И ревнителят Илия, когато възревнува за закона Божий, се обърна към същия подвиг на поста. Защото, ако го спазваме правилно, постът внушава повелите на Духа. Той е посредник между ветхия закон и дарената ни от Христа благодат. Тъй че, който пренебрегва поста, е слаб и немощен във всички останали подвизи. Като изостави поста, той показва на врага душевната си слабост и че е излязъл на война без оръжие. Тогава врагът смело го напада, без никакви усилия надделява над беззащитния и плах, а скоро и съвсем го смазва. Причината е в това, че човекът не се е облякъл в здравата броня на поста, която сме получили от Господа, и всички членове на тялото му са уязвими за стрелите на врага.

/ СЛЕДВА /

Пишете, че сте навършили вече осемдесет години, но все още сте здрав и млад духом. Много пъти сте били на косъм от смъртта, но винаги по някакво чудо сте се спасявали. Затова питате: има ли съдба и какво е стано­вището на Православната Църква по този въпрос?

Ако под съдба се разбира сляпа случайност или фаталност, то Църква­та решително отрича съществуването на такава съдба. Всичко в Църквата е основано изцяло на разума и произтича от Разума и чрез Разума. Тя не при­писва нищо на сляпата случайност, а на промисъла на всесилния и всевиждащ Бог, Който действа във висшия план на целесъобразността с оглед на тайните човешки мисли, чувства и дела. Самата дума „съдба" произхожда от думата „съд", в случая - Божи съд. „Спомнях си за Твоите отвека съдби, Гос­поди, и се утешавах” - казва Псалмопевецът. Сиреч: спомнях си как Господ още в този живот е награждавал праведниците и е наказвал грешниците. И пак казва: „От Твоите съдби се боя”. И още: „По Твоя съд оживи ме”.

И така, съдбата е Божията мисъл за всичко, което е, и което се случва, но не пасивна и немощна като човешката, а активна и определяща. Някой се стя­гал да отиде сутринта в близкия град, но през нощта го постигнала смърт и го отнесла в далечния небесен град. И хората казват: такава му е била съдбата! Друг имал намерение да се ожени за една девойка, но ненадейно се венчал за друга. Хората пак казват: съдба! Трети се измъкнал от окопа и се укрил в тила на войската, но куршумът го застигнал в палатката и - смърт. Пак: съдба!

Само че съдба не „сляпа", а прозорлива - съдба от Бога, Мислителя и Промислителя, Който знае причината на всичко. Който казва: „сляпата съдба", изповядва с това само едно - че не разбира причините и смисъла на ставащото. Нищо не се случва без праведния и милостив Бог. Да си припомним думите на Спасителя: „Ни едно врабче не може да падне на земя­та без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички пребро­ени”. И така, ничия съдба не е сляпа или случайна, а мислена и промислена. По силата на такава разумна и прозорлива съдба Вие много пъти сте избягвали близката смърт и сте надживели всички съдници, които са Ви подписвали смъртната присъда.

 От Бога Вам живот и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Бог поругаван не бива. Присмехулниците Бог или наказва, за да ги изправи, или ги прави като тези, на които дотогава те са се подигравали. Св. Порфирий най-напред се прославил между езичниците с подигравките си над християнството. Веднъж той осмивал християнското тайнство Кръщение пред император[1] Иулиан Отстъпник и неговата свита. Но се случило нещо съвсем неочаквано. Когато Порфирий се потопил във водата и изрекъл думите, че се кръщава в името на Пресветата Троица, духом се преобразил и наистина станал християнин. И вместо да продължава надсмиването си над християнската вяра, почнал да изобличава императора за идолопоклонническото му нечестие. Затова бил мъчен и посечен. Подобен бил случаят с някой си комедиант Генезий[2] вероятно по времето на Диоклетиан. Този Генезий представял християнско богослужение пред насъбралия се езически народ, развеселявайки го със своите насмешки и каламбури. Ала изведнъж се променил и викнал пред народа: „Аз вярвам и искам да се кръстя.”. Зрителите първо си помислили, че и това е част от смехориите му, но той продължил да заявява своята вяра в Христа. И когато пред съда и пред самия император останал непоколебим във вярата си, бил мъчен и убит. Така и хулителите на Христа станали мъченици за Христа.

БЕСЕДА за двойното свидетелство на Сина Божий

Аз съм, Който свидетелствам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене (Иоан. 8: 18).

