Ако паднеш отново, кой знае дали ще се изправиш

Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо, казал Господ на разслабения след изцелението му (Иоан. 5:14). И ние всички чухме този утешителен и вразумителен глас, когато при изповедта получихме опрощаване на греховете си. На всички покаяли се и опростени сега е възвърнато духовното здраве. Прочее какво се иска сега? Иска се да се пазим, за да не паднем отново в онова нещастие. Ние скъсахме с греха, да не се връщаме при него. Получихме помилване, да не се подхвърляме отново на гнева и осъждането. Тръгнахме по правия път, да не се отклоняваме от него. Сатаната отново ще ни привлича в своята област на тъмнината, да не му се поддаваме. Той ще прибягва до хитрости, за да ни замае с лъжливи обещания - не бива да се лъжем. Ние знаем колко е зъл грехът, знаем колко е трудно да го победим - не бива да влизаме в нов съюз с него - Господ ни помогна, ние станахме - да стоим бодро и мъжествено.

 Сатаната ще ни нашепва: “Ако паднете, пак ще станете”. Но ние можем да му отговорим: “Ние станахме благодарение на Господа, но ако отново паднем, не можем да кажем, ще станем ли”. Не искаме да останем завинаги в ръцете на падението, не искаме да бъдем роби на греха. Така ще отблъскваме хитростта на врага. И с тоя страх от ново падение в грях ще отрезвяваме нашите души и ще ги въодушевяваме да вървят по пътя на самоизправлението, което сме започнали.

Нека утвърдим в себе си мисълта, че ако отново паднем, не се знае дали ще станем? А ако останем в греха, ще погинем. Врагът ще ни обърква с уверението, че Господ е милосърден. Той ни е прощавал и пак ще прости. Наистина, Господ е милосърден, но тая милост към нас все пак има граница. Има граница Божието дълготърпение. Прощава, прощава, а накрая, като види, че грешникът отново се подава на греха, оставя го в ръцете на неговото падение. Разтворете книгата на пророк Амос и четете. В 1и 2 глава се описват Божиите присъди над Дамаск, Газа, Идумея, над иудеите, израилтяните и други народи. Към всички тях е отправено едно и също слово Господне. Дамаск съгреши един, два, три пъти. Аз му прощавах. Когато и четвърти път той прояви своето нечестие, да не се ли отвратя от него? Отвратих се и му изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз прощавах на Газа, но четвъртия път да не се ли отвратя от нея? Отвратих се и изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз пощадих иудеите и израилтяните, четвъртия път да не се ли отвратя от тях? Отвратих се и ги наказах. Така става и с нас. Някой съгреши и се покае. Господ му прости. Пак съгреши и се покае, Господ пак прости. И пак прости, и пак прости. Накрая, виждайки, че ние повтаряме все едно и също нещо, произнася такова решение: “Аз толкова пъти прощавах, ако и сега започне да върши същото, ще се отвратя от него”. Нека запише тая присъда в сърцето си всеки, който пак се увлича в грях. Господ прощаваше досега, но ако паднем отново, Той би се отвратил накрая от нас. Колко пъти Бог прощаваше упорството на фараона? Накрая той го изоставил и заповядал на израилтяните да напуснат Египет, без да дочакат неговото съгласие. И макар после фараонът да се опомнил и бързо наредил: “Идете, кажете им по-скоро да си отиват”, това не му помогнало и не отклонило Божията присъда над него. Така, Божието милосърдие може накрая да се изчерпи към всекиго. И най-лошото е, че ние не можем да кажем кога именно ще дойде часът на неговото изчерпване. Онова Божие наказание след четвъртото престъпление, което се съобщава у пророк Амос, и наказанието над фараона след десетократно противене на Бога, не означават, че можем спокойно да се предаваме във властта на греха, като нарушаваме обещанието до два или три пъти, а означават само, че Божието прощение има граница, която е неизвестна за нас. Ако ние утвърдим в себе си мисълта, че за нас часът на наказанието ще последва веднага след падението, на което сме готови да се предадем, с това ние ще отрезвяваме нашата мисъл и ще придаваме мъжество на сърцето да се противопоставя на възникналите пориви. Нека си спомним за нещастието на Самсона. Няколко пъти той получавал сила да разкъса веригите, с които го свързали филистимците по предателството на Далила. Но и последния път, когато били остригани косите му, той не очаквал, че няма да дойде в него същата сила, а станало иначе. Господ отстъпил от и го предал в ръцета на неговите врагове. Сам Самсон не мислел, че го е постигнало Божието наказание, напротив, като се събудил, казал: Ще отида, както и по-преди, и ще се освободя, т.е. ще строша тези вериги, ала не знаеше, че Господ отстъпи от него (Съд. 16:20). Ето, Господ милва, милва иудейския народ, а накрая какво каза? Ето, оставя са вам домът ви пуст (Мат. 23:38). Но нито първосвещениците, нито книжниците, нито някой друг е помислял, че вече ги е постигнало това жестоко определение.

