Постинги в блога от 13.03.2021 г.
http://blagovestnik.bg/
14-03-2021/
НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА
Евангелие за поста
Мат. 6: 14 – 21, Зач. 17
Основно правило за войника в борбата е да не се предава на врага. Военноначалникът предварително е длъжен да предупреждава, че всеки войник трябва да се пази от неприятелските капани, за да не бъде измамен и пленен. Останал сам, гладен, премръзнал и оголял, войникът ще бъде в голямо изкушение да се предаде на врага. Лукавият неприятел ще се възползва от неговото положение по всякакъв начин. И въпреки, че и сам той гладува, подхвърля на войника малко хляб, за да демонстрира, че има храна в изобилие. Макар и той да мръзне, изпокъсан и оголял, му подхвърля някакви дрехи, за да демонстрира, че е облечен и богат. Подхвърля му и позиви, в които се хвали, че неговата победа е съвсем сигурна, и лъже бедния войник, че много негови полкове с другарите му, отляво и отдясно, са се предали; или че неговият генерал е убит, или че неговият крал проси мир! Обещава му скорошно завръщане в родното огнище и длъжност, и пари, и всичко, за което един човек в тежко положение може само да сънува. Всички тези вражески капани и ями военноначалникът предварително трябва да посочи и да предупреди войниците да не вярват на нищо от това, а да стоят на своите позиции, да не се предават, да останат верни на своето знаме, дори и с цената на смъртта.
Да не се предава на врага е основно правило и за Христовия войник в борбата със злите духове на този свят. И Христос, като наш Цар и Войвода, в тази борба ни посочва всичко и ни предупреждава за всичко това. Ето, казах ви отнапред (Мат. 24: 25; Иоан 14: 29), казва Той на Своите ученици. Опасността е голяма, а врагът на човешкия род е по-страшен и лукав от който и да е друг възможен враг. Това Господ го подчертава на едно друго място: Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница (Лк. 22: 31). Сатаната непрестанно търси хората, още от онзи ден, когато е измамил първия човек; още от онзи ден той предявява право върху човешкия род и го отнема от Бога като свой. С всички възможни измами той привлича Христовите войници към себе си, мамейки ги с лъжливи обещания, като им показва своите богатства. Никой не е по-гладен от него, но той предлага[1] хляб на изгладнелите човеци и ги приканва да се предадат. Никой не е по-гол от него, но той мами хората с цветовете на своето лъжливо и привидно облекло. Никой не е по-беден от него, но той, като фокусник на панаир, ловко подхвърля монета след монета и умело се представя пред алчните зрители за милионер. Никой не е по-пропаднал от него, но той никога не престава с лъжите си, че е победител, че Христовите войски са разгромени, че Христос е избягал от бойното поле и се е укрил. Защото (той, дяволът) е лъжец и баща на лъжата, и цялата му сила и неговото богатство са само в лъжата. Посочвайки на своите последователи всички измами и дяволски оръжия, Господ Иисус ги е научил с пример и със слова как всеки да се противопостави [на сатаната] и с какви оръжия да се бори.
Преди всичко, сам Той – Христос, е главното оръжие на нас, Неговите последователи. Присъствието Му в нас и Неговата сила в нас са главното ни оръжие. Неговите последни слова, които са записани в Евангелието, гласят: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28: 20). И ето, Неговото присъствие проличало през вековете в милиони неустрашими Негови борци – апостолите, мъчениците, изповедниците, богоносните отци, благочестивите девици и светителите. И не само проличало в изминалите времена, а очевидно и несъмнено проличава и в ден днешен за всеки, който не се е предал вече съвсем на злобния дух. И не само че проличава днес, а ще проличи и в самия край на времената, с идването на такива силни богоносци, каквито били Енох и Илия (Откров. 11: 3). Също така е очевидна и несъмнена силата на Неговото Тяло и Кръв, на Неговите страдания, на Неговите слова, на Неговия честен и животворящ Кръст, на Неговото Възкресение и на Неговата безсмъртна слава. Вие, които сте се уверили в непобедимата Христова сила, която като електрически ток протича чрез Неговите верни [последователи], казвайте това на останалите! А вие, които още не сте се уверили, а желаете да се уверите, сторете всичко онова, което Евангелието учи[2] да се прави, и ще се уверите. Зарежете онези, които злобно се съмняват, нека си се съмняват. Злобата им не вреди на Бога, а е срещу тях; злобата им не вреди на Бога, а е за тяхна погибел. Скоро ще настане време, когато нито ще могат да се съмняват, нито пък ще им се даде да вярват.
