Дъщерята на един придворен се разболя и цялото и тяло беше разслабено. Тя беше благочестива и се придържаше към християнските догмати. А зетят на светеца (мъжът на сестра му), напротив, беше лют до безумие иконоборец.

Блаженият излезе да ги посрещне и с молитва с кръстно знамение избави болната от тежкия недъг. Но що се отнася до зетя, светият, колкото и да го вразумя­ваше, не успя да го убеди да се откаже от безумието. Тогава, като презря роднинските чувства и като забра­ви заради благочестието родната кръв, светият прибягна към наказание - чрез молитва му отне зрението.

Така ревността за истинско богопочитание над­деля над природата и истинската любов към Бога се оказа в него над роднинските чувства. Дъщерята на сановника в действителност нямаше родствена връз­ка с него, но почиташе християнските догмати и све­тият я избави от болестта. Той, обаче ослепи другия, макар да му беше зет, понеже онзи се опълчваше про­тив божествените икони - като наказание за слепо­тата на ума му отне телесното зрение.

В манастира не разпитват и не разказват за миналото. И за Игор се знаеше само това, че е старателен, мълчалив и скромен до незабележимост. А за тази незабележимост си струва да се разкаже отдел­но, защото времената бяха такива - ярки, бурни, с една дума новоначални. Тогава имаше малко монаси в манастира, затова пък разпа­лените младежи, които знаеха за монашеството само от книгите, бя­ха много. А книгите разказваха за дивните подвижници от древност­та, за исихастите, за затворниците и младежите влюбено им подра­жаваха.

С една дума, новоначалните „исихасти“ със суров вид, премятаха броениците, много майсторски правеха земни поклони, а един поклон­ник веднага стана затворник, като си изкопа землянка в Оптинската го­ра. Неговият затвор приключи с такъв велик провал, че по-добре е да го премълчим. Затова само ще цитираме думите на игумен П за „подвиж­ниците“ от този род, когато той веднъж каза ядосано: „Манастирът е пълен с народ, а няма кой да работи - всички са „исихасти“!

Мечтателите, които си въобразяваха, че са „исихасти“, след това се върнаха в света, като се убедиха, че подвигът на монашеството е по си­лите на малцина. И един от тези малцина беше мълчаливият московча­нин Игор Росляков.

Той действително умееше да живее някак незабележимо. Не участ­ваше в младежките компании, когато се събираха да пият чай. А ко­гато в килията започваха бурни дебати за монашеството, той неза­бележимо изчезваше, като се уединяваше някъде с книга в ръка. Веднъж през нощта пътували с манастирското автобусче от Оптина за Москва и един запален поклонник предложил да прекарат нощта в подвига на общата молитва. „Е, какви подвизи от нас, немощните? - казал Игор. - Поне четири часа, но трябва да спим“. И веднага зас­пал спокойно.

Игумен Владимир: „Като сортирахме картофите, седнем в кръг и започваха разговори, шеги. Нали бяхме млади! А Игор седне встрани, сложи пред себе си три кофи и работи мълчешком“.

„Само Бог и душата - това е монахът“, - записва той в дневника си през онези дни думите на светител Теофан Затворник. Но тази мощна работа на духа останала скрита от всички.

Нито тогава, нито по-късно в манастира дори и не подозирали, че абсолвентът от факултета по журналистика на МГУ Игор Росляков е майстор на спорта, европейски шампион, капитан на представителния отбор на МГУ по водна топка. Едва след много години в манастира до­несоха снимка от вестник „Известия“, където Игор Росляков държи в ръцете си шампионската купа, като поясниха, че в света той е бил зна­менитост. Но кой можеше да се досети тогава за това?

Тогава все още не кръщаваха в манастира поради липса на условия. Но от Москва пристигна поклонницата Ирина с такива скърби, че благочинният не можеше да откаже на молбата и за кръщение. Кръщаваха я в дълбокия извор на преподобния Пафнутий Боровски. „Аз я кръстих, - спомня си игумен Мелхиседек, - а Игор държеше Ирина за ръката, за да не се удави. И ето, че след третото потапяне Игор видя, че от очите на Божията раба Ирина изхождат лъчи светлина“. Благодатта при кръ­щението се дава всякога, но тогава благодатта била зрима.

