Изтекли документи на данъчната служба в САЩ показват как милиардери като Джеф Безос, Илон Мъск и Уорън Бъфет плащат минимални данъци върху огромното си богатство - а понякога дори не плащат нищо


25-та най-богати американци, сред които Джеф Безос, Уорън Бъфет и Илон Мъск, са плащали „истинска данъчна ставка“ от 0,1% до 3,4% между 2014 и 2018 г., въпреки че колективната им нетна стойност е нараснала с повече от 400 млрд. долара за същия период, показва разследване на ProPublica. Журналистическата организация с нестопанска цел е получила достъп до архив с документи на данъчната служба на САЩ, от които става видно как данъчната система в страната спомага за разрастващото се неравенство в доходите и богатството.

През 2007 г. Джеф Безос, още тогава мултимилиардер, а сега най-богатият човек в света, не е платил нито цент федерален данък върху доходите. Същото се случва и през 2011 г.. През 2018 г. основателят на Tesla Елон Мъск, вторият най-богат човек в света, също не е платил федерални данъци върху доходите.

Майкъл Блумбърг също е съумял да не плаща данъци върху огромното си богатство през последните години. Милиардерът инвеститор Карл Айкан не е платил никакви данъци за поне две години. Джордж Сорос не е плащал федерален данък върху доходите три поредни години.

ProPublica се е сдобила огромно количество данни от Службата за вътрешни приходи за данъчните декларации на хиляди от най-богатите хора в САЩ, обхващащи период от над 15 години. Данните дават безпрецедентен поглед към финансовия живот на американските финансови титани, сред които Уорън Бъфет, Бил Гейтс, Рупърт Мърдок и Марк Зукърбърг. Те показват не само техните доходи и данъци, но и техните инвестиции, сделки с акции, печалби от хазартни игри и дори резултатите от одити.

Тази информация опровергава мита, че всеки плаща своя справедлив дял, а най-богатите плащат най-много. Данните на данъчната служба показват, че най-богатите могат – напълно законно – да плащат данъци само върху минимална част от стотиците милиони, ако не и милиарди, с които се увеличава състоянието им всяка година.

Много американци живеят от заплата до заплата, успяват да натрупат само малки спестявания и плащат по-високи ставки, ако доходите им се увеличат. През последните години средното американско домакинство печели около 70 000 USD годишно и плаща 14% федерални данъци. Най-високата ставка на данъка върху доходите – 37 % – влезе в сила от тази година и засяга семейни двойки с доходи над 628 300 долара. годишно

Конфиденциалните данъчни досиета, получени от ProPublica, показват, че ултрабогатите хора фактически заобикалят тази система.

Американските милиардери се възползват от стратегии за избягване на данъци, които не са достъпни за обикновените хора. Тяхното богатство се дължи на бързо растящата стойност на активите им, като акции и имоти. Тези печалби не се определят от законите на САЩ като облагаем доход, освен ако и докато милиардерите не ги продадат.

За да създаде обективна картина на реалността за най-богатите американци, ProPublica е изготвила анализ, сравняващ платените от 25-та най-богати американци данъци и оценките на списание Forbes за нарастването на състоянието им в същия период. В анализа този показател е наричан истинска данъчна ставка.

Резултатите са много показателни. Според Forbes от 2014 г. до 2018 г. състоянието на тези 25 души е нараснало общо с 401 млрд. долара. За тези пет години те са платили общо 13,6 млрд. долара федерални данъци върху доходите. Това е зашеметяваща сума, но тя се равнява на истинска данъчна ставка от едва 3,4 %.

Съвсем различна е картината при американците от средната класа. ProPublica дава пример с хората на около 40 години, натрупали типично за възрастта си богатство. От 2014 г. до 2018 г. нетната стойност на имуществото на тези домакинства се е увеличила средно с около 65 000 долара след облагане с данъци, най-вече поради нарастването на стойността на жилищата им. Но тъй като преобладаващата част от доходите им са били заплати, данъчните им сметки са излизали на почти същата сума – близо 62 000 долара за този петгодишен период.