Но освен присъствието и силата Христова, които са нашето главно оръжие в борбата против злия дух, Господ Иисус ни е препоръчал и още някои видове оръжие, които самите ние, но с Неговата помощ, трябва да изковем. А тези оръжия са: непрестанно покаяние, непрестанно милосърдие, непрестанна молитва, непрестанна радост в Господа Иисуса и страх от Съда и духовната гибел. Освен това – с вяра и надежда, драговолно понасяне на страдания за Него, прощаване на щетите и отношение към този свят като към несъществуващ, причастяване с Неговите свети Тайни, бдение и пост. Споменаваме поста накрая, не защото постът е най-маловажното оръжие – пази, Боже! А само заради това, че днешното Евангелие говори за поста, а ние ще се постараем да изтълкуваме днешното евангелско четиво.
Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Така започва днешното Евангелие. Защо започва така? Ще кажете: „Каква връзка има това с поста?“. Има връзка и то твърде тясна, както има тясна връзка с поста и завършека на четивото, където не се говори за поста, а за събиране на богатство, не на земята, а на небето, където не го яде молец, ръжда не го хваща и крадци не го крадат. Защото когато постът се разбира в истинския му християнски смисъл, а не законнически и фарисейски, тогава и прощаването на оскърбленията, и въздържанието от сребролюбие, са пост и то най-важният пост, или ако искате, най-важният плод на поста. Защото наистина, твърде малка цена има въздържанието от храна без въздържание от отвръщането с оскърбление на оскърблението и въздържание от заслепяването със земни блага.
Господ не ни заповядва със силата на властта: „Прощавайте греховете на човеците!“. Той ни оставя свободата да прощаваме или да не прощаваме. Той не иска да нарушава нашата свобода и със сила да ни принуди да правим каквото и да е, защото тогава нашите дела всъщност няма да са наши, а Негови, и за нас не биха имали такава стойност, както когато ги вършим доброволно. Наистина, Той не ни нарежда със силата на властта, ала Той ни предупреждава, какво ни очаква: Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Па кой ще ни прости нашите съгрешения, ако не Бог? Никой, нито на небето, нито на земята – никой. Хората няма да ни ги простят, защото и ние не им ги прощаваме, а Бог няма да ни ги опрости, защото и хората не ни ги прощават. Тогава къде сме и къде ще бъдем? Тогава ще преживеем този век под планина от грехове, а в другия живот тежестта на тази планина ще бъде увеличена за цялата вечност. Затова да се постараем да не отвръщаме на човеците с оскърбление за оскърбление и със зло за зло, нито да отплащаме за греха с грях. Защото, ето, като видиш пиян човек, паднал в калта, ще легнеш ли и ти в калта до него? Или ще се потрудиш да го изправиш и измъкнеш от калта? Всеки грях е кал. И всяка страст е пиянство. Ако брат ти е овъргалял своята душа в калта на греха, защо трябва и ти да хвърлиш душата си в същата тази кал? Затова се въздържай от онова, което върши твоят грешен брат, и се погрижи и него да изправиш и очистиш. Та и твоят Отец Небесен да те изправи и очисти от всичките ти грехове, тайни и явни, и на Страшния съд да те постави между Своите ангели.
Също, кога постите – казва Господ, – не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. Лицемери са онези, които постят не заради Бога, нито заради своята душа, а заради хората. Та хората да видят, че постят, и да ги хвалят. Но тъй като всички хора не могат да ги виждат всеки ден какво ядат и пият, те се стараят да направят лицата си такива, та хората да разчитат по техните лица, че постят. Те помрачават лицата си, правят ги бледи и тъжни, намръщени и изпити. Не помазват главата си с благоуханни масла и не мият лицето си. Хората, като ги гледали, им се възхищавали и ги хвалели. И с възхищението и хваленето ги награждавали. Какво повече могат да очакват от Бога? Те не постили заради Бога – постили заради хората. Каква награда ще получат за душата си? Те не са постили заради душата си, постили са заради хората и хората ги хвалили заради това. Наистина, те са получили своята награда. И Бог нищо не им дължи, нито пък в бъдещия живот ще им даде нещо за техния пост.
