Да установим полунощно мълчание в душата си и така да посрещнем Господа

Когато в някой град се очаква пристигането на царя, неговите жители по всякакъв начин се стараят да се приготвят за достойното му посрещане: изравняват пътищата, оправят улиците и къщите, полагат особени грижи да подредят подобаващо за царското достойнство дома, в който са направени покои за владетеля. След това, когато вече всичко е приготвено и наближи часът на неговото пристигане, излизат да го посрещнат. И ако тогава говорят за нещо, то е само за желания висок гост! Когато най-накрая се понесе вестта: „Пристига!“ - всички потъват в дълбоко мълчание, само очите им са устремени натам, откъдето се очаква да се зададе той.

Ето, точно това е и сега при нас. Светата Църква отдавна ни е възвестила: „Ще дойде Господ, ще дойде при всички, които искат да Го приемат“. От началото на светата Чети-ридесетница ние започнахме да се готвим за срещата с Него с несъмнената увереност, че Той ще дойде при нас в Светото Тайнство на Своята Кръв и Тяло и ще се всели в нас чрез причастяването. Заради това оставихме житейските си дела, говяхме, посещавахме храмовете, уединявахме се, молихме се, четяхме и слушахме богоугодни четива. След това трябваше, като огледаме целия си живот, да изправим кривиците си и да изгладим острите ръбчета чрез изповедта и обещанието си да не се отклоняваме повече в пътя си; трябваше да приведем в ред и всички действия и потребности на тялото си - тези улици, по които ще мине Господ; и преди всичко да се погрижим за това - да подредим и благоукрасим дома на сърцето си чрез събуждане в него на добри чувства и разположения, за да може, когато дойде Господ, да намери покой в него и да сподоби и нас със Своя покой. Направено ли е всичко това както следва, братя? Ако е направено, то ние сме напълно готови да посрещнем Господа. И Той ще ни се зарадва... и ние ще бъдем зарадвани от Него. А сега какво? Сега излезте да Го посрещнем.

Още малко и Господ ще дойде! Нека да Го чакаме в дълбоко мълчание, както споменатите граждани чакат царя. Да замълчат в нас всички чувства и окото на ума неотклонно да се взира натам, откъдето се очаква да дойде Желаният, като се вглъбяваме в тайнството на Тялото и Кръвта Христови. Случвало ли ви се е в полунощ да седите в уединена стая? Навярно сте чувствали как в този момент върху всичко се поставя печатът на мълчанието и по целия свят преминава някаква величествена тишина, която прави забележимо и най-лекото движение. Ето в такова състояние да поставим и ние себе си от този момент, в очакване на приближаването и идването на Господа, и в нужния момент Той ще слезе върху нас, като дъжд върху покосена ливада, като капки, оросяващи земята (Пс. 71:6). Мъдрите деви в полунощ посрещнали Господа и били въведени от Него в брачния чертог. Да въдворим и ние в душата си полунощно мълчание и да посрещнем така Господа! Израил, след тридневно приготвяне, доведен от Мойсей до подножието на Синай, в неподвижно мълчание, в страх и трепет очаквал Бога, Който трябвало да му се яви на планината и да му говори: в такова вътрешно устроение да се приведем и ние и благоговейно да чакаме не страшното в гръм и мълнии явяване на Бога, а явяването на Господа, Който ни носи изобилие от милости.

Някой ще каже: „Как в дълбоко мълчание? Нима без всякакви чувства?“ Не, не без всякакви чувства, а само без суетливи и бурни движения, с тихо чувство на умиление, разтворено с радостната надежда на истинското вкусване на Господа. Но - идва Великият Господ. Как да не бъдем в страх и трепет! Да! Излезте да Го посрещнете със страх и трепет, но не с онзи, който измъчва душата и ни кара да бягаме и да се крием, а с такъв, с какъвто Херувимите и Серафимите предстоят пред страшния Божий Престол, като пият от него блаженство, независимо от цялата боязън и трепет-ност. Но те са безплътни и чисти, а ние сме в плът и изпълнени с грехове. С грехове не трябва да се пристъпва към Господа, и не пристъпвайте. Бог е огън, който изтребя и ще изтреби, както Датана и Авирона, всеки, който пристъпи към Него в грехове. Само че отнасят ли се до вас тези опасения? Ако вие сте осъзнали всичките си грехове, изпитали сте болка и сте се съкрушили заради тях, изповядали сте ги на духовния си отец и сте положили твърдото намерение да не грешите повече - вярвайте, че в момента, когато свещеникът чете разрешителната молитва, всички ваши грехове са напълно загладени, вие сте обявени за помилвани и сте облечени в царската одежда на оправданието, в която дръзновено можете да пристъпите към брачния пир на Царския Син. Ако сте се приготвили наистина както подобава, то не оскърбявайте с напразната си страхливост Господа, Който идва при вас с изобилие от милости. Устремете към Него изпълнения си с благоговейна любов взор и така чезнете в Него с топло сърдечно възнасяне към Него, докато Той дойде и се всели във вас.