Никой сред 25-те най-богати не е избегнал толкова данъци, колкото Бъфет, дядото-мултимилиардер. Това може би е изненадващо, като се има предвид публичната му позиция на привърженик на по-високите данъци за богатите. Според Forbes богатството му е нараснало с 24,3 млрд. долара между 2014 и 2018 г., но документите показват, че за тези години той е платил 23,7 млн. долара данъци. Това означава, че истинската данъчна ставка, платена от него, е 0,1%, или по-малко от 10 цента за всеки 100 долара, които е добавил към богатството си.

Общата картина на това колко малко данъци плащат богатите в САЩ е известна отдавна. Рядко обаче детайлите за отделни лица са ставали публично достояние. Данъчната информация е сред най-ревностно пазените тайни на федералното правителство. ProPublica е решила да разкрие индивидуалната данъчна информация на някои от най-богатите американци, защото само ако се видят конкретните данни, обществото може да разбере реалността за данъчната система в страната.

През 2007 г., една от годините, в които Джеф Безос не е платил никакъв подоходен данък, акциите на неговата компания Amazon са поскъпнали повече от двойно. Според Forbes личното му богатство през тази година скача с 3.8 млрд. долара. Как човек, който се радва на такова богатство, в крайна сметка не плаща данък върху доходите?

През разглежданата година Безос, който подава данъчни декларации заедно с тогавашната си съпруга Макензи Скот, отчита нищожен (за него) доход от 46 млн. долара, предимно от лихви и дивиденти по външни инвестиции. Той успява да компенсира всяко спечелено пени със загуби от странични инвестиции и различни приспадания, като разходи за лихви по дългове и неясната обща категория „други разходи“.

През 2011 г. – година, през която богатството му се задържа без голяма промяна на ниво от 18 млрд. долара – Безос подава данъчна декларация, в която съобщава, че е загубил пари – доходите му през тази година са повече от компенсирани от инвестиционни загуби. Нещо повече, тъй като според данъчното законодателство е спечелил толкова малко, той дори е поискал и получил данъчен кредит от 4000 долара за децата си.

Избягването на данъци от негова страна е още по-поразително, ако се разгледа целия период от 2006 до 2018 г., за който ProPublica разполага с пълни данни. Според Forbes богатството на Безос се е увеличило със 127 млрд. долара, но той е отчел общо 6,5 млрд. долара приходи. Сумата от 1,4 млрд. долара, която той е платил като лични федерални данъци, е огромна сама по себе си – и все пак тя се равнява на едва 1,1% истинска данъчна ставка върху нарастването на състоянието му.

Разкритията, осигурени от документите на данъчната служба, се появяват в изключително важен момент. Неравенството в богатството се превърна в един от определящите проблеми на нашето съвремие. Президентът Байдън и Конгресът обмислят най-амбициозното от десетилетия насам увеличение на данъците върху хората с високи доходи. Но разговорът за данъците в страната е доминиран от дебати за постепенни и дребномащабни промени, като например дали най-високата данъчна ставка трябва да бъде 39,6%, вместо 37%.

Анализът на ProPublica показва, че макар някои богати американци, като например мениджърите на хедж фондове, ще плащат по-високи данъци според предложенията на администрацията на Байдън, огромното мнозинство от 25-те най-богати няма да усетят промяна.

От ProPublica не разкриват кой им е предал документите, но заявяват, че това се е случило, след като са публикували серия от критични статии, посветени на данъчната служба на САЩ. Публикациите разкриват как годините на бюджетни съкращения са подкопали способността на агенцията да прилага закона и как най-големите корпорации и богатите са се възползвали от слабостта на данъчната служба. Статиите също така показват как за хората в бедните региони е по-вероятно да бъдат проверявани от данъчните, отколкото тези в богатите райони.

Данните са предоставени на журналистическата организация в сурова форма без никакви условия. Репортерите на ProPublica са прекарали месеци в обработка и анализ на материалите, за да ги превърнат в използваема база данни. След това е била проверена достоверността на информацията, като са сравнени елементи от нея с десетки вече публични данъчни данни (в съдебни документи, финансови декларации на политици и новинарски материали), както и чрез въпроси към лица, чиято данъчна информация се съдържа в архива. Всяко лице, чиято данъчна информация е описана в публикацията на ProPublica, е било помолено да коментира. Всички, които са отговорили, включително Бъфет, Блумбърг и Айкън, са заявили, че са платили дължимите данъци.