А ти, кога постиш – казва Господ, – помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Това е най-важното правило за поста. Неговото външно съдържание е ясно. Когато постиш, постиш заради Бога и заради спасението на собствената си душа, а не заради хората. Въобще не е важно хората да видят и узнаят, че постиш, даже за тебе е по-добре да не те видят и да не знаят. Не очаквай от хората никаква награда за това. Защото, какво могат да ти дадат онези, които и сами всичко очакват от Бога, както и ти? Важното е, че Бог вижда и знае. А Бог винаги вижда, от Него не може нищо да се укрие. Затова не демонстрирай своя пост с никаква външна показност. Бог не гледа на твоето сърце по външни признаци; Той вижда вътре, в самото сърце. Както си помазвал главата си преди поста, можеш да я помазваш по същия начин и през време на поста, и както си миел лицето си преди поста, можеш да го миеш и през време на поста. Нито помазването на главата, нито непомазването ще увеличат твоите заслуги пред Бога, нито миенето на лицето, нито неумиването ще спасят твоята душа, нито пък ще я погубят.
Но тези Христови думи: помажи главата си и умий лицето си, произнесени тъй решително, имат своя дълбок вътрешен смисъл. Защото, ако Господ е мислел само за физическата глава и физическото лице, Той положително не би дал заповед през поста да помажеш главата си и умиеш лицето си, а би казал, че за плодовете на поста помазването на твоята глава, или непомазването и умиването на лицето ти, или неумиването му, са нещо незначително и второстепенно. Очевидно е, че в тези думи се крие тайнствен смисъл. В противен случай, който разбере тази изрична Христова заповед в нейния външен смисъл и започне през поста да помазва главата си и умива лицето си, той би паднал в един друг, противоположен вид лицемерие. Той би изнесъл на показ пред хората своя пост, само че по един друг начин. А Господ особено желаел да отучи хората да постъпват така. Несъмнено е, значи, че тази заповед има своя вътрешен смисъл. Какъв? Подобен на онзи, който апостол Павел придава на обрязването, изтъквайки обрязването на сърцето като спасително, и гледайки на външното обрязване като на необрязване (Гал. 6: 15; Рим. 2: 29). Помажи главата си значи помажи своя ум със Светия Дух. Защото главата означава ума и цялата душа, а благоуханният елей, с който се помазва главата – Дух Свети. А това ще рече: пости откъм всички лоши мисли и се въздържай от всички скверни думи и празнословие, а напротив – изпълни ума си с мисли за Бога, за светостта, за чистотата, за вярата и любовта, и за всичко онова, което е достойно за Светия Дух. Постъпвай също тъй и с езика си, защото разговорът е в съгласие с ума – или въобще се въздържай от разговор, или ако говориш, говори само онова, което служи за слава Божия и за спасение на душата. Така постъпвай и със сърцето си – пости откъм всякаква омраза и злоба, от завист и гордост, богохулство и човекоохулване, от всеки грях и грешни желания, страсти и похоти – въздържай се от всичко това и пусни Светия Дух. Нека Той да посее в нивата на твоето сърце всички божествени добродетели, богоприятно семе и небесни цветя. Така постъпи и с волята на твоята душа – пости откъм всички греховни намерения, въздържай се от всяко зло и допусни Светия Дух като благоуханен елей да помаже със Себе Си твоята коравосърдечна душа, да изцели раните ѝ, да я изправи пред Бога, да я направи копнееща за добри дела, да я направи жадна за всичко добро, което е в Бога.
Ето какво означава: Помажи главата си. С една дума – обуздай своя вътрешен човек, който е истинският човек, от всяко зло и го насочи към всяко добро.
Какво пък означава: Умий лицето си? Лице означава външния, телесния, чувствителния човек, с една дума – човешкото тяло. Чрез тялото душата се изявява в този свят. За Бога човешкото лице е неговата душа, но за света лицето е човешкото тяло. С помощта на чувствата и телесните органи ние показваме на света какво усещаме и какво искаме. Езикът казва онова, което мисли умът, очите показват онова, което чувства сърцето, и нозете отиват там, където иска волята на душата[3].
Умий лицето си означава: очисти своето тяло от правенето на какъвто и да е грях, от всяка нечистота и всяка злоба. Въздържай чувствата си от всичко излишно и пагубно. Затвори очите си, за да не бродят непрекъснато по шаренията на този свят; запуши ушите си, за да не слушат нищо, което не служи за спасението на душата; запуши носа си, за да не се опиянява душата от ароматите на този свят, които бързо се обръщат в смрад; забрани на езика и стомаха си да се лакомят за много храна и питиета; въобще, забрани на плътта да се изнежва и да иска от тебе повече, отколкото е необходимо за съществуването ѝ. Освен това забрани и на ръцете си да бият и мъчат хората и животните; забрани на нозете си да крачат към греха, към безумно веселие, към безбожни забавления, към побоища и кражби, а в противоположност на всички тези неща насочи тялото си да бъде храм на твоята душа, а не крайпътен хан, където се отбиват разбойници, за да делят ограбеното и да стъкмяват нов план за грабеж – направи го [тялото] храм на живия Бог.
