без тях говеенето не е говеене; но при това не трябва да забравяме, че всички те са само средства, а целта е извън тях; и ако те не бъдат насочени към тази цел, то може да се трудим напразно. Бремето ще понесем, а плод няма да вкусим. И тъй, гледайте колко внимателно трябва да постъпвате (Срв.: Еф. 5:15).

Говеем, за да се изповядаме и да се причастим със Светите Тайни; но светата изповед и светото Причастие завършват делото на говеенето, като благодатно запечатват тези сърдечни изменения, които трябва да се появят, да съзреят и да се утвърдят по време на говеенето. Когато се изповядваме, обикновено казваме: „Съгреших, няма повече да правя така“. Тези думи трябва да бъдат външен израз на вътрешните разположения и чувства, които е необходимо да се образуват в сърцето още преди това. За да кажем искрено: „Съгреших, няма повече да греша“; трябва живо да осъзнаем греховете си и да положим твърдо намерение вече да не се поддаваме на склонността си към тях. Само такова съкрушение за

греховете си и такова твърдо намерение повече да не грешим правят ценна изповедта ни; само в този случай тя явява благодатната си сила; само при това условие тя е целително средство за душевните ни болести и баня, в която се умива сърдечната ни нечистота. Тази решителна промяна към по-доброто, породена от дълбоката скръб причинена от греховете, е целта на всичките подвизи на говеенето, с които се заемаме сега. Освен това постът, стоенето на молитва, отдалечаването от ежедневните дела, поклоните и др. са, за да се смекчи с тях душата и да и се помогне да достигне скръбта по Бога и покаянието без самосъжаление за свое спасение. Тъй като само при всичко това изповедта е спасителна, а само при спасителна изповед светото Причастие проявява цялото си спасително действие, това означава, че скръбта за греховете и решителната промяна към по-добро са сърцето на говеенето. Към това трябва да бъде насочено цялото ни внимание и цялото ни усърдие и трудове при говеенето.

Болката от греховете, недоволството и отвращението към тях трябва да бъдат така естествени в душата, че няма нужда да се напомня за това. Грехът е рана на душата. Ако върху тялото ни се появи рана, ние чувстваме болка и бързаме да излекуваме раната; така би трябвало да е и в душата, по отношение на греха! Но се случва съвсем не това: грехът, като рани душата, донася със себе си и някакво замайване, при което поробилият се на греха не вижда бедата си, не я чувства и няма грижата да се избави от нея. Ослепяването, безчувствието и безгрижието са следствие на любовта към греха, което след това държи грешниците в безизходно положение. Грешникът справедливо бива уподобяван на потъналия в дълбок сън, и на него силно трябва да му се извика: стани ти, който спиш (Еф. 5:14), за да стане.

И ето какво трябва да направим с душата си: да я събудим от греховния сън; да я доведем до състояние тя да види опасността от греха, да почувства тази опасност, да се обезпокои и да се загрижи да се избави от нея. Ще попитате, как да се направи това? Ще ви отговоря: това никой не може да направи вместо вас, освен вие самите. Вие самите трябва да влезете вътре в себе си и като застанете пред приспаната от греха душа, да започнете да я будите от този сън, кой както може и както съумее. В светилището ви никое странично лице не може да проникне и това, което трябва да стане там, с никакво външно дело и подвиг не може да се направи: всичко там се извършва в съкровения ви разговор с вашата душа, пред лицето на Единия Господ, от Когото нищо не е скрито. Разговорът със себе си, уговарянето на душата - това е най-важният начин за събуждането и от греховния сън.

Влезте в себе си и започнете да се трудите добросъвестно! Та нали на вас ви е известно всичко ваше: известни са ви вашите страсти и грехопадения. Всичко това е известно и на Господа, Когото не може да не виждате със сърцето си. Не можете да се скриете. От хората, които са извън вас, можем да се скрием; а от себе си и от Господа къде да се скрием? Ето това ясно виждане на себе си пред Господа вземете като изходна точка при събеседването с душата си. Кажете и; „Няма какво да се кривиш, душо, и онази страст е лоша, и това грехопадение е страшно, и този и този навик е неподобаващ! Ясните и определени заповеди са нарушени, и съдът за нарушаването им е ясен и определен. Ето, пред съзнанието ни е и Господ, който е дал заповедите и е определил съда! Няма къде да избягаш: остана ти или да погинеш с осъдените, или трябва да побързаш да излезеш от това пагубно състояние“. Като се вслушате добросъвестно в това събеседване пред лицето на Господа, ще поставите себе си в положение без друг изход, освен спасението, в противоположност на положението без изход, освен греха, в което ви държи любовта към греха за погибел на душата ви. Страхът за себе си, за своята вечна участ ще бъде в ръцете ви лостът, с който ще преобърнете всичко вътре в себе си и ще предизвикате там спасителна промяна.