Говорител на Джордж Сорос е пратил изявление, според което „Между 2016 г. и 2018 г. Джордж Сорос е загубил пари от инвестициите си, поради което не е дължал федерални данъци върху доходите през тези години. Г-н Сорос отдавна подкрепя по-високите данъци за богатите американци“. Личните и корпоративните представители на Безос са отказали да отговарят на въпроси. Мъск е отговорил на първоначалното запитване само с въпросителен знак „?” и не е отговорил на подробните въпроси.

Един от споменатите в разследването на ProPublica милиардери е възразил, че публикуването на лична данъчна информация представлява нарушение на неприкосновеността на личния живот. От организацията обаче са преценили, че общественият интерес от узнаването на тази информация в този ключов момент надделява над подобни съображения.

Последиците от това, че най-заможните хора могат да си играят по такъв начин с данъчната система, са огромни. От десетилетия федералните бюджети, с изключение на военните разходи, са ограничени. Пътищата и мостовете в страната се рушат, социалните услуги западат, а платежоспособността на системите за социална сигурност и здравеопазване е постоянно под въпрос.

Данъците са вид колективно приношение. Никой не обича да дава трудно спечелените си пари на правителството. Но системата работи само дотогава, докато се възприема като справедлива, отбелязват от ProPublica.

Анализът на платените от 25-та най-богати американци данъци дава количествено измерение на това колко несправедлива е станала системата. Към края на 2018-та година тези 25 души са „стрували” 1.1 трлн. долара. Това е еквивалента на общото богатство на 14.3 милиона средностатистически работници в САЩ. През 2018-та 25-та са платили общо 1.9 млрд. долара данъци, докато получаващите заплати американци са били обложени с общо 143 млрд. долара.

Първите подоходни данъци в САЩ са наложени по време на гражданската война и са отменени скоро след края и под натиска на богати индивиди. В края на 19-ти и началото на 20-ти век неравенството в богатството се изостря, а политическият климат се променя. Федералното правителство започва да се разраства, създавайки агенции за защита на храните, работниците и др. То се нуждае от финансиране, но поради конституционни текстове, забраняващи „директното” облагане на гражданите, пари се събират основно чрез косвени данъци и такси. Така облагането пада повече на плещите на обикновените американци, отколкото на богатите. През 1894 г., Върховният съд отхвърля закон, предвиждащ въвеждане на данък върху доходите. Затова Конгресът решава да въведе промени направо в Конституцията. Шестнадесетата поправка е ратифицирана през 1913 г. и дава на правителството правомощието „да определя и събира данъци върху доходите, независимо от техния източник“.

Първоначално данъкът върху доходите на физическите лица функционира според намеренията на Конгреса и тежестта му пада изцяло върху най-богатите. През 1918 г. само 15% от американските семейства дължат данък. Според историка У. Елиът Браунли тогава най-богатият 1% плаща 80% от събраните приходи.

Остава обаче отворен въпроса какво трябва се счита за доход и какво – не. През 1916 г. жена на име Миртъл Макомбър получава дивидент за акциите си в Standard Oil. Благодарение на новия закон тя дължи данъци. Дивидентът обаче не е получен в брой, под формата на допълнителна акция за всеки две акции, които тя вече притежава. Тя завежда жалба в съда с аргумента, че макар да е забогатяла малко, всъщност не е получила никакви пари – и следователно не е получила „доход“.

Четири години по-късно Върховният съд се съгласява с нея и постановява, че доходите се получават само от постъпления. Лицето трябва да продаде актив – акция, облигация или сграда – и да получи пари, преди да бъдат обложени с данък. Оттогава тази концепция е залегнала в основата на данъчната система в САЩ. Заплатите се облагат с данък. Дивидентите в брой се облагат с данък. Печалбите от продажба на активи се облагат с данък. Но ако данъкоплатецът не е продал нищо, той няма доход и следователно няма данък.