И така, братя, още само миг (Срв.: Ис. 26:20). Идещият ще дойде и няма да се забави. С вяра и любов да пристъпим, та да станем причастници на Вечния Живот; с вяра и любов да Го посрещнем и да Му отворим вратите на сърцето си, за да влезе Той и да вечеря с нас (Вж.: Откр. 3:20). Отсега да се погрижим и за самата Вечеря. На тази Вечеря Той ще принесе Сам Себе Си, а ние - какво? Ние ще принесем хляб и сол. Солта е плачът и съкрушението за извършените грехове; хлябът - твърдата решимост да не грешим повече. Ето какво Той повече от всичко жадува да вкуси в нас, когато се причастяваме с Него. Това е и подобаващото Му посрещане, и тронът, на който Той ще се седне, като се насити с нас и нас насити със Себе Си.

Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос да ви даде, по богатството на славата Си, да се утвърдите здраво с Неговия Дух във вътрешния си човек, да се всели Христос чрез вярата в сърцата ви, чрез причастяването със Светите Негови Тайни. Амин.

Св. Теофан Затворник

Какви трябва да бъдат разположението и действията ни, за да пристъпим достойно към Светите Тайни

Ето, няма и едно денонощие до оная велика минута, когато ние ще приемем в себе си Господа. Нека се радваме и да се веселим. Но не бива да забравяме и това, че като най-драгоценна в нашия живот, тая минута изисква цялото ни внимание и предпазливост. Господ Сам иска да дойде в нас и да ни донесе Своите дарове. Колкото неразумно би било да не се възползваме от тая милост, предлагана ни даром, толкова и опасно би било да я приемем недостойно. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне (1 Кор. 11:29).

Това като знаем, нека всеки според силите си да прояви усърдие достойно да приеме за спасение идващия при нас Господ в Своите свети Тайни. Предполагам, че сега и вие сте заети с това, и искам с моето слово да се приближа към вашите мисли и заедно с вас да разясня подробно как трябва да се предразположим и да действаме, за да пристъпим достойно към светите пречисти Христови Тайни.

Нека започнем от тая минута да вървим стъпка по стъпка, докато се приближим до Самата Господня чаша, определяйки по цялото протежение спасителния образец на настроението и действието.

Още при първата стъпка ни среща свети апостол Павел със своето кратко, но строго наставление: нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата (1 Кор. 11:28). Да изпитва себе си: нека всеки да прецени достоен ли е и с тая увереност трябва да пристъпи към свети Тайни. Защото, ако пристъпи недостойно, ще яде и пие своето осъждане. Ах, братя, тези думи всяват страх в грешната душа. Защото кой може да каже, че точно той е достоен да пристъпи към Господнята трапеза? Колко грехове, колко нечистота, колко явни оскърбления на Господа! Страшно е да пристъпим, но и да не пристъпим не бива, защото, ако не вкусим плътта на Господа и не пием кръвта Му, не ще имаме духовен живот в себе си. Какво да сторим? - Да се хвърлим в обятията на милосърдния Господ, молейки го: „Милостиви Спасителю, пощади нас, недостойните, и покрий нашето не достойнство с Твоята милост“.