           В закона е написано, че за доказване на нещо са нужни двама свидетели. На невярващите евреи Господ най-напред посочил три велики свидетелства за Себе Си: на Отца, на делата Си, и на Светото Писание (Иоан. 5: 36–37, 39). По-нататък, след извършване на още множество чудеса и по-подробно излагане на Своето Учение, Той им казал, че и само Неговото свидетелство за Себе Си е истинско и достатъчно (Иоан. 8: 14). Накрая отново изтъкнал две свидетелства – Своето и на Отца, според заповедта в закона за необходимостта от двама свидетели. Така Господ по всякакъв начин затваря устата на невярващите и не им оставя никаква възможност за увъртане[3] – освен злодейското убийство, към което прибягват всички онези, които  не желаят да се убедят в истината при никакви доводи и доказателства.

Наблягайки на Своето свидетелство за Себе Си и на свидетелството от Своя Отец, Господ желае да покаже и Своята ипостасна самостоятелност и единосъщието си Си с Отца по битие. Той ни привежда Своето собствено свидетелство и отделно, и заедно със свидетелството на Бог Отец. Че това тълкувание е правилно, се потвърждава и от следващите думи: Ако знаехте Мене, щяхте да знаете и Отца Ми (Иоан. 8: 19). С тях напълно се разкрива единосъщието на Отца и Сина и не се оставя и най-малко съмнение, че Господ има предвид еднаквостта Си по природа със Своя Отец. Става дума за Божествената природа, а не за телесната. Безумно се заблуждава всеки, който си представя Пресветата Троица като три телесни естества. В тяло се явил в света единствен Синът Божий, за да спаси света, а не Отец и Свети Дух. Обаче и в тяло Синът остава по божествената си природа равен на Отца и Светия Дух. Той взел върху Себе си човешката природа[4] и я съчетал със Своята божествена природа от любов към хората, та да може да се яви сред тях и да ги спаси.

      О, Пресветая Троице, единосъщна и неразделна, Която си ни просветила и осветила чрез въплътения Бог Слово, подкрепяй ни винаги със Своята святост, Своето всемогъщество и Своето безсмъртие, и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

         Автор – св. Никoлай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – цар (бел. прев.).

[2] В ориг. Генес (бел. прев.).

[3] В ориг. – одушка – отдъхване, облекчение (бел. прев.).

[4] В ориг. – облякъл се в човешката природа (бел. прев.).

Ти разбираш вярата като упражняване в доброто и това разбиране е правилно. Досега си се упражнявала в поста, молитвата и милостиня­та. Това също е правилно - и трите неща са много важни. Постът, молит­вата и милостинята са практически израз на вярата, надеждата и любо­вта. Чрез тях ти показваш преданост на Божията воля. Същото показваш и с изпълнението на всяка друга Христова заповед. Предаността на Бо­жията воля е душата на целия ни духовен труд и не само на духовния ни труд и усилие, но и на целия ни живот - на всички наши мисли, чувства и действия. „Слязох от небето” - е казал Христос – „не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан. 6:38). А в навечерието на Свои­те страдания, облян с кървава пот, Той се обръща към Бог Отец, казвайки: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Има много християни, които се стараят да изпълняват целия Божи закон, но при това не са напълно предани на Божията воля. Когато ги сполетят страдания, те роптаят срещу своя Създател. С това показват, че в тях няма преданост към Бога, че вярата им е повърхностна и че всички­те им духовни дела се свеждат до човешки сметки. Затова знай, че упраж­няването в преданост на Божията воля е най-важното от всички упражне­ния. На прага на всеки нов ден казвай: Отче, нека бъде Твоята воля! Също и на прага на всяка нова нощ: Отче, нека бъде Твоята воля! Тръгвайки на работа и връщайки се от нея, казвай пак същото: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато си здрава, и когато легнеш болна в постеля, пак: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато печелиш, и когато губиш: Отче, нека бъде Твоята воля! И накрая, когато настъпи неизбежният час и застанеш лице в лице с ангела на смъртта, кажи храбро: Нека бъде Твоята воля, Отче мой и Боже мой!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

    Както се запалва свещ от свещ, така и доброто дело идва от друго добро дело. Някой си патриций поискал да подари на църквата златен кръст, та повикал един млад и изкусен златар, дал му злато по мярка и му поръчал да изработи кръст, какъвто желаел. Бедният златар, като видял каква голяма жертва прави този патриций заради своята душа, сърцето му се разпалило [от любов] към Бог, и решил към златото на патриция да прибави свои десет жълтици. Когато кръстът бил готов, патрицият претеглил кръста, и открил, че тежи повече от златото, което връчил на момъка. Веднага почнал да ругае златаря като крадец, подозирайки го, че е скрил част от неговото злато, а вместо скритото е сложил някакъв друг, тежък метал. Момъкът, като видял патриция разярен, веднага му казал какво е направил: „Прибавих – казал той – и аз мое злато, като двете лепти на вдовицата, та заедно с теб да приема награда от Христа”. Чувайки това, патрицият се умилил в сърцето си и рекъл на честния момък: „От днес те правя мой син и наследник на целия ми имот”. 