Отново повтарям, че това вие сами трябва да направите в себе си: никой страничен човек не може да го направи вместо вас. Душата на всеки е тъмна за другите. Единствено за самия човек тя се прояснява, когато той влезе в себе си и започне да се съвещава със себе си за това, как да бъде и какво да се предприеме. Влезте сега в себе си и там в съкровен разговор с душата си, вземете решение: „Докога, душо, все да се валяме в греха? Нека да станем и да тръгнем с твърда крачка към Господа, Който е готов да ни приеме!“. За да въздействате по-успешно върху себе си, оградете се с подбуждащи помисли за това, колко мерзък е грехът, колко много той оскърбява Господа, Който е така милосърден към нас, колко много унижава самите нас, предназначените да бъдем богоподобни, и на какви бедствия ни подлага, като ни лишава от покой тук, а там ни приготвя вечни мъки. Представете си при това, че умирате или че вече сте умрели и заставате на безпристрастния Съд, на който нито един неоплакан грях няма да бъде забравен. Като си представите всичко това, доколкото можете, с още по-живо чувство поговорете на душата си: „Е, какво ще правим, душо, и какво ще решим? Знаеш, че всичко това е несъмнено. Наистина, мерзък е грехът пред Бога и пред всички светии, както и пред съвестта ни; и наистина такава горчива участ ни очаква във вечността заради него, ако не престанем да грешим. Защо да се погубваме? Сладостта на греха е нищожна и мимолетна, а горчивината му е безмерна и вечна: да го отхвърлим! Нима сме лишени от нещо? Или Господ на всички не е ли и наш Господ? Или спасителните му установления в Светата Църква не са дадени и за нас? Защо да излагаме себе си на позор пред всички и за радост на злобните врагове - наши и Божии? Да отхвърлим греха! Ето, на изповедта ще ни бъдат простени греховете; в Светото Причастие ще приемем Господа в себе си и след това ще започнем да живеем с Него по заповедите Му, като се наслаждаваме на душевен мир тук и си приготвяме вечно блаженство там“.

Така говорете и уговаряйте душата си; може и да се опомни, да дойде на себе си и да възревнува да промени най-накрая лошия си живот и неугодния си за Бога нрав. Бъдете мъжествени! Господ е близо! Той наблюдава движенията на вашето съкровено дело и е готов да ви помогне. Само щом види, че се скланяте към доброто, веднага ще укрепи това разположение у вас с благодатта Си. Без Господа нищо не можем да направим; но Той винаги очаква нашето собствено усилие към доброто и едва тогава, когато го забележи, в същия миг е готов да ни се притече със Своята помощ. Затова, като разговаряте така с душата си и полагате усилие да предизвикате у нея вътрешно движение към доброто, постоянно се обръщайте към Господа с молитва - все там, в съкровената стаичка на сърцето си. Поговорете на душата си и припаднете към Господа със сърдечно призоваване да смекчи душата ви и да и въздейства за нейната промяна. След това пак започвайте да говорите на душата и пак се обръщайте към Господа. Призовавайте на помощ Владичицата Богородица, своя Ангел Пазител, светията, чието име носите, и всички останали светии. Постоянно правете така, независимо дали стоите в храма, или се молите у дома си и размисляте - все това имайте в мисълта си как да пречупите най-накрая душата си и да я насочите към по-доброто. Трудете се! Ще ви дойде помощ! Изправете се сред дяволските мрежи и кажете с дръзновение, подобно на блудния син: Ще стана и ще отида! (Лук. 15:18).

И след това тръгнете, без да се оглеждате и без да слушате никакви внушения, които ще започне да всява във вас лукавият. Той ще започне да разпалва у вас самосъжаление или да ви навява ту страх за живота ви, ту опасения за разстройването на бита ви, ту помисъл за непреодолимостта на преградите при въвеждането на новите порядки на новия живот, за да ви откаже от благото ви намерение. Не го слушайте и твърдо изречете в себе си своето решение: „Всичко принасям в жертва на Господа: и състоянието си, и трудовете си, и целия си живот. Няма да отстъпя от решението си, даже ако трябва да живея така, сякаш ходя по тръни“. Такова безжалостно към себе си решение веднага ще разгони целия облак от смущаващи помисли и ще сложи край на всички вражески нападения. Врагът е безсилен да се бори с тези, които са решени до смърт да следват Господа, Който прие разпятие заради нас. В това решение се вижда сянката на кръстната смърт, която разрушава владенията му, и той бяга от него като от огън. Тук имаме смърт за смърт: пагубната смърт в греха се заменя с готовност за смърт в борбата с греха заради спасението; ето и семето на новия живот в иметона нашия Господ Христа Иисуса.

Ето какво трябва да се извърши вътре във вас, братя, сред видимите трудове и подвизи на вашето говеене! И само тогава, когато това стане, говеенето ви ще бъде истинско говеене. Тогава, след като получите на изповедта пълно опрощаване на греховете, чисти ще се съедините с Господа в Светото Причастие и ще започнете след това да живеете обновен живот. Което и да ви дарува Господ, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (Срв.: 1 Тим. 2:4).

9 февруари 1866 година

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 91 Коментари: 0 Гласове: 1
 В СРЯДА НА ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Духовният отец е лицето на цялото човечество; не се срамувай да изобличаваш себе си на изповедта

 

Нашият Господ и Спасител зове всички ни при Себе си, казвайки: „Покайте се, защото се приближи Царството Божие!“. Нека чуем този спасителен глас и да побързаме при Господа. Царство Божие - какво велико благо! И покаяние - колко леко, удобно и бързодействено средство. Особено в тези дни, когато и изискванията на духовния живот, и гласът на светата Църква за покаяние и пост, и примерът на другите и това трогателно богослужение, което предизвиква у нас съкрушено умиление, ни водят към сълзи и покаяние. Справедливо светият Апостол, в началото на поста, в неделя сиропусна, се обръща към всички ни: ето сега време благоприятно, ето сега ден на спасение. То е благоприятно за това, че заспалият грешник никога не слуша толкова силен призив: стани ти, който спиш... и ще те осветли Христос, както сега. И добре правите, че откликвате на този призив и с такова усърдие пристъпвате към вратата на покаянието.

Пристъпвайте по-смело! Тропайте по-настойчиво! Многомилостивият ще отвори, ще простре към вас ръце и ще ви приеме в Своите обятия.

Делото на покаянието е просто: една въздишка и една дума - съгреших, няма вече да греша! Но тази въздишка трябва да премине небесата, за да ходатайства пред престола на правдата. И тая дума трябва да изтрие в книгата на живота всичко, с което са означени нашите грехове. Откъде ще вземе тя такава сила? - В безжалостното самоосъждане и в сърдечното съкрушение. Ето тук трябва да бъде насочено цялото наше усърдие: да смекчим и съкрушим нашите сърца и после, в часа на изповедта, да не се срамуваме да открием всичко, което ни засрамва пред лицето на Бога и хората.

