За трите вида кръстове; за външните кръстове

А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, казва свети апостол Павел (Гал. 6:14). Как свети апостол Павел е дошъл до такова разположение, че не искал да се хвали

с нищо друго, освен с Кръста Христов? Кръстът е скръб, ограничение, унижение, как ще се хвали с него? Но

ето, апостол Павел се хвали с него, заедно с него са се хвалили, разбира се, и всички Апостоли, а сред тях и всички други кръстоносци. Защо така? Богомъдрите мъже прозрели великото значение на кръста, оценили го високо и се хвалели, че са се удостоили да го носят. В него те са виждали широта вместо ограничение, сладост вместо скръб, величие вместо унижение, слава вместо безчестие - и се хвалели с него, както някои се хвалят с някакво великолепно украшение и отличие.

О, кога Господ би дарил и нас с такова разбиране и разположение, за да схванем и почувстваме силата на

кръста и да започнем да се хвалим с него! Ние не можем да не пожелаем това пред кръста, който се изнася

сега и ни се предлага за поклонение.

Ето едно кратко общо обяснение за значението на кръста: Господ извърши нашето спасение чрез Своята

кръстна смърт. На кръста Той разкъса списъка на нашите грехове. Чрез кръста Той ни примири с Бога и Отца.

Чрез кръста Той ни даде благодатните дарове и всички небесни благословения. Но Господният кръст е такъв сам по себе си. А всеки от нас става причастник на неговата спасителна сила не иначе, освен чрез свой собствен кръст. Собственият кръст на всеки, когато се съединява с Христовия кръст, силата и действието на Божия кръст се пренася върху нас, образува се като че ли връзка, чрез която от Христовия

кръст преминава върху нас всяко благо даване и всеки съвършен дар. От това се вижда, че собственият кръст на всеки в делото на спасението е толкова необходим, колкото е необходим Христовият кръст. И ние не ще намерим нито един спасен, който да не е бил кръстоносец. По тази причина всеки от нас от всички страни е заобиколен с кръстове, за да не се затрудняваме в желанието си за кръстоносене и да не сме далече от спасителната сила на Христовия кръст. Може да се каже така: “Огледай се наоколо и в себе си, виж своя кръст, понеси го, както следва, заедно с Христовия кръст и ще се спасиш”.

Всеки от нас носи своя кръст, но не всеки гледа на него чрез Христовия кръст, не всеки го употребява за

устройване на своето спасение, поради което не у всеки кръстът е спасителен кръст. Нека разгледаме всички

възможни кръстове и да разберем как трябва да носим всеки един от тях, за да бъде той сила за спасение.

Кръстовете са много, но се разделят на три вида: първият вид са външните кръстове, които се слагат от

скърбите и нещастията и изобщо от горчивата участ на земния живот. Вторият вид - вътрешни кръстове, които

се раждат от борбата със страстите и похотите, заради добродетелите. Третият вид - духовно благодатни

кръстове, възлагани от съвършената преданост на Божията воля.

Сега ще ви кажа няколко думи за външните кръстове. Това са най-многосложните и разнообразни кръстове. Те се намиратпо всички наши пътища и се срещат почти на всяка крачка. Тук се отнасят: скърби, злополуки, нещастия, болести, изгубване на близки, неуспехи в служението, всякакъв род лишения и загуби, семейни неприятности, лоши отношения с другите, оскърбления, обиди, клевети и др. Кой не носи някой

от тия кръстове? Иначе не може и да бъде. От тях не избавя нито знатност, нито богатство, нито слава и никакво земно величие. Те са се сродили с нашето земно пребиваване от оная минута, когато е бил заключен

земният рай, и не ще отстъпят от него до минутата, когато се отвори небесният рай.

Ако искаме, щото тези кръстове да ни бъдат за спасение, трябва да ги употребим съгласно Божието

намерение при тяхното предназначение по отношение на човека изобщо и по отношение на самите нас. Защо Господ така е наредил, че на земята няма човек без скърби и трудности? - За да не забравя човекът, че е странник, и тогава би живял на земята не като жител на родна страна, а като странник и гост в чужда земя и би очаквал завръщане в своето истинско отечество. Щом човекът съгрешил, веднага бил изгонен от

рая и вън от рая бил отрупан със скърби и лишения и много различни неудобства, за да помни, че той не               е на свое място, а е поставен под наказание, и да се погрижи да търси помилване и възвръщане на своето

достойнство.

Така, наблюдавайки в живота скърби, нещастия и сълзи, не бива да се удивяваме. Така трябва. На грешния

и непослушния не прилича пълно благоденствие и щастие. Нека се примирим с това и да носим благодушно своята участ. Но защо, ще каже някой, у мене са повече, а у други по-малко? Защо мене ме измъчват

злополуки, а друг е напълно щастлив? Аз се разкъсвам от скърби, а друг се весели? Ако това е обща участ, би трябвало и да се разделя без изключение. Но нали тя така се и раздава. Нека се огледаме и ще видим.