От самото начало това съдебно постановление среща остри критики. Кордел Хъл, конгресменът, известен като „бащата“ на данъка върху доходите, атакува решението. Той предрича, че избягването на данъци ще стане често срещано явление. Хъл предупреждава, че решението отваря огромна вратичка, която позволява на индустриалците да създадат компания и да вземат заем срещу акциите, за да плащат личните си разходи. Всеки може да „живее от стойността“ на акциите на компанията си, „без да ги продава и, разбира се, без да плаща“ данък, казва той.

Прогнозите на на Хъл ще се сбъднат напълно десетилетия по-късно, в резултат от поредица епохални икономически, правни и културни промени, които започват да набират скорост през 70-те години на ХХ век. Антитръстовите органи все повече приемат сливанията и престават да се опитват да разбиват огромни корпорации. От своя страна компаниите започват да се интересуват основно от стойността на акциите си, пренебрегвайки почти всичко останало. Това помогна през последните 40 години да се появят поредица от корпоративни монолити – като се започне от Microsoft и Oracle през 80-те и 90-те години на миналия век и се стигне до Amazon, Google, Facebook и Apple днес – които често имат концентрирана собственост, високи маржове на печалба и високо цени на акциите. Икономиката, в която победителят взима всичко, създаде съвременни богатства, които по някои показатели засенчват тези на Джон Д. Рокфелер, Джей Пи Морган и Андрю Карнеги.

В днешно време свръхбогатите хора използват редица техники, които не са достъпни за хората с по-малко средства, за да заобиколят данъчната система. Сред тях безспорно има такива, които избягват данъци по незаконен начин, но като цяло се оказва, че на милиардерите не им се налага да избягват данъци по екзотичен или престъпен – те могат да ги избягват рутинно и законно.

Повечето американци трябва да работят, за да живеят. Когато работят, те получават заплата, която се облага с данъци. Федералното правителство счита почти всеки долар, който работещите изкарват, за „доход“, а работодателите удържат данъци директно от заплатите им. Безосците по света нямат нужда да им се плаща заплата. Номинално Безос получава от компанията си Amazon заплата от едва 80 000 долара годишно.

От години съществува нещо като надпревара между елитните основатели-генерални директори кой ще получава най-малка официална заплата. Стив Джобс си определи заплата от 1% при връщането си в Apple през 90-те. Зукърбърг от Facebook, Лари Елисън от Oracle и Лари Пейдж от Google са направили същото.

И все пак това не е просто такъв самоцелен жест, какъвто изглежда: заплатите се облагат с висок данък. Според данните на данъчната служба, 25-те най-богати американци са отчели заплати за 158 млн. долара през 2018 г. Това е едва 1,1 % от това, което те са посочили в данъчните си формуляри като общ отчетен доход. Останалата част идва предимно от дивиденти и продажба на акции, облигации или други инвестиции, които се облагат с по-ниски ставки от заплатите.

Както конгресменът Хъл предвижда преди десетилетия, свръхбогатите хора обикновено държат акциите в компаниите, които са основали. Много от титаните на 21-ви век притежават планини от т.нар. нереализирани печалби, чийто общ размер се променя всеки ден с покачването и спадането на цените на акциите. Според Емануел Саез и Габриел Зукман, икономисти от Калифорнийския университет в Бъркли, около 2,7 трилиона долара от богатството на милиардерите в САЩ, възлизащо на общо 4,25 трилиона долара, спадат към тази категория.

Бъфет е известен с това, че държи здраво акциите си от основаната от него холдингова компания Berkshire Hathaway – конгломерат, който притежава Geico, Duracell и значителни дялове в American Express и Coca-Cola. Това е позволило на Бъфет до голяма степен да избегне трансформирането на богатството си в доход. От 2015 г. до 2018 г. той отчита годишен доход в размер от 11,6 млн. долара до 25 млн. долара. Това може да изглежда много, но Бъфет се нарежда приблизително на шесто място по богатство в света – по оценка на Forbes от май 2021 г. той струва 110 млрд. долара. Според данните на данъчната служба поне 14 000 данъкоплатци в САЩ са платили повече подоходен данък от него през 2015 г.