Ето какво означават думите: Умий лицето си. Пост е това, което води към спасение. Това е постът, който Христос е заповядал; пост, в който няма лицемерие, пост, който гони и прогонва злите духове и принася на човека славна победа и много плод – в този и в другия живот.
Тук е важно да запомните, че Христос, първо –споменава главата и след това лицето, т.е. първо душата и след това тялото. Лицемерите постили само с тялото и афиширали своя пост пред хората. Против това Христос първо посочва вътрешния пост, духовния, и след това външния, телесния, но не за да подцени телесния пост – виж, и той е постил телесно, а за да започне от началото, първо да избистри извора, па тогава реката, първо да очисти душата, па тогава огледалото на душата. Първо човек трябва с ума, сърцето и волята си да приеме поста, па тогава и с тялото драговолно и с радост да го изпълни. Както един художник сътворява картината в душата си, а след това бързо и радостно я изобразява с ръката си, така и телесният пост трябва да доставя радост, а не тъга. Затова Господ е употребил думите „помазване“ и „умиване“; защото, както и двете неща са приятни и доставят радост на телесния човек, така и постът – духовният и телесният, трябва да е приятен и да доставя радост на духовния човек. Защото постът е оръжие, твърде силно оръжие, в борбата против злия дух. Войникът, когато остане без оръжие[4] в борбата, е жалък, защото, останал невъоръжен, трябва да бяга или да се предаде. А когато получи оръжие, е радостен, защото тогава може да заеме своето място и да даде отпор на врага. Как християнинът да не се радва, като се въоръжи с поста против най-черния враг на своята душа! Как сърцето му да не затрепти [радостно] и лицето му да не засияе, като види в ръцете си оръжието, от което врагът панически[5] бяга! Лакомията прави човека мрачен и страхлив, а постът го прави радостен и смел. Но както лакомията предизвиква все по-голяма лакомия, така и постът подбужда към по-голяма и продължителна издръжливост. Цар Давид тъй дълго пребивавал в пост, че сам казал: Коленете ми изнемощяха от пост (Пс. 108: 24). Когато човек види ползата[6] от поста, той пожелава да пости все повече и повече. А ползите от поста са безброй.
Чрез поста човек облекчава тялото и духа си от унинието и грубостта. Тялото му става леко и бодро, а духът – светъл и ясен.
Чрез поста човек въздига своята душа над земната тъмница и пробива през скотския живот в светлината на Божието Царство, направо в своето Отечество.
Постът прави човека силен, смел и решителен пред хората и пред демоните.
Постът прави човека великодушен, кротък, милостив и послушен.
Чрез поста Моисей се удостоил да приеме закона от Божиите ръце.
Чрез поста Илия затворил небето и три години не валял дъжд. След това свалил върху идолопоклонниците огън от небето и чрез поста очистил себе си до такава степен, че могъл на Хорив да разговаря с Бога.
Чрез поста Даниил се избавил от лъвовете в ямата, а тримата отроци – от огъня в разпалената пещ.
Чрез поста цар Давид въздигнал сърцето си към Господа и Божията благодат слязла върху него, та изпял най-сладостните и най-възвишените молитви, каквито преди това нито един смъртен човек не бил възнасял към Бога.
Чрез поста цар Иосафат без борба изтребил своите врагове – амонитци и моавци (II Парал. 20: 23).
Чрез поста евреите се спасили от преследването на царския наместник Аман (Естир. 4: 3).
Чрез поста се спасил град Ниневия от гибелта, която му предсказал пророк Иона.
Чрез поста Иоан Кръстител станал най-великият човек между родените от жена.
Въоръжен с поста, свети Антоний победил всички демонски пълчища и ги прогонил от себе си. Какво? Нима само свети Антоний? Безчисленото войнство от християнски светии и светици се очистило чрез поста и те станали най-великите герои в човешката история. Защото победили онова, което е най-трудно да се победи – себе си. А побеждавайки себе си, победили света и сатаната.[7]
В края на краищата, не започна ли и сам Господ Иисус своето божествено дело за спасението на хората с продължителен четиридесетдневен пост? И с това той не е ли указал ясно, че и ние трябва да започнем истинския християнски живот с пост? Първо постът, а всичко останало ще дойде с поста и чрез поста. Със Своя пример Господ ни е показал колко силно оръжие е постът. С това оръжие той е победил сатаната в пустинята, а с тази победа – и трите главни сатанински страсти, чрез които сатаната получава свободен достъп до нас, а те са: сластолюбието, честолюбието, и сребролюбието; три пагубни страсти[8] и три най – големи капана, в които злият враг на човешкия род примамва Христовите войници.
