Главното дело за нас е очистването на съвестта

Благодарим на Господа, Който ни сподоби и този път да доживеем до светия пост и отново да стъпим на попрището на спасителното говеене! Но, братя, нека да се погрижим и да се възползваме от тази милост както трябва, за да ни послужи тя за спасение, а не за осъждане.

Целта на говеенето[i] ни е да се приготвим да приемем не за осъждане Светите Христови Тайни, да приемем Самия Господ, Който казва: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан. 6:56). Тъй като Господ е пречист, а ние сме нечисти, то очистването на съвестта и получаването на всеопрощаване (на греховете) в тайнството на Покаянието предшества у нас приобщаването на Светите Христови Тайни. Който е чист, с него несъмнено ще се съедини нашият Спасител Христос. Той е благоразположен към такова съединяване, Сам търси общение с нас; и ако не се съединява, причина за това е нашата нечистота. Излиза, че главното дело за нас е очистването на съвестта и получаването на всеопрощаване в тайнството на Покаянието. Ето към това трябва да насочим сега цялата си грижа и всичките си усилия.

Ще очисти съвестта си и ще получи всеопрощение онзи, който се покае както трябва. Въпросът е: кой се кае както трябва? Онзи, който види греховете си и ги признае искрено; след като ги признае, се съкруши за тях до плач, вземе твърдо решение повече да не оскърбява така Бога с греховете си - и накрая, в това разположение на душата, смирено изповяда всичките си грехове пред духовника, за да получи прошка за тях и да застане пред Господнята Чаша оправдан и чист пред Божиите очи.

Всичко това вие знаете и сте го правили неведнъж, затова ви говоря за него само, за да ви напомня, че въпреки честото изминаване на този път, той си остава все същият, друг няма, и ако някой реши да измисля нов, би се заел с безполезен труд.

И така, отново се постарайте да познаете греховете си и да ги осъзнаете като грехове. Да познаем греховете си означава да кажем, че сме извършили такъв и такъв грях; а да ги осъзнаем като грехове означава да осъдим себе си за тях, да кажем: „Виновен съм“, без да допускаме никакви оправдания и извинения. „Сгреших, виновен съм“ - тези думи трябва да изречем преди всичко, и да ги изречем искрено.

Разгледайте внимателно в какво и как сте сгрешили. Не мисля, че това е трудно. Знаете заповедите и имате съвест: заповедта ще ни покаже какво трябва да правим, а съвестта ще свидетелства направили ли сме го, или не. Страстта, която трябва да преодолеем, и греховете, с които най-много оскърбяваме Господа, не могат да се скрият от вниманието ни: те стоят на първи план и забележимо се натрупват в съзнанието. Това - според думите на Господа - не е сламка, а греда в окото (Срв.: Мат. 7:3). Ето, върху тях наблегнете  цялата строгост на самоизпитването: защото има лукавство в грешното ни сърце, което е готово да съди себе си строго за всичко, освен за главната си немощ - нравствената, докато всичко друго, освен главните грехове, е дреболия в нравствено отношение. И излиза, че при нестрого внимание към делата си, ние сме способни само комара да прецеждаме, а камилата да поглъщаме на нашия вътрешен съд. Тази неправота да изправи всеки у себе си преди всичко, тоест да познае своята главна страст и главните си грехове и да осъди себе си за тях, без да допуска никакви извинения. А вече след това да се обърне към опознаването и на другите, произлизащи от тях, грехове, които в сравнение с първите могат да се нарекат малки, не много чести, извършени по невнимание, случайни. За това прочети десетте заповеди и заповедите за Блаженствата и виж коя заповед си нарушил и кои добродетели не достигат в сърцето. Както в чисто огледало, когато гледаме в него внимателно и с незамъглени очи, се виждат и ситните капчици върху лицето, така ще се открият и всичките ни прегрешения и грехове в думите, делата и помислите, когато накараме съвестта си да се вгледа в огледалото на Божиите заповеди, в Божието слово в тях. Остава само да се приложи към това и самоосъждане, съзнание за собствената виновност, а това ще дойде, когато отхвърлим всяко самооправдаване с каквото и да било; да не извиняваме себе си нито с темперамента си, нито с житейските обстоятелства, нито с вида служение и характера на отношенията, нито с увлеченията, нито с незнанието си - с една дума, с нищо; а да направим така, че веднага, щом забележим греха, искрено да кажем: „Виновен съм! Виновен съм, нямам оправдание!“