Съществува и втора стратегия, на която Бъфет разчита, за да сведе до минимум доходите, а следователно и данъците. Berkshire не изплаща дивидент – сумата (на теория част от печалбата), която много компании изплащат всяко тримесечие на притежаващите техните акции. Бъфет винаги е твърдял, че е по-добре тези пари да се използват за инвестиции, които допълнително да увеличат стойността на акциите, притежавани от него и други инвеститори. Ако през последните години Berkshire беше предложила дивидент, близък до средния, Бъфет щеше да получи над 1 млрд. долара доход от дивиденти и да дължи стотици милиони данъци всяка година.

Много компании от Силициевата долина и от сферата на информационните технологии подражават на модела на Бъфет, избягвайки изплащането на дивиденти за притежаваните акции. През 80-те и 90-те години на миналия век компании като Microsoft и Oracle предлагаха на акционерите си зашеметяващ растеж на стойността на акциите, но не изплащаха дивиденти. Google, Facebook, Amazon и Tesla не изплащат дивиденти.

Така че как тези хора плащат огромните си сметки, като получават заплати от по 1 долар и не продават акциите си? Според публични документи и експерти, отговорът за някои от тях е, че вземат пари назаем – много пари.

За обикновените хора вземането на пари назаем често е нещо, което се прави по необходимост, например за покупка на автомобил или жилище. Но за свръхбогатите хора това може да бъде начин да получат достъп до милиарди, без да генерират доход, а следователно и данък върху дохода.

Данъчната математика предоставя ясен стимул за това. Ако сте собственик на компания и получавате огромна заплата, ще платите 37% данък върху доходите върху по-голямата част от нея. Ако продадете акции, ще платите 20% данък върху капиталовите печалби и ще загубите част от контрола върху компанията си. Но ако вземете заем, в днешно време ще платите едноцифрен лихвен процент и няма да платите данък; тъй като заемите трябва да бъдат върнати, данъчната служба не ги счита за доход. Обикновено банките изискват обезпечение, но богатите разполагат с достатъчно такова.

По-голямата част от заемите на свръхбогатите хора не фигурират в данъчните регистри, получени от ProPublica, тъй като обикновено те не се разкриват пред данъчната служба. Понякога обаче заемите се оповестяват в документи на компаниите. През 2014 г. например Oracle разкри, че нейният главен изпълнителен директор Елисън е имал кредитна линия, обезпечена с около 10 млрд. долара от неговите акции.

Миналата година Tesla отчете, че Мъск е заложил около 92 млн. акции, които към 29 май 2021 г. са на стойност около 57,7 млрд. долара, като обезпечение за лични заеми. С изключение на една година, през която е упражнил опции върху акции за над един милиард долара, данъчните сметки на Мъск по никакъв начин не отразяват състоянието, с което разполага. През 2015 г. той е платил 68 000 долара федерален данък върху доходите. През 2017 г. е платил 65 000 долара, а през 2018 г. не е платил никакъв федерален данък върху доходите. Между 2014 г. и 2018 г. истинската му данъчна ставка е била 3,27%.

Документите на данъчната служба предоставят частичен поглед върху други огромни заеми. През 2016-та и 2017-та инвеститорът Карл Айкън, който се нарежда на 40-то място сред най-богатите американци в списъка на Forbes, не е платил никакъв данък върху доходите, въпреки че е отчел общо 544 млн. долара коригиран брутен доход (който данъчната служба определя като доход, намален с елементи като плащания на лихви по студентски заеми или издръжка). Според данните на данъчните, Айкън има непогасен кредит от 1,2 млрд. долара от Bank of America, наред с други заеми. От техническа гледна точка това е ипотека, тъй като е отчасти обезпечен с мезонет в Манхатън и други имоти.

Вземането на заеми носи многобройни ползи за Айкън: той получава огромни траншове пари в брой, за да увеличи възвръщаемостта на инвестициите си. След това той приспада лихвите от данъците си. В едно интервю Айкън обяснява, че отчита печалбите и загубите на своята бизнес империя в личните си данъчни декларации. Той признава, че е „голям кредитополучател” и че взема „много пари назаем.“ Запитан дали взема заеми и за да намали данъците си, Айкън отговаря: „Не, изобщо не. Вземам заеми, за да печеля. Наслаждавам се на конкуренцията. Харесва ми да печеля.“

Той заявява, че коригираният брутен доход е подвеждаща цифра за него. След като е приспаднал стотици милиони за лихви по заемите си, той е регистрирал данъчни загуби и за двете години. „Не спечелих пари, защото за мое съжаление лихвите ми бяха по-високи от целия ми коригиран доход“.

