РАЗСЪЖДЕНИЕ

Големият син на Православната  Църква, крал Милутин, спасил Балканите от унията. В момента, когато византийски цар загърбил съвестта си[1], този доблестен и богоносен славянски крал, застнал твърдо и с Божията помощ спасил Православието, не само в своята земя, а и по всички Балкански земи. Който отблизо изследва живота на свети крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела. Когато Милутин се възкачил на престола, веднага обещал на Бога да построи толкова църкви, колкото години царува. 42 години царувал, 42 църкви построил. При някои църкви, като в Солун и Цариград, построил и болници за бедните хора, където бедняците да получават всичко безплатно. Освен това, той  особено обичал да раздава от своето огромно богатство на сираците. Често пъти, този силен и богат крал, нощно време се преобличал като бедняк, и с двама - трима свои слуги ходил сред народа, разпитвал за неволите на хората, и щедро помагал на бедните човеци. Сред голямото си богатство, той живеел съвсем скромно и патриархално, макар и да не показвал това пред чужденците. На скромен живот бил научен още в дома на баща си - крал Урош. Разказва се, че цар Михаил Палеолог пратил дъщеря си Ана заедно с една делегация в двореца на крал Урош, предлагайки своята дъщеря [за съпруга] на Милутин, та така да спечели сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош виждайки безумния разкош на византийската принцеса и нейните патриций казал: „Какво е това и защо е? Ние не сме свикнали на такъв живот“. И с ръка посочил една сръбска принцеса с хурка в ръце. „ Ето – казал – в какво облекло взимаме своите снахи!“.

БЕСЕДА за копнежа по Бога – единственият копнеж на праведника

 Кого имам на небето? а с Тебе ли съм, на земята нищо не искам (Пс. 72, 25)
 

И на небето и на земята върховното благо за пробудения човек е едно. Това благо е Бог. Безброй блага има на небето, но най–голямото благо е Небесният Цар. Безброй блага има на земята, но Творецът на тези блага е несравнимо над тях. Затова душата на пробуденият човек пита [и констатира]: Кого имам на небето? а с Тебе ли съм, на земята нищо не искам[2]. Потребна ли му е река на онзи, който е доведен да пие от извора? И озърта ли се за овчарска вечеря, оня, който е седнал на царската трапеза? Бог сам по себе е достатъчен да утоли целия глад и жажда на човека. Божии са небесата, Божия е и земята. Господарят на всички богатства е най-голямото благо; Творецът на всички наслади е най-голямата наслада; Носителят на най-голямата мъдрост е най-голямата мъдрост; Изворът на всички сили и милости е най – голямата сила и милост; Създателят на всички небесни и земни красоти е най – голямата красота. Никакво богатство, не може на ум човеко да дойде, или да му се присъни, ]богатство] каквото има в Бога, и то в на-голяма мяра. Затова, братя мои, да искаме Бога - за да придобием всичко; да търсим Бога - за да намерим всичко; да богатеем в Бога – та да сме богати във всичко.

Господи Боже наш, приближи се към нас, когато душата ни те иска. На Тебе слава и хвала во веки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

[1] В ориг. – съвестта отслабнала

[2] В сръбския и българския библейски  превод на това изречение има леко разночтение.