Но, братя, нека внимаваме да не се тревожим с празни страхове. Господ се оскърбява не само от оногова, който, бидейки неприготвен, с дързост пристъпя към Чашата, но и от оногова, който неоснователно измъчва себе си със страхливост. Милосърдният Господ не ни обвързва с неизпълними условия и иска от нас малко, тъй че всеки без затруднение може да го изпълни, ако иска. Свети Димитрий Ростовски казва: „Който е изповядал греховете си напълно, без да скрие нещо, който скърби заради тях, плаче и се разкайва, който има воля и твърдо намерение повече да не се връща към греха, а се пази от всеки грях, който се е потрудил чрез пост, молитва и други подвизи на благочестието да умилостиви Господа, който се е примирил с всички и с никого не е във вражда, той е готов достойно „да яде от хляба и да пие от чашата“. Ако всичко това е изпълнено от нас, или ще се изпълни, нека пристъпим към Господа с детска смирена решителност. Ние сме грешни, много грешни, но Господ дойде да спаси грешните. Не греховете са преграда, а упорството в греховете и неразкаяността. Ако е това, не бива да пристъпяме! Оплаканите, изповядани и разрешени грехове вече не са в нас, нито против нас. Те са като клони, отрязани от дървото. Когато обичахме греховете, те бяха върху дървото на нашия живот като живи клони и се хранеха от него. А когато се отвратихме и започнахме да се гнусим от тях, разкаяхме се и се изповядахме, ние ги отсякохме от себе си. При изповедта те отпаднаха от нас. Сега те са сухи клони и Господ иде да изгори в нас тези тръни на прегрешенията. Така че най-важната наша задача трябва да бъде да съзнаем нашите грехове, да ги оплачем, да се изповядаме и да вземем твърдо решение да ги изоставим. Чрез разрешаване на греховете при изповедта Той сам си подготвя в нас достойно жилище - очистено и пометено.

Към това главно действие остава да прибавим още едно - да запазим нашето внимание неразсеяно и сърцето спокойно. Мисълта ни трябва да бъде отправена към Бога, Когото ще приемем. Така, съсредоточавайки се в себе си и съзерцавайки мислено Бога, нека Го молим: „Господи, не ме отхвърляй от лицето си! Не ме лишавай от Твоята трапеза, като нечист! Посети ме по Твоята милост, макар и недостоен! Дойди при мене погиващия и ме спаси!“. Или: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!“. Или и без думи да припадаме сърдечно пред Него, очаквайки милост.

С това бихме могли да ограничим целия си сегашен подготвителен труд. Но ако мисълта не е силна да се съсредоточи, нека я подпомогнем чрез размишления за самото свето Причастие, свързвайки думите на Господа и на светите апостоли за това Тайнство. Нека тя вникне в това, което Господ е казал, нека се поучи от това, което са казали светите апостоли.

Аз съм хлябът на живота - казва Господ, - слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света... Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан 6:48-56). Нека размишляваме върху това и да се поучаваме! А на Тайната вечеря Господ казал: вземете, яжте: това е Моето тяло. Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв (Мат. 26:26-28). И свети апостол Павел учил: който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня (1 Кор. 11:27).

Нека дадем на нашия ум кое да е от тези изречения. Нека той разсъждава, да се назидава с тях и да се устреми към съкрушена молитва. Когато получим подтик за молитва, добре е да се молим и да не прекъсваме молитвата, докато имаме още настроение за нея.

Така, нека прекараме остатъка от днешния ден в богомислие и молитва, особено вечерта, преди съня. А утре, щом отворим очи, първата ни мисъл трябва да бъде мисълта за величието на настъпилия ден, казвайки в себе си: „Този ден сътвори Господ, за да се възрадваме и развеселим в него!“. Настъпи Пасха за нашите души. С такова настроение, насочили вниманието си към онова, което е единствено потребно, към онова, което ще стане с нас и за нас, ние ще се приготвим да отидем в Божия храм, на света Литургия. Бързайки към храма, нека си казваме: „Ето, Женихът иде, нека Го срещнем“. И трябва да вървим така, че да не загасне светилникът, запален в нашето сърце, подобно светилниците на мъдрите девици (Мат. 25 гл.).

Пазете се! Сатаната всякак ще се опитва да загаси светилника в душата, навявайки и някакво лошо настроение или разсейване на мислите, или грижа за нещо, или недоволство от нещо, или лошо разположение против някого и пр. Всички подобни помисли внася смут в душата и я разстройва. Като запазим насочени към Господа нашето внимание, ума и сърцето, ние ще избегнем тая пречка.