Запитан дали е уместно да не е плащал данък върху доходите си през определени години, Айкън казва, че този въпрос го озадачава. „Има причина да се нарича данък върху доходите“, каза той. „Причината е, че независимо дали сте беден човек, богат човек, или сте Apple – ако нямате доходи, не плащате данъци.“ „Смятате ли, че един богат човек трябва да плаща данъци независимо от всичко? Не мисля, че това е целесъобразно. Как можете да ми задавате този въпрос?“

В анализа си ProPublica отговаря на някои очаквани възражения срещу използваната от тях методология – че собствениците на компании плащат корпоративен данък, или че някои милиардери не могат да избегнат доходите, и следователно данъците. Обикновено се посочва и че след смъртта им оставеното след тях наследство ще бъда обложено според данъка за имуществото, който налага високи ставки за суми над 11.7 млн. долара. Разследващите журналисти са установили, че никой от тези фактори не променя фундаменталната картина.

При плащането на корпоративен данък от страна на компаниите, този разход се прехвърля не само към собствениците, но и към работниците и дори потребителите. Икономистите използват различни модели за оценка, но обичайно се приема, че големите акционери поемат най-голяма част от разходите за корпоративния данък.

Корпоративните данъци обаче рязко спаднаха през последните десетилетия, които се превърнаха в нещо като златен век на избягване на корпоративното данъчно облагане. Отчитайки печалбите си в чужбина, компании като Google, Facebook, Microsoft и Apple често плащат малък или никакъв корпоративен данък в САЩ.

За някои от най-богатите хора в страната, по-специално Безос и Мъск, добавянето на корпоративен данък към уравнението едва ли ще промени нещо. Други компании като Berkshire Hathaway и Walmart плащат повече, което означава, че за хора като собствениците им – Бъфет и фамилия Уолтън – корпоративният данък може да увеличи оценката за общото им данъчно бреме. Също така е вярно, че някои милиардери не избягват данъци чрез схеми за неотчитане на доходи. През 2018 г. девет от 25-те най-богати американци са отчели доходи над 500 млн. долара, а трима – над 1 млрд. долара.

В такива случаи обаче данните, анализирани от ProPublica, показват, че милиардерите разполагат с палитра от други възможности за избягване на данъци, като използват кредити, приспадания (които могат да включват и благотворителни дарения) или отчетни загуби, за да намалят или дори да нулират данъчните си сметки. Някои от тях притежават спортни отбори, които предлагат толкова изгодни отчисления, че собствениците им често плащат много по-ниски данъчни ставки от спортистите-милионери. Други притежават търговски сгради, чиято стойност постоянно нараства, но въпреки това могат да се използват за счетоводно отчитане на загуби, чрез които да се компенсират отчетените по друга линия доходи.

Майкъл Блумбърг, 13-ият по богатство американец в списъка на „Форбс“, често отчита високи доходи, тъй като печалбите на частната компания, която контролира, отиват предимно в неговия джоб. През 2018 г. например той отчита приходи в размер на 1,9 милиарда долара. Що се отнася до данъците обаче, Блумбърг е успял да намали сметката си, като е използвал приспадания, възможни благодарение на данъчните облекчения, приети по време на управлението на Тръмп, благотворителни дарения в размер на 968,3 млн. долара, и отчисления за платени данъци в чужбина. Резултатът е, че през тази година той е платил 70.7 млн. долара данъци върху приходи от почти два милиарда долара. Това представлява едва 3,7% конвенционална ставка на данъка върху доходите. Между 2014 г. и 2018 г. истинската данъчна ставка на Блумбърг е била 1,30%.

