За радостта. Какво означава това, че светло празнуваното Благовещение почти винаги се извършва в пределите на светия пост – време на плач и скръб? Както Божият Син влиза в единение с нашето естество, което Той е нарекъл храм, така и ние трябва да встъпим в Църквата, която е Неговото Тяло.

Благовести, земъо, голямата радост, възхвалявайте Небеса, Божията слава.

(Стихира на празника)

Днес празнуваме, братя, Благовещение, което означава блага вест, възвестяване за радостта, празнуваме светло по зова на Църквата, която призовава всички към веселие - и небето, и земята, и ангелите, и човеците, цялата видима и невидима твар. Благовести, възпява тя, земьо, голямата радост, възхвалявайте, небеса, Божията слава - да се веселят небесата и да се радва земята... да се радва всяка твар, и да пее песнопения. След такава всеобща радост за какво е най-подобаващо да разсъждаваме, ако не за радостта?

Всички ние обичаме радостта, всички търсим радостта. За нас са тягостни веригите на скръбта; скръбта притиска гърдите, помрачава мислите, поразява душата, разстройва тялото. Богат ли е някой, готов е да даде цялото си богатство, само да му върнат радостта; славен ли е някой, отегчава се и от най-ласкателната слава, ако не му достига радост; почитан ли е някой, презира всички почести, когато сърцето му се измъчва в безрадостно съкрушение. Но при все че е така всеобщо желанието за радост, братя, можем да се радваме и за свое добро, и за свое зло, за похвала и за осъждане, да се радваме и да угаждаме на Бога, да се радваме и да Го оскърбяваме, в зависимост от предметите и обстоятелствата на нашата радост. Затова трябва да умеем да различаваме радост от радост, за да се радваме не за осъждане, а за спасение. Да се учим на това от нашата майка - Светата Църква, която днес прелива от радостни възгласи и за нас, и заради нас. Тук преди всичко много вразумително наставление ни дава обстоятелството време. Какво означава това, че светло празнуваното Благовещение почти винаги се извършва в границите на светия пост - време на плач и жалби? Не ни ли внушава ясно Бог с този уставен ред на Светата Църква, че ние не трябва да познаваме никакви радости, освен онези, които ни открива Благовещение? Действително е така. Ние не можем да се радваме без особено Божие позволение, без непосредствено от Негово лице разрешение за радост. Защото къде сме ние? - На земята - място на скърби и беди. Раят на сладостта е заключен от грехопадението, а и на падналите е казано - на мъжа: с мъка ще се храниш, - на жената: с болки ще раждаш (Бит. 3:17, 16). Не е дадена радост на нашия род: тя е под забрана. Както нашия праотец, като седял срещу рая, ридаел и удрял себе си в гърдите, така и нас, неговите синове, ни е наказал, за да се съкрушим и да живеем със скръбното съзнание за вината си: като чувстваме върху себе си Божия гняв, прилично ли е да се предаваме на радост и увеселения? Ако робът, докато се намира под наказание, се весели, не показва ли това, че той не се бои от своя господар, презира заплахите му, за нищо не счита наказанието от него? Няма ли да покажем същото и ние, осъдените, по отношение на Бога, като самоволно устройваме за себе си увеселения? И ние самите укоряваме онзи, който в скръбни дни се облича в светли дрехи, а колко повече (ще ни укори) Бог? В забрава за наказанието, като се предаваме на радости, ние не само лишаваме себе си от всяко милосърдие и състрадание, но си навличаме още по-голямо наказание за самоволието и невниманието си към Божествените разпореждания. Но когато Сам Бог ни открие и дарува някоя радост, то такава радост, независимо от мястото на изгнанието, е благословена, и трябва да се каже - единствено тя е благословена, защото, както Бог ни е наложил печал и скръб, така Той Единствен може да я отмени или може да я разтвори с радост и утешение. Божието благословение освобождава от всичко. В този случай вече не това е осъдително, че някой се радва, а че някой не се радва, още повече, ако не умее да се радва или даже не знае за радостта. Такава радост даже се счита за заслуга, защото означава съуслаждане с Божествения ред, готовност за участие на дело в него. Затова и човекът, който се бои от Бога, по никакъв начин няма да си позволи сам той да превръща скръбта в радост, самоволно да снема от себе си наложената върху всички дреха на скръбта. Действително той повече скърби, а ако се радва, то само с онази радост, с която Сам Бог е разрешил да се радва.

