ПОСТ - ПРАВОСЛАВНА

В тоя ден св. Църква празнува тържеството на Православната вяра над иконоборческата ерес и другите преди нея ереси. Този празник е установен в 842 г. при византийския император Михаил III, майка му благочестивата царица св. Теодора и при св.Методий, патриарх Цариградски. Историята на празника накратко е след­ната:

Византийският император Лъв Исавър, който по Божие допущение от свинар се домогнал до императорския скиптър, по полити­чески и по лични съображения, бил против иконопочитанието. Той повикал патриарх Герман и му казал: „Владико, мисля, че няма раз­лика между почитането на икони и на идоли, затова заповядай колкото е възможно по-скоро да бъдат изхвърлени иконите от цър­квите и да не им се отдава поклонение. Ако ли обаче те са истински свети изображения, то поне да се поставят по-високо, та да не бъдат осквернявани от вярващите при целуването." Патриархът обаче твърдо се противопоставил на царя и не изпълнил предло­жението му. Тогава Лъв го свалил от патриаршеския престол и поставил на негово място своя съмишленик - някой си Анастасий. Издадена била строга заповед против иконопочитанието. За­почнало жестоко гонение против иконопочитателите, което било прекратено при царуването на царица Ирина и цар Константин. Патриарх Тарасий свикал вселенски събор, седми по ред, който възстановил иконопочитанието. При император Лъв Армянин обаче иконоборчеството започнало с нова сила. Император Теофил под­ложил на преследване мнозина отци - иконопочитатели. Едни подложил на телесни мъчения, други хвърлил в тъмница, а трети изпратил на заточение. За всичко това обаче той бил наказан от Бога с тежка болест. Подбуден от своята благочестива съпруга царица Теодора, която била тайна иконопочитателка, той, преди смъртта си се разкаял. След смъртта му царица Теодора за­повядала да спрат преследванията срещу иконопочитателите, да бъдат пуснати на свобода затворените и да бъдат върнати зато­чените. Сваленият преди това патриарх Методий -доблестен по­борник против иконоборческата ерес, бил отново възведен на патриаршеския престол. Царицата сама дала личен пример на иконопочитание, като поставила на шията си образа на Божията Майка и пред всички радостно и с любов го целувала.

В неделята след Първата великопостна седмица в Цариград била извършена тържествена служба. В памет на това събитие било установено ежегодно на тоя ден да се чествува по подобаващ начин победата на Православието не само над иконоборческата ерес, но и над всички други дотогавашни ереси. Впоследствие било прието след светата литургия тоя ден в катедралните храмове да се изпълнява специален чин, който съдържа молебно пение за обръ­щане към православната вяра на всички отстъпници и заблудени, моление за утвърждаване в православната вяра на всички верни чеда на светата Църква, възглася се „анатема" (проклятие) за всички упорствуващи лъжеучители и отстъпници, пее се „Вечная памят" за всички починали поборници, изповедници и мъченици за истинската права вяра и се възглася многолетие за всички живи ревнители и защитници на св. Православие и за предстоятелите на поместните православни църкви.

Днешният празник дава добър повод да се кажат няколко думи за почитането на св. икони и за св. Православие.

Почитането на свещени изображения (икони) има своите пси­хологически и исторически основания. Един от изразите на обич и почит към наши скъпи близки или към високопоставени и достойни за уважение хора е да изобразяваме техния лик и да го поста­вяме на лично място. Ето например майка е загубила едничкия си син. Останала е обаче снимка от неговия лик. Тя се заглежда с май­чина любов в това скъпо за нея изображение, целува го, прегръща го и го облива със сълзи. Тя добре знае, че пред нея е само едно изображение, а не и самият неин син и въпреки това тя мисли, че целувайки изображението, целува самия него. Това отношение на майката към портрета на нейния покоен син е за нея една насъщна духовна потребност, една утеха, една напълно естествена и оправ­дана проява. Почти същото е и с почитането на свещените изображения и предмети. Когато гледаме на тях или пък ги целуваме, ние не проявяваме това към веществото, от което те са направени. Не отдаваме почитта на платното или дървото, върху които са нари­сувани, а отправяме мисълта си към самия първообраз — него като че целуваме, него почитаме и нему се покланяме.

Господ Иисус е въплътено Слово Божие. Той е бил човек, исто­рическа личност. Имал е определен външен телесен образ като всички човеци. Следователно Той е могъл и може да бъде изобра­зяван. Според древни сведения, запазени в църковното предание, Неговият божествен Лик е бил изобразен върху обрус (плат, кърпа), известен под името „Неръкотворен образ". За Неговия външен вид е запазено също едно древно описание. Запазени са и някои Негови пластични изображения върху камък, датиращи от първите векове на християнската ера. Пак по древно църковно пре­дание св. евангелист Лука е бил художник. Той нарисувал образа на Божията Майка. И ако ние почитаме образите на наши скъпи, близки и на всички благодетели на човечеството, то как да не почитаме образите на нашия Спасител Господ Иисус, на пре­чистата му Майка, на св. Апостоли и Божиите угодници - све­тиите - които са наши благодетели и   небесни  ходатай  за  нас пред Бога?

И тъй, почитането на св. икони съвсем не е идолопоклоничество, както погрешно някога са мислили иконоборците, (а и днес все още има люде, които като тях мислят), но е заслужена и оправдана почит към ония, чиито образи са нарисувани върху са­мите икони. За нас иконите обаче са нещо повече от едно обикно­вено изображение, нещо повече от един обикновен портрет. Би­дейки именно свето изображение, ние вярваме, че те са и провод­ници на Божия благодатна освещаваща сила. Затова и ги почи­таме като светини (геs sасгае).

Що се пък отнася до православието, то е право изпо­вядване на вярата в Господ Иисус, предадена ни от светите Апо­столи и запазена неповредена от св. Източна Христова църква, коя­то единствено е истинската Църква, стълб и твърдина на истината (1 Тим. 3:15). Един е Господ, една е и вярата (Еф. 4:5); Христос не се е разделил (1 Кор. 1:3). Той не е основал много Църкви, а само една (Мат. 16:18). Тая именно Църква единствено обладава всич­ката пълнота на Божествената истина. Тя е неразделната, една света съборна и апостолска Църква, на която и ние сме честити да бъдем членове.

А Православието е истинската и неповредена вяра, която и ние изповядваме. Затова трябва да пазим като зеницата на очите си тая наша праотеческа вяра, защото от това зависи и на­шето спасение. „Тази вяра е апостолската, тази вяра е на св. Отци, тази вяра е православната, тази вяра утвърди вселе­ната!"

(Из чина на Православието). Амин!