Струва ми се, че придобих покой и нямам никаква борба.

А старецът му казва:

Иди и моли Бога борбата да се върне при теб. Защото чрез борбата душата преуспява.

Тогава аввата отново помоли Бога, този път - да му даде борба и оттогава не се молеше, тя да го остави на мира, а казваше: „Господи, дай ми търпение в борбата“.

Един човек получил голямо наследство от своя баща. Цялото това насле­дено богатство обаче употребил единствено за да построи, укрепи и украси една къща. В нея той живял сам; нито ходел при някого, нито приемал някого у дома. За себе си не харчел нищо. Неумит, несресан, цял в дрипи  и гладен - скъперник към себе си и към другите, той давал всичко само за  къщата, която обитавал. Съседите с години не били виждали лицето му, но  къщата му била така украсена отвън, че нямало минувач, който да не изрази гласно възхищението си. Човекът се вслушвал във всяка дума на удивление и похвала и това било единствената му радост. „Щом къщата е такава, какъв ли ще е онзи, който живее в нея?" - питали се минувачите. Но лицето на стопанина никой от тях не можел да види. Накрая човекът пръснал цялото си състояние по къщата, изпаднал в нищета и глад и се отчаял. А един ден вър­ху къщата му паднала мълния и я подпалила. Тя изгоряла в пожара, а той едва успял да избяга на улицата и да се спаси. Хората от града се изплашили, когато го видели, защото приличал на плашило - черен, мършав, дрипав и мръсен. Всеки бягал от него като от чудовище. Отчаян, той напуснал града, не знаейки сам къде отива. По пътя го срещнали цигани и си рекли: „Тоя ще ни свърши работа!" Хванали го, обезобразили го още повече, извадили му очите, счупили му ръцете и нозете, па тръгнали с него на просия по света.

Този човек символизира душата на грешника. Голямото богатство - това са великите Божии дарове. Строежът, укрепването и украсяването на къщата означава грижата единствено за плътта и плътския живот. Запусна­тият, дрипав и изгладнял човек - това е обитаващата в тялото занемарена, оголяла и изгладняла душа. Мълнията е внезапната смърт. Хората от града, които бягали от онзи човек като от чудовище, са Божиите ангели, които се отвръщат от гнусната душа на грешника. Циганите - това са черните демо­ни, които обичат и пленяват подобните на себе си.

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Няма нищо по-бедно от човек, който в час на беда изоставя надеждата в Бога и прибягва към средства за спасение, противни на Божия закон. Такъв човек не само не успява да поправи своето външно положение, а погубва и душата си. Такъв е бил случаят с цар Михаил Палеолог. За да спаси царството си, застрашено от българи и сърби, той потърсил помощ от папата и се съгласил да сключи уния. И какво постигнал с това? Не спасил царството, причинил безброй злини и скоро жалко загинал по време на военния поход срещу епирския княз Иоан Дук. Православният народ толкова му бил разгневен, че неговият син Андроник не посмял да го погребе, а нощно време го закопал без опело и молитва. Отлъчен от Православната църква, неприет от римската, Михаил е умрял вън от Църквата Божия. Неговата съпруга, царицата, след смъртта му обнародвала такъв указ: „Моята царственост мрази и счита за гнусно това дело (унията), което неотдавна се вмъкна в Църквата и я смути. И както светата Църква е решила да не удостои с поменаване моя умрял съпруг, господар и цар, заради споменатото дело и смут, то и моята царственост, предпочитайки страха Божий и покорността към светата Църква, одобрява и приема Нейното решение и никога няма да дръзне да прави помен за душата на моя господар и съпруг“. 

БЕСЕДА за бремето на греха и освобождението

Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! (Пс. 31: 1).

От греха се ражда страх, объркване, безсилие, отслабване и помрачаване на ума. Чрез греховете човек настройва хората против себе си, смущава собствената си съвест, събира около себе си демоните и им дава оръжие против себе си. Чрез греховете човек се отдалечава от Бога, отдалечава се от своя ангел пазител и запушва извора на всяко добро[1]. Извършеният грях означава обявяване война на Бога и на всички добри сили. Това е по-смешно, отколкото есенният лист да обяви война на вятъра. Но и най-смешното се случва, а именно – човекът обявява война на Бога! Самото това обявяване предварително означава поражение и гибел, ако човек бързо не дойде на себе си, не се покае и не прибегне към Бога за помилване. Ужасното състояние на грешник добре е усетил и изпитал върху самия себе си великият цар Давид. Усетил неизказaн страх, смут, разслабеност, самотност, почувствал стрелите на хората и стрелите на демоните. Но като видял своето страшно състояние, Давид признал греха си, паднал в праха пред Бога, с покайни сълзи намокрил земята, и с думи на болка, изгарящи като огън, молил милостивия Бог да му прости. И когато всичко му било простено, тогава той почувствал неизказно блаженство. Това блаженство на опростената душа той не можел да обясни с думи, а само изявявал, потвърждавал и уверявал въз основа на своите собствени състояния, т.е. и състоянието на греховност, и състоянието на опрощение от Бога. Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! Кое е блаженството им? Свобода и храброст, и радост неизказана, и сила, и мощ, и ясни мисли, и мир със съвестта, и упование на Бога, и възпяване на Бога, и любов към ближния и осмисляне на живота. С една дума – светлина, радост, сила – това са то благата. Това са благата, които опростеният от греховете усеща тук на земята; а какви блага го очакват на небето „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало (I Кор. 2: 9).

О, Господи Боже наш, по Твоята безкрайна милост прости беззаконията ни и покрий нашите грехове! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – се огражда от извора на всяко добро (бел. прев.).