Такава разрешена от Бога радост вече наистина има. Тя ни е донесена днес от архангел Гавриил - на нас, изгнаниците от небето от лицето на Бога. Той (Архангел Гавриил) се явил пред Преблагословената Дева Мария и казал: Радвай се, Благодатна! (Лук. 1:28). И ето, че за онези, които са в страна на скръбта и смъртната сянка, възсиява за пръв път лъчът на радостта, в мрачната долина на плача за пръв път се чува: радвай се! Да обърнем внимание! - Радвай се, Благодатна! Господ е с тебе. Вдовстващата земя отново се обрича на Небето. Ние сме се отделили от Бога, но Бог не ни е оставил. Сам идва, търсейки нас, заблудилите се, повдига ни на раменете Си и ни донася при Себе Си. Не идва веднага, за да изкуси търпението ни и да събуди надежда за помощ, а междувременно да приготви, очисти и посочи избраното за Себе Си селение: Радуйся, Благодатная!... Благословена си ти между жените! Жената е представител на на човешкия род и в нея са наченките на благословението, изгубено от жената. Пречистата Дева придобива благодатта, от която ни е лишила нашата прамайка. Ти намери благодат у Бога. И ето ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус (Лук. 1:30, 31). От пети до глава не е имало у нас здраво място... рани, неочистени, непревързани и неомекчени с елей (Ис. 1:6): идва Иисус, Делителят на всички наши недъзи, и душевни, и телесни, идва не ангел, но Сам въплътилият се Господ. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край (Лук. 1:32, 33). Бог - нашият Цар - ни е отстъпил като свобода част от Своята безгранична власт над всички нас, за да можем, като принасяме свободно себе си в жертва на Него, да Му служим по най-съвършен начин; но ние въстанахме и превърнахме преимуществото на свободата в повод за своеволие; избягахме от Божието Царство, и то къде? - в плен и робство преди всичко на княза на този век, чрез него - на греха, а чрез греха - на смъртта и ада. Идва накрая Всемогъщият да върже силния (Мат. 12:29), да го свали (Лук. 10:18) от престола, да го изгони (Йоан. 12:31) вън и да го заключи в бездната, а на нас да върне отново свободата в истинското служене на Бога, да възстанови Божието господство, да въздигне в нас и чрез нас благодатното си Царство.

И ето ни, братя, радостта, благословена от Бога! Радвайте се, защото се е устроило Божието Царство. Сам Господ е дошъл в света, извършил е делото на нашето изкупление, основал е Светата Църква, и чрез нея спасява идващите чрез Него към Бога. Затова трябва да се радваме именно с тази радост - така да се радваме, че други радости като че не съществуват за нас, да не ги забелязваме, да не ги наричаме даже с името радост. Изгнаникът, когато по благоволението на Царя му възвестяват за завръщането в отечеството, единствено само тази радост има в сърцето си; затвореният в тъмница, като получи свобода, се радва единствено на тази свобода; болният, след като оздравее, целият, така да се каже, бива погълнат от радостното чувство на изцелението. Така трябва да постъпваме и ние: да се радваме само на това, че Бог, нашият Цар... извърши спасение сред земята (слав.) (срв. Пс. 73:12), да почувстваме тази радост и след това да я изповядаме на висок глас така, че да чуят всички. Ако някой ни попита: коя е нашата първа радост? - Ще му кажем: тази, че Единородният Божий Син е дошъл на земята. Коя е втората? Тази, че Той ни е избавил от всички язви, и душевни, и телесни. - Коя е третата? Тази, че е поразил нашите врагове - дявола, смъртта и ада. Коя е четвъртата? - Тази, че Той е основал на земята Царството Си - едната Свята Църква, чрез която, като довежда при Себе Си хората, ги преизпълва с всяко духовно благословение от небесата в Христа (Еф. 1:3).