Така, запазвайки нашето благо настроение, ние ще влезем в Божия храм. Тук ние ще се почувстваме като в Сионската горница, сред светите Апостоли, които Сам Господ е причастил. Защото и тук, както и там, Той е, Който действа, Той е раздаваният, Той е и Който раздава. Той е, с Когото ще се приобщим. Той е и Който причастява. Свещенодействието ще бъде приготвяне на трапеза именно за нас. То е пречистото Тяло и пречистата Кръв на Господа. Този, Който ги предлага е Господ. Нека внимаваме и да стоим със страх и благоговение.

Нека внимаваме повече от всякога във всичко, което се чете и пее, със съзнанието, че Господ приготвя за нас спасителна вечеря. И в отговор на това, нека разпалваме съответни чувства и разположения, принасяйки ги като сърдечна жертва пред всевиждащия Господ.

Да разпалваме вярата в действителното присъствие в светите Тайни на Господа и Спасителя, Който, бидейки на небето в слава отдясно на Бога и Отца, тук невидимо присъства и благоволява тайно, под вид на хляб и вино, да се раздава на верните за спасение. Изхождайки от тая вяра и мислено съзерцавайки Господа, Който иде от небето да ни посети, смирено нека казваме, по примера на праведната Елисавета, посетена от Майката на Господа: откъде ни е това, че Сам Господ иска да дойде при нас? Или с думите на пророк Давид: „Що е човек, та го помниш?“ Или на стотника: „Не съм достоен да влезеш под моя покрив!“ От смирението да преминем към синовния страх, който не отдалечава, а дава благоговейна трезвост и поставя нашия дух в състоянието на безплътните, които закриват лицата си със страх и все пак не бягат от Божия престол, а високо пеят: „Свят, свят, свят!“ Защото наистина тук е Господ. И Господ ще влезе в нас. Коя душа не би била готова да каже с апостол Петър: „Иди си, защото съм грешен“, ако, по заповедта на Господа, самата тая греховност не ни задължаваше и да търсим и да чакаме това Господне посещение? Именно от тая Господня заповед ние трябва да се въодушевяваме към смело желание, жадуване за Господа и с някаква стремителност, нетърпение и неудържимост да се готвим да Го приемем, както еленът стремително тича към водния извор, като помним словото на Премъдростта, която вика: Дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила (Притч. 9:5) и думите на Господа, Който зове: Който е жаден, да дойде при Мене (Йоан 7:37). Ето, жадуваме, Господи - да кажем в сърцата си - и с копнеж тичаме към Твоята щедрост! Дари ни, многомилостиви, дай на душите ни здраве като на болни, очистване като на прокажени, светлина като на омрачени, сила като на разслабени, утеха като на скърбящи, мир като на смутени. Очакваме, Господи, че ще получим всичко това като приемем Тебе, Извора на всички блага. От това очакване, което не посрамва, пак преминавайки към себе си и засвидетелствайки нашата готовност да срещнем и да приемем Господа, нека отново по-силно разпалим сърдечното съкрушение и обещание да не проявяваме никакво снизхождение към греха. Оплаквайки миналото, нека молим Господа да ни умие, да ни очисти, да ни избели в светлото жилище за Себе Си, казвайки Му: Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях!... Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене (Пс. 50: 4, 12)

Така, преминавайки от едно чувство към друго - от вярата към смирението, от смирението към синовния страх, от синовния страх към желанието, от желанието към надеждата, от надеждата към съкрушението - ние ще си съставим вътре в нас постоянен химн, който ще услади Господа и ще привлече вниманието на ангелите.

В такова благодатно настроение и небесно осенение нека пристъпим към Господнята чаша и гледайки я, да направим поклон пред Господа, Който се приближава, като кажем с апостол Тома: Господ мой и Бог мой! И като отворим устата и сърцето си, да приемем Господа смирено и благоговейно, молейки Му се с трезва мисъл с думите на светителя Димитрий: „Влез, моя светлина, и просвети моята тъмнина; влез, животе мой, и възкреси моята мъртвост; влез, лекарю мой, и изцели моите рани; влез, огън небесен, и изгори тръните на моите грехове и разпали с пламъка на Твоята любов сърцето ми; влез, Царю мой, седни на престола на моето сърце и царувай в мене“.