Нека се страхуваме от тая жестока присъда, когато грехът отново започне да ни увлича. Нека се страхуваме да не би Господ и за нас да каже накрая: ето, твоят дом се оставя пуст. Господ е милостив към всички грешници и ни уверява, че не иска смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив. Но ние сами с нашите чести падения ще достигнем до там, че с нас нищо не ще може да се направи. Издигането от падение прилича на поправка на дреха или на някакъв друг предмет. Случва се така, че поправят, поправят някоя вещ и накрая я хвърлят, защото не може повече да се поправи. Същото може да се случи и с душата. Господ я поправя, поправя, а накрая я изоставя напълно. От своите чести падения тя накрая така се разстройва, че не може вече да се поправи.

Защото, на какво се основава възможността за нашето поправяне? На доброто, което е останало в нас, без оглед на това, че служим на греха. Божията благодат слиза върху това добро, оживява го и му дава превес над злото. И човек се издига. Но всяко ново падение все повече и повече изяжда нашето добро, след всяко падение то остава в нас все по-малко и по-малко и следователно все по-малко и по-малко остава място, където благодатта би могла да слезе, за да ни вдигне. Чудно ли е, че накрая ние изразходвахме всичкото си добро в робството на греха и така изгубваме възможността да станем. За нас не остават никакви средства за това.

Нека си припомним нашето последно поправяне. Дойдоха спасителни мисли и ни отрезвиха. Или страх от смъртта и съда, или пагубността на греха, или срам пред Господа Спасителя, или нещо друго силно подействаха на душата и я отрезвиха. Душата дойде в себе си и с Божията помощ изостави греха, покая се и сега твърдо е решила да не оскърбява повече Бога с грехопадения. И ако отново паднем в грях, то после с какви мисли ще се стреснем, когато всички, които са могли да стреснат, са изпробвани и са изразходвали своята потресаваща сила за сегашното ни ставане? За следващото ни отрезвяване в тях не са останали сили. Със спасителните мисли става същото, както с лекарствата. Както чувствителността на организма към лекарствата се притъпява от честото им употребяване, така е и по отношение на подбуждащите и отрезвяващите истини - душата накрая губи всяко чувство. Нито заплашвания, нито обещания, нито смърт, нито ад, нито рай, нито ядът и горчилката на греха - нищо не пробужда и не раздвижва душата. Тя става като камък. И какво ще стане с нея? Същото, което свети Апостол отсъжда за земята, която е попила много дъжд, а е дала само тръне и бодили: тя е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне (Евр. 6:8).

Нека прибавим към това, че честото падение в грях създава навик да грешим, който свързва бедната душа и тиранично я държи в свое подчинение. Дори само един грях да стане навик, той пленява цялата душа и властва във всичко над нея. Вижте какво прави паякът със своята плячка? Малко по малко той я оплита с тънка паяжина, докато я омотае цялата. Жертвата прави опити да се движи, но е безсилна да се освободи. Така и грехът, към който човек привиква с честите си падения, прониква в него все по-силно, докато изпълни и душата, и тялото и наложи веригите на своето робство над всичките им сили. Макар после човек и да помисли да изостави греха, но душата, виждайки как много се е оплела в него, не се решава да вдигне ръце, за да се освободи, и се отказва от надеждата да победи греха, както пише светият Апостол за езичниците, които, като дошли до безчувствие, се предали на разпътство и ненаситно вършили всяка нечистота (Еф. 4:19). Както и евреите, измъчени в египетското робство, дори тогава, когато Моисей им дал от името на Бога обещание за свобода, не вярвали, че това може да стане.

И така, всички, които сте се покаяли и сте тръгнали по добрия път, внимавайте да не паднете отново в грях. През измамата на греха, който се опитва отново да ви увлече, вижте вашата окончателна гибел. Не гледайте на него леко, а като на зинала пропаст, като на отворен ад, готов безвъзвратно да ви погълне. И чрез страха от такава горчива участ, отрезвявайте вашата мисъл и отклонявайте вашите сърдечни чувства от греха. Разбира се, борбата е неизбежна. Но за стоящия е по-лесно да се бори, отколкото за падналия. Вие сте станали? Стойте прави и се борете. Господ да ви помага. Ден след ден борбата ще става все по-лека. Накрая тя съвсем ще стихне. Доброто ще вземе преобладаващ връх и вашият живот ще потече мирно, по пътя на богоугодно добротворство и ще ви доведе до блажен земен изход от тук към вечните райски обители. А ако отново паднете, пак ще настъпи смущение в мислите и чувствата, отново мрак и терзание, отново страх и измъчване на съвестта, отново тъга и всяко несъгласие. Ще започнете пак да се измъчвате в робството на греха може би без край.

Господ, Който ви помогна да се освободите от дяволските мрежи, да ви усъвършенствува, утвърди, укрепи и направи непоколебими (1 Петр. 5:10). И така ще бъде, ако и вие внимавате и бодърствате, знаейки, че вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8). Амин.

Св. Теофан Затворник