Като изброяваме така, братя, всички блага, донесени на земята от Божия Син, ние няма да дочакаме кога най-накрая може да се споменат и другите, така наречени земни радости, даже онези, които се считат за невинни: може би за тях ще остане хилядното място, и то с големи ограничения. Така е, братя - Светата Църква, учредена от нашия Господ Иисус Христос, е град, който стои навръх планина и който не може да се укрие: всичко друго пред него е нищожно. Спомнете си, че цялата история на човешкия род се огражда от два чудни предела: отначало от кратковременния земен рай, а след свършека на вековете - от небесния рай и безкрайния ад; между тях е заключена непрестанната верига на промените, за които е написано: плач, охкане и тъга (Иез. 2:10). Радостното, светлото, чудното в тези предели на мрака е едно - делата на спасението, извършени от нашия Господ Иисус Христос: Неговото Свято Царство, Светата Църква, както е видял още пророк Исия от далечното минало в съкровеното бъдеще: в последните дни, казва той, планината на дома Господен ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете (Ис. 2:2), дома, преизпълнен със светлина и блаженство. Прилепи се, християнино, с цялото си внимание към тази планина и към този чуден дом, и пребивавай така безизходно, едновременно с мисъл и със сърце. Когато Даниил се намирал в плен у вавилонците, приел за себе си като закон по-често да се обръща към тази страна, където е Йерусалим, и да въздава поклонение на неговия храм - единствено истинския. Подражавай и ти на това свято дело. Когато станеш, спомни си, че има Божия Църква на земята, поклони се вътрешно и се зарадвай на Божията милост, явена ни в нея. Готвиш ли се за сън, спомни си, че има Божия църква, благодарение на която ти без опасение лягаш, заспиваш и ставаш. И сред обичайните си дела по-често си спомняй за чудните дела на Божественото домостроителство в Неговата Свята Църква, от която произтича благословението за всяко добро дело. Ако в някой град е издигнат паметник, то отначало само за него и разговарят, и мислят - вкъщи и навън, когато работят и през свободното време: общото внимание на всички е насочено към него. Но което правят за паметника в началото, това трябва да правим ние непрекъснато по отношение на Светата Църква: да помним винаги с внимание с ума и сърцето си, че на земята има дом на спасението, да се радваме преди всичко на това и да благодарим на Бога, издигнал този чуден паметник в нашия род.

Но, братя, тази наша радост няма да бъде пълна и даже искрена, ако не я направим своя, ако не превърнем общата радост същевременно и в частност радост за себе си. Ние считаме за щастлив не онзи, който само си представя царския пир, а този, който е удостоен да бъде на него и да се наслаждава на него; не облажаваме и болния, който само гледа как един, втори, трети получават изцеления, а той самият остава болен, нито онзи, който вижда как мнозина около него се ползват от милостивата царска благосклонност, а самият той остава сред презрение и невнимание. Какво утешително има в това само да гледаме и да се удивляваме на чудното Божие дело в нашия род, без да участваме в неговите плодове. Светата Църква не за това е въздигната на земята, за да бъде предмет на празно любопитство, а за да встъпим в нея, да станем причастници на нейните блага и да благославяме Бога. И светият пророк, като видял издигащата се планина и Божия дом на върха и, видял заедно с това и как всички народи единодушно викали: дойдете, и ще възлезем на планината Господня, в дома на Бога Иаковов, и Той ще ни научи на Своите пътища, и ще ходим по пътеките Му (Ис. 2:3). Припомнете си притчата за поканените на вечерята! Това, че те знаели за вечерята и даже били поканени, никак

не помогнало: било необходимо и участие, а те отказали, затова са и презрени като негодни. Велико благо е, че Божията Църква, като скиния, ни осенява, че я има в нашия род и облажава встъпващите в нея: същевременно да не забравяме, че това благо може да пребивава в него само чрез нас, само тогава, когато всеки в частност има живо участие в това благо. Когато се отказваме от участие в него, ние с това сякаш го умаляваме в целия ни род, и следователно от обикновено равнодушие стигаме до подриване на всеобщото благо, което е свойствено само на злобата.

Виждате ли сега какво още се иска за пълнотата на радостта ни? Иска се живо единение на всеки от нас с тялото на Христовата Църква, за да пренесем в себе си всички съдържащи се в нея блага. И архангелът не се е ограничил само с възвестяването за раждащия се Цар и Царството, но не прекратил благовестителното събеседване, докато не изрекъл: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени, и не чул: ето рабинята Господня (Лук. 1:35,38). Тук е изобразено как Словото става плът, и заедно с това е скрито за нас наставление - с какво да допълним онова, което не достига на нашата радост, за да бъде тя съвършена. Тоест както Синът Божий влиза в общение с нашето естество, което после Той е нарекъл храм, така и ние трябва да встъпим в Църквата, която е Негово тяло. Когато Преблагословената Дева Мария попитала Архангела: Как ще бъде това? - тоест как ще се образува в нея плът, Архангелът отговорил: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени. Само Дух Светий може и нас да въведе в живо общение с Царството Христово, което се състои не в словото, а в силата, тоест в силата на Духа. Привлечи Духа, за да се положиш като жив камък (1 Петр. 2:5) някъде в духовното здание на Църквата Христова; направи себе си жилище на Духа, за да бъдеш включен в Божието жилище (Църквата) чрез Духа. А затова пристъпи към съсъдите на благодатта - Светите тайнства - и пий от тях жива вода, докато се утоли жаждата ти; само при това отвори уста с пълно предаване на себе си на Бога. И в Преблагословената Дева Светият Дух започнал да действа за единението на Бог Слово с плътта едва след като тя всецяло предала себе си на Неговото вседействие, с думите: Ето рабинята Господня (Лук. 1:38). Предай и ти себе си в Божията ръка, тогава при дълбокото мълчание на естествените движения на твоя дух и тяло ще се отпечатат в теб словото на Духа, въвеждащ те в тайнствено общение със Светата Църква, а чрез нея и със Самия Господ и Спасител. Тогава ще се зарадва сърцето ти е неизказана радост, защото Царството Божие... е правда и мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17). И ето вторият предмет на истинската радост - ако ние вече сме изпитали благодатната Божия милост към себе си, приети сме в лоното на Светата Църква, приобщени сме към Божия народ, принадлежим към числото на синовете на Царството и ходим сред благата и обещанията му.

