И досега с такава болка си спомняме за смъртта на братята, а тогава за убийството въобще се стараехме да не говорим. Помня, че икономът на манастира монах Амвросий проспа убийството. Върви той през деня към трапезарията на послушание толкова радостен, че всички се досе­тиха - той още не знае. Но никой не се решаваше да му каже. Пратиха едно момче от местните: „Кажи на о. Амвросий, че...“. Отец Амвросий някак изведнъж се сви, помоли да го освободят от послушанието и се затвори в килията си, облян в сълзи. Мнозина тогава се заключиха в килиите си или ходеха на послушание със зачервени очи.

                Спомням си, че за да се справя някак с чувствата си, отидох в гората. Вървя по горския път и изведнъж се появяват рокери с мотори, започват да крещят оскърбителни думи и да кръжат около мен, опитват се да ме газят с колелата. Бяха пияни и като че ли беснееха. И тогава за първи път се примолих на новомъчениците, просейки помощ. И досега не мога да разбера какво се случи след това - направих само три крачки и се озовах далеч от мотоциклетистите, на съвсем друг горски път. Впоследствие специално отидох да проверя - от единия до другия път има не по-малко от половин километър разстояние и с три крачки то не може да се измине.

               Ето и друг случай. Веднъж ме нападна изкушение и казвам на Трофим: „Край - отивам си от манастира!“ А той се усмихва: „Почакай ме - за­едно ще си отидем!“ Шегата си е шега, но така и стана. Веднага след смъртта на братята ме преместиха в хубава наглед килия, но в нея се измъчих: съседите се случиха приказливи, при това хората непрекъсна­то се сменяха. Тъкмо по това време се разбра, че монашеството не ми е по силите и отците ме уговаряха да кандидатствам в медицинския инс­титут. Родителите ми са лекари и аз исках да бъда лекар. Но как да се готвя при тия условия? Ни сън, ни спокойствие - само изкушения! Отидох по навик при братята, но сега вече на техните гробове и им се оплаках като на живи. Връщам се от гробовете и изведнъж един местен жител сам ми предлага чудесна самостоятелна стая в неговия двустаен апартамент съвсем наблизо, зад стената на манастира. Така си и живях без проблеми в тази стая, работейки на послушание в Оптина, като имах възможност да се готвя, чак докато заминах за Москва.

               Беше ми много трудно да се откъсна от Оптина и да си замина от гробовете на братята. Нали като те сполети някаква скръб - веднага при тях отиваш, а те, като живи, помагат. Забелязал съм, че Трофим, както и приживе, помага да се прогони унинието. Дойдеш кисел, а си отиваш весел. Мнозина идват тук дори не за това - да се помолят при някаква нужда, а защото край гробовете на новомъчениците на душата ти става светло. Дори във въздуха сякаш нещо се променя, а в Оптина казват: „Тук винаги е Пасха“.