И тъй, нека се приготвим да срещнем Господа и Той несъмнено ще влезе в нас и ще вечеря с нас в сърцата ни. Тогава не ще имаме нужда някой да ни учи, защото Учителят на всички ще бъде в нас. Към Него нека насочим ухото на нашето сърце и да запечатаме думите Му в нашия ум. Той ще ни научи на всичко, но трябва да се постараем да Го задържим в себе си с пълна загриженост и внимание, предлагайки Му само това, което Му е приятно да види у нас. Амин.

6 март 1864 година

Св. Теофан Затворник

Очаквайте Господа в благоговейно безмълвие; пригответе се да Го посрещнете и да Го приемете в себе си по достоен начин

Покайте се, защото се приближи Царството Божие! Господ така е говорил за Своето явяване на земята, за това, че Той - Царят на спасителното царство, вече е дошъл и живее между хората. Поучавайки любознателните, Той при друг случай е казал: ето... Царството Божие вътре във вас е (Лук. 17:21). Но тогава Той физически е бил сред хората само проправяйки и установявайки външно начините за вътрешното Му вселяване в тях. А сега Той се вселява вътре в ония, които с жива вяра чрез светите тайнства влизат в общение с Него, вселява се в сърцата им и там царува като желан Цар и Спасител. Защото Той казва: който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан. 6:56). И ония, които са се удостоили с това благо, изповядват: и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:20).

Това силно желано вселяване на Спасителя Христа вътре в нас се приближи, братя! Малко време вече остана до минутата, когато ще приемем в себе си Господа: нека се приготвим да Го посрещнем, да Го приемем и настаним в себе си достойно.

Господ ще влезе вътре в нас невидимо. Нека влезем в себе си и да подредим там всичко: да изчистим с въздишки натрупаната прах от нечисти и празни мисли и да се опазваме чрез богомислие, да умием със сълзи всяка нечистота от грешни чувства и разположения и да се опазваме с трезвост, да поправим и възстановим с искрено покаяние всичко покварено и повредено и да се ограждаме със свято усърдие към изпълняване на заповедите. Да пуснем повече светлина през прозореца на искрената и непоколебима вяра, за да съзерцаваме тайните на домостроителството на нашето спасение. Да направим благоуханно жилището на нашето сърце с ароматите на молитвите и топлия стремеж на чувствата към Бога, най-вече да Му приготвим мил и любезен прием чрез нелицемерна, пълна и всепредана любов към Него.

Така като се приготвим, нека се съсредоточим още по-дълбоко вътре в себе си и да чакаме Господа в благоговейно безмълвие, с желание и страх, с горещо усърдие и бодро внимание. Не бива да се суетим и да се разсейваме. Трябва да пазим всякак това топло вътрешно настроение, което сме придобили чрез постене и молитва и което особено ни е осенило или ще ни осени след пълната и искрена изповед. Само за едно трябва да се погрижим: да приготвим за Господа дарове и да ги подредим на различни места.

Бог не приема странични и чужди дарове: трябва да ги търсим в самите нас. И както Той ни дава Себе Си, така и ние трябва да се приготвим да Му се принесем в жертва с всички сили на нашето естество. Нека предразположим себе си да Му принесем преди всичко нашата личност - съзнанието и свободата, да се слеят с Него и да се покоряват във всичко единствено на Неговата воля. И тоя най-ценен дар нека поставим на първо място. После, отдясно нека поставим нашата готовност да посветим на Бога всички сили на нашата душа: разума, с обещание да бъде верен пазител на

истините, съобщени от Господа на земята; волята, с всички желания и разположения, обещавайки да не допускаме тя да излиза от границите, начертани от Господните заповеди; сърцето, с всички чувства и съчувствия, обещавайки да заглушим в него всеки вкус към плътското, нечистото, порочното и да възпитаме само вкуса към чистото, святото и небесното. От лява страна нека сложим нашата готовност да посветим на Бога всички сили на тялото, обещавайки въздържане от чувствени удоволствия, опазване чувствата на зрението и слуха, обуздаване на езика, умереност в храната, съня и почивката, прилично държане, усърдие в труда, избягване на празни развлечения - да имаме всестранна сериозност в поведението.