Тези две радости - тоест, че има на земята Свята Църква и че ние самите принадлежим към живите членове на тази една Свята Съборна и Апостолска Църква, трябва да ни занимават в продължение на целия ни живот, като изключим всички други, за които именно за това не трябва да имаме нито време, нито сърце. Изглежда така просто и така естествено да забележим тези предмети на радост и да им се радваме. Но като се обръщаме към себе си, ние не намираме това. Истинската ни радост е изгубена, а следователно - и всяка (радост). Наистина, като сме изгубили истинската радост, ние вече сме си избрали много странични радости, но що за радости са това? Почти няма нужда нито да споменаваме за нашето заблуждаване в този случай, нито да разкриваме заблудата: всеки от нас знае това сам по собствения си опит. Дайте на гладния камък вместо хляб - и веднага ще разбере, че това не е хляб; така ние сме изпитали всички измислени от нас блага и знаем, че те не са радостни: не е радостно богатството, не е радостна славата, не са радостни всички чувствени удоволствия - и на вкуса, и на обонянието, и на осезаването, и на слуха и на зрението, даже и онези, които са известни под името високи наслади. Празнотата в душата, смущението и сърдечната тъга ясно показват, че там се крият лъжа и измама. Но какво нещастно разслабване има у нас! Ясно съзнаваме, че живеем в лъжа, а нямаме твърдостта да се откажем от навика да живеем в лъжа, затова и с думи, и на дело се стремим към измамните удоволствия с увереността, че те за нас са крушение на духа. Измамните наслади не вкусваме, от истинските се отклоняваме и стоим по този начин в някаква безрадостно неопределена среда; кръжим и действаме по нечие внушение, като оръдия; оплакваме се един на друг от този род и все оставаме както преди в него. О, Господи! как най-накрая ще се избавим от заслеплението си! Соломон се отдавал на измамни удоволствия, когато в самия себе си носел извора на истинските наслади - даруваната му от Бога мъдрост; но след като познал от опит, че всичко на земята е само крушение на духа, веднага оставил всичко и пак се обърнал към истината. Да си позволим, братя, да се надяваме и за себе си, че в нас заслепяването е само отчасти, само за известно време. Милосърдният Господ няма да допусне да останем завинаги в този дим, в това зловоние и чувствено опиянение. Ще се пробудим, Бог ще даде, и отново ще познаем и ще изповядаме истинската радост и тогава вече радостта ни никой няма да отнеме (срв.: Йоан. 16:22). Само, братя, да скрепим засега тази надежда поне само с видимото дело на благочестието: да гледаме с благоговение на нашата Света Църква, честно да пазим нейните устави, неотклонно да живеем според нейните постановления. Тогава Бог, Който не забравя делото ни и труда на любовта (срв.: Евр. 6:10), и за това единствено (нещо) ще ни помилва и от външното чрез действието на Духа Си ще ни доведе до вътрешното. Нека престъпното и богопротивно лъжливо мъдруване изобретява свое служение без Църквата и нейния благообразен чин в светите пости, в празниците, в свещенослужението. По-добре да останем в смирената част от хора, предани на Църквата, без отстъпки и нечестиви мъдрувания, все още ще бъдем при това, макар и с част от себе си, на страната на истината, ще сме заключени вътре в апостолската мрежа. И нека да сме негодни; може би накрая Бог ще каже на някого от нас: заколи и яж (Деян. 10:13).

С тази надежда да се обръщаме по-често към Преблагословената - нашата Радост - с молитвата да ни посети и да положи в сърцата ни блага вест, която и на Нея първа и е донесена благата вест от Божия Престол. Амин.

1845 г.

     Св. Теофан Затворник