БЕСЕДА за истинността на Христовото свидетелство

Макар Аз Сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско (Иоан. 8: 14).

       Светлината не лъже, а истински свидетелства за съществуването на слънцето. Също така и Господ Иисус истински свидетелства за всичко, за което свидетелства. Той е слязъл между човеците като небесен Свидетел, за да засвидетелства за съществуването на Триединния Бог, за съществуването на ангелите и на душите, за Божията любов към хората, за Божия промисъл за хората, за силата на правдата над неправдите, за могъществото на истината над лъжата, за блаженото безсмъртие на праведниците и вечните мъки на грешниците, за възкресението на мъртвите, за Божия Съд и за още много други неща, за които хората, бидейки под покривалото на греха, само смътно са се досещали, но не са ги знаели и не вярвали твърдо в тях. А преди всичко, свидетелствал, че Той е Син на живия Бог, равен на Своя Отец по битие, сила и любов, равен и на Духа Божий. Защото Свидетелят е трябвало първо да свидетелства за Себе Си, та да може да се вярва на Неговото свидетелство и за другите тайни.

    От позицията на чистата и неизменна истина всяко Христово свидетелство е истинско, но не такова е било в очите на  помрачнените евреи. За Бога, Божиите ангели, за праведниците, вечността и за времето[1] Неговото свидетелство е истинско, за което Той казва: свидетелството Ми е истинско. Ала за помрачените умове на закоравелите грешници това свидетелство не е истинно, затова Той по-рано е рекъл на евреите: Ако Аз свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми не е истинско (Иоан. 5: 31). Тоест: не е истинско за вас, евреите, но всъщност само по себе си е истинско.

О, преблагословени Господи Иисусе, Сине на живия Бог и еднички Спасителю наш, избави ни от

немощта на греховния ум и злобата на греховното сърце. Осияй ни със светлината на Твоите вечно

истинни слова. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Времето за сбъдване на Неговите пророчества (бел. прев.).

ПОДГОТОВКА ЗА РАЗКОЛ !!!

http://internetsobor.org/rptsz/tserkovnye-novosti/rptsz/mitropolit-agafangel-proekt-china-vospolneniya-tainstva-kreshcheniya-dlya-tekh-kto-ne-kreshchjon-polnym-pogruzheniem

РАЗСЪЖДЕНИЕ

           Какво се случва с гонителите на Христовата Църква? Попитайте гонителя на Църквата Савел какво се случило с него. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен (Деян. 9: 5) – казал Господ на Савел и Савел се кръстил и станал Павел. А какво се случило с Ирод, първия гонител на християните? И какво с Иулиан Отстъпник? Умрели от зла смърт и техните усилия срещу Христа изчезнали като дим. И така продължило през цялата история: едни гонители ставали християни, а други зле погивали; злобните усилия против християнството и на едните, и на другите, се разнесли като дим. Император[1] Адриан, след покоряването на Иерусалим, поискал да накаже не само евреите, но и християните, понеже не правил разлика между едните и другите. Евреите разсеял по целия свят, а на мястото на Соломоновия храм построил идолски храм. Още преименувал Иерусалим на Елия, на своето име, и забранил повече този град да се нарича Иерусалим. На Голгота издигнал храм на скверната Венера, на Гроба Господен – храм на Зевс, а във Витлеем – храм на Адонис. Колко ли тъжно са се чувствали тогавашните християни, виждайки своите светини поругани? Ала какво станало накрая? Император Адриан погинал от люта смърт, а езическите храмове, при управлението на цар Константин и царица Елена, били сринати и на тяхно място въздигнати прекрасни християнски храмове, които стоят и до днес. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен. О, колко отчайващо безнадеждно е всяко воюване срещу Христа.

БЕСЕДА  за това как светът мрази свидетелите на греховете му

Светът вас не може да мрази, а Мене мрази (Иoaн. 7: 7).