Като приготвим всичко това вътре в нас и го подредим благоприлично, нека държим будно нашето внимание, възгрявайки в сърцата си топъл и искрен стремеж към Господа, и имайки предвид още едно: как да приемем Господа за първи път, когато се приближи и влезе. Нека знаем, че това става с подобаващо духовно преклонение пред Него, което трябва да завладее и да бъде изразено от цялото ни същество.

Това е цялото приготовление за срещане на Господа. Трябва да проявим усърдие и грижа да избягваме особено старателно небрежността, хладината и механичното външно изпълнение при тоя ред на действия. Когато има усърдие и грижа за достойно приемане на Господа, Той ще бъде снизходителен, ако не всичко е приготвено, приемайки това усърдие в замяна на онова, което не достига. А когато няма усърдие, всичко ще бъде напразно: както става и между нас, когато един разкошен прием с голяма външна парадност и хладна формалност не удовлетворява посетителя и не му е приятен.

Ето така ще се приготвим да приемем Господа в себе си, за да не погинем духовно, защото сам Господ е казал и потвърдил: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот (Йоан 6:53). Но трябва да се причастим с подобаваща подготовка, защото, ако не сторим това, нашето причастяване ще бъде не за спасение, а за осъждане, както учи светият Апостол: Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Кор. 11:29). Така ние сме притиснати от две страни: ако не приемем светите Тайни Христови, не ще имаме живот, ако ги приемем недостойно, ще приемем своето осъждане. Какво остава да направим? - Да се приготвим, както подобава. Трудно ли е това? Нали се иска не планини да преместваме, а да променим нашите мисли, чувства, разположения, думи и дела, а всичко това е в наша власт. От нас е зависело, че в тях се е прокраднало лошото, защо да не зависи от нас да го изгоним? Постъпвали сме лошо: нека решим да престанем и да започнем да постъпваме добре. Мислили сме лошо: нека решим да престанем и да започнем да мислим честно. Разположенията ни са били лоши: нека решим да ги променим и да създадем в нас добри разположения. Кое е трудното тук? Нужно е едно желание и всичко ще се постигне. Господ се задоволява с едно благо намерение - занапред да отбягваме злото и да вършим доброто. Макар да сме потънали в грехове, но щом се разкаем във всичко без колебание и вземем решение да се поправим - ние сме готови. Нека пристъпим, поднасяйки на Господа само тая решимост - себе си, всички наши сили и целия си живот занапред да посветим само Нему.

Това като изпълним, нека пристъпим смело към престола на благодатта, без да се смущаваме от лъжливи страхове и без да се погубваме с неразумна дързост. Господ иде с милости: нека Го посрещнем. Иде не да съди, а да прости, не да наказва, а да милва, не да поразява, а да лекува и възстановява. Съединявайки се с душата, Той ще и дари Своите блага.

Милостивият Господ да дари с мъдрост всички ни та да Го търсим и така да Го приемем, че като влезе, да вечеря с нас и ние с Него. Амин.

19 февруари 1865 година

Св. Теофан Затворник

Съкрушаването за греховете не е просто чувство: предел на сърдечното съкрушаване за греховете е твърдото намерение да не оскърбяваме повече Бога с греховете си

Миналия път ви говорих за това, че същността на говеенето е съкрушаването за греховете, с твърдото намерение да не оскърбяваме повече с тях Бога, и че когато достигнем до това, изповедта ни ще стане действена и Светото Причастие ще бъде спасително за нас. Сега ще ви говоря по-определено за тези две разположения, за да видим наистина ли те при нас са такива, каквито трябва да бъдат, и по този начин да се уверим със сигурност, че нашето говеене, Изповед и Светото Причастие ще принесат най-накрая своя спасителен плод.