В делото на поста за нас е най-трудно да отидем на изповед и да разкрием душата си пред нашия духовен отец. В действителност това би трябвало да бъде за нас най-приятно действие. Не е ли приятно на покрития с рани да се излекува? Не се ли радва нечистият, когато се измие? И много повече не се ли радва окованият във вериги, когато получи свобода? Но именно в това се състои силата на свещеническото разрешение в изповедта. Пристъпваме в рани, излизаме излекувани. Пристъпваме нечисти, излизаме измити. Пристъпваме в окови, излизаме свободни. Такова е Божието обещание: „Изповядай преди това беззаконията си, за да бъдеш оправдан!“.

Ще се оправдаем несъмнено, но преди това трябва да изповядаме всички наши беззакония. Нека знаем, че само откритата рана се лекува, само изобличената нечистота се измива, само показаните вериги се разкъсват. Нека внимаваме да не си отидем неизцерени, неумити и неосвободени.

Господ е, който действа тук. Духовният отец Него представлява и Негово слово изрича. Господ знае нашите грехове и ние мислено не може да не ги съзнаваме пред Него. Но Той иска да знае: не бихме ли изобличили греховете си пред Него, ако сам Той би застанал пред нас, или ще ги скрием като прародителите? Затова именно Той е благоволил да ни се явява в лицето на духовния отец, който ни изповядва, като му е възложил да произнася от Негово име и разрешителните думи, които именно затова, че са произнесени на земята от слаба твар, се запечатват на небето чрез Божията сила.

Духовният отец представлява и още едно друго лице -лицето на цялото човечество. Който се срамува да изобличи себе си на изповедта, трябва да прогонва тоя срам с мисълта, че тук се понася срам за срам: по-малък срам вместо по-голям, спасителен срам вместо срам безнадежден и безполезен. Един ден всички наши лоши дела ще бъдат изобличени пред лицето на цялото човечество и ще ни покрият с такъв срам, че ние бихме пожелали по-добре да ни затрупа планина, отколкото да понасяме него. Ето защо Бог е установил срамуване пред едного, та чрез него да ни избави от принудителното срамуване пред цялото човечество.

Има едно твърде вредно лукавство в нашите сърца: понякога те разкриват драговолно всички грехове с изключение на най-големия, този, който най-вече ни петни и покрива лицето ни със срам. Най-често това е плътски грях, но и всеки друг грях може да се нареди до него. Който има такава слабост, той е готов да понесе всички подвизи и да извърши всички добродетели, само да би останала непокътната неговата любима болест. А у Господа има такъв закон: не ми давай милостиня, щом като страдаш от нецеломъдрие; не се показвай, че постиш, когато си обременен от користолюбие; не се хвали с молитвен труд, когато страдаш от пустославие. Откривай своята рана, за да се изцери и да се украси с противоположна добродетел. Нека всяка душа да се въодушеви да преодолее себе си именно в това, което се противи на преодоляването.

Този недостоен плод на покаянието е следствие на недостатъчната подготовка за изповед. Изповедта се предшества от трудове на поста, вътрешно уединяване, молитва. Този ред на строг живот, който усмирява плътта, е установен, за да може под този външен подвиг да се породят и изявят съкрушено-покайните движения на сърцето. Той е необходим като средство, но без покайните чувства той е безцелен и губи своето значение. Който съкрушава себе си само външно, за него не може още да се каже, че той има вече сила за пълна, безукорна изповед. Но който при това съкрушава себе си и вътрешно, у него изповедта е чиста, пълна, неукриваща нищо. Който е познал своя грях, съзнал е себе си виновен в него, оплакал го е и се гнуси от него, той вече вътрешно от сърце е казал пред Бога: „Виновен съм, няма вече да греша!“. Той е готов да се изповяда пред целия свят, а не само пред духовния отец. И ето къде е коренът на целебността на покаянието - в сърдечното съкрушаване за греховете, с отвращение към тях! Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Нека смекчим сърцата си, да ги стоплим чрез съкрушаване и те сами ще изхвърлят от себе си всичко нечисто, а изповедта ще изгори всичко това чрез огъня на срама и Божието опрощение.

Сърце, което плаче и скърби, привлича мъдростта, която научава каещия се така да действа вътрешно и външно при покаянието, че в пълнота да ожъне неговите плодове, в числото на които влиза не само помилването и всеопрощението, но и пълната промяна на сърцето към по-добро, от което иде изправянето на живота. Дълбоко съкрушеният се изповядва пълно и след изповедта е напълно нов човек. Спомнете си примерите на Мария Египетска, Таисия, Евдокия, Мойсей Мурин, Давид, разбойника на кръста и др. За подобна промяна нека сега да възревнува всеки, който пости и се готви за изповед.

Съкрушението и изповедта съединяват чрез разрешителните думи Божията и човешка стихия в покаянието, от които излиза нова твар, както от купела на кръщението. Нека

многомилостивият Господ да удостои с това всички ни, да излезем всички от лечебницата на покаянието изцерени напълно и съвършено обновени - във всички чувства и разположения на нашето сърце, та отсега да обичаме онова, към което по-рано сме били хладни, и да се въздържаме от онова, към което по-рано сме били пристрастени, да обичаме кротостта вместо гнева, смирението вместо гордостта, трезвостта вместо пиянството, целомъдрието вместо блудството, доброжелателството вместо завистта, приятелството вместо омразата, щедростта вместо скъперничеството, въздържанието вместо сладострастието, трудолюбието вместо леността, съсредоточаването вместо разсеяността, миролюбието вместо свадливостта, благата реч и запазване на честта на ближния вместо осъждането и клеветата - с една дума вместо всеки порок и страст да притежаваме противоположната на него добродетел и благоразположение.

