В началото, когато монахът току-що е приел пострижение, на бесовете не им се позволява да изкушават силно човека, за да не би това да го порази и уплаши и той веднага да се върне в света. А след като монахът прекара известно време в труда си, тогава вече до него биват допускани борба с плътски пожелания и с всякакъв вид сладострастие, както и с гняв, ненавист и други страсти. И тогава човек трябва само да се смирява и да плаче, а да обвинява и осъжда само себе си.

Чрез изкушенията той се учи на търпение, опитност и разсъждение и накрая със сълзи се обръща към Бога.

От това някои се смутиха, не понесоха тежестта на скръбта, подхлъзнаха се в бездната на отчаянието и със сърцето си отново се обърнаха към света, а някои направиха това и с тяло. Но ние, братя, нека никога не се отчайваме и не бъдем малодушни. Напротив, твърдо и мъжествено да търпим изкушенията, като благодарим на Бога за всичко, което ни се случва. Защото благодарността към Бога винаги разрушава всички козни на врага.