Съкрушаването за греховете не е просто чувство: предел на сърдечното съкрушаване за греховете е твърдото намерение да не оскърбяваме повече Бога с греховете си

Миналия път ви говорих за това, че същността на говеенето е съкрушаването за греховете, с твърдото намерение да не оскърбяваме повече с тях Бога, и че когато достигнем до това, изповедта ни ще стане действена и Светото Причастие ще бъде спасително за нас. Сега ще ви говоря по-определено за тези две разположения, за да видим наистина ли те при нас са такива, каквито трябва да бъдат, и по този начин да се уверим със сигурност, че нашето говеене, Изповед и Светото Причастие ще принесат най-накрая своя спасителен плод.

Съкрушаването за греховете не е просто чувство, а се получава от наслагването на няколко чувства. В основата лежи неприятното усещане от съзнанието за това, че като сме се предали на греха, сме изпаднали в твърде лошо състояние. Това усещане се видоизменя по-късно, в зависимост от това, към коя страна на греха обръща вниманието си каещият се грешник. Когато той, като изхожда от своето усещане, се обърне към себе си, то се измъчва заради себе си и заради злото си самоволие: защо се е поддал на увлечението си и защо е отстъпил пред внушението на съблазънта, когато е могъл да устои и да предотврати бедата? Когато се обърне към самия грях, вече не вижда в него онази прелест, с която той е прикрит, когато пада в него, а го вижда безобразен и противен и започва да се гнуси и да се отвращава от него. Когато се обръща към другите хора - членове на тялото на Църквата, той се срамува, че без да бъде отделен и пренебрегнат в сравнение с тях, така е посрамил себе си с недостойни дела. Когато се обръща към Бога, то или порицава себе си, съжалява и скърби, че Го е оскърбил с греховете си; или се изпълва със страх за своята временна и вечна участ при мисълта за правосъдието, понякога така видимо наказващо грешниците. Грешникът, който искрено е осъзнал греховете си и е осъдил себе си за тях, като влезе в себе си, преминава от едно към друго от тези чувства и в сърцето му настава плач и оплакване за греховете си, подобно на плача на Иеремия върху развалините на Йерусалим или на иудеите при реките вавилонски.

Недоволството от себе си, отвращението от греха, срамът, страхът, скръбта по Бога и окайването на себе си пред Него, в делата на покаянието и умиването на себе си със сълзите на съкрушението приличат на различните начини, които се използват в бита ни, когато се изпира нечистата дреха. У онзи, който добросъвестно върши това, те скоро достигат мярата си и проявяват въздействието си в сърцето му. Но трябва да се знае, че не всички тези чувства имат еднаква стойност: съкрушението за греховете си поради страха от вечните мъки, срама пред другите и отвратителността на греха, заедно с недоволството от собственото своеволие, е болка с по-ниско достойнство - несъвършено; а съкрушението за греховете поради това, че с тях е оскърбен всеблагият наш Господ, е болка с виеше достойнство -съвършено. Светият апостол го нарича скръб по Бога и то, според него, поражда у нас неизменно покаяние за спасение (Срв.: 2 Кор. 7:10) или решителното намерение повече да не грешим. До тази скръб трябва да насочваме своето покайно недоволство от себе си или с него да завършваме покайните си чувства. Не може да се каже, че тези чувства нищо не значат: и те вършат своето дело в покаянието; само че не трябва да оставаме при тях. Можем да ги използваме като предварителна подготовка, като средство да смекчим донякъде окаменялото си сърце, а след това от тях и чрез тях привикналото вече към покайното недоволство от греховете си сърце да възвеждаме към скръбта по Бога. Това е завършекът. Само скръбта по Бога прави нашето съкрушение за греховете ни приятно на Бога и привлича Неговата благодат за помилване. Само тя полага твърдата основа на решимостта да не грешим. Несъщественото се отдалечава и сърцето се оживява от любовта към Бога, която му дава дръзновението да се утвърди в намерението и да даде обет - повече да не оскърбява милосърдния Бог с греховете си, тъй като тя е сила, непреодолима от никакви греховни влечения. Ето това се постарайте да постигнете всички вие, които с плач се съкрушавате за греховете си! Не мислете, че този труд е непосилен за вас. Само направете такъв поврат в съкровеното си дело: съсредоточете се в посилното съзнание за великите Божии благодеяния към нас и поставете срещу него мисълта за това, каква неблагодарност проявяваме, когато грешим. Колкото естествено е за нас чувството на благодарност, толкова естествена е и скръбта, ако не угодим с нещо на благодетелите си. Ето затова у вас се появява скръбта по Бога, скръбта, че сте оскърбили Бога, от Когото непрестанно получаваме само милости и благодеяния и Който е готов не само да ги продължи, но и да ги увеличи и да ги утвърди за нас във вечността.