Днес е тежко на един, вчера е било тежко на друг, или утре ще му бъде тежко. Господ му позволява сега да

си отдъхне. Защо да гледаме часове и дни? Нека гледаме целия живот, от начало до края и ще видим, че на

всички понякога е трудно, и то доста трудно. Вижте кой ликува цял живот? Днес е тежко на някого, а нима вчера той не е бил щастлив? Нека понасяме своите скърби с търпение и надежда, че и над нас небето ще се проясни. В живота, както и в природата, има и светли, и мрачни дни. На небето винаги е имало мрачни облаци, но те са отминавали. Така е и в живота. Ще отмине и нашата лична скръб. Нека така да мислим за нея и ще стоплим сърцето си с надежда.

Някого е постигнала тежка скръб в живота. Но нима това е безпричинна случайност? Не бива да забравяме,

че Господ се грижи за нас и ние сме постоянно пред очите Му. Ако ни е постигнала скръб, то е с Негово

съгласие и воля. Той допуска и ни изпраща скърби в живота. А Той знае съвсем точно на кого какво, кога и

как да изпрати. И когато изпраща, то е за доброто на онзи, който подлежи на скръб. Като размислим така, ще

видим Божиите благи намерения за нас в постигналата ни скръб. Господ или иска да очисти някакъв грях, или да ни отклони от греховно дело, или с

по-малка скръб да ни предпази от

по-голяма, или да ни даде случай да

покажем търпение и вярност към Него, та после Той да ни покаже и славата на Своето милосърдие. Разбира се, нещо от това се отнася и за нас. Нека открием кое е то, да го сложим като пластир върху нашата рана и болката ще стихне. Впрочем, макар и да не разберем ясно какво иска Бог да ни дари чрез нашата скръб, нека сърцето ни се изпълни с вярата, че всичко е от Бога и е за наше добро. Тогава спокойно ще си кажем:

така е било угодно на Бога. Ще изтърпим. Когото Той наказва, той е Негов син.

Най-вече нека спрем вниманието си върху нашето нравствено състояние и съответната вечна участ. Ако сме

грешни, каквито, разбира се, сме, трябва да се радваме, че огънят на скръбта изгаря нашите грехове. Ние

винаги гледаме земно на скръбта. Нека се пренесем в другия живот. Да застанем пред съда. И оттам да

погледнем нашата скръб. Ако там трябва да бъдем осъдени, какви ли не скърби бихме пожелали да понесем

тук, само да не попаднем под това осъждане. Не е ли по-добре сега да понесем не толкова голяма скръб така,

че да се избавим чрез нея от вечния огън? Нека казваме сами на себе си: заради греховете получихме тези

удари и да благодарим на Господа, че Неговата благост ни води към покаяние. Затова, вместо да скърбим безплодно, нека съзнаем какво е за нас греха, да се покаем и да престанем да грешим.

Така, обща ли горчива участ носим, или изживяваме лични нещастия и скърби, нека ги изтърпяваме, приемайки ги благодарно от ръцете на Господа като лекарство против греховете, като ключ, който ни отваря вратата на Царството небесно. Не бива да негодуваме, не бива да завиждаме на другите, не бива да

се предаваме на безсмислено тъгуване. Защото в скръбта става така, че един започва да се сърди и негодува, друг съвсем се обърква и изпада в отчаяние, а трети се потапя в скръбта си и само скърби, без да наблюдава разумно наоколо и без да обръща сърцето си към Бога. Всички те не се ползват от изпратените им кръстове, както следва, и пропускат благоприятното време и деня на спасението. Господ им подава в ръце извършването на спасението, а те го отхвърлят. Когато ни постигнат нещастия и скърби, това значи, че ние

вече носим кръста. Трябва да направим така, че това носене да бъде за спасение, а не за погубване. Трябва да направим промяна в мислите на ума и разположенията на сърцето. Нека възбудим в себе си благодарност,

да се смирим под крепката ръка, да се покаем и да поправим своя живот. Ако сме изгубили вярата в Божия промисъл, нека я възвърнем вътре в душата си и ще целунем Божията десница. Ако се е скрила връзката между скръбта и греховете ни, да изострим окото на съвестта и ще я видим. Тогава ще оплачем греховетеси и ще намалим тежеста на скръбта със сълзите на покаянието. Ако сме забравили, че горчивината на тукашната скръб избавя от най-горчивата вечна участ, нека си спомним това и към благодушието да прибавим съгласието да поскърбим, та за малките тукашни скърби да срещнем тая вечна милост от Господа. Много ли

е и трудно ли е всичко това? А тези помисли и чувства са нишките, чрез които нашият кръст се свързва с

Христовия кръст и от него извират спасителни сили за нас. Без тях кръстът си остава на нас, тежи ни и няма

спасителна сила, защото е отделен от Христовия кръст. Тогава ние ставаме неспасявани кръстоносци и не можем да се хвалим с кръста на нашия Господ Иисус Христос.

След като чухте моето кратко слово за външните кръстове, моля ви, братя, да бъдете мъдри и да понасяте нещастията и скърбите с благодушие, благодарно и покайно търпение. Тогава ще почувстваме спасителното действие на скръбните кръстове и ще се радваме, когато ни се изпратят, виждайки чрез тях светлината на славата, и ще се научим да се хвалим с тях не само заради бъдещия, но и заради тукашния

техен плод. Амин.

Св. Теофан Затворник