          Защо светът мрази Христа Господа? Сам Господ веднага го обяснява: Защото Аз свидетелствам за него, че делата му са лоши. Хората никого не мразят така силно, както свидетелстващите за греховете им. Затова най-големите престъпления в света се извършват през нощта, в мрака. А мигар Бог не вижда на тъмно през нощта? Разбира се, че вижда Бог, ала злосторниците не виждат Бога. И ако някои от тях донейде вярват в Бог, те все, в своята непросветеност мислят, че мракът е завеса между хората и Бога. Господ Христос чрез Самия Себе Си ясно разкрива, че Бог всичко вижда и никаква тъмнина не е пречка за Неговите очи. Той съзирал човеците отдалеч, както Натанаил под смоковницата. Той видял ослицата и ослето в насрещното село. Далечината не ограничавала Неговия взор. Господ виждал предварително и Петровото отричане, и предателството на Иуда, и Своята смърт и възкресение, разрушаването на Иерусалим, вечността на Своята Църква и страданията на последователите Си, както и събитията в края на времената. Не, отдалечеността във времето не затруднявала Неговото всевиждане. Но какво да изброяваме повече? Има ли нещо по-скрито от човешкото сърце? Не е ли това сърце скрито зад дебелата завеса на плътта? И не са ли помислите на сърцето още по-скрити от самото сърце? А Господ виждал и в човешките сърца и четял сърдечните помисли на хората. Защо мислите лошо в сърцата си? (Мат. 9:4). Е, какво чудно, братя, че от такъв Свидетел се боели онези, дето мислели лошо или вършели зло? Чудно ли е, че Го мразели злодеите?  Кои? Всички вие, които участвате в неговите зли дела и заради това си съучастие не дръзвате да свидетелствате срещу света и за онова, което знаете. Боящите се от човеци, как ще свидетелстват срещу човеци? Търсещите човешка слава, как ще посмеят да си навлекат човешкото негодувание против себе си? О, братя мои, по-добре е за нас светът да ни мрази, но да ни люби Христос, отколкото светът да ни обича и хвали, а Христос да отвръща лицето Си от нас, казвайки ни: не ви познавам. Ако светът ни мрази, да се утешаваме със словата на Спасителя: Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил (Иоан. 15: 18).

        О, Господи благословени, Източник на всяко благовестие, укрепи сърцата ни, та да не се плашим, когато ни мрази светът. Само ти ни благославяй и обичай, Спасителю благий. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор –  Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – цар (бел. прев.).

Според мярата, в която оковите на поста биват налагани на тялото на човека, умът му пребивава в съкрушение, сърцето излива молитва, на лицето се вижда печал, лошите помисли бягат далече от него и самият той е враг на лошите пожелания и празното общуване. Постът е главният път към всяко добро и който го пренебрегва, вреди на всички добродетели. Защото постът бе първата заповед, дадена на естеството ни да я спазва, и отказът от него стана причина за падението ни.

От времето на първото падение насам подвижниците отново и отново спазват закона на въздържанието, за да възкресят в себе си страха Божий и да изпълнят всички заповеди. Даже Сам Изкупителят на нашия род започна борбата с дявола с това - след кръщението Духът Го отведе в пустинята и там Той пости четирийсет дни и четирийсет нощи. Съответно и всички, които се канят да Го следват, трябва да започнат с това вътрешното си съзиждане в Господа. Щом дори Този, Който утвърди закона на спасението, пости, кой от спазващите този закон не се нуждае от пост? И действително, дотогава човешкият род не познаваше победата и дяволът никога не бе претърпявал поражение от нашата природа. А това оръжие изведнъж го лиши от сила. И нашият Спасител, Който пръв победи дявола, увенча природата ни с първия венец на победата. Оттогава насам, само щом зърне това оръжие в някой човек, врагът в миг се ужасява, спомня си за поражението, което Спасителят му нанесе в пустинята. И силите му отслабват пред оръжието, което Началникът на нашето спасение ни даде.

/Следва/

 
ДО КОЛАРЯ Й.К.: ЗА БЕЗУМНАТА КЛЕТВА

Седял си в компания и си пил. Станало дума за някакъв порядъчен човек от вашия град, който не допадал на нито един от вас, пийналите. Раз­горещен от алкохола, ти си ударил по масата и си се заклел, че публично, на улицата, ще удариш плесница на онзи човек. Когато си изтрезнял, си съжалил за думите си. Сега те е срам пред твоите приятели, но все пак това е клетва. И питаш: грешно ли е да я нарушиш?

Знаеш ли случая с цар Ирод? Как той пиян, на едно пиршество пред своите гости дал клетва на една танцьорка, че ще и даде каквото тя поже­лае? Танцьорката поискала главата на Иоан Кръстител! Като чул това, ца­рят много се натъжил, но заради клетвата и сътрапезниците си заповяда да и я дадат. Така нещастният Ирод обременил душата си с убийството на праведника. Ех, да беше имал повече страх от Бога, отколкото срам от свои­те съобщници в пиянството! Името му нямаше да бъде проклето за вечни времена.

