За духовното удовлетворение от молитвеното пребиваване с Господа

Днес ние бяхме на Господнята трапеза и чрез светото Причастие приехме Господа. Каква велика милост Божия! И не е нужно сега моето слово, но не мога да се въздържа да ви не призова да изповядваме тая велика милост и да се възползваме от нея както подобава.

Нашата душа е жадуващо същество, а Господ е, Който всичко насища. Вселявайки се в нас, Той ни дари с всичко. Ето водата, от която пиещият не ще ожаднее во веки, според Неговото обещание. Господ в нас - това е светлина на знанието, Господ в нас - това е широтата на любовта. Господ в нас - това е радост и мир. Господ в нас - това е надежда за слава. Какво още да пожелаем? И къде още да насочим нашето сърце? Нека задържим Господа, Който ни дари Себе Си, и това ни е достатъчно.

Да задържим Господа и да Му се насладим. Да не разсейваме мислите си, да не правим отстъпки на желанията, да не отпускаме сетивата. Да продължим духовното удоволствие на молитвено пребиваване с Господа. Нашата душа желаеше Господа и Той желаеше нашата душа. Сега ние сме заедно. Да не се отделяме от Него.

Когато ни идва скъп гост, ние правим всичко възможно, за да му бъде приятно у нас и да не бърза да си отива. Ето, Господ ни посети, а кой е по-драг и скъп от Него? Нека да не щадим нашите духовни средства, за да усладим Неговото присъствие у нас и да не Го гоним от себе си. Знаем кое Му е приятно, нека това и да Му предложим. Да отстраним от себе си всичко, което не Му е приятно. Господ обича смирението, кротостта, истината, справедливостта, миролюбието, чистотата, търпението, послушанието, трудолюбието, всяко въздържание. Нека се грижим да притежаваме всичко това и да Му го предложим. Господ не обича завистта, враждата, гордостта, осъждането, пустославието, разсеяността, леността, гнева, невъздържанието. Нека се въздържаме от всичко това. Тогава Той винаги ще пребъдва в нас, а с Него и всяка пълнота и задоволство.

Ние търсим сърдечно всезадоволство - така сме устроени, - но никъде не можем да го намерим, освен при Господа. Господ е всичко за нас: Той е наш живот, наша светлина, наш мир, наша радост, наша сила, наша защита. Сега Той дойде, за да ни изпълни с всички блага. Ние вкусихме Господа и видяхме, че Той е благ (Пс. 33:9). А щом сме видели това, да не обръщаме сърцата си другаде. Нека подражаваме на душата, изобразена като невеста в Песен на песните. Тя, като намерила Господа, ето как описва своето всеблаженство: „Аз усетих Неговото приближаване и трепет обхвана душата ми. Чух гласа Му и сърцето ми се развълнува от Него. Името Му за мене е миро благовонно и целият Той е прелест“. Ето, към това сме призовани и ние сега - да слеем сърцата си с Господа.

Не бива да се поддаваме на изкушението на сатаната, да търсим другаде задоволство за сърцето си. Душата от Песен на песните, която търсила напразно вън от Господа оногова, когото нейното сърце е желало, ето как изповядва своята грешка за наша поука: „Търсих Го, казва тя, в себе си, в моите вътрешни и външни съвършенства и не Го намерих. На леглото си го търсих и го не намерих. Тогава си казах: ще стана, ще тръгна по града, ще се отдам на удоволствия и ще се наслаждавам от всички блага на живота, но и там търсих и не намерих Тогова, когото обича душата ми, търсих го и го не намерих. Ще тръгна по улици и стъгди и ще търся тогова, когото душата ми люби. Но и там не намерих Тогова, когото душата ми люби. Търсих го и го не намерих“. Накрая, как Го е намерила тя? „Но щом отминах малко, казва тя, намерих, Когато се отстраних от всичко нечисто, порочно и грешно и се устремих към Господа, намерих оногова, когото обича душата ми, хванах се за него и го не пуснах“.