Но тъй като сребролюбието подхранва и усилва останалите страсти, то, по думите на апостола, е: корен на всички злини (I Тим. 6: 10). Затова Господ завършва Своето поучение за поста с напомнянето да не бъдем сребролюбиви, да се въздържаме от душегубното трупане на земни блага, които отклоняват нашите сърца от Бога и ги закопават в земята.
Господ казва: Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат;
защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Който събира земни блага, събира за себе си страдание и страх. Той изгубва себе си в тези блага, и неговото сърце се посипва с прах.[9] Ние постоянно сме привързани към своето съкровище, било то да е на земята, било на небето. Нашите мисли са при нашето съкровище; нашето сърце е при нашето съкровище; всички наши желания са при нашето съкровище – било то да е на земята, било на небето. Ние сме привързани за нашето съкровище като река за своето корито – било то да е на земята, било на небето. Ако се замогнем със земни блага, ще бъдем временно богати и вечно сиромаси; ако пък се обогатим с небесни блага, временно ще сме бедни, а вечно богати. На нашата воля е предоставено да избираме едното или другото. А от този свободен избор зависи нашата слава или нашето страдание. Ако изберем вечните блага, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат,нашата слава ще бъде вечна. Ако изберем онези, другите блага, които трябва да пазим от молци, ръжда и крадци, нашето страдание ще бъде вечно.
Под „земни блага“ спрямо вътрешния смисъл на думата се разбират цялата светска ученост, светска култура и светско благородство, доколкото те са отдалечени от Бога и Евангелието. Забравата изяжда тези блага като молец; несполуките и страданията в живота ги покриват като ръжда, а злият дух, като всеки крадец, ги подкопава и краде. Събирането на небесно съкровище, спрямо вътрешния смисъл на думата, означава обогатяване на своя разум с познание за Божието битие и Божията воля; обогатяване на сърцето и душата с евангелската култура и благородство. Защото само това богатство не е преходно и не подлежи на развала и кражба. Като събираме такова съкровище, ние веднага го даваме на Бога за съхранение. А това, което е при Бога, е далеч от молци, ръжда и крадци. Това съкровище Бог, след смъртта ни, когато тръгнем към Него, ще го прати насреща ни. Това съкровище ще ни доведе пред Божието лице. А всяко друго богатство, което на земята ни е отделяло от Бога, ще ни отдалечи и раздели от Бога и небето завинаги. Защото, ако сме отдали сърцето си на земните блага, предали сме душата си на сатаната. И ще бъдем като войници, които са изневерили на своето знаме и предали своите на лютия и лъжлив враг.
Затова да отворим очи, докато още има време. Да бъдем твърдо уверени, че окончателната победа не принадлежи на дявола и на неговите слуги, а на нашия Цар и войвода Христос. Затова да побързаме да вземем победоносното оръжие, което ни препоръчва Той за борбата – поста. Оръжие за нас светло и славно, а за нашия враг – страшно и смъртоносно.
Да се въздържаме от излишна храна и питиета, та с тях да не отегчаваме нашите сърца (Лк. 21: 34) и да не ги заравяме в тление и тъмнина.
Да се въздържаме от трупането на земни богатства, та чрез това сатаната да ни раздели от Христос и да ни принуди да се предадем.
А като постим, да постим не заради човешка похвала, а заради спасение на своята душа и за слава на нашия Господ и Спасител, Когото, заедно с Отца и Светия Дух, на небето славословят ангелите и светиите, а на земята праведниците – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – показва (бел. прев.).
[2] В ориг. – предписва (бел. прев.).
[3] В ориг. – нозете вършат онова, което волята на душата иска (бел. прев.).
[4] В ориг. – изгуби оръжието си (бел. прев.).
[5] В ориг. – безогледно (бел. прев.).
[6] В ориг. – благодатта (бел. прев.).
[7] Св. Василий казва: „Постът укрепява ума“. Свети Диодох: „Истинските подвижници се въздържат от храна, не затуй, че я мислят по естество за зло, но чрез въздържанието да укротят разпалването на телесните членове“. А блажени Иероним казва: „ На Бог – Твореца и Господаря на вселената, въобще не му е необходимо къркоренето на празния стомах, ала без това не може да се запази целомъдрието“ – (aliter pudicitia tuta esse non possit) (бел. авт.).