Побързайте да направите така. Защото онези чувства - срам, страх, недоволство, ако ги оставите сами, развиват една безрадостна болезненост, която може съвсем да ни замае и да ни тласне към границите на отчаянието. А скръбта по Бога, при цялата си болезненост, носи утешение и изпълва сърцето с блага надежда за помилване. Защото тя се събужда от съзнанието за Божията любов към нас и се приема от нашата любов към Бога, която при цялата ни виновност ни научава да виждаме в Бога чедолюбив Отец, Който жали Своите неизправни деца и винаги е готов да ни помилва, когато те с разкаяние се завръщат при Него. Скръбта по Бога, укрепвана от вярата и оживявана от любовта, ни дава да почувстваме и безпределността на Божието милосърдие към нас, заради което дори ако греховете ни са повече от космите на главата ни или даже по-многобройни от морския пясък (Срв. Пс. 138:18) - Бог е готов да прости на всеки, който искрено се разкайва за тях. На Каин и на Иуда не достигало това чувство и те погинали в отчаяние. Милостивият Господ да ни запази всички нас от това; да ни запази както от окаменялото безчувствие, така и от такова гибелно отчаяние! Да ни дарува и дълбоко съкрушение, и сърдечно съкрушение пред Него за греховете ни, с които Го оскърбяваме, и заедно с това - утешително упование за помилване!

Ако някой попита: „Как да разберем, че достатъчно сме скърбили за греховете си и че сърдечното съкрушение за тях е проявило в нас действието си?“, на такъв ще отговорим: „Пределът на сърдечното съкрушение е твърдото намерение да не оскърбяваме повече Бога с греховете си. Такова намерение е откровен плач на съкрушение и означава, че съкрушението ни е било искрено, пълно и угодно на Бога. От своя страна, и това намерение въздейства обратно върху съкрушението: утолява неговата изгаряща сила, смекчава го, оживява и укрепява благата надежда за помилване. Всичко в покаянието е свързано едно с друго като непрекъсната верига; затова не се задоволявай с чувството на скръб, а когато скърбиш, принуждавай себе си към оставяне на греховете, като се стараеш повече да не падаш в тях и да не поставяш себе си в такова скръбно и мъчително състояние. Кой болен, след като узнае причината за болестта си, няма да положи решителни усилия занапред по всякакъв начин да не допуска тези причини? Кой, като се препъне в камък и се нарани, няма да си даде обещание повече да не минава по този път? Така и онзи, който почувства болка от греховете си и съзнае как дълбоко са го наранили те, няма да умува дълго, а веднага ще се откаже от своето грехолюбие. И още щом започне да се измъчва заради греховете си, ще започне да си припомня всички греховни случаи и като вижда в какво, къде е била грешката, ще се постарае с всички сили да ги избягва като определя и начина за това. Например: бях в тази къща и паднах ето в какъв грях: няма повече да ходя там. Сприятелих се с тези и тези хора и ето те на какво ме научиха: ще скъсам занапред всякаква връзка с тях. Отидох на такава и такава забава и ето какво се случи: сега вече в никакъв случай няма да си позволя това. Така, като огледа целия си греховен живот, онзи, който искрено се кае и скърби за греховете си, поставя началото на благи намерения: как, къде и какво да поправи в живота си занапред, за да не пада в грехове; и веднага привежда начинанията и вътрешния си ред (навиците си) в съответствие с тези свои намерения, като си казва: „Ако трябва, ще умра, но за нищо на света няма да се върна на стария път, който ме доведе до такова пагубно състояние“. Както онзи, който чувства в задушната стая, че не може да диша и неудържимо тича навън, за да подиша свеж, чист въздух, или както онзи, на когото му е мъчително в тясната дреха, бърза да я съблече при първа възможност; така и грешникът, който се съкрушава за греховете си, отхвърля от себе си тяхното бреме и стремително бяга от нечистия и тлетворен дом на греха в чистата и пространна област на богоугодния живот.

У когото след всичко се образуват в сърцето такива разположения и пориви, той наистина говее. Такъв няма да се препъне после на Изповедта и няма да започне да скрива греховете си, а с желание ще ги изхвърли вън от себе си като отрова. Който така се изповядва, той ще пристъпи чист към Чашата Господня и достойно ще се удостои да се причасти със Светите Христови Тайни. А който се удостои с това, той ще приеме в себе си Господа и с Него всички сили, които да го утвърдят в живота и благочестието, и ще започне да живее занапред благочестно, целомъдрено и праведно.

Нашият Господ и Спасител да разположи всички вас така, че да се окажете достойни да приемете това неизказа   но съкровище! Амин.

11 февруари 1866 година

Св. Теофан Затворник