В тоя ден – трета неделя на Великия пост – празнуваме поклонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста като че ли и ние някак се разпъваме, умъртвявайки греховните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес, в средата на великопостното поприще – св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена за Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Христос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).

                Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен. Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извършеното от Христа спасение.

                Първоначално кръстът е бил в употреба у римляните като наказателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни деяния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че управителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отвратително изобретение на човешкия ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществената свобода и величието на империята.

                Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22-23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилат най-позорното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали – разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, високата температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчителна жажда – всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от хулите и подигравките на тълпата.

                Ето, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образованите елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия – за един Бог, Който според тях се показал толкова слаб, та се оставил да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против християните. Не било лесно и за юдеите да повярват в Христа, Разпнатия, имайки предвид думите на Писанието: “Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво” (Втор. 21:23). Затова апостолът пише: “Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23). И въпреки това, апостолската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с Кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14). Изображението на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и предмет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиан, живял в края на ІІ и началото на ІІІ век, пише: “При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на лампите, при отиване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си”. А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиан: “Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай”. Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и предмет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: “Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане християнин): “Вярваш ли в Христа?” – той ще отговори: “Вярвам!” и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ”.

                След победата на св. Константин Велики над езичника Максенций, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Йоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си, започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдовете, църквите, оръжията, гробовете, официалните документи (договори, завещания и др.), при подписи – в знак на истинност на подписаното и пр. “Ние, пише св. Йоан Златоуст, поставяме кръста на себе си, на леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън”. За същото свидетелства и св. Кирил Йерусалимски (+386): “И тъй, да не се срамуваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста, спомнят си за Разпнатия” (13 огл. Поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение. В древната Църква с кръста са били правени т. нар. “екзорцизъм” (заклинания) над обладани от нечисти духове. Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VІ Вселенски събор: “Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение”.

                Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утренята преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в Неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поетичен образ за възхвала на Разпнатия „нас ради и нашего ради спасения”, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.

                Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и духовното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да свием колена пред неговото подножие и да кажем:

                “Кресту Твоему покланяемся, Владико, и святое Воскресение Твое славим! (На твоя Кръст се покланяме, Владико, и святото Твое Възкресение славим)”. Амин!