Разсъждение

Напразен е всеки труд за придобиване на образование без труд за придобиване на чистота във вярата и живота. Небесният свят не се открива на учения, а на чистия. Когато света Кикилия била въведена в брачната стая със своя жених Валериан, тя рекла на младоженеца: „Искам да ти разкрия една тайна; тук е Божия ангел, пазителят на моята девственост, когото ти не виждаш; той стои тук и е готов да защити мене, неговата слугиня, от насилие; само ако ме докоснеш, той ще те убие“. Като чул това, Валериан започнал да моли Кикилия да му покаже ангела, за да го види и той. Девицата му отговорила: „Ти си човек, който не познава истинския Бог, и не можеш да видиш Божия ангел, докато се не очистиш от сквернотата на своето неверие“. След като Валериан се кръстил, видял ангела в голяма светлина и неизказана красота. Също така, и Тивиртий – Валерианов брат, като се кръстил и променил своя живот от нечестието в чистота, видял светия ангел и разговарял с него. Така също и Максим – техен състрадалец, след като тези двама братя били посечени, се заклел с голяма клетва пред палача и присъстващия народ, като казал: „Виждам Божиите ангели, светли като слънцето, как взимат душите от телата на мъчениците, как извеждат прекрасни девици от брачния чертог и как с велика слава ги възнасят на небесата“. Но това, което видял той, не видели, нито могли да видят, невярващите и нечистите.

БЕСЕДА за това, което прави единството на вярващите

Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички (Ефес. 4: 5–6).

Ето голямо и преголямо, ясно и преясно основание, заради което ние, християните, трябва да залягаме да запазваме единството на духа чрез връзките на мира, и да сме едно тяло и един дух. Защото имаме един Господ Иисус Христос, нашия Създател и Възкресител. И няма двама истински Спасители, та да има разделение между нас. Една и съща кръв е пролята на Кръста за всички нас, както eдни и същи устни са се молели за всички нас в Гетсимания. Имаме една вяра в неразделната и животворяща Божествена Троица – Отец, Син и Дух Свети, едно Същество – три ипостаса – нероденият Отец, роденият Син и Духът, изхождащ от Отца. Имаме едно кръщение в името на Отца и Сина, и Святаго Духа, кръщение с трикратно потапяне във вода за смърт на греха и дявола, а за възкресение и живот в Христа Господа. Един е Бог и Отец на всички ни – това е Отецът на Господ Иисус Христос – Единородният Син Божий, Който, чрез Христа и заради Христа ни осинови и ни даде право да Му казваме Отче наш. Виждате ли, братя мои, каква връзка ни свързва? С по-яка връзка не са свързани нито звездите помежду себе си, нито водата със земята, нито огънят с въздуха. Виждате ли какви големи, преголеми основания ни призовават за единство? Всичко друго, което от лявата страна ни склонява към разделение, пред тези основания е незначително като песъчинка спрямо високи планини. Не може дяволът да разруши нашето единство, ако му не помогнем самите ние. Не може дяволът да ни покори, ако не му се предадем сами.

О, Господи Иисусе, сладки и благий, колко здраво си ни привързал към вечното благо! Запази ни в тези връзки. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Покори се на  Божията воля и не изследвай прекомерно Божиите отсъди, защото може да полудееш. Защото Божиите съдби са безбройни и непостижими. Един монах в пустинята, мислейки за себе си, че е постигнал съвършенство, молил Бога да му открие Своите различни отсъди за живота на хората. Бог му внушил да отиде надалеч, при един духовен старец, и да пита за това. Към монаха, когато вече бил на път, се приближил ангел Божий на вид като обикновен човек и му казал, че и той иска да отиде при онзи старец. Пътувайки така заедно, отседнали да нощуват при един боголюбив човек, който хубаво ги нагостил, поднасяйки им храната в сребърно блюдо. Като се нахранили, ангелът взел блюдото и го хвърлил в морето. Монахът се зачудил и наскърбил, но замълчал. На втория ден отново отседнали при един гостолюбив човек, който ги посрещнал сърдечно и с подобаваща почит. При тръгването им човекът извел единствения си син, та пътниците да го благословят. А Божият ангел хванал детето за гърлото и го удушил. Натъжил се монахът и попитал ангела кой е той и защо върши такива злодеяния. Ангелът кротко му отговорил, че онзи, първият човек, във всичко бил Богу угоден и нямало в неговия дом нищо спечелено с неправда, освен онова сребърно блюдо. „По Божие нареждане, аз изхвърлих това откраднато блюдо, та онзи човек, да бъде във всичко чист[1] пред Бога. И онзи, вторият мъж, е богоугоден и няма нищо в неговия дом, което би навлякло Божият гняв, освен сина му, който, ако беше пораснал, щеше да бъде голям злодей и демонски съсъд. Затова по Божията отсъда удуших детето, та да спася душата му за вечността заради бащините му добродетелите, а и баща му да запазя от много беди. Ето, такива са тайнствените и недостижими Божии отсъди. А ти старче, иди в килията си и не се труди напразно да изпитваш онова, което е във властта единствено на Бога“.