Христос ни учи, че преди срама от хората трябва да имаме страх от Бога (Лук. 18:2). Защото който няма страх от Бога, а само срам от хората, той заради хората ще се посрами от своя Бог. А съдбата, предречена на онези, които се срамят от Бога пред тоя прелюбодеен и грешен род , е страшна. В живота често има моменти, в които човек трябва да избира между страха от Бога и срама от хората. В такъв момент се намираш сега и ти. Избери и сега, и завинаги страха от Бога и няма да сгрешиш. Хората ще ти се присмиват, но ти ще бъдеш прав пред Бога.

А клетвата? Изповядай своята безумна клетва пред свещеника и прие­ми епитимия. А в бъдеще страни от онези, които не са ти другари в страха от Бога и в Божия закон.

Мир на теб и утеха от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Каква трябва да е връзката на човека с Бога? Непрекъсната и непрестанна. „Прилепяй се към Бога като син към баща си“ – наставлява св. Антоний. A св. Алоний е казал: „Ако човек не вложи в сърцето си, че освен него и Бога няма никой друг на света, не може да намери душевен покой“. Единствено Бог е достатъчен и предостатъчен за всичко, което може да си пожелае човешкото сърце. Блажена Теодора приела, без да каже ни дума, чуждото дете, подхвърлено ѝ като нейно от оклеветилите я. Тя го отгледала с любов и го възпитала в страх Божий. А преди смъртта си така наставлявала детето: „Какво повече му трябва на човека, освен Бог и Неговата Божествена любов? Той е нашето съкровище, нашето богатство, Той е храна и питие, одежда и покров, Той е здраве и мощ, веселие и радост, Той е надеждата и упованието ни. Ако единия Бог придобиеш, това ти е достатъчно – ще се радваш в Него повече, отколкото ако би придобил и целия свят“. Изричайки това, св. Теодора не е говорила по книга, нито предавала чужди поучения, а своя собствен опит. Седем години тя живяла [извън манастира], отхвърлена и презирана от всички хора, и за това време от опита си  се убедила, че Бог е всичко за нея и единствено Бог е достатъчен за всичко, което желае сърцето на човека.   

 БЕСЕДА за това как духът трябва да се храни с Христа, за да живее

Който Мене яде, ще живее чрез Мене (Иоан. 6: 57).

    Така казва Господ Христос, Животът и Източникът на живота. Дървото се храни от земята, въздуха и светлината. Ще расте ли и ще е живо ли дървото, ако не се храни със земя, въздух и светлина? Кърмачето на майчините гърди какво друго яде, ако не  майка си? Ако не се храни от своята майка, ще расте ли то и ще остане ли живо? Така и нашият дух нито ще възраства, нито ще бъде жив, ако не яде[1] Христа, Живия и Безсмъртния. Тук не става дума за живота изобщо, какъвто има и в природата, нито пък за оня хилав живот, който водят езичниците, а за същинския божествен вечен живот; за пълноценния и радостен живот. Този живот се дава на човеците само чрез Христос и идва единствено при онези, които се хранят с Христа. Всеки човек израства според това с каква храна се храни и животът на всеки човек е в зависимост от това с какво се храни. Тук речта не е за телесна храна, защото телесната храна не храни човешката душа, а само тялото на човека. Хората се различават по телесния си ръст и живот, но тази разлика е съвсем незначителна. Ала разликата между човеците в духовното израстване и живот е огромна: докато едни хора с духовния си ръст едва се издигат над земята, други се извисяват до небесата. Нима разликата между Ирод и св. Иоан Кръстител е по-малка от разликата между цар и ангел? Докато първият телом и духом пълзял по земята и със злодейства бранел земния си престол, вторият с тялото си бил в каменистата пустиня[2], а със своя дух се възвисявал на небесата сред ангелите. O, братя мои, да издигнем и ние духа си на небето, където Господ Христос седи на престола на вечната Си слава, и да насищаме и напояваме своя дух и сърце с Него, чистия и всемогъщ Живот. Така ще се сподобим да бъдем Негови сънаследници в Царството Небесно.

Господи Иисусе, истински Боже наш, наша пресладка храна и Хранителю наш човеколюбивий, не ни отхвърляй от Твоята Божествена гръд, защото сме слаби и немощни. Насищай[3] ни със Себе Си, о, милостиви Хранителю. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Това се отнася за св. Причастие (бел. прев.).

[2] В ориг. – стоял на камък в пустинята (бел. прев.).

[3] В ориг. – храни ни (бел. прев.).