Виждате, като намерила любимия след напразни търсения, как тя здраво се държи за Оногова, в Когото е намерила своето успокоение и задоволеност. А сега, без особен труд от наша страна и без проверителни отклонения, Господ ни дари Себе Си. Чрез опита и уроците на другите нека се предпазим от изкушения да правим опити да търсим духовна задоволеност другаде, когато по Божия милост притежаваме извора на всяко задоволство. Господ казва: Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). Тази вечеря е всеуслаждаща се и всезадоволителна. Нека се наслаждаваме от тая вечеря и да не търсим други сладости. Нека съберем мислите си и да придобием навика да се съсредоточаваме в Господа и неговите висши дарове. Той затова и дойде при нас сега и така сърдечно ни приобщи със Себе Си, че давайки ни да вкусим от Него, да отнеме от нас всяко друго желание. Нека обърнем внимание на този призив и от дълбочината на сърцето си да кажем: „Господи, отсега сме Твои и нищо не искаме, освен да бъдем винаги само в Тебе и с Тебе“. Амин.

Св. Теофан Затворник

Приемането на Светото Причастие не е край, а начало на трудовете и подвизите

Пак сълзи и всеопрощаване! Пак завръщане в Отеческите обятия! Пак Вечеря и брачен пир! Слава на Твоето дълготърпение, Господи! Слава на Твоето снизхождение, Владико! Слава на Твоята щедрост и милосърдие, Светий! Ето, братя, с нас наистина на дело се извърши онова, което в притчата Господ беше обещал. Човеколюбивият Небесен Отец, като излезе от Своя вътрешен и съкровен чертог, отдалече ни видя нас, които в съкрушение се завръщахме при Него, и побърза да се притече, милосърдно падна на раменете ни, като ни целуваше, и в знак на пълно примирение ни облече в първата одежда на оправданието, даде ни пръстен като знак на сродяването ни с Него, нахрани ни с нетленна храна, на всички Ангели и светни заповяда да се радват за нас.

Ето с какво се удостоихме. А много ли се потрудихме? А и тези трудове наши ли бяха? Господ ни призова към говеене: това е дело на Неговата благост. Ние се вслушахме в това призоваване, и то не без Неговото съдействие. След това се потрудихме в говеенето - и пак с помощта на Неговата благодат. Наше ли беше това, че добросъвестно огледахме живота си, изпитахме го в светлината на Божиите заповеди, осъдихме и оплакахме всичко, което не беше в съгласие с тях, и като отхвърлихме бремето на греховете си, се укрепихме пред нозете на Христа Спасителя, Който невидимо приемаше Изповедта ни в твърдото си намерение повече да не оскверняваме себе си с грехове и да не разгневяваме Господа с тях? Само в това последно решение, нашата воля и сила действаха съвместно с Божията воля и сила. И ето за това малко усилие - всички тези милости. Защото именно с това наше решение се отвори входът към сърцето Му, Който ни насочваше към него. И ето, Той влезе и вечеря с нас, дойде и направи обител в нас, по истинните Си думи: Който яде моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан. 6:56).

Толкова малко труд и колко велик дар! Но това още повече ни задължава да се погрижим за това, да бъдем достойни за този дар. Блудният син, заради сърдечното си разкаяние приет отново милостиво от си баща си, не се хвърлил повече нехайно да разпилява богатството, във владението на което бил въведен отново. Паметта за предишното неразумие го научила на предпазливост и внимание. Нека да му подражаваме и да възревнуваме да удържим себе си в дома на Отца ни, в Неговата воля, в трудовете на послушанието и благоугаждането на Него. Да внимаваме над себе си и свято да пазим думите, които така често сме повтаряли пред Него: „Съгреших, няма повече да греша! Съгреших, няма повече!“. Да не си позволяваме нехайство и да не пристъпваме към онова, което вече е осъдено от съвестта и оплакано със съкрушено сърце.