Един добър покаял се, когото след изповедта другарите от неговия минал нередовен живот поканили за обикновените развлечения, отговорил твърдо: „Аз вече не съм същият!“. Ето в какво настроение трябва да се покажем и ние в края на подвига на говеенето, та когато се явят обикновените страсти и искат удовлетворение, цялото ни същество да им отговори: „Аз вече не съм същият!“.

И наистина така ще стане, ако познаем нашите грехове, ако осъзнаем тяхната тежест и ги оплачем и се отвратим от тях, ако изповядаме всичко на духовния отец и вземем твърдо решение повече да не ги повтаряме: защото тогава Божията сила ще слезе върху нас и ние ще се почувстваме създадени в Христа Иисуса за добри дела, та в тях да ходим, отклонявайки се от всяко зло. Амин.

77 февруари 1865 година

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 106 Коментари: 0 Гласове: 1


 http://blagovestnik.bg/17-03-2021/  

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 80 Коментари: 0 Гласове: 0
 В СРЯДЯ НА ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

За познаването на греховете и самопознанието

Ето вече минаха два дни в подвига на поста и говеенето: плътта достатъчно е усмирена, мислите се успокоиха, вниманието се съсредоточи. Време е да се заемем с окончателната подготовка към покаяние и изповед. Покаянието, придружено с изповед - това е сърцето на поста. Досегашните подвизи служат като подготовка към него, а светото Причастие увенчава и завършва всичко. Без истинско покаяние и изповед подвизите ще останат безплодни и светото Причастие ще ни бъде не за изцеряване на душите и телата. Нека вникнем в себе си и да се заемем е това както трябва.

Изповядването на греховете не създава никакви затруднения, когато човек успее да овладее себе си и да вземе решение да скъса с греха. Но той няма да се овладее, ако не се разкае, а не ще се разкае, докато не осъди себе си и не ще се осъди, докато не съзнае греховете си. Това е изходната точка в покаянието - съзнаване на греховете.

Нека преценим нашия живот и всичко, което е нередно в него. Наистина, всеки е готов да каже и казва за себе си, че е грешен. И не само казва, но нерядко и чувства себе си за такъв. Но ние си представяме тая наша греховност смътно и неопределено. Това е малко. Пристъпвайки към изповед, трябва определено да си изясним кое именно в нас е нечисто и грешно и в каква мярка. Затова ето какво трябва да направим: да поставим на една страна Божия закон, а на другата - нашия собствен живот, и да видим има ли противоречия между тях. Противоречията между тях ще ни покажат кои наши дела са законни и кои не, т. е. доколко законът е прилаган в нашия живот или не. Например ние сме били оскърбени и сме отмъстили - така ли заповядва християнският закон? Видели сме съгрешенията на другите и сме ги осъдили - така ли трябва да постъпим според Христовите заповеди? Направили сме нещо добро и се възгордяваме и тръбим около себе си - позволено ли е християнинът да постъпва така? Или Словото Божие изисква да не се гневим, да не пожелаваме чуждото, да не даваме свобода на нашите страсти, да не завиждаме - нашият живот отговаря ли на тези правила? Така нека разгледаме и Божия закон, и нашия живот. За да не пропуснем нещо важно и в това отношение, нека спазим следния ред: да разгледаме целия си живот с оглед на нашите задължения към Бога, към ближния и към себе си, и да видим в какво той не е съобразен с Божия закон. Или, да разгледаме по-подробно десетте Божии заповеди и да видим какво от тях не сме изпълнили. Да прочетем също Нагорната проповед на Спасителя, в която Той е изяснил древния закон, допълвайки го с християнския дух. Да вникнем в апостолските послания, дето се посочват задължителни за християните дела и наредби в най-общи линии, например гл. 12 от посланието към Римляни, гл. 4 от посланието към Ефесяни, послание на апостол Яков, първото послание на свети Йоан Богослов и пр. Нека се огледаме във всичко това като в огледало и ще видим всички нечисти петна върху душата си.

След такъв преглед на нашия живот, между нашите дела, думи, чувства и помисли ще се открият много или противозаконни, или полузаконни, т.е. такива, в които намеренията не са били съвсем чисти, макар те външно да са били съобразни със закона.

Но това е само начало на самопознаването, не бива да спираме тук. Трябва да отидем по-нататък в познаване на нашата греховност, или да навлезем по-дълбоко в нашето греховно сърце. Зад всички наши дела и думи, мисли, желания и чувства стоят постоянни разположения на сърцето, които са техен извор, съвкупността от тия разположения съставлява личността на човека и определя неговия характер. Тях именно трябва да узнаем. Тук не се иска много труд: нашата добросъвестност пред самите нас не ще ни позволи да скрием от какво е овладяно нашето сърце и какви господари живеят в него. За това ние имаме явни свидетели, именно: колкото по-често проявяваме лоши дела и при това с такава сила, че не можем да владеем себе си, зад тях трябва да търсим в сърцето съответна склонност или страст, която е и техен постоянен причинител.

Такова разглеждане ще ни доведе до познаване на действащите в нас страсти, както и коя преобладава над всички. Известно ви е, че коренът на всяко зло в нас е самолюбието. От самолюбието произлизат гордост, користолюбие, страст към наслади, а от тях и всички други страсти. Те всички съществуват у всеки, който греши, но не в еднаква степен: при един преобладава гордостта, при друг - користолюбието, у трети страстта към удоволствия. И гордият не е чужд на користолюбието и страстта към удоволствия, но лесно ги преодолява, когато тяхното удовлетворение може да го унижи. И скъперникът е готов да опита всяко удоволствие, ако то нищо не ще му струва в пари и пр. Така у всеки господства една коя да е страст, а другите стоят като че ли в сянка и в подчинение на главната страст. Тая именно главна страст трябва да видим, та после да предприемем против нея нещо по възможност по-решително. Един свети отец казва: „Господ иска от тебе да придобиеш отново своето целомъдрие, а ти строиш приюти и църкви. Изправи преди това първото, та и второто да бъде похвално“.