Защо именно на Игор било дадено да види светлината на благодат­та, е неизвестно. Но той действително беше особено чувствителен към благодатта и на Пасха това се забелязваше. Христовото Възкре­сение той преживяваше с такава сила, че в сияещите му очи изведнъж се появяваха сълзи и той сякаш живееше извън времето. Можеше да стои две литургии поред, без да може да се насити на пасхалната бла­годат и даже без да забележи, че всички отдавна са разговяли и спят. Пасха беше за него онова тайнство, в което душата чува зова на бъ­дещия век, а той, както изглежда, го чуваше. Ето някои бележки от дневника му:

„10 април 1988 г. Пасха. Моята трета Пасха.

Времето е мистична същност. Питам се: имаше ли пост или не? Имаше ли служба или не? Така един ден ще се наложи да попитаме и за живота си. Кое съществува реално? Душата. Очистена от греха или окаляна от него.

„Ликуй ньше и веселися, Сионе...“ - именно ликувай(!). Това е със­тояние на духа, затова то е вътрешно, а не временно.“

 „30 април 1989. Пасха.

Милостта Божия се дава даром, но ние сме длъжни да принесем на Господа всичко, което имаме.“

Той вече беше йеромонах Василий, когато хората от паството на Оптинското подворие в Москва му задали въпроса: „Батюшка, имате ли някакво особено съкровено желание?“ - „Да, - отговорил той. - Бих искал да умра на Пасха с камбанен звън.“ Това се сбъдна./ Следва /

Книгата се качва в интернет със любезното съгласие на издателя.

Тя може да бъде намерена и в издателство „ВИТEЗДА“ ,

гр. Костенец ул. „Пчелинска“ 59 Б   

GSM 0888 970 887

НАЧАЛОТО

„Край стените на манастира расте по-висока от мене коприва“ - на­писал в дневника си през лятото на 1988 година новият оптински пок­лонник Игор Росляков. А ръстът на новия поклонник беше около два метра и копривата през това лято наистина правеше впечатление. Оптинската пустиня все още беше в руини и изглеждаше като след бом­бардировка - развалините на храмовете, камари счупени тухли и пла­нини от боклук наоколо. А над руините стърчеше непроходим гъсталак - двуметрова коприва и пелин.

Разрухата беше толкова потискаща, че местните жители признаваха впоследствие, че никой от тях не е вярвал във възраждането на Оптина. И ако преди революцията в манастира са били действащи девет храма, сега картината беше такава. От храма в чест на Казанската икона на Божията Майка бяха останали само порутените стени - ни прозорци, ни врати, а на мястото на купола - небето.

Разказва баба Доротея от село Ново-Казачие: „След революци­ята в Оптинската пустиня отвориха почивна станция. Събраха ни мес­тните деца, дадоха ни пари, подаръци и стъргалки, като ни наредиха да остържем ликовете на светиите от стените на храмовете. Директо­рът на почивната станция се отнасяше ласкаво с нас, галеше ни по главичките и повтаряше: „Старайте се дечица, старайте се!“ И ние, глупачетата, се стараехме! Бях още малка и не стигах до ликовете на светиите. Но остъргах тогава краката на един светия и смятай, че са­мата аз се лиших от крака: оттогава съм с болни крака и цял живот куцам. Но, вярвайте ми, радвам се на своята болест и само благодаря на Бога. Болят ме краката, но пък расте надеждата ми: може би, Гос­под ще ме помилва?“

Освен това местните жители разказваха, че когато след революцията в Оптина палели огньове с иконите и хвърлили в пламъците Разпятие­то, от Кръста - това всички го видели - бликнала кръв.

„Когато в манастира пристигнаха първите монаси, - разказваше мес­тният жител Николай Изотов, - гледахме ги изумени: някакви брадати мъже в раса. Направо като във филмите преди революцията!“ Първите монаси били малко. И през лятото на 1988 година братството на манастира се състояло от отецът настоятел^[1], двама йеромонаси,

двама йеродякони и четирима послушника, към които скоро се присъединил московчанинът Игор Росляков, който станал един от първите оптински ле­тописци.