[8] В ориг. – лакомства (бел. прев.).
[9] Много древни светии, като Авраам, Иов, Давид и мн. други, наистина са имали големи богатства, но те нямали пристрастие към богатството, а на всичкото си състояние гледали като на Божие. (Петър Дамаскин) (бел.автр.).
Автор - Свт. Николай, еп. Жички и Охридски
НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА
В тоя ден по установление на св. Отци правим спомен за лишаването на първосъздадения Адам от райската храна. Това душеспасително установление, отредено тъкмо за днес, когато сме в навечерието на светата Четиридесетница, има за цел да ни покаже, колко полезен за нас е постът като лечебна школа и колко вредни са лакомството, невъздържанието и непослушанието.
Първата Божия заповед беше за поста: „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш, но от дървото за познаване добро и зло да, не ядеш, защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17). Под действието на дявола обаче нашите прародители престъпиха тая заповед и затова, съгласно с Божието предупреждение, смъртта влезе в тях и те станаха смъртни. Прогневиха Бога, своя Създател. За тях вече нямаше място в рая на сладостите и затова Бог ги изгони от него. Така Адам и Ева се лишиха от блаженото обещание с Бога в рая, заслужиха Неговото проклятие и за тях и техните потомци започнаха тежки дни - дни на скърби и неволи, на болести, мъчителен труд и страдания. Всемилостивият Бог обаче не остави тежко съгрешилите Свои първосъздания в бездната на греха и проклятието, но обеща да им изпрати Спасител. И когато се изпълниха времената (Гал. 4:4), Бог изпълни Своето обещание - изпрати Своя Единороден Син в лицето на Господ Иисус - втория Адам (1 Кор. 15:45 - 47). Той, макар и да беше свят и безгрешен, за да заглади греха и непослушанието на първия Адам, пости 40 дни и 40 нощи. Изкусени от примамката на дявола, че ще станат богове, нашите прародители проявиха непослушание към Бога, а Христос — Новият Адам - победи изкусителя в пустинята, отхвърляйки всички негови изкусителни предложения, и чрез послушанието, доведено дори и до кръстна смърт (Фил. 2:8), Той ни даде възможност да станем чада Божии (Иоан 1:12). Така, че онова, което ние чрез Адама и Ева изгубихме, чрез Христа отново го придобихме.Някога чрез невъздържанието прародителите се лишиха от райската храна, сега чрез поста и въздържанието ние се удостояваме с небесната храна — Тялото и Кръвта на Господа.
Грехопадението на нашите прародители нека ни послужи за пример, за да не се лишим и ние като тях от драгоценните Божии дарове. Постът и въздържанието, прочее, нека бъдат за нас спасително поприще през време на св. Четиридесетница и благодатна школа към духовно усъвършенствуване. Мойсей е постил 40 дни и 40 нощи преди да получи 10-те Божии заповеди. Пости 40 дни и 40 нощи и св. прор. Илия и бе удостоен със силата да върши големи чудеса и жив да бъде взет на небето. Пости 40 дни и 40 нощи и нашият Спасител преди да започне Своето служение. Подобно на тях постиха и мнозина благочестиви люде - мъже и жени, и чрез поста можаха да станат още тука на земята ангели в плът. Нека и ние през време на настъпващата Четиридесетница, следвайки техния пример, да постим телесно и духовно и чрез това отново да придобием Рая, да заслужим богатите милости на Бога, Комуто да бъде чест и слава сега и во веки. Амин!
„Седеше Адам срещу рая и, ридаейки, оплакваше своята духовна голота: ,.Горко ми, казваше, коварно бях прелъстен чрез увещанието на змията; ограбен съм и лишен от слава! Горко ми, голият и унижен, аз изпаднал сега в недоумение! Но, о, рай, не ще се вече насладя на твоите блага; няма вече да видя моя Господ Бог и Създател, защото ще ида в земята, от която бях взет. Милостив и щедър Господи, викам към Тебе: Помилуй ме падналия!
В неделя сиропустна
Основното чувство на сърцето е тъгата: природата ни плаче за изгубения рай
През днешния ден Светата Църква си припомня падението на нашите прадеди, и вие сте чували какви скръбни жалби влага тя в устата на изгонените от рая и седящи срещу него наши праотци! Така живо е било тогава чувството за загуба: раят бил пред погледа им и от него може би се разнасяли благоуханията на цветята и дърветата, които напомняли за блажения живот, който съвсем до неотдавна те вкусвали в своята невинност. И отците ни не можели да не скърбят за себе си.