Като мислите за живота си оттук нататък, не бъдете нехайни, а прибавете още трудове към трудовете и още подвизи към подвига. Не се уподобявайте на онези, които след като престанат да говеят, сякаш отхвърлят от себе си някакви робски вериги и се предават отново на предишното нехайство, свобода и невнимателен живот. В удостояването със Свето Причастие виждайте не края, а началото на трудовете и подвизите. Считайте, че вие сте също като повредената машина, която сега е окончателно поправена. Настъпило е време за работа, а не нейното привършване. Взели сте решение да бъдете изправни във всичко пред лицето на Господа - и се трудете над това, като си спомняте всичко, който каквото Му е обещал в часа на разкаянието си, и като принуждавате себе си неотложно да го изпълнявате. Който е обещал молитва - да се моли; който - пост, да пости; който - благотворене, да благотвори; и всеки, който каквото добро Му е предлагал в сърцето си, да го върши, без да жали себе си, за да можем винаги с дръзновение, без смущение да обръщаме очите на ума си към Господа, Който изпитва сърца и вътрешност (Срв.: Откр. 2:23).

Приели сме Господа, да се погрижим с всичките си сили да Го задържим в себе си. Да Го прегърнем с непрестанната памет за Него, с посвещаването на Неговата слава на всяко наше дело, всичките ни трудове, със сладостното пребиваване във всички свещени чувства, с които Му е било угодно да облече нашия живот. Като правим така, ние ще Му дадем възможност да ни приема в Себе Си частица по частица, една след друга - всичките ни сили, да ни направи едно със Себе Си. Както лекарството, когато се приеме от тялото, отначало съживява центъра на живота, а оттам вече и цялото тяло, като изцелява в него един след друг всичките му членове, така постепенно въздейства в нас и Господ, Когото сме приели сега, докато изпълни със Себе си всичко в нас, но при условие, че всяко напрежение на силите ни ще се извършва по Неговата воля, за благоугаждане на Него.

И ще се сбъдне над нас това, че Господ ще бъде винаги във всички нас, според обещанието, дадено от Него Самия: ще се поселя в тях и ще ходя между тях (2 Кор. 6:16). Той ще ходи между нас, носен от нас, като ни държи и движи. Както облачният стълб, който бил сред израилтяните, ги водел; или както във видението на пророк Иезекиил животните и колелата се движели по посока, определяна от седналия върху тях, така и в нас ще бъде все Господ, Който ще прави и да искаме, и да действаме според благата Му воля (Срв.: фил. 2:13).

Но това е блажената страна на обещанието, а дотогава - трудове и пот за слава на Господа, на Който и да обречем себе си отсега нататък, като молим Него, Който ни е дал да ядем Неговата плът, да проникне в членовете ни, във всичките ни стави, в утробата, в сърцето; да изгори в нас тръните на прегрешенията ни и всичко в нас да очисти, освети и облагодати, да бъдем жилище на Него Едничкия, а не свърталище на греха.

Да бъде това с всички нас по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух слава навеки! Амин.

16 февруари 1863 година

Св. Теофан Затворник

 ТОДОРОВДЕН

В тоя ден - събота на Първа великопостна седмица, празнуваме чудото с коливото, свързано с името и паметта на свети великомъченик Теодор Тирон. Произходът на този празник е следният;