За съжаление, написаната от него летопис с времето била изгубена. Но по-късно бе намерен неговият монашески дневник, в който за глав­ните събития от онези години се разказва вече на езика на стихирите: „Восста из мертвнх земле Оптинская, яко иногда Лазарь четверод-невний; прииде Господь по мольбам отцев преподобнмх на место погребения ея и рече: Гряди вон. Восста пустьшь и на служение исшед, пеленами обвита...“ („Въздигна се от мъртвостта земята Оптинска както някога Лазар от гроба в четвъртия ден. Дойде Господ по молитвите на преподобните нейни отци там, където беше вече погребана, и рече: Из­лез от гроба, въздигни се свята пустиньо и излез на служение, ако и в пелени погребални все още обвита.“)

Това наистина е исторически ден, когато „възкръсна пустинята“. На 3 юни 1988 година, на празника на Владимирската икона на Божията Майка, в Надвратния храм в нейна чест, в Оптинската пустиня бе от­служена първата Божествена литургия.

В мъничкия Надвратен храм успяха да влязат малцина. По-голямата част от богомолците стояха на двора, а сред тях и местната жителка, вече покойната баба Устина Дементиевна Гайдукова.

Разказът на Устина Дементиевна Гайдукова: „Помня как се вър­на от лагера нашият оптински свещеник йеромонах Рафаил (Шейченко). Слаб, като сянка - само очи бяха останали на лицето му. „Отче, - каз­вам му, - измъчвам се без църквата, тежко ми е без Оптина! Искам да избягам оттук“. - „Не, - казва, - Устя, остани тук. Запомни, нашата Оп­тина ще я отворят пак и ти ще доживееш до този ден“.

След този разговор минали почти четиридесет години и младата же­на се превърнала в прегърбената баба Устя. И когато, задъхвайки се от старост, тя дойде на първата Божествена литургия, отначало се натъжи при вида на руините, като не вярваше в никакво възстановяване: в СвятоВведенския събор вместо под, имаше оставен от тракторите коловоз, а в Надвратния храм - остъргани стени и вместо иконостас - шперплат. „Нима това е нашата красавица Оптина?“ - тъгуваше бабата, като си спомняше белоснежните храмове над реката и позлатените лози по иконостасите.

Но ето, че беше отслужена първата Божествена литургия и такава вълна от благодат изпълни изведнъж сърцата, че непознати хора се хвърлиха да се прегръщат един друг като близки роднини. А баба Устя заплака, като възклицаваше колкото и глас държи: „Доживях! Доживях! А аз не вярвах. Господи, слава Тебе, доживях!“

В същия ден в далечния Гомел прозорливата старица схимонахинята Серафима (Бобкова) също възхвали Бога, като каза: „Доживях!“ Тя би­ла още послушница от Шамордино, когато през 1931 година умиращият в заточение преподобен Оптински старец-изповедник Никон и предре­къл преди смъртта си, че тя ще доживее до отварянето на Оптина и ще се върне в родното Шамордино. Оттогава изминали 57 години и когато се отвори отново Оптинската пустиня, старица Серафима беше на 103 години, а на 105 години тя се върна в родното Шамордино.

Дали пък Господ не дари такова дивно дълголетие на тези две вестителки, за да ни яви силата на пророчествата на руските изповедници и новомъченици? Оптина поведе своето начало от чудото на сбъдването на пророчеството и от много други чудеса. Запазил се е записаният на магнетофон разказ на Игор Росляков за Оптина от онова време: „Така­ва благодат, че сякаш краката не докосват земята. При кладенеца на преподобния Амвросий бе изцелена една жена, но отначало криела. Страхувала се да говори“. С една дума, ставаха толкова много чудеса, че с две думи не могат да се разкажат.

Ето още един откъс от дневника на Игор Росляков:

„17 ноември 1988 г.