Говорителят на Блумбърг е отговорил на ProPublica, че като кандидат за президент, той се е застъпвал за различни увеличения на данъците за богатите. „Майк Блумбърг плаща максималната данъчна ставка върху всички федерални, щатски, местни и международни облагаеми доходи, както е предвидено от закона“, се казва в изявлението. Цитират се и филантропските дарения на Блумбърг, за които се твърди, че „взети заедно, това, което Майк дава за благотворителност и плаща като данъци, възлиза на приблизително 75% от годишния му доход“. Говорителят на милиардера също така подчертава, че публикуването на данъчните декларации на частен гражданин „трябва да предизвиква реална загриженост за неприкосновеността на личния живот, независимо от политическата принадлежност или възгледите му за данъчната политика”. Изявлението също така съдържа закана да се търси законова отговорност за „лицето или държавната структура”, които са предали документите на медията.

На теория данъкът върху имуществото трябва да служи като предпазна мярка, даваща възможност на властите най-накрая да вземат част от гигантските богатства, натрупани от някого в продължение на десетилетия, преди те да преминат към следващото поколение. Но в действителност за ултрабогатите подготовката за смъртта е по-скоро последният етап от избягването на данъци. Професорът по данъчно право от Университета на Южна Калифорния Едуард Маккафъри обобщава този модел на поведение с фразата „купи, вземи назаем, умри“.

Идеята за умирането като данъчно облекчение изглежда парадоксална. Обикновено, когато някой продаде актив, дори минута преди смъртта си, той дължи 20% данък върху капиталовите печалби. Но след смъртта това се променя. Всички капиталови печалби до този момент не се облагат с данък. Това позволява на ултрабогатите и техните наследници да избегнат плащането на милиарди данъци. Действащото в САЩ законодателство включва схема за преизчисляване на данъчната основа при получаване на наследство, което позволява наследените активи да бъдат продадени с много занижено или никакво облагане.

Ставката на данъка върху имуществото е 40%, една от най-високите в данъчното законодателство в САЩ. Предполагаемо този данък трябва да даде на правителството последен шанс да получи част от всички тези нереализирани печалби и други активи, които най-богатите американци натрупват през живота си.

От обобщените данни от изтеклите документи, научни изследвания и малкото информация, налична в общественото пространство, става ясно, че богатите лесно могат да избегнат предаването на почти половината си имущество при унаследяване. Много от най-богатите създават фондации за благотворителни дарения, чрез които си осигуряват големи благотворителни данъчни облекчения докато са живи, и заобикалят данъка върху имуществото, когато умрат.

Фирмите за управление на активи предлагат на клиентите си редица непрозрачни и сложни тръстове, които позволяват на най-богатите американци да предават големи суми на своите наследници, без да плащат данъци върху имуществото. Данните от данъчната служба включват информация за стотици подобни тръстове, което хвърля светлина върху сложното планиране, което уптрабогатите предприемат, за да не платят тези данъци.

Резултатът е, че огромните състояния могат да преминат в голяма степен непокътнати от едно поколение към следващото. От 25-те най-богати хора в Америка днес, около една четвърт са наследници: трима са от фамилията Уолтън, двама са потомци на богатството на рода Марс, а един е синът на Есте Лаудер.

През последната година и половина стотици хиляди американци починаха от COVID-19, докато милиони изгубиха работата си. Но един от най-мрачните периоди в американската история се оказа един от най-доходоносните за милиардерите. Те са добавили 1,2 трилиона долара към състоянието си между януари 2020 г. и края на април тази година.

Този късмет за ултрабогатите е сред многото фактори, които доведоха страната до точка на пречупване. Това е резултат от половин век на нарастващо неравенство в богатството и от финансовата криза от 2008 г., от която мнозина още не са се възстановили. Историята на САЩ е изпълнена с прословути случаи на съпротива срещу данъците, като Бостънското чаено парти, на които обаче е противодействано с по-малко известни усилия да бъдат накарани богатите да плащат повече.

Един такъв случай отпреди повече от половин век. Тогава сдаващият позицията си министър на финансите на президента Линдън Джонсън, Джоузеф Бар, шокира обществеността, когато разкрива, че 155 американци, печелещи над 200 000 долара (около 1,6 милиона долара днес), не са платили данъци. Пред Сената той заявява, че тази група включва 21 милионери. „Изправени сме пред опасността от бунт на данъкоплатците, ако скоро не направим големи реформи в данъците си върху доходите“, казва тогава Бар. През онази година в Конгреса са получени повече писма на гневни граждани заради укриването на данъци, отколкото заради Виетнамската война.