Но това бил плачът не на Адам и Ева, а плачело падналото човешко естество! Всички сили на душата и всички части на тялото издавали плач. Прародителите ни само го предавали със словото си на скърбящите заедно с тях твари и на бъдещото потомство. От този момент жалбите, плачът и скръбта се сродили с човешката природа и започнали да се превръщат в основен тон на сърдечните ни чувства и разположения. И кой от потомците на Адам, от наследниците на падналото човешко естество, няма да засвидетелства това със собствения си опит?
Наистина, ние обичаме да се повеселим, но какво означава това, че след най-неудържимо веселие душата се потапя в скръб, като забравя за всички утехи, от които преди това изпадала в самозабрава? Дали не означава, че от дълбочината на цялото ни същество се дава на душата да познае колко нищожни са всички тези увеселения в сравнение с онова блаженство, което е изгубено с изгубването на рая. Ние сме готови да се радваме с радващите се, но колкото и разнообразни и значими да са нещата, които предизвикват радост у човека, те не остават в нас дълбока следа и скоро биват забравяни. Но ако видим майка, която плаче над умрелия си син, нейна единствена опора, или жена, която се разкъсва от плач на гроба на любимия си мъж, скръбта дълбоко се врязва в душата ни и думите и образите на страдащите остават неиз-гладими в паметта ни. Не означава ли и това, че скръбта ни е по-близка и по-сродна, отколкото радостта? Вие слушате пеене или музика; разбира се, приятно е; откликват в душата ви весели тонове, но те само се плъзгат по повърхността и, без да остават върху нея забележима следа, докато тъжните тонове карат душата да потъва в тях и тя ги помни дълго. Попитайте някой пътешественик, и той ще ви каже, сред многото видени предмети и места, остават в паметта му преди всичко онези, които са пораждали у него тъжни мисли.
Струва ми се, че тези примери са достатъчни за пояснение на мисълта, че основното чувство в сърцето ни е тъгата. Това означава, че естеството ни плаче за изгубения рай и колкото и да се опитваме да заглушим този плач, той звучи в дълбочината на сърцето ни, въпреки цялата веселост, която ни кара да оглупяваме, и говори на човека на понятен за него език: „Престани да се веселиш в самозабрава; ти, падналият, много си изгубил: по-добре потърси няма ли някакъв начин да си възвърнеш изгубеното?“.
Един езичник подслушал този плач на човешката душа и ето в какво иносказание облякъл мисълта си за него. Някой си стар мъдрец вървял през някакво уединено място, потънал в размисли за съдбата на човечеството. Това състояние на размисъл било прекъснато от въпроса: „Ти навярно си го видял? Кажи, къде отиде той; аз ще се затичам след него и може би ще го настигна“. Мъдрецът се обърнал и видял една девица. Дрехите и били като на царска дъщеря, но износени и изпокъсани. Лицето и било мрачно и загоряло, но чертите му издавали предишната изтънчена красота. Като огледал странницата, мъдрецът я попитал: „Какво искаш?“ Тя пак повторила: „Ти сигурно си го виждал, кажи ми къде и как да го намеря?“ - „Но за какво говориш?“-казал мъдрецът. „Нима не знаеш? - отвърнала девата. -Ох! А аз си мисля, че няма човек, който да не знае за моята скръб“. Мъдрецът със съчувствие я попитал: „Кажи, каква е скръбта ти, и може би ще намеря начин да ти помогна“. -„Помисли и ми помогни - отговорила тя. - Ето какво ще ти кажа. Бях в една светла и изпълнена с радост страна. Беше ми толкова хубаво там, толкова хубаво! Подготвяха сватбата ми... Годеникът ми, не си спомням чертите на лицето му, беше с неописуема красота... Вече почти всичко съм забравила... но си спомням, че всичко беше готово за сватбата, и тогава някой дойде и започна да ми говори сладки думи... После ми даде да изпия нещо. Изпих го и веднага изпаднах в безсъзнание и заспах. Като се събудих - о, по-добре да не се бях събуждала никога! - като се събудих, видях, че се намирам на тази мрачна и задушна земя. Къде беше моето светло жилище? Къде беше женихът ми с неговите радостни очи -не знаех. Отначало само тичах в безпаметство насам и натам, скубех си косите и се биех в гърдите от силната скръб, която измъчваше душата ми. След като се поуспокоих малко, реших да търся изгубеното. И ето колко време вече ходя по земята и не намирам този, когото обича душата ми (Песен на песн. 1:6). Денем питам слънцето, а през нощта луната и звездите, всяко денонощие обикалям от край до край земята: „Не сте ли виждали някъде този, когото търси душата ми?“ Но те не ми отговарят... Има ли планини, където да не е стигал гласът ми? Има ли гори, където да не са се разнасяли воплите ми? Има ли долини, по които да не са стъпили нозете ми? Колко време вече, откакто се лутам и търся изгубеното, но не го намирам. Кажи ми, не знаеш ли и не си ли чувал къде е това, за което така тъжи душата ми?“ Мъдрецът помислил малко и казал: „Ако ти ми кажеш името на жениха си и името на царството му и страната, където е било светлото ти жилище, аз ще мога да ти покажа пътя за там, а по това, което казваш, никой не може да те упъти. Няма ли да те съжали женихът ти и да изпрати някого да ти посочи пътя към изгубеното ти блажено жилище, няма ли самият той да дойде да те вземе?“. Като казал това, мъдрецът се обърнал, а девойката продължила по-нататък да търси невъзвратимото.