Но и още по-далеч трябва да отидем в познаване на себе си. След всичко трябва да определим общия дух на нашия живот, или отличителната негова черта, а именно: кому служим ние? - На Господа, или на себе си и на греха? Какво имаме предвид в нашия живот? - Себе си или Господа -изпълнението на Неговите заповеди? За кого държим винаги? - За Божието име или за своето? Тая черта определя: какво сме ние в себе си и какво трябва да очакваме? Познаването на всичко това се ръководи от самопознанието. Това е общият извод от предходното, който сам по себе си ще се окаже в съвестта, ще се определи ясно в съзнанието и ще се изповяда пред лицето на всезнаещия Бог.

Така, накрая, ще се оформи цялата картина на нашата греховност и цялата история на нашия греховен живот: дела, чувства и разположения и главният дух на живота. Поради това трябва да скърбим за себе си и да оплакваме своите грехове.

Като познаем своята греховност, не бива да бъдем нейни хладни зрители. Не бива да я отминаваме с такова равнодушие, с каквото се ходи по чужда, занемарена и потънала в бурени нива. Необходимо е да доближим това познание до съвестта и заедно с нея да започнем да възбуждаме в сърцето спасителни покайни чувства. Би следвало тези чувства сами по себе си да се пораждат у нас, но това не винаги се случва. Сърцето загрубява от греха. Както ръцете загрубяват от тежка физическа работа, така загрубява сърцето на човека, който сам се предава на черното служене на греха и страстите, събира рожкови и се храни с тях. Затова не е леко да го смекчим, когато трябва да го доведем до разкаяние. Ето и още труд, и то твърде значителен: защото в делото на покаянието всичко зависи от чувствата на сърцето.

Като пристъпваме към това, преди всичко нека принудим себе си да дойдем до самоизобличение, да възбудим у себе си чувство на виновност, тъй че от дълбочината на сърцето си да кажем: „Виновен съм!“. Тук ще се породи борба със самооправданието, или с извиненията на собственото падение и грехове. За да ги прогоним, трябва да отстраним от вниманието си всичко, да останем сами със Съдията Бог и откровено да укорим себе си: „Знаех, че не бива да греша и греших, можех да се въздържам и да избягвам увлеченията и не използвах за свое добро моето самовластие. И съвестта ми забраняваше, но аз с пренебрежение заглушавах този Божий глас у себе си. След това нека си спомним местата, времето и обстоятелствата на нашите греховни дела и от всичко това да съберем основания, които биха заставили сърцето и съвестта да се проникнат от чувството на виновност и да кажат: „Виновен съм!“. Така нека преминем от един грях на друг и от едно нечисто разположение на друго и към всяко, като подпис, да слагаме: „Виновен съм!“.

Извършвайки добросъвестно това действие на самоизобличение, ние вътрешно ще установим за себе си всички наши грехове, ще съзнаем, че сме виновни в едно, в друго, в трето, че във всичко сме виновни, ще се облечем, така да се каже, в греховете си и ще почувстваме, че те лежат върху нас с цялата си тежест, ще съзнаем, че нямаме отговор за тях и ще извикаме: „О, грешен съм!“. След всичко това трябва да възбуждаме в сърцето съжалителните чувства, които съставят съдържанието на истинското разкаяние, а именно: виновност, че сме оскърбили Бога, срам, че сме докарали себе си до такова греховно състояние, съжаление, че сме могли да се въздържаме, а не сме се въздържали, досада от нашата

грешна волност, която е пренебрегвала всички внушения на разума и съвестта. Тези чувства сами по себе си ще бъдат готови да се породят в сърцето, след съзнаване на греховете и нашата виновност. Но и ние сами трябва да им помогнем да се развиват и да ги подбуждаме все по-силно и по-силно. Нека душата да гори в тях като в огън: колкото повече гори и колкото по-силно е изгарянето, толкова по-спасително е то. Пределът, до който трябва да дойде това страдание заради греховете, е погнуса и отвращение от тях. В това отвращение е опората на решимостта да не грешим и надеждата за самоизправлението ни. Който е почувствал отвращение от греха, той се е поставил вън от него, или го е изхвърлил от себе си и сега има пълната свобода да действа, без да чувства влечение към него. Ето минутата, когато смело можем да дадем обещание да не грешим, което обещание ще се произнесе в сърцето ни пред лицето на Господа. Нека паднем тогава пред Него и да кажем: няма вече да греша! Никога вече няма да греша! Това сърдечно обещание трябва да увенчае чувствата на разкаяние и да засвидетелства тяхната искреност. То не е в думите, а в чувството, и съставлява вътрешният съюз между сърцето и Бога, възстановява религията на сърцето.

Само дотук имах намерение да доведа вашето внимание. Започнете с установяване на собствената греховност, преминете през изобличаване на себе си и през болезнените чувства на разкаянието - завършете с решимостта да не грешите, потвърждавайки я с обещание пред лицето на Господа - занапред да се поправите! Който премине целия ред на тези действия, той не ще изпита никакво затруднение да открие при изповедта своята греховност, той ще направи пълна и искрена изповед, без снизхождение към себе си, за която ще получи вседействено разрешение от Господа, чрез устата на своя духовен наставник, което ще изпълни с дълбок

мир и радост цялото му същество. Благодатта на Свети Дух, която не може до обитава в грехолюбиво сърце, отново ще се всели у него и той ще бъде обновен, както е излязъл от кръщелния купел.

Нека нашият Господ и Спасител да удостои всички ни с тази велика и неизказана милост. Амин.