Членовете на Конгреса получиха по-яростни писма за данъчните престъпления през тази година, отколкото за войната във Виетнам.

Конгресът наистина приема някои реформи, но дългосрочната тенденция се оказа бунт в обратната посока, който се ускори с избора на Роналд Рейгън през 1980 г. Оттогава, чрез комбинация от политическо спонсориране, лобиране, благотворителни дарения и дори директно кандидатиране за политически постове, свръхбогатите оформиха дебата за данъчното облагане в собствена полза.

Едно очевидно изключение е Бъфет, който се отцепи от милиардерската си кохорта и по-високи данъци за богатите. В прословутата си статия в „Ню Йорк Таймс“ през 2011 г., Бъфет пише: „Аз и приятелите ми достатъчно сме били обгрижвани от приятелският към милиардерите Конгрес. Време е държавата да се заеме сериозно с въпроса за споделеното жертване”.

В тази статия Бъфет направи нещо необичайно: разкри публично колко лични данъци е платил през предишната година (6.9 млн. долара). Forbes изчислява, че през въпросната година личното му богатство е нараснало с 3 млрд. долара. С наличната информация може да се изчисли, че истинската му данъчна ставка е възлизала на 0,2%. Но тогава, както и сега, последвалата обществена дискусия се фокусира върху традиционната данъчна ставка.

През 2011 г. президентът Барак Обама предложи законодателство, известно като „правилото на Бъфет”. То предвиждаше повишени данъчните ставки за хората, които отчитат доход от над един милион долара годишно. Това предложение не беше прието. Но дори да бе влязло в сила, „правилото на Бъфет” нямаше да повиши значително данъците на Бъфет. Ако можете да избегнете отчитането на доходи, можете да избегнете и данъците.

Днес, само няколко години след като републиканците прокараха голямо намаление на данъците, което несъразмерно облагодетелства богатите, САЩ може да се сблъска с поредното разклащане на махалото – този път обратно към популярното искане за повишаване на данъците на богатите.

Пред лицето на нарастващото неравенство и с амбициите за публични разходи, съперничещи на тези на Франклин Д. Рузвелт или Джонсън, администрацията на Байдън предложи редица промени. Те включват повишаване на данъчните ставки за хора, които печелят над 400 000 долара годишно, и увеличаване на най-високата данъчна ставка от 37% на 39,6%, като се предвижда най-високата ставка за дългосрочна капиталова печалба също да е на това ниво. Администрацията също така иска да повиши ставката на корпоративния данък и да увеличи бюджета на данъчната служба.

Някои демократи отиват и по-далеч. Сенатор Рон Уайдън предлага облагане на нереализираните капиталови печалби, което би изменило изцяло действащата повече от век данъчна структура. Сенаторите Елизабет Уорън и Бърни Сандърс настояват за въвеждане на данък върху богатството.

Агресивните нови закони вероятно биха вдъхновили нови, усъвършенствани техники за избягване. Няколко държави, включително Швейцария и Испания, имат данъци върху богатството, но в малък мащаб. Няколко други, включително Франция, се отказаха от данъците върху богатството като неприложими. Противниците им твърдят, че те са сложни за администриране, тъй като е трудно да се оцени стойността на активи, особено на частни компании и недвижима собственост.

Не е ясно какво би било необходимо за фундаментален ремонт на данъчната система на САЩ. Но данните, анализирани от ProPublica, показват, че всички тези разговори са се провеждали във вакуум. Нито политическите лидери, нито обществеността някога са имали точна картина за това до каква степен най-богатите американци избягват да плащат данъци.

Бъфет и колегите му милиардери знаят тази тайна отдавна. Както Бъфет се изрази през 2011 г .: „През последните 20 години се води класова война, и моята класа спечели.“

„Барикада“ 

Също като у нас преди Богомил Бонев да се изкаже по въпроса :).

Здравей, Ив. Чух за тази новина и се изненадах, че в САЩ е така. Всички богати крият по нещо от доходите си. Човешката псохока е такава, че не се задоволява, а иска още.
Поздрави!

умишлено оставя вратички за свръхбогатите да плашат такива ниски данъчни ставки. А на обикновените хора сваля същевременно образно казано по 10 ризи от гърба.