Иконите на Казанската Божия Майка и на преподобни Амвросий за­почнаха да мироточат. Майко Божия, укрепи ни! Старче Свети, застъпи се за обителта си!“

Ето как стана това. През нощта на 16 срещу 17 ноември развълнува­ният дежурен по храм съобщи на игумена: „Батюшка⁶, Казанската мироточи!“ Монаси и поклонници се втурнаха към храма и по дивното благоухание стана ясно, че мироточи и иконата на преподобния старец Амвросий. Мироточението беше обилно и продължи през целия ден.

На 17 ноември 1989 г. иконата на Казанската Божия Майка пак мироточеше. На 17. 11. 1990 г. мироточението се повтори пак. И всеки път точно на 17 ноември. В манастира прегледаха всички календари и стари Минеи, за да разберат дали на този ден не се пада някой забра­вен днес празник. Отговорът се появи в архива на манастира. Случай­но извадиха една папка с документи и просия датата 17 ноември 1987 година - денят, в който беше подписан указът за връщането на Оптинската пустиня на Руската Православна Църква. Не хората или обсто­ятелствата възродиха манастира, а самата Царица Небесна се застъп­ва за загиналата обител, известявайки ни за това чрез датите на мироточението.

* * *

Така започна възраждането на Оптинската пустиня и Игор Росляков беше един от първите и заселници. Три месеца преди идването в манас­тира той написал в дневника си:

„12 март 1988 година.

Сутринта мама намери моето кръщелно кръстче. На 27 години съм...

...По време на Всенощното бдение се изнася кръста (Неделя Кръсто- поклонна на Великия пост). Наистина кръстен ден!“

* * *

За Божиите знаци. Когато през 1984 година Игор, след като повяр­вал, започнал да ходи на църква, един богомолец казал за него: „Мо­нах се моли“. За никакво монашество не си и помислял той тогава. Но първият храм в живота му бил Елоховският Богоявленски събор в Москва, а селцето Елохово, нека припомним, е родното място на Ва­силий Блажений. Като влязъл в храма, Игор веднага си намерил закътано място около иконата на Василий Блажений. И ако се застане на това място, където той винаги се е молил, право пред очите, на ико­ностаса се пада голямата икона на Архистратиг Михаил с празнична икона отгоре - Въведение на Пресвета Богородица. Ще минат години и при монашеското пострижение той ще бъде наречен в чест на Васи­лий Блажений, а след това на Събора на св. архангел Михаил и други­те Небесни безплътни сили ще го ръкоположат за йеромонах в СвятоВведенския събор в Оптинската пустиня. Но бъдещето било още скрито за всички, когато на 21 юни 1988 година на Оптинския храмов празник на великомъченик Теодор Стратилат, в манастира се появил нов заселник - московчанинът Игор Росляков.

/ Следва /

Книгата се качва в интернет със любезното съгласие на издателя.

Тя може да бъде намерена и в издателство „ВИТEЗДА“ ,

гр. Костенец ул. „Пчелинска“ 59 Б    

GSM 0888 970 887

КЪМ БОГОЛЮБИВИЯ ЧИТАТЕЛ

Ето вече много години в манастира Оптинска пустиня^[1] всекидневно, по време на Божествената литургия поменават убитите братя йеромо­нах Василий (Росляков), инок^[2] Трофим (Татарников) и инок Терапонт (Пушкарьов). Многобройни поклонници идват отвсякъде да се покло­нят на техните свети гробове и да изпросят благодатна помощ при ду­ховни и житейски нужди.

Вестта за мъченическата смърт на тримата оптински монаси от ръка­та на сатанист на Пасха през 1993 година като небесен гръм проряза всекидневието, потресе душите и сърцата на хората.

„Боже наш, помилуй нас!“ - въззова към Господа със сетни сили смъртно раненият в гърба със сатанински меч оптински инок Трофим.

Много от нас са чели за древните Христови мъченици и са били по­разени от тяхната непоколебимост и твърдост във вярата. Но всичко това е ставало някога, в далечното минало. Случилото се изведнъж властно ни напомни, че „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8), че животът на всеки човек, по думите на Апостола, е „пара, която се явява за малко време и изчезва“ (Иак. 4:14) и от това, как прекарваме своето земно битие, зависи нашият бъдещ вечен живот.