4 март 1864 година

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 98 Коментари: 0 Гласове: 1
16.03 07:24 - KEБAПЧETA
 Често се случва в началото на някой пост да ме обхванат мрачни мисли. Уж човек трябва да е спокоен, да се е умиротворил, но има неща, с които така и не можах да свикна. Едно от тях е „голямата духовност”, която избликва в такива периоди от годината. И все се сещам за онази приказка, която българският народ е измислил: „Накарай мързеливия на работа, че на ум да те научи.” Можем да я перифразираме така: „Накарай днешните православни на пост, че на духовност да те научат”…

 

 

Трудно ми е да събера целия букет от „мъдрост”, на който се натъквам. Например сигурно сте чували, че „постът е натрапен на миряните от монасите”, а също и че „не е задължителен”, че „яденето всъщност изобщо не е важно, важен е духовният пост, а не телесният”, че „главното е да обичаш, а не дали ядеш пържоли” и т.н. Ако поставим някои от тия твърдения на местата им, те ще се окажат верни. Въпросът е в това, каква е мотивацията да си ги говорим…

 

Имам едно просто предложение за поста – просто спрете кебапчетата. Спрете да ядете храни от животински произход. Това е началото на истинския пост. То е поставено от отците неслучайно. Те са познавали човека много по-добре от нас. Причината да не се яде месо и да не се ходи на шумни забави в определени периоди от годината е много проста – това помага на човека да погледне в себе си. Помага му, ако иска да се покае, да се промени. Всеки, който е опитал този труден процес на покаяние, е видял колко сериозно нещо е духовният живот. Тогава отпадат приказките за „голямата любов” и за това, че е „важно да обичаш всички хора, а не какво ядеш”. Всеки, който наистина е погледнал вътре в себе си, е видял опустошенията, които грехът нанася в и около него. Разбрал е колко далеч се намира от Бога. Колко далеч е от всяка добродетел. И е осъзнал, че телесният пост е лесен, но истински труден е духовният. Ако човек не може да се справи с едно кебапче, как може да твърди, че е достигнал най-високото ниво на духовно съвършенство – любовта?

 

Великият познавач на човешката душа св. Теофан Затворник казва, че външни прояви на благочестие без вътрешен живот са възможни, но вътрешен живот без външни прояви е невъзможен. Или иначе казано – възможно е да не ядеш месо, но духовният ти живот да куца, но духовен живот без плътски лишения е невъзможен.

 

Съвременните хора искат да измислят някакво християнство без подвиг, без покаяние, без сражение, без лишения. Християнство, което не е аскетично, а угаждащо на себе си, „преяло християнство”. Християнство, в което възкръсваш, без да си се разпънал. Православието ти е послужило за това, да подкрепиш с Евангелието тщеславното убеждение, че си супер готин и духовно извисен.

 

Просто да спрем да ядем. Толкова ли е трудно? Да, знам, трудно е. Светът никога не е ял така, както сега. Направо се пръсва от лакомства. И това говори за духовното му ниво. Само преди 100 години, че и по-малко, хората са имали месо на трапезата си само на празници. Но на тия хора не е било трудно да им обясниш нещо за духовния живот. Сега е друго. Понякога се чудя дали месото не подхранва по някакъв чуден начин гордостта…

 

Има една прочута мисъл на св. Василий Велики, че човек трябва да се въздържа не само от телесна храна, но и да не „яде” братята си. На мен много пъти ми се е случвало да се въздържам от блажни ястия, но дори и в тези моменти съм продължавал да „ям хора”. Казвам си: „Ще спра, ще се откажа от този вреден навик”, но после продължавам. Едно време бях така с цигарите. Решавах: „Ще престана”, но после пак пушех. Накрая се изправих пред иконата на Господа и Му казах: „Христе, ти виждаш, че ще умра от тия цигари, но не мога да ги спра, ако не ми помогнеш, защото ми се услаждат.” Няколко дни по-късно се разболях толкова тежко, че нямаше как да пуша цяла седмица. И някак си успях с Божия помощ да ги откажа. Така трябва да стане и с „яденето” на хора. Те също са сладки. Направо не се усещаш как си ги излапал. Обичаш ги, но ги „ядеш”. Нараняваш ги, а после казваш: „Е, те са си такива. Те са виновни. Аз трябваше да кажа истината.” Много жестока е тая наша “истина” и често няма нищо общо с Христовата правда.

 

Забелязали ли сте, че в днешно време никой за нищо не е виновен и почти всички разбират от всичко. Освен футболът и политиката, Православието също е популярна тема. Всеки, който се е кръстил, вече се изказва каква трябва да е Църквата. А като гледам и некръстените имат мнение по тоя въпрос. Много ми е мъчно, че не виждам у хората елементарен свян. Учудвам се на лекотата, с която днес мнозина се произнасят по сложни духовни въпроси. Все едно възрастните в семейството са се събрали да решат някой финансов проблем и отнякъде влиза 5-годишното им разлигавено дете и почва да им обяснява какво трябва да правят. Тези хора, у които наистина виждам духовен живот, все си мълчат. И не се обаждат по духовни теми, ако не ги насилиш.

 

И тъй, ето какво трябва да се направи. Църквата е постановила пост. Той, разбира се, не е задължителен. Но по принцип в Църквата нищо не е задължително и всичко е по желание. Самото спасение може да се извърши само по желание, а не по задължение. Част от това желание е да се сражаваш с щенията на плътта, да се подвизаваш. Макар че, какъв подвиг е това две седмици да не ядеш блажно? Ако някой привлекателен представител на другия пол ти каже, че си дебел/а – ще се подложиш на какви ли не лишения заради суетата си. Ако ти обещаят повишение в работата – ще оставаш извънредно за дълго време. А това са просто човешки глупости. Всемогъщият Бог ни обещава Царството Небесно. Не бива ли да се потрудим малко и за Него? Има цял сонм от свети хора, просияли на Небето, наречени постници. Как пък един от тях не каза, че „не е важно неяденето на месо, а духовният живот само”, а всички спазваха и едното, и другото?