Съкрушаването за греховете не е просто чувство, а се получава от наслагването на няколко чувства. В основата лежи неприятното усещане от съзнанието за това, че като сме се предали на греха, сме изпаднали в твърде лошо състояние. Това усещане се видоизменя по-късно, в зависимост от това, към коя страна на греха обръща вниманието си каещият се грешник. Когато той, като изхожда от своето усещане, се обърне към себе си, то се измъчва заради себе си и заради злото си самоволие: защо се е поддал на увлечението си и защо е отстъпил пред внушението на съблазънта, когато е могъл да устои и да предотврати бедата? Когато се обърне към самия грях, вече не вижда в него онази прелест, с която той е прикрит, когато пада в него, а го вижда безобразен и противен и започва да се гнуси и да се отвращава от него. Когато се обръща към другите хора - членове на тялото на Църквата, той се срамува, че без да бъде отделен и пренебрегнат в сравнение с тях, така е посрамил себе си с недостойни дела. Когато се обръща към Бога, то или порицава себе си, съжалява и скърби, че Го е оскърбил с греховете си; или се изпълва със страх за своята временна и вечна участ при мисълта за правосъдието, понякога така видимо наказващо грешниците. Грешникът, който искрено е осъзнал греховете си и е осъдил себе си за тях, като влезе в себе си, преминава от едно към друго от тези чувства и в сърцето му настава плач и оплакване за греховете си, подобно на плача на Иеремия върху развалините на Йерусалим или на иудеите при реките вавилонски.

Недоволството от себе си, отвращението от греха, срамът, страхът, скръбта по Бога и окайването на себе си пред Него, в делата на покаянието и умиването на себе си със сълзите на съкрушението приличат на различните начини, които се използват в бита ни, когато се изпира нечистата дреха. У онзи, който добросъвестно върши това, те скоро достигат мярата си и проявяват въздействието си в сърцето му. Но трябва да се знае, че не всички тези чувства имат еднаква стойност: съкрушението за греховете си поради страха от вечните мъки, срама пред другите и отвратителността на греха, заедно с недоволството от собственото своеволие, е болка с по-ниско достойнство - несъвършено; а съкрушението за греховете поради това, че с тях е оскърбен всеблагият наш Господ, е болка с виеше достойнство -съвършено. Светият апостол го нарича скръб по Бога и то, според него, поражда у нас неизменно покаяние за спасение (Срв.: 2 Кор. 7:10) или решителното намерение повече да не грешим. До тази скръб трябва да насочваме своето покайно недоволство от себе си или с него да завършваме покайните си чувства. Не може да се каже, че тези чувства нищо не значат: и те вършат своето дело в покаянието; само че не трябва да оставаме при тях. Можем да ги използваме като предварителна подготовка, като средство да смекчим донякъде окаменялото си сърце, а след това от тях и чрез тях привикналото вече към покайното недоволство от греховете си сърце да възвеждаме към скръбта по Бога. Това е завършекът. Само скръбта по Бога прави нашето съкрушение за греховете ни приятно на Бога и привлича Неговата благодат за помилване. Само тя полага твърдата основа на решимостта да не грешим. Несъщественото се отдалечава и сърцето се оживява от любовта към Бога, която му дава дръзновението да се утвърди в намерението и да даде обет - повече да не оскърбява милосърдния Бог с греховете си, тъй като тя е сила, непреодолима от никакви греховни влечения. Ето това се постарайте да постигнете всички вие, които с плач се съкрушавате за греховете си! Не мислете, че този труд е непосилен за вас. Само направете такъв поврат в съкровеното си дело: съсредоточете се в посилното съзнание за великите Божии благодеяния към нас и поставете срещу него мисълта за това, каква неблагодарност проявяваме, когато грешим. Колкото естествено е за нас чувството на благодарност, толкова естествена е и скръбта, ако не угодим с нещо на благодетелите си. Ето затова у вас се появява скръбта по Бога, скръбта, че сте оскърбили Бога, от Когото непрестанно получаваме само милости и благодеяния и Който е готов не само да ги продължи, но и да ги увеличи и да ги утвърди за нас във вечността.