Настоящата книга е сборник, съставен от житийни разкази за новомъчениците и свидетелства на очевидци на техния монашески път и подвиг, както и на чудесата, ставащи по техните молитви. За основа на книгата е взета част от повествованието на Нина Павлова, която живее в Оптина от 1988 година и е била в близко общение с новомъчениците. По благословението на старците тя пише своя летопис на събитията въз основа на своите дневници. „В православната литература е прието за­ради смирението авторът да скрива името си, но в мартирологията^[3] съществува особен чин на свидетеля. В първите векове на християнството мъчениците, пострадали за Христа, били причислявани към лика на светиите без канонизация - по свидетелските показания на очевидците, които също често ставали мъченици. В мартирологията отсъства анонимният свидетел или боязливият свидетел. Ето защо в книгата присъст­ват имената на очевидците на живота и подвига на тримата Оптински новомъченици“.

^[1] ПУСТИНЯ - навсякъде в текста на книгата думата не означава известното географско понятие, а изолирано от живота, усамотено, тихо и спокойно място сред природата. Сравни: Великата Рилска пустиня от Ив. Вазов, който заимства това понятие от йеро­монах Неофит Рилски.

^[2] ИНОК - в българския по-рядко употребявана дума за монах. Повече се употребява в руския и църковнославянския език.

¹ МАРТИРОЛОГИЯ - от мартир - мъченик, описва живота и страданията на християнс­ките мъченици

/ Следва /

Книгата се качва в интернет със любезното съгласие на издателя.

Тя може да бъде намерена и в издателство „ВИТЕЗДА“ ,

гр. Костенец ул. „Пчелинска“ 59 Б    

GSM 0888 970 887

За това, че трябва да обичаме роднините си по плът не по-малко от другите братя, ако те приемат същия начин на живот. А ако начинът им на живот е противоположен на този, трябва да ги избягваме, понеже нанасят вреда на

душата

1.     Из житието на свети Пахомий

Бече бяха минали много години, откакто Тео­дор - ученик на Пахомий, и при това най-ревностният - беше приел монашество. Пафнутий, брат на Те­одор, дойде в манастира и помоли и той да стане мо­нах. Но Теодор, като негов роден брат, не искаше да общува с него (понеже вече беше съблякъл от себе си ветхия човек) и Пафнутий много се огорчаваше от това и често плачеше. Щом узна за това, великият рече на Теодор:

- Към такива хора, брате, е добре в началото да проявяваме снизхождение. Току-що посаденото дърво

се нуждае от грижи. По същия начин се нуждае от гри­жи и този, който едва започва подвига, докато още не се е изпълнил с благодат и не е укрепнал във вярата.

След тези думи Теодор послуша отеца и както му беше наредено, започна във всичко да подкрепя брат си. Добре усвои думите на стареца.

Описвате как един ваш съгражданин, представяйки се за учен, започнал да събира пари от всички, а също и от Вас, за да изработи на всекиго  крила за летене. Хората му повярвали и давали, но накрая се оказало, че  той ви е измамил и сякаш на някакви невидими криле е изчезнал от града. „Днес човек не знае в какво и на кого да вярва", завършвате Вие писмото си. И тук някои християни понякога питат: в какво да вярваме? Ще бъде по-лесно да отговорим на този въпрос, ако първо определим на кого да вярваме.

Най-лесно е да повярваме на онзи, който покаже следните три качества: правдивост, знание и любов. И децата вярват най-много на своите родители, защото са уверени в тяхната правдивост, знание и любов към тях. Така и ние вярваме на Иисус Христос, защото сме убедени, че е истинен, че ни познава и обича. „Вярвайте Ми” (Иоан. 14:11) - е казвал Той на учениците Си. И те са оставили всичко и са Го последвали, защото са Му вярвали. Ние вярваме на случайния кочияш, когото по тъмно наемаме, за да ни откара, където желаем; вярваме на непознатия гостилничар, че няма да ни отрови, когато ни дава   храна и питие; вярваме на непознатия гост, когото приемаме да пренощува, че няма да ни убие и ограби; вярваме на овчаря на кръстопътя, че ще ни по­сочи правилния път; вярваме на случайния просяк, че наистина е беден и му    даваме милостиня. Вярваме ежедневно и на стотици други непознати хора, макар да нямаме доказателства за тяхната правдивост, за тяхното знание, а още по-малко за тяхната любов към нас.