 

Разбира се, най-напред трябва да се вземе благословение от изповедника, който най-добре знае какви са силите на човека, какви са немощите му и колко би било полезно за него да пости. В такова намаляване на поста от изповедника няма нищо лошо, защото то е изградено на смирен помисъл, на общение, на лично познаване. Идва при мен веднъж една баба в средата на Великия пост и плаче, че вече е много остаряла и няма сили да спазва целия пост. Стана ми много мило. Заприлича ми на стар, изпитан воин, на когото подобава заслужена почивка, но той все още иска да се сражава. Има и болни хора, които искат да постят, но аз не им давам. Но това е едно, а съвсем друго е да измисляш философски обяснения за любов към ближния в името на кебапчето.

 

От друга страна постът не е самоцел. Не е работата в това, да не ядеш две седмици и после да кажеш: „Ето какъв герой съм, издържах”. Някои идват на служба, нареждат се пред светата Чаша и казват: „Аз трябва да се причастя, защото постих еди колко си дни”. Тоест, след такива „геройски” усилия как може Христос да им откаже Тялото и Кръвта Си? Неяденето не е цел. То е първата стъпка в поста, чиято основа е в покаянието. Неяденето без покаяние се нарича диета. Наистина е по-добре да постиш два дни със смирение и любов, отколкото в края на втората седмица да се правиш на интересен. Но, ако ще са два дни, нека поне броят им и нашата немощ ни служат за смирение.

 

А след като човек спре да подхранва плътта си, трябва да започне да се моли повече. Ето, сега, освен обичайните молитви, може да се чете Канон на Пресвета Богородица. Интернет е пълен с Акатисти към Нейни чудотворни икони. И вярвам, че който подхожда към Нея честно, ще получи и озарение от Божията Майка. Ще може да сравни собствения си живот с Нейния и ще види в каква ужасяваща греховност живеем всички ние. Ще се запита: „Моето смирение като Нейното ли е? Обичам ли аз Бога така, както Тя Го обича?” Вижте как Го е следвала безмълвно дори до Кръста. „Обичам ли аз хората така, както Тя ги обича?” Тя се моли за всички хора, въпреки че ние с греховете си разпънахме Нейното Чедо. Така ли правим и ние? Отговорите на тези въпроси ясно ни показват проблемите в духовния ни живот. При гледката от собствената пребита от греха душа на всеки би трябвало да му се отяжда. Такъв човек наистина получава полза от поста, изповядва се и разбира думите на св. Симеон Богослов, че Бог с милостта на състраданието си и чисти, и осветлява, и прави причастници на светлината горещо каещите се като щедро ги приобщава към Себе Си. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говори като на Свои близки приятели.

 

Лек и спасителен пост!

 

Автор : Свещ. Владимир Дойчев

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 193 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.03 11:13
 В СРЯДА НА ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Главното дело за нас е очистването на съвестта

Благодарим на Господа, Който ни сподоби и този път да доживеем до светия пост и отново да стъпим на попрището на спасителното говеене! Но, братя, нека да се погрижим и да се възползваме от тази милост както трябва, за да ни послужи тя за спасение, а не за осъждане.

Целта на говеенето[i] ни е да се приготвим да приемем не за осъждане Светите Христови Тайни, да приемем Самия Господ, Който казва: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан. 6:56). Тъй като Господ е пречист, а ние сме нечисти, то очистването на съвестта и получаването на всеопрощаване (на греховете) в тайнството на Покаянието предшества у нас приобщаването на Светите Христови Тайни. Който е чист, с него несъмнено ще се съедини нашият Спасител Христос. Той е благоразположен към такова съединяване, Сам търси общение с нас; и ако не се съединява, причина за това е нашата нечистота. Излиза, че главното дело за нас е очистването на съвестта и получаването на всеопрощаване в тайнството на Покаянието. Ето към това трябва да насочим сега цялата си грижа и всичките си усилия.

Ще очисти съвестта си и ще получи всеопрощение онзи, който се покае както трябва. Въпросът е: кой се кае както трябва? Онзи, който види греховете си и ги признае искрено; след като ги признае, се съкруши за тях до плач, вземе твърдо решение повече да не оскърбява така Бога с греховете си - и накрая, в това разположение на душата, смирено изповяда всичките си грехове пред духовника, за да получи прошка за тях и да застане пред Господнята Чаша оправдан и чист пред Божиите очи.

Всичко това вие знаете и сте го правили неведнъж, затова ви говоря за него само, за да ви напомня, че въпреки честото изминаване на този път, той си остава все същият, друг няма, и ако някой реши да измисля нов, би се заел с безполезен труд.

И така, отново се постарайте да познаете греховете си и да ги осъзнаете като грехове. Да познаем греховете си означава да кажем, че сме извършили такъв и такъв грях; а да ги осъзнаем като грехове означава да осъдим себе си за тях, да кажем: „Виновен съм“, без да допускаме никакви оправдания и извинения. „Сгреших, виновен съм“ - тези думи трябва да изречем преди всичко, и да ги изречем искрено.

