Това - отговори аввата - е мисълта за един брат, който току-що ме огорчи. Борих се със себе си да не произнеса на глас помисъла. Помолих Господа да го махне от мен и думите станаха кръв в устата ми. Изплюх я, забравих за скръбта си и придобих мир.

/ СЛЕДВА /

Има един начин за победа над злото, който и Вие сте изпитали с успех. Със своя почтен труд Вие, клетата вдовица, издържате себе си и чети­рите си деца. Но се случило така, че не сте успели да платите наема и хазяинът дошъл, за да опише вещите ви. Вие сте стояли разтреперана, децата плачели. Когато хазяинът видял, че всички описани вещи няма да покрият дължимото, започнал ядосано да крещи. Тогава Вие сте свалили от шията си огърлицата, венчален спомен от Вашия съпруг, извадили сте и часовника, който той, уми­райки, завещал на най-големия син със заръка да му го дадете, когато завърши училище. „Вземете и това!" - казали сте на хазяина. Вашата постъпка трогнала сърцето му - нали и той е човек - и той си отишъл, мърморейки: „Хайде, оста­нете, пък когато платите - платите". Вие сте постъпили по Христовите думи: „Не се противете на злота".

Нещо подобно се случило в село Сибница по време на австрийската окупация. Поради някакви подозрения окупаторите изпратили наказате­лен отряд, за да изгори селото. А в него живеел един Божи човек, чичо Тоджа. Стигнали и до неговата къща. Преди да я запалят, те му наредили да изнесе каквото пожелае. Чичо Тоджа не влязъл вътре, а отишъл при дръвни­ка и донесъл наръч дърва. Питали го защо прави това, той кротко отвърнал: „Ами за да ви помогна да запалите къщата!" Постъпката му трогнала сър­цата на войниците - нали и те са хора, - обърнали се и си отишли. Къщата на чичо Тоджа останала невредима.

Божието благословение да бъде върху Вас и Вашите деца!

Разсъждение

    И мъртвите усещат и знаят за добрите дела, направени за тях. В това християнинът не трябва да има никакво съмнение. Доброто дело като електрически ток се разпростира по целия небесен свят. Някой си царски чиновник Магистриян бил пратен някъде от царя по важна работа. Пътувайки, Магистриян видял [един] мъртъв бедняк, напълно гол. Той се съжалил, съблякъл своята дреха[1], облякъл мъртвеца и честно го погребал. След известно време нещастен случай постигнал Магистриян – той паднал от коня и счупил крака си. Дълго лежал болен на постелята си. Веднъж се събрали около него няколко лекари, за да се посъветват за болестта му. Лекарите намерили за необходимо кракът да се отреже. През тази нощ Магистриян не могъл да заспи, а само тъгувал и плачел. В полунощ изведнъж му се явил един човек и го попитал: „Защо плачеш?“. След като Магистриян му обяснил, непознатият човек разтрил с ръка болния крак и кракът оздравял. „Заради Бога, кажи ми кой си ти?“, попитал Магистриян. На това непознатият отговорил: „Погледни към мене и виж – това не е ли твоята дреха? Аз съм онзи, когото ти видя гол и мъртъв, и когото облече с тази дреха. И ето, за това добро дело Бог ме прати да те изцеля. Благодари на Бога!“.

БЕСЕДА за Христовата тъга

 Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час (Иоан. 12: 27).      

В този земен свят няма нищо по-реално от Господ Иисус Христос – нищо по-реално като Бог и нищо по-реално като човек. И наистина, този свят извън Иисуса Христа изглежда като призрак. Нито земята, нито водата, нито въздухът, нито светлината се доближават с реалността си до реалността, която Той има. Гледай, всичко ще премине, а Той ще остане. Наистина, Той е крайъгълният камък на непреходния свят и само онзи или онова, което се прилепи твърдо към този камък, може да пребъде в този непреходен свят и в тази непреходна реалност. Бурните, ала немощни вълни на времето сърдито са удряли и днес удрят ту по божествената Христова реалност, ту по Неговата човешка реалност. Колкото трябвало да се трудят християните, за да отворят очите на безбожниците и да им докажат Христовото Божество, толкова трябвало да се трудят, за да отворят очите на еретиците и да им докажат Неговото човешко естество. Но Всезнаещият Свети Дух се постарал и чрез евангелистите предварително приготвил оръжие за християнските борци. Душата ми сега се нажали[2]. Нима Господ щял да изпитва тъга, ако не бил (и Е) истински човек, подвластен на всички немощи на телесното естество, освен на греха? И не само тъга, но и страх: Отче, избави Ме от тоя час. Това казва немощното човешко естество, което се ужасява от смъртта (защото иде реч за смъртта ), ала не грешното[3], а безгрешното Негово човешко естество, защото Господ веднага добавил: Но затова и дойдох на тоя час. Виждате ли колко е важна Христовата смърт? Ние сме изкупени с нея, с нея сме и спасени. Нека никой не остава единствено с Христовото учение, нека [всеки] се пренесе на Голгота и с ужас да види кървавата Жертва на Кръста, Която се принесе за [изкупление] на нашите грехове, и за нашето спасение от смрадните челюсти на преизподния змей.

      О, Господи Иисусе, Който пострада заради нас и нашето спасение, помилвай ни още веднъж и още веднъж. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – риза (бел. прев.).

[2] В синодалния български превод – Душата Ми сега се смути (бел. прев.).

[3] В смисъл – слабото, немощното, което при всички хора, с изключение на Господ, се огъва пред греха (бел. прев.).