Приемането на Светото Причастие не е край, а начало на трудовете и подвизите

Пак сълзи и всеопрощаване! Пак завръщане в Отеческите обятия! Пак Вечеря и брачен пир! Слава на Твоето дълготърпение, Господи! Слава на Твоето снизхождение, Владико! Слава на Твоята щедрост и милосърдие, Светий! Ето, братя, с нас наистина на дело се извърши онова, което в притчата Господ беше обещал. Човеколюбивият Небесен Отец, като излезе от Своя вътрешен и съкровен чертог, отдалече ни видя нас, които в съкрушение се завръщахме при Него, и побърза да се притече, милосърдно падна на раменете ни, като ни целуваше, и в знак на пълно примирение ни облече в първата одежда на оправданието, даде ни пръстен като знак на сродяването ни с Него, нахрани ни с нетленна храна, на всички Ангели и светни заповяда да се радват за нас.

Ето с какво се удостоихме. А много ли се потрудихме? А и тези трудове наши ли бяха? Господ ни призова към говеене: това е дело на Неговата благост. Ние се вслушахме в това призоваване, и то не без Неговото съдействие. След това се потрудихме в говеенето - и пак с помощта на Неговата благодат. Наше ли беше това, че добросъвестно огледахме живота си, изпитахме го в светлината на Божиите заповеди, осъдихме и оплакахме всичко, което не беше в съгласие с тях, и като отхвърлихме бремето на греховете си, се укрепихме пред нозете на Христа Спасителя, Който невидимо приемаше Изповедта ни в твърдото си намерение повече да не оскверняваме себе си с грехове и да не разгневяваме Господа с тях? Само в това последно решение, нашата воля и сила действаха съвместно с Божията воля и сила. И ето за това малко усилие - всички тези милости. Защото именно с това наше решение се отвори входът към сърцето Му, Който ни насочваше към него. И ето, Той влезе и вечеря с нас, дойде и направи обител в нас, по истинните Си думи: Който яде моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан. 6:56).

Толкова малко труд и колко велик дар! Но това още повече ни задължава да се погрижим за това, да бъдем достойни за този дар. Блудният син, заради сърдечното си разкаяние приет отново милостиво от си баща си, не се хвърлил повече нехайно да разпилява богатството, във владението на което бил въведен отново. Паметта за предишното неразумие го научила на предпазливост и внимание. Нека да му подражаваме и да възревнуваме да удържим себе си в дома на Отца ни, в Неговата воля, в трудовете на послушанието и благоугаждането на Него. Да внимаваме над себе си и свято да пазим думите, които така често сме повтаряли пред Него: „Съгреших, няма повече да греша! Съгреших, няма повече!“. Да не си позволяваме нехайство и да не пристъпваме към онова, което вече е осъдено от съвестта и оплакано със съкрушено сърце.

Като мислите за живота си оттук нататък, не бъдете нехайни, а прибавете още трудове към трудовете и още подвизи към подвига. Не се уподобявайте на онези, които след като престанат да говеят, сякаш отхвърлят от себе си някакви робски вериги и се предават отново на предишното нехайство, свобода и невнимателен живот. В удостояването със Свето Причастие виждайте не края, а началото на трудовете и подвизите. Считайте, че вие сте също като повредената машина, която сега е окончателно поправена. Настъпило е време за работа, а не нейното привършване. Взели сте решение да бъдете изправни във всичко пред лицето на Господа - и се трудете над това, като си спомняте всичко, който каквото Му е обещал в часа на разкаянието си, и като принуждавате себе си неотложно да го изпълнявате. Който е обещал молитва - да се моли; който - пост, да пости; който - благотворене, да благотвори; и всеки, който каквото добро Му е предлагал в сърцето си, да го върши, без да жали себе си, за да можем винаги с дръзновение, без смущение да обръщаме очите на ума си към Господа, Който изпитва сърца и вътрешност (Срв.: Откр. 2:23).

Приели сме Господа, да се погрижим с всичките си сили да Го задържим в себе си. Да Го прегърнем с непрестанната памет за Него, с посвещаването на Неговата слава на всяко наше дело, всичките ни трудове, със сладостното пребиваване във всички свещени чувства, с които Му е било угодно да облече нашия живот. Като правим така, ние ще Му дадем възможност да ни приема в Себе Си частица по частица, една след друга - всичките ни сили, да ни направи едно със Себе Си. Както лекарството, когато се приеме от тялото, отначало съживява центъра на живота, а оттам вече и цялото тяло, като изцелява в него един след друг всичките му членове, така постепенно въздейства в нас и Господ, Когото сме приели сега, докато изпълни със Себе си всичко в нас, но при условие, че всяко напрежение на силите ни ще се извършва по Неговата воля, за благоугаждане на Него.

И ще се сбъдне над нас това, че Господ ще бъде винаги във всички нас, според обещанието, дадено от Него Самия: ще се поселя в тях и ще ходя между тях (2 Кор. 6:16). Той ще ходи между нас, носен от нас, като ни държи и движи. Както облачният стълб, който бил сред израилтяните, ги водел; или както във видението на пророк Иезекиил животните и колелата се движели по посока, определяна от седналия върху тях, така и в нас ще бъде все Господ, Който ще прави и да искаме, и да действаме според благата Му воля (Срв.: фил. 2:13).

Но това е блажената страна на обещанието, а дотогава - трудове и пот за слава на Господа, на Който и да обречем себе си отсега нататък, като молим Него, Който ни е дал да ядем Неговата плът, да проникне в членовете ни, във всичките ни стави, в утробата, в сърцето; да изгори в нас тръните на прегрешенията ни и всичко в нас да очисти, освети и облагодати, да бъдем жилище на Него Едничкия, а не свърталище на греха.

Да бъде това с всички нас по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух слава навеки! Амин.

16 февруари 1863 година

Св. Теофан Затворник