2. От свети Диадох
Не стане ли безразлична към прелестите на тоя свят, душата няма да поиска да излезе от тялото. Защото нито едно сетиво не потвърждава вярата, понеже всички те са свързани с тукашния свят, а само вярата дава обещание за бъдещи блага. Затова който е избрал странстването и подвига, не бива да си спомня за клонести и сенчести дървета, за ромоленето на ручеи, за ливади, обсипани с цветя, за уютни жилища и беседи с родственици. Не бива да мисли за почести, подхранващи честолюбието. А трябва с радост да се задоволява с необходимото и да си представя целия живот като далечно пътуване, лишено от всякакво плътско желание. Само така, като си ограничим ума, ще можем да се обърнем към търсене на вечния живот. Защото зрението, вкусът и другите сетива, ако ги ползваме прекомерно, лишават сърцето от памет за Бога.
И Ева е първото потвърждение за това. Докато не погледна към забраненото дърво, тя прилежно спазваше Божията заповед. Пламенната любов към Бога сякаш я осеняваше с крилете си, поради което Ева не чувстваше голотата си. Но след това погледна с удоволствие към дървото и със силно желание го докосна, а после с някаква вътрешна наслада опита плода му. И в същия миг беше прелъстена и гола се устреми в обятията на плътта. Като подчини волята си на страстта, тя се отдаде на наслаждаване на временното, а след това чрез приятната външност на плода увлече и самия Адам към падение. Ето защо човешкият ум трудно задържа паметта за Бога и заповедите Му. Но нека с непрестанно помнене на Бога винаги да гледаме в дълбините на сърцето си, а в тукашния лъжовен живот да живеем така, сякаш сме слепи. Защото за истинското духовно любомъдрие е свойствено да се пази от любов към видимото. И многострадалният Иов ни учи на същото, като казва: Ако сърцето ми е следвало очите ми... (Нов. 31:7). А точно това е условието и признакът на крайното въздържание.
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 ЮЛИ
РАЗСЪЖДЕНИЕ
Измяната на щастието най-тежко удря, когато удари изненадващо. Но онзи, който очаква удара, и предварително се въоръжава против него, нима може да бъде изненадан? Император[1] Карл Велики бил заповядал на своите синове да научат някакъв занаят, а на дъщерите си, да се научат да предат вълна, за да има с какво да се прехранват ако щастието им изневери. Прославения Велизарий, велик воевода и велик победител, бил оклеветен от завистници пред царя, и по клеветата - ослепен, а всичкото му имущество конфискувано. Слепия Велизарий седял пред портите на Рим и просел милостиня казвайки на преминаващите: „Отделете за Велизарий, когото щастието въздигна високо, а завистта го събори и лиши от очи!“. Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник?[2] казва праведният Иов ( 7, 1 ). Трябва, значи да сме готови като буден страж, готов за всичко що може да се случи. И още, във всяко страдание да имаме упование в Бога. Праведния Иов, на бунището и в гной, извикал: Ето, Той ме убива, но аз ще се надявам: желал бих само да удържа пътищата си пред лицето Му[3]! (13, 15).
БЕСЕДА за послушанието и смиреномъдрието
Също и вие, по-младите, покорявайте се на презвитерите; а всички, като се покорявате един другиму, облечете се в смиреномъдрие ( 1 Петр. 5, 5 )
Ето принципа на истинската православна съборност! Той е основан на безусловното послушание на младшите към старшите, на взаимно послушание на равните между себе си, на смирението и на старшите, и на младите. Покорността е добро нещо[4], но по-добро е смирението, а най-добро – смиреномъдрието; Всъщност, „смиреномъдрие“ най-точно съответствува на гръцката дума, която апостолът е употребил в своите послания, а смиреномъдрие означава ниско мислене за себе си, а висока за Бога, непрестанно признаване на своята немощ, на своето невежество, на своята лошотия, на своите недостойнства, и непрестанно признаване на Божията сила, на Божията мъдрост, и на Божиите достойнства.
Бог е единствен цар на хората. Затуй Бог се е противил на желанието на израилския народ, да му се постави цар от човеците. Бог царува, а хората служат на Бога. И онези, които старшенствуват, и онези, които се покоряват, всички, без разлика, са слуги Божии. Като се осъзнае и признае, че Бог е Цар, а всички хора са Божии слуги, тогава се поставя основата на съборността, основа на ангелско общество. Върху тази основа се изгражда Божия дом, ангелското общество, с помощта на послушанието на младшите към старшите, на взаимното послушание на равните помежду си, и на смиреномъдрието на всички. По този начин се избягват две страшни злини в света; тиранията, т.е. насилственото владеене на един над всички, и анархията, т.е. многовластието, избягва се монотиранията и политиранията. Принципа на съборността е принцип органически, т.е. – жизнен. Той е принцип на взаимното служение, взаимопомоща и взаимната любов. Нека, братя, Бог да ни умъдри, да пазим този спасителен принцип в живота си.
Господи Иисусе, послушен и смирен Човеколюбецо, насади и утвърди в нас послушание към Твоя закон, и взаимно послушание от любов и смиреномъдрие от неизказаната Твоя сила и мъдрост. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св.Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. - цар
[2] Сръбския текст се различава от българския, но смисъла е същия.
[3] В ориг. – Ето, и да ме убие, пак ще се държа за Него
[4] В ориг. - слово