Побързайте да направите така. Защото онези чувства - срам, страх, недоволство, ако ги оставите сами, развиват една безрадостна болезненост, която може съвсем да ни замае и да ни тласне към границите на отчаянието. А скръбта по Бога, при цялата си болезненост, носи утешение и изпълва сърцето с блага надежда за помилване. Защото тя се събужда от съзнанието за Божията любов към нас и се приема от нашата любов към Бога, която при цялата ни виновност ни научава да виждаме в Бога чедолюбив Отец, Който жали Своите неизправни деца и винаги е готов да ни помилва, когато те с разкаяние се завръщат при Него. Скръбта по Бога, укрепвана от вярата и оживявана от любовта, ни дава да почувстваме и безпределността на Божието милосърдие към нас, заради което дори ако греховете ни са повече от космите на главата ни или даже по-многобройни от морския пясък (Срв. Пс. 138:18) - Бог е готов да прости на всеки, който искрено се разкайва за тях. На Каин и на Иуда не достигало това чувство и те погинали в отчаяние. Милостивият Господ да ни запази всички нас от това; да ни запази както от окаменялото безчувствие, така и от такова гибелно отчаяние! Да ни дарува и дълбоко съкрушение, и сърдечно съкрушение пред Него за греховете ни, с които Го оскърбяваме, и заедно с това - утешително упование за помилване!

Ако някой попита: „Как да разберем, че достатъчно сме скърбили за греховете си и че сърдечното съкрушение за тях е проявило в нас действието си?“, на такъв ще отговорим: „Пределът на сърдечното съкрушение е твърдото намерение да не оскърбяваме повече Бога с греховете си. Такова намерение е откровен плач на съкрушение и означава, че съкрушението ни е било искрено, пълно и угодно на Бога. От своя страна, и това намерение въздейства обратно върху съкрушението: утолява неговата изгаряща сила, смекчава го, оживява и укрепява благата надежда за помилване. Всичко в покаянието е свързано едно с друго като непрекъсната верига; затова не се задоволявай с чувството на скръб, а когато скърбиш, принуждавай себе си към оставяне на греховете, като се стараеш повече да не падаш в тях и да не поставяш себе си в такова скръбно и мъчително състояние. Кой болен, след като узнае причината за болестта си, няма да положи решителни усилия занапред по всякакъв начин да не допуска тези причини? Кой, като се препъне в камък и се нарани, няма да си даде обещание повече да не минава по този път? Така и онзи, който почувства болка от греховете си и съзнае как дълбоко са го наранили те, няма да умува дълго, а веднага ще се откаже от своето грехолюбие. И още щом започне да се измъчва заради греховете си, ще започне да си припомня всички греховни случаи и като вижда в какво, къде е била грешката, ще се постарае с всички сили да ги избягва като определя и начина за това. Например: бях в тази къща и паднах ето в какъв грях: няма повече да ходя там. Сприятелих се с тези и тези хора и ето те на какво ме научиха: ще скъсам занапред всякаква връзка с тях. Отидох на такава и такава забава и ето какво се случи: сега вече в никакъв случай няма да си позволя това. Така, като огледа целия си греховен живот, онзи, който искрено се кае и скърби за греховете си, поставя началото на благи намерения: как, къде и какво да поправи в живота си занапред, за да не пада в грехове; и веднага привежда начинанията и вътрешния си ред (навиците си) в съответствие с тези свои намерения, като си казва: „Ако трябва, ще умра, но за нищо на света няма да се върна на стария път, който ме доведе до такова пагубно състояние“. Както онзи, който чувства в задушната стая, че не може да диша и неудържимо тича навън, за да подиша свеж, чист въздух, или както онзи, на когото му е мъчително в тясната дреха, бърза да я съблече при първа възможност; така и грешникът, който се съкрушава за греховете си, отхвърля от себе си тяхното бреме и стремително бяга от нечистия и тлетворен дом на греха в чистата и пространна област на богоугодния живот.

У когото след всичко се образуват в сърцето такива разположения и пориви, той наистина говее. Такъв няма да се препъне после на Изповедта и няма да започне да скрива греховете си, а с желание ще ги изхвърли вън от себе си като отрова. Който така се изповядва, той ще пристъпи чист към Чашата Господня и достойно ще се удостои да се причасти със Светите Христови Тайни. А който се удостои с това, той ще приеме в себе си Господа и с Него всички сили, които да го утвърдят в живота и благочестието, и ще започне да живее занапред благочестно, целомъдрено и праведно.

Нашият Господ и Спасител да разположи всички вас така, че да се окажете достойни да приемете това неизказа   но съкровище! Амин.

11 февруари 1866 година

Св. Теофан Затворник