След Констанция, син на Константин Велики, на византийския императорски престол възлязъл Юлиян. Той отстъпил от християн­ската вяра и се обърнал към старото езичество. Юлиян устройвал тържествени езически жертвоприношения. Отначало, боейки се от народа, който в по-голямото си мнозинство бил вече християнски, той не смеел открито да предприеме гонения срещу християните, но по различни начини се стараел да ги уязви. Като знаел, прочее, че първата великопостна седмица християните пазят строг пост, за да ги подиграе, оскверни и вкара в съблазън, заповядал на ца­риградския управител да бъдат поръсени с кръв от езически жертвени животни всички хранителни стоки на пазара. Св. великомъче­ник Теодор обаче се явил на сън на цариградския архиепископ Евдоксий и му казал: „Забрани на християните да купуват каквото и да било от пазара, понеже храните, които се продават там, са поръсени с кръв от идолски жертви. Поръчай на ония, които нямат храна у себе си, да направят коливо, т. е. да сварят пшеница с мед!" Архиепископът изпълнил поръчението на Христовия мъченик и цялата тая седмица християните в Цариград се хранили само с ва­рено жито и мед. В спомен на тоя случай светата Църква е въвела обичая - в събота на Първа великопостна седмица да се вари коливо и да се чествува паметта на св. Теодор. Този благочестив обичай се е запазил и до днес.

А кой е бил св. великомъченик Теодор Тирон?  Млад войник в малоазийския град Амасия по времето на римския император Максимиан. Тогава християните били жестоко гонени и измъч­вани заради вярата им в Господ Иисус. Когато началникът на полка, в който служил Теодор, узнал, че той е християнин, нака­рал го да принесе жертва на идолите, но Теодор решително отка­зал, заявявайки открито, че той изповядва вярата в Христа. Из­пълнен от свещена ревност една нощ Теодор запалил един езически храм. Бил обаче забелязан от един езичник, който донесъл за слу­чая на местния градоначалник. Теодор бил хванат и изправен на съд. Без страх той признал вината си. Бил хвърлен в тъмница и подложен на глад и най-различни мъчения. Господ Иисус му се явил нощем и му казал: „Дерзай, Теодоре, Аз съм с тебе! Не прие­май земна храна и питие. За тебе ще има друг живот - безкраен, вечен, заедно с Мене на небесата!" Укрепен от това небесно видение и изпълнен от неизказана блажена радост, Христовият мъченик започнал да пее и да прославя Господа. Като чули пението, стражарите надзърнали през малкото прозорче и за голямо свое учудване видели, че Теодор не е сам, а бил заобиколен от много други юноши в бели дрехи, които заедно с него пеели. Обадили на управителя за това. Той веднага дошъл и като чул дружното пение, помислил, че при Теодор са дошли християните. Какво било обаче учудването му, когато видял, че печатът на вратата, която по нареждане на самия управител била заключена и запечатана, стои неповреден! Ужас обхванал всички. На другия ден отново изправили Теодор пред съда. Отново го принуждавали да принесе жертва на езическите божества. Доблестният Христов мъченик обаче с още по-голяма твърдост и дръзновение отхвърлил това предложение, засвидетелствувайки още веднъж и още по-убедено своята вяра в Христа.

Подложили Теодор на нови още по-жестоки изтезания, но той проявил удивителна твърдост и търпение, пеейки: „Ще благосла­вям Господа на всяко време; хвалата за Него е винаги е устата ми! (Пс 33:2). Когато управителят му казал, че е нелепо да се уповава на Човек, Който е умрял от позорна кръстна смърт, светият мъченик казал: „Нека този позор бъде и на мене, и на всички, които призовават името Му!"

Управителят видял, че всички мъчения и убеждавания са вече безполезни и затова издал следната присъда: „Теодор, който не се покорява на властта на нашите словни царе и богове, а вярва в Иисуса Христа, разпнат при Понтия Пилат, заповядвам да бъде предаден на смърт чрез изгаряне!" Присъдата била веднага изпълнена. Теодор се прекръстил и мъжествено влязъл в запале­ната клада и с молитва и славословия на уста предал Богу дух. Благочестива християнка на име Евсевия взела честните останки на св. Мъченик и ги погребала в гр. Евхаит, гдето всяка година в деня на мъченическата му кончина се празнувала неговата памет.

С молитвите на св.мъченик Теодор, Господи Иисусе Христе Боже наш, помилуй нас! Амин!

http://blagovestnik.bg/20-03-2021/  

http://blagovestnik.bg/19-03-2021/