Целият ни живот се основава на вярата. Ако унищожите вярата, ще па­рализирате целия човешки живот. И тъй, ако ежедневно вярваме на различ­ни знайни и незнайни хора, то как да не вярваме на Христос, в Когото не е имало неправда, Който е потвърдил Своето знание с мощни дела и чудеса и Който е засвидетелствал Своята любов към нас с кръстни мъки и смърт? А ако вярваме на Него, лесно ще повярваме и във всичко, което Той е казал, открил, заповядал и обещал. Както във всекидневните и обикновени неща, така и по отношение на небесните тайни, човек трябва първо да се запита на кого да вярва. И едва след това в какво да вярва.

Благословението Христово да бъде върху Вас и върху Вашето семейство!

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Трябва да се различава грешника от каещия се. Ако си взел върху себе си грижата[1]да изобличиш грешника, пази се добре да не изобличиш и каещия се. От притчата за блудния син си спомни,  колко е мил каещия се на Бога. Нека, значи, и за тебе да е мил онзи, който е станал мил и на Бога. Случило се в старо време един монах да падне в грях, заради, което бил изгонен от манастира. Този монах отишъл при св. Антоний, изповядал греха, покаял се, и останал за някое време при св. Антоний. След това Антоний го пратил обратно в манастира, ала там не го приели, и отново го изгонили. Каещия се отново се върнал при Антоний. Антоний пак го пратил в манастира с такова наставление към отците на манастира: „Една ладия претърпяла крушение и изгубила своя твар; с голяма мъка се добрала до пристанището, а вие искате да потопите и това, което се е спасило от потъване!“. Като чули това, отците с радост приели разкаялия се брат в манастира.

БЕСЕДА за страшното пришествие Господне

И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят ( 2 Петр.3, 10 )

Страшен е Денят Господен, о, колко е страшен! Страшен е заради неотменната си правда и заради ненадейността си. Сам Господ е заповядал: Бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа. (Мт.25, 13 ), а апостолът, който със своите уши е чул тези слова, само ги повтаря. Онзи, който се бои от крадец, всяка нощ пази, за да не го изненада крадеца. Онзи, който се бои от Денят Господен, бодърствува всекидневно и ежечасно, та този ден и час ненадейно да го не завари в грях. Така сме привикнали с правилното въртене на колелото на времето и точното изнизване на денонощията, та затова даже не дочуваме грохотът на онзи Ден, който ще засенчи всички дни, ще спре колелото на времето и ще строши неговите спици. Все едно, слънцето да покаже своето огнено лице над милиони вощеници, да затъмни тяхната светлина и разтопи техния  восък.                                                      

Страшен, страшен, страшен е Денят Господен! Когато този Ден покаже огненото си лице над свещиците на сегашните дни, те ще изгаснат и потъмнеят, небесата с шум ще преминат, [тези небеса], чрез които се изчисляват сегашните обикновени дни, а, стихиите ще пламнат и ще се разрушат; ще се разрушат материалните стихии - земя, вода, въздух и огън. И няма да ги има. Всичко ще бъде ново. И земната ни обител, и всички неща на нея ще изгорят. И няма да ги има. Всичко ще бъде ново. И нашите дела ще изгорят; щом Бог не жали Своите дела, нима ще пожали нашите? Не делата ще потърси Бог, а извършителите. Всички извършители ще застанат пред Него на Съд, а делата им ще изгорят. И всичко ще бъде ново. Който бъде осъден, ще е осъден; който бъде награден, ще е награден - за цялата вечност. Страшен е, братя, наистина е страшен Денят Господен! Страшен е заради неотменната Божия правда.

О, Господи праведни, направи ни трезви и будни! Нареди на Твоите ангели да ни запазват трезви, да грехът да не ни опие и приспи. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. - ролята