Разбирате какво означава това иносказание. То изобразява душата, която оплаква загубата на рая и единението с Бога, която Го търси и не го намира. Такава е и всяка душа, такива са и душите ни по своето естество. В какво е разликата? В това, че езическата душа само е търсела и търсела, но не е намирала търсеното, и езичникът не е могъл да върви по-нататък! Разумът се среща с ясни признаци, които посочват падението и загубата на рая, но не може да намери начин за възстановяването на падналия и възвръщането на изгубеното. А ние, братя, не сме синове на нощта и тъмнината, а синове на светлината и деня. У нас не може да има никакво недоумение за това. Знаем, че нашият Господ и Спасител Сам е дошъл на земята да намери и спаси погиналия; Сам призовава всички към Себе Си: дойдете при Мене... и Аз ще ви успокоя (Мат. 11:28). „Вие изгубихте Царството... Ето че то се приближи! Покайте се и вярвайте в Евангелието, и Аз ще ви взема при Себе Си, и ще бъдете с Мене в рая, в обителите на Отца Ми ще се веселите и ще вечеряте“. Така, братя,
бракът отново е подготвен. Господ Сам предлага Себе Си за Жених на каещата се душа, за което и изпраща в света водачи на невестата, отначало Апостолите, а след това — техните приемници, за да свързват с Него човешките души, тъгуващи за загубата на близкото общуване с Него, и Му ги представят посредством осветителните действия на Църквата, като чисти деви, неосквернени и без порок. Да благодарим на Господа! Ето че и нас ни призоваха на сватбата! Ето че и ние сме вече невеста Христова, в Светата Църква! Ето че и нашите души са поканени за съединяване със Светия Дух в Светите Тайнства, сякаш с венчален пръстен. Какво остава още? Остава да очакваме кога ще се отвори вратата, ще излезе Женихът и ще ни повика при Себе Си във вечните обители. Тогава ще се възрадва сърцето ни, и тази наша радост вече никой няма да ви отнеме. О, дарувай ни, Господи!
Но на вас, братя, са ви известни условията, при които всичко това - обещаното - ще ни бъде действително дарувано! Ще ни бъдат върнати раят и брачното единение с Господа, ако се явим чисти и непорочни пред Него, когато се изправим пред Него след напускането на този живот. Ние вече сме очистени в Кръщението и много пъти сме очиствали себе си в Покаянието. Но да погледнем себе си отблизо: няма ли у нас още някакви петна, които обезобразяват лицето и дрехите ни, и да побързаме отново да ги умием със сълзите на покаянието. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение ! (2 Кор. 6:2). Настъпват дни на очистване! Да се възползваме от това благоприятно време, понеже много съгрешаваме всички. Дори ако не всеки има смъртни грехове, все пак грехове има. Прашният от пътя, макар да не е като падналия в калта, но все пак не трябва да остава така. Трябва и лицето си да измие, и дрехата си да почисти. Така и тези, които вървят през този изпълнен с много съблазни
живот, не могат да не се опетнят макар и малко. Каквото и да е това петно, и колкото и незначително да ни се струва, не можем да го оставим на себе си, трябва да го почистим. За-щото Господ е казал, че в Царството Му няма да влезе нищо нечисто. Нищо нечисто означава, че не само голямата, но и малката нечистота ще ни прегради пътя към Царството Божие...
Като имаме това предвид, да възревнуваме да очистим себе си от всяка сквернота на плътта и духа през наближаващите дни, за да не се лишим завинаги от така милостиво възвърнатото ни завинаги блажено жилище. Амин.
Св. Теофан Затворник