След като осъзнаем греховете си, трябва да ги оплачем, да се съкрушим за това, че сме ги извършили. Който искрено е казал: „ Виновен съм“, той не е далече от това да каже: „Защо направих всичко това?“, да съжали, да се засрами, да почувства болка пред Господа, да го обхване страх от Неговия Съд и от бедите, очакващи онзи, който остане неоправдан за греховете си! Не е далече от това, но това изисква усилие над себе си, и самопринуждаване, защото съществува окаменяване на сърцето, при което, дори да съзнават греха си и да нямат оправдание за него, казват: „И какво от това?“. Затова и трябва с помоща на разсъждението да вземем чука на съкрушителните Божии истини и да удряме с тях по окаменялото сърце, докато се смекчи, съкруши и въздъхне. Припомни си неизказаните Божии милости, явени ти в творението, Промисъла и особено в Изкуплението, и това - колко неблагодарен си ти; припомни си съвършенствата на своето естество, унизени от теб; спомни си горчивата участ, която заслужаваш и която може би не е далече от теб; спомни си предишния покой и сегашната потиснатост на духа; спомни си колко пъти си казвал: „Няма повече да правя така! Няма повече!“ - и все пак си грешил, дори още повече и по-упорито, отколкото преди; спомни си, че никой не те е принуждавал, че сам поради злия си нрав си грешил и оскърбявал в лицето Бога, Който всичко вижда; и си отблъсквал десницата Му, с която Той те е възпирал. Спомни си за смъртта, Съда, ада; спомни си и за всичко друго, с което се надяваш да съкрушиш упоритото си сърце. По всякакъв начин го обезпокоявай, събуждай и привеждай в движение. Към тези размисли прибави и молитва към Господа - да ти даде, като Владика на всичко, да владееш сърцето си, да влезе като огън в сърцето ти, да смекчи упоритостта му и да те избави от окаменялото нечувствие. Положи всички усилия, за да достигнеш до сърдечните въздишки, защото това е коренът на покаянието. Това е предшествано от познаването на греховете си, а е последвано от решимостта да не се греши повече. Но и предхождащото е безполезно, и последващото не очаквай, ако го няма това свързващо звено - сърдечната скръб за греховете. Само скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние (твърда решимост да не се греши) за спасение (Срв.: 2 Кор. 7:10). Какво покаяние е това, в което няма тази скръб, тъга и съкрушение?!

След болката на сърцето за собствените грехове ще дойде и намерението да не ги вършим повече, да не оскърбяваме вече Господа и да не погубваме себе си. А след това ще последва изповядване на греховете, най-искрено, и опрощаването им най-действено. И ще се извърши покаянието, наистина спасително.

Дарувай, Господи, на всички нас да се сподобим през дните на поста с този Божий дар! Защото каква полза има, ако без чувства, скучаейки или с разсеяност стоим на богослужения, като с досада мислим, че продължават твърде дълго; времето, свободно от богослужение, ще прекарваме в полусън и бездействие; след това хладно ще кажем на изповедта: „Грешен съм“ - за греховете, за които ще ни попитат, без дори да помислим, че главната ни цел трябва да бъде пълно изправяне на живота. Каква полза? Това ще означава, че сме изпълнили обичая на говеенето, а не че сме се подготвяли за спасението си. Внимавайте как опасно ходите, още повече през тези дни, когато врагът, без да ни изкушава с грехове, се изхитрява да направи безполезни даруваните ни от Божията благодат средства за очистване от греховете и така да продължи своето господство над нас. Амин.

8 март 1861 година

Св. Теофан Затворник

[i] " Говеене - благочестиво приготвяне за приемане на Свето Причастие с цел очистване на душата, включващо усилен пост, молитви, въздържание и покаяние, ежедневно посещаване на църковните богослужения и изповед. Говеенето е духовна жертва пред Бога.