Разгледайте внимателно в какво и как сте сгрешили. Не мисля, че това е трудно. Знаете заповедите и имате съвест: заповедта ще ни покаже какво трябва да правим, а съвестта ще свидетелства направили ли сме го, или не. Страстта, която трябва да преодолеем, и греховете, с които най-много оскърбяваме Господа, не могат да се скрият от вниманието ни: те стоят на първи план и забележимо се натрупват в съзнанието. Това - според думите на Господа - не е сламка, а греда в окото (Срв.: Мат. 7:3). Ето, върху тях наблегнете  цялата строгост на самоизпитването: защото има лукавство в грешното ни сърце, което е готово да съди себе си строго за всичко, освен за главната си немощ - нравствената, докато всичко друго, освен главните грехове, е дреболия в нравствено отношение. И излиза, че при нестрого внимание към делата си, ние сме способни само комара да прецеждаме, а камилата да поглъщаме на нашия вътрешен съд. Тази неправота да изправи всеки у себе си преди всичко, тоест да познае своята главна страст и главните си грехове и да осъди себе си за тях, без да допуска никакви извинения. А вече след това да се обърне към опознаването и на другите, произлизащи от тях, грехове, които в сравнение с първите могат да се нарекат малки, не много чести, извършени по невнимание, случайни. За това прочети десетте заповеди и заповедите за Блаженствата и виж коя заповед си нарушил и кои добродетели не достигат в сърцето. Както в чисто огледало, когато гледаме в него внимателно и с незамъглени очи, се виждат и ситните капчици върху лицето, така ще се открият и всичките ни прегрешения и грехове в думите, делата и помислите, когато накараме съвестта си да се вгледа в огледалото на Божиите заповеди, в Божието слово в тях. Остава само да се приложи към това и самоосъждане, съзнание за собствената виновност, а това ще дойде, когато отхвърлим всяко самооправдаване с каквото и да било; да не извиняваме себе си нито с темперамента си, нито с житейските обстоятелства, нито с вида служение и характера на отношенията, нито с увлеченията, нито с незнанието си - с една дума, с нищо; а да направим така, че веднага, щом забележим греха, искрено да кажем: „Виновен съм! Виновен съм, нямам оправдание!“

След като осъзнаем греховете си, трябва да ги оплачем, да се съкрушим за това, че сме ги извършили. Който искрено е казал: „ Виновен съм“, той не е далече от това да каже: „Защо направих всичко това?“, да съжали, да се засрами, да почувства болка пред Господа, да го обхване страх от Неговия Съд и от бедите, очакващи онзи, който остане неоправдан за греховете си! Не е далече от това, но това изисква усилие над себе си, и самопринуждаване, защото съществува окаменяване на сърцето, при което, дори да съзнават греха си и да нямат оправдание за него, казват: „И какво от това?“. Затова и трябва с помоща на разсъждението да вземем чука на съкрушителните Божии истини и да удряме с тях по окаменялото сърце, докато се смекчи, съкруши и въздъхне. Припомни си неизказаните Божии милости, явени ти в творението, Промисъла и особено в Изкуплението, и това - колко неблагодарен си ти; припомни си съвършенствата на своето естество, унизени от теб; спомни си горчивата участ, която заслужаваш и която може би не е далече от теб; спомни си предишния покой и сегашната потиснатост на духа; спомни си колко пъти си казвал: „Няма повече да правя така! Няма повече!“ - и все пак си грешил, дори още повече и по-упорито, отколкото преди; спомни си, че никой не те е принуждавал, че сам поради злия си нрав си грешил и оскърбявал в лицето Бога, Който всичко вижда; и си отблъсквал десницата Му, с която Той те е възпирал. Спомни си за смъртта, Съда, ада; спомни си и за всичко друго, с което се надяваш да съкрушиш упоритото си сърце. По всякакъв начин го обезпокоявай, събуждай и привеждай в движение. Към тези размисли прибави и молитва към Господа - да ти даде, като Владика на всичко, да владееш сърцето си, да влезе като огън в сърцето ти, да смекчи упоритостта му и да те избави от окаменялото нечувствие. Положи всички усилия, за да достигнеш до сърдечните въздишки, защото това е коренът на покаянието. Това е предшествано от познаването на греховете си, а е последвано от решимостта да не се греши повече. Но и предхождащото е безполезно, и последващото не очаквай, ако го няма това свързващо звено - сърдечната скръб за греховете. Само скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние (твърда решимост да не се греши) за спасение (Срв.: 2 Кор. 7:10). Какво покаяние е това, в което няма тази скръб, тъга и съкрушение?!

След болката на сърцето за собствените грехове ще дойде и намерението да не ги вършим повече, да не оскърбяваме вече Господа и да не погубваме себе си. А след това ще последва изповядване на греховете, най-искрено, и опрощаването им най-действено. И ще се извърши покаянието, наистина спасително.

Дарувай, Господи, на всички нас да се сподобим през дните на поста с този Божий дар! Защото каква полза има, ако без чувства, скучаейки или с разсеяност стоим на богослужения, като с досада мислим, че продължават твърде дълго; времето, свободно от богослужение, ще прекарваме в полусън и бездействие; след това хладно ще кажем на изповедта: „Грешен съм“ - за греховете, за които ще ни попитат, без дори да помислим, че главната ни цел трябва да бъде пълно изправяне на живота. Каква полза? Това ще означава, че сме изпълнили обичая на говеенето, а не че сме се подготвяли за спасението си. Внимавайте как опасно ходите, още повече през тези дни, когато врагът, без да ни изкушава с грехове, се изхитрява да направи безполезни даруваните ни от Божията благодат средства за очистване от греховете и така да продължи своето господство над нас. Амин.

8 март 1861 година

 

Св. Теофан Затворник

 

 


[i] " Говеене - благочестиво приготвяне за приемане на Свето Причастие с цел очистване на душата, включващо усилен пост, молитви, въздържание и покаяние, ежедневно посещаване на църковните богослужения и изповед. Говеенето е духовна жертва пред Бога.

 

Категория: Други
Прочетен: 70 Коментари: 0 Гласове: 1
 

http://blagovestnik.bg/16-03-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 42 Коментари: 0 Гласове: 0


 http://blagovestnik.bg/15-03-2021/  

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 50 Коментари: 0 Гласове: 1
 

http://blagovestnik.bg/14-03-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 117 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 911934
Постинги: 2476
Коментари: 0
Гласове: 772
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930