БЕСЕДА за вярващите като едно тяло и един дух

Едно тяло сте и един дух (Ефес. 4: 4)

Вярващите да се стараят да бъдат едно тяло и един дух – заръчва светият апостол. Под едно тяло разбира една вяра, без разделения, без ереси, без самоволие. Цялата Църква е едно тяло, чиято Глава е Христос. Под един дух се разбира любовта, любов пламенна към Христос, от Когото произлиза и взаимната любов. Всички да са едно – много хора като един човек. Това е чудо на християнската вяра и на християнската любов. Няма такава сила на света, която може да бъде по-яка връзка между хората. Нито общата[2] кръв, нито общият език, нито общото огнище, нито общите родители, никакви материални интереси – нищо от това, даже отдалеч, не прилича на здравата връзка [между християните] на вярата и християнската любов. С тази здрава и неразкъсваема връзка са свързани помежду си всички членове на Църквата. И Божията Църква пребъдва във времето и във вечността – едно тяло и един дух. На това чудно единство нищо не противоречи така, както гордостта на отделни хора. Гордостта изопачава вярата и охладява любовта; гордостта ражда ереси, разделя Църквата и жертва общото благо за лична изгода. Гордостта всъщност е липса на вяра и любов. Нека Бог, братя, да ни запази от гордостта, този прастар недъг на човешкия род.

Да бъдем винаги едно тяло и един дух в нашия Господ Иисус Христос. На Тебе Господи Иисусе, на Тебе Глава на Църквата, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – прав (бел. прев.).

[2] В ориг. – еднаквата (бел. прев.).

 
Разсъждение
 
Никой от смъртните не е изтълкувал посланията на апостол Павел с по-голяма любов и по-задълбочено от св. Иоан Златоуст. Сам апостол Павел да ги е тълкувал, не би ги изтълкувал по-добре. Но виж, историята ни разкрива, че апостол Павел е тълкувал себе си чрез ума и перото Златоустово. Когато св. Прокъл бил послушник на Златоустия патриарх, негово задължение било да съобщава за посетителите. Някой си велможа бил наклеветен пред цар Аркадий и царят го изгонил от двореца. Този велможа дошъл да моли св. Златоуст да ходатайства  в негова полза пред царя. Прокъл искал да съобщи на патриарха, но като погледнал през открехнатата врата, видял един човек, който стоял наведен над патриарха и му шепнел [нещо] на ухото, докато патриархът пишел. Това продължило до зори. Тогава Прокъл казал на велможата да дойде друг път, а сам останал да се чуди кой бил онзи човек при патриарха и как е могъл незабелязано да влезе в патриаршеската стая. Следващата нощ се случило същото. Прокъл се зачудил още повече. Третата нощ това се случило пак. Когато Златоуст го запитал дали не е идвал еди-кой си велможа, Прокъл отговорил, че вече три нощи е чакал да влезе, но не е смеел да съобщи заради един непознат стар и плешив човек, който три нощи шепнел нещо на ухо на патриарха. Изненадан, Златоуст казал, че не се сеща някой през последните три нощи да е идвал при него. Когато попитал своя послушник как изглеждал непознатият човек, Прокъл показал иконата на св. апостол Павел и казал, че изглежда така. Това, значи, бил сам апостол Павел, който насочвал ума и перото на най-големия свой тълкувател.
 
БЕСЕДА за поведението  според званието
 
Да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и дълготърпение (Ефес. 4: 1–2) 
                                                  
Да се не гордеете, да се не гневите, да не падате в малодушие, защото всичко това е недостойно за християнското звание. А това звание е толкова високо и дивно, та за човек е трудно да се опази от гордост; трудно е да не пада в малодушие при опасности и загуби. Против тези болестни състояния апостолът посочва три добродетели и те са: против гордостта – смирението, против гневенето – кротостта, против малодушието – дълготърпението. Тези три добродетели – смирението, кротостта и дълготърпението, не изразяват в пълна мяра висотата на християнското звание. Но нищо на този свят не може да изрази в пълнота висотата на християнското звание. Драгоценността и богатството на това звание не могат да се видят тук на земята, те са като затворено ковчеже, което човек разнася затворено из този свят, а го отваря и изнася от него съкровищата в другия свят. Висотата на християнското звание може да оцени само онзи, който може да се издигне до най-високите небеса и види Христа Господа в слава, заедно с ангелите и светиите. Там е сонмът на всички богоугодници, живели на земята, и които са се удостоили с високи и превисоки почести. 
Господи Иисусе Христе, Боже наш, Твоето име е най-скъпото име за нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
 
Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Притча от стареца Варлаам за Иосафат. Някой си човек бягал пред страшен еднорог. Като бягал, паднал в един ров и се хванал за едно дърво. И точно когато помислил, че е вън от опасност, погледнал надолу към корените на дървото и видял две мишки – едната бяла, а другата черна, които последователно, но непрестанно гризели корена на дървото, за да го съборят. Като погледнал още по-надолу, видял голяма и страшна змия, която с отворени уста чакала да погълне човека, когато дървото бъде съборено. Още видял и до самите си нозе четири по-малки отровни змии. Погледнал нагоре към дървото и видял човекът на клоните малко мед, па забравил за всички опасности, които го обграждали, протегнал ръка да вземе малко от меда[1]. Тълкувание: еднорогът представлява смъртта, която от Адам до ден-днешен преследва всеки човек, за да го умъртви; ровът, изпълнен с всякакви опасности, е този свят, дървото – пътят на нашия живот; бялата и черната мишка – дните и нощите, които последователно се редуват и съкращават нашия живот; голямата страшна змия – ада; четирите отровни змии –  четирите стихии, от които е съставено човешкото тяло; малкото мед по клоните на дървото – това е мимолетната сладост, която този живот подава на човека. О, само ако  хората не се нахвърляха върху тази сладост и не забравяха за страшните опасности, които ги обкръжават и влекат във вечна погибел!

БЕСЕДА за прославянето на Бога чрез Христа Господа

Нему да бъде слава в Църквата чрез Христа Иисуса във всички родове от века до века. Амин.(Ефес. 3: 21).

Слава на Бога! Слава на Бога и на Църквата! Слава на Него чрез Христа Иисуса! Слава Нему във всички родове! Слава Нему во веки веков! На никому не прилича слава, както на Бога. Никой не прославя Бога, както Църквата Божия. Христос ни е открил Бога, затова цялата слава на Бога трябва да се въздава чрез Христа Господа. Църквата ще пребъде във всички родове и поколения до края на времената; Църквата е най-чисто Тяло Христово, изпълнено със сила, мъдрост и чудотворство; затова славата на Бога се възнася от Църквата – Светая Святих, от Чистота на Чистия! На Бог е най-приятно църковното славословие и затова, защото в Църквата има много души и много гласове, но цари единодушие и съгласие. Нека, следователно, никой да се не отклонява от общото прославяне на Бога и никой да не мисли, че неговото прославяне на Бога отделно и самостоятелно е по-добро от прославянето на Бога в единството и общността на всички вярващи. Не е вярно, че отделният член се губи в множеството и неговият глас не се чува от Бога. Не върши ли ръката своята работа най-добре, когато е неразделно свързана с тялото? Не е ли така и с всеки член на тялото? Същото е и с всеки вярващ. Когато се моли в Църквата и с Църквата (и в пустинята да е, той може да се моли в Църквата и с Църквата), без да отделя себе си от Църквата, по-добре се чува и вижда от Бога. Молитвата на неговата душа, в съзвучие с душите на останалите вярващи, се издига и разпознава по-добре, когато е свързана с Тялото на Църквата, отколкото извън тази връзка.

О, Господи Иисусе, благодарение на Тебе, в Тебе и чрез Тебе ние можем да прославяме Бога. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – сладост (бел. прев.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата  (Мат.5, 39), е заповядал Господ. Това е най-краткия и най- ясния израз  на науката за смирението. От нищо друго злите демони не се боят така [много], както от човек смирено изпълняващ заповедите Господни. В Александрия имало един богат и знатен човек, който имал млада дъщеря, в която се вселил зъл дух и дъщеря му полудяла. Някой казал на отчаяния баща, че никой не може да излекува дъщеря му, освен монасите – отшелници които живеят в пустинята, и от време на време идват в Александрия да продават изработените от тях кошници; но никой от тях няма да поиска да влезе в къщата на богатия велможа, ако им каже за какво ги вика. Най-добре ще е да купи от тях кошници и ги повика в дома си да им плати, па като дойдат в къщата, да ги замоли те да се помолят Богу за всичката му челяд в къщата, та дано така Бог да помогне и изцели полудялата девойка. Бащата послушал и отишъл в определения ден на пазара, и намерил един ученик на св. Макарий, където [монаха] продавал кошници. Той бързо купил кошниците и поканил монаха в дома си да му плати. Когато монаха влязъл в къщата, лудата дъщеря внезапно изскочила пред монаха и силно го ударила с ръка по едната страна. Без да продума, монахът веднага обърнал и другата си страна. Тогава злият дух горчиво завил и побягнал от девойката. А девойката станала напълно спокойна и разумна. Като се върнал в пустинята, монахът разказал на старците какво се случило. И всички те прославили Бога, че дарява така сила, на онзи, които изпълнява Неговите заповеди.

БЕСЕДА за любовта превъзходаща всяко знание

Да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание[1] (Ефес. 3, 19)

Любовта която превишава всеки ум, т.е. нашето разбиране, е Христовата любов. Никой не може даже да си представи каква и колко е велика тази любов, докато Христос не се всели в него. Може ли някой да си представи вкуса на меда, ако никога не е вкусвал със своите  уста мед? Само когато чрез вяра Христос влезе в сърцето на човека, човекът ще усети неизказания вкус на Христовата любов, сладкия и упойващ неин аромат и недостижимата нейна всеобхватност. Както човек имайки в сърцето си Христа, се докосва до ширината, и до дължината, и до дълбочината, и до височината на познаване божествената мъдрост, така също, човек имайки Христа в сърцето си, се докосва до безкрайната бездна на божествената Христова любов. О, братя мои, как бледнеят думите, когато трябва да се говори за Христовата любов – никога и никъде не са толкова бледи и немощни като тук. Наистина, какво може да се каже пред такива изненадващи доказателства за Неговата любов; сътворил ни е от любов; въплътил се от любов; от любов приел поругаване и смърт, заради нас, от любов отворил небето и ни явил приготвената за нас безсмъртна слава. Но това което изброихме е само нещичко от цялото онова неизчерпаемо богатство, слава, красота и животворна храна, която се нарича Христова любов. О, само да се сподобим чрез вярата да се всели Господ Иисус в нашите сърца, та да можем да усетим вкуса на неописуемата Негова любов!  

О, Господи Иисусе Христе, наш Живот, Премъдрост наша, и наша Любов, очисти ни и се всели в нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг, - всеки ум

Разсъждение

Следните примери от живота на св. Григорий нека покажат как Бог пази и спасява праведника от напаст. Още когато бил във философската школа в Александрия, св. Григорий пазел в чистота своята душа и своето тяло, както ги пазил и опазил до края на своя живот. В това отношение той бил изключение от тогавашната разпусната младеж. Това предизвиквало завист и омраза между неговите другари. За да го унижат, те намерили и изпратили една блудница да изпълни техния злобен замисъл. Веднъж, когато Григорий бил на един площад с най-известните учители и философи, тази скверна жена се приближила и започнала с викове да иска от Григорий да ѝ заплати това, което уж ѝ дължал за нечиста връзка с нея. Чувайки това, едни от присъстващите хора се съблазнили, а други се ядосали на безсрамната жена и започнали да я гонят. Но тя, с още по-силен глас, почнала да вика и да иска пари. Невинният Григорий почервенял, както би почервеняло всяко невинно същество пред грубата клевета, но не проявил нито гняв[1], нито омраза, а казал на един от другарите си да ѝ даде колкото иска, само и само да се махне. Другарят му го послушал и дал на жената исканите пари. Но начаса Бог пратил зъл дух върху жената, тя паднала на земята, започнала да се гърчи и скубе, да скърца със зъби, а от устата ѝ да излиза пяна. А незлобливият като агне свети Григорий се помолил за нея на Бога и жената оздравяла и се изправила. Така, вместо с унижение, Григорий се сдобил с по-голяма слава. Втори пример – когато настанало люто гонение срещу християните, св. Григорий ги посъветвал да се скрият, а и той самият с дякона си се отдалечил в една планина. Но царските войници ги забелязали и тръгнали към тях. Когато били съвсем близо, Григорий се помолил на Бога за помощ и Бог изведнъж ги направил невидими за техните преследвачи. Напразно войниците обикаляли близо до тях, без да могат да ги видят, и накрая се върнали без тях назад.

БЕСЕДА за ширината и дължината, за дълбочината и височината

Да можете проумя с всички светии що е ширина и дължина, дълбочина и височина (Ефес.3: 18).

Това е плодът на вярата и любовта! Това са царските дарове, които донася Царят Христос, когато се всели в човешкото сърце. Проумяване на спасителните тайни; проумяване на всичко онова, което е важно за човешкия живот. Но това проумяване не е нито лично, нито изключително, не е собствено и оригинално, а е в съгласие с разбирането на всички светии. Защото кои са свити, ако не богатите с вяра и любов? Тям се дарува проумяването на Божиите тайни заради тяхната вяра и любов. Сравни твоето разбиране с тяхното разбиране и ако видиш разлика, не си на прав път. Ако твоето разбиране съвпада с тяхното, значи си достигнал тяхната мярка на вяра и любов – следователно Христос се е вселил в твоето сърце. Тогава ще разбереш каква е ширината на Божията любов, която включва в плана си спасението и на евреите, и на езичниците; и каква е дължината на Промисъла Божий, Който предвечно е изготвил плана за спасение последователно чрез пророците и многото чудеса; и каква е дълбочината на Христовото смирение, поради което Той лично слязъл в Ада, за да спаси душите на праведниците; и каква е височината на славата Христова, която като човек приел след завършване на Своето спасително дело на земята. Както Кръстът Христов се простират ширината и дължината, и дълбочината, и височината, обхващайки всичко, обяснявайки всичко, призовавайки всички, милувайки всички и възвисявайки всички.

О, Господи Иисусе Христе, благий Господи наш, помилвай ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – сръдня (бел. прев.).

Ще разберете, че преди Христос е бил пак Христос. И че след края на света отново ще бъде Христос. Т.е. преди явяването на Словото Божие, на Премъдростта Божия, на вечния Логос в човешко тяло и с лична мисия на земята, е било същото това Слово Божие, същата тази Премъдрост Божия, същият този вечен Логос на Божествената Троица, неявен в плът, но неу­морно действащ чрез избрани хора, чрез избраните Си слуги: пророци, пра­ведници, прозорливци и мъдреци. Всички те са наричали себе си Божии слуги. А Христос не е слуга, а Син, не е воин на царя, а Цар, не е ничий предтеча, а Месия.

Вие сигурно сте гледали някоя драма, в която главният герой не се по­вява веднага, а след известно време. Но всички персонажи, които се явяват и сцената, го очакват, говорят за него и всичко, което се случва, предвещава неговата поява. Така и в колосалната драма на човешката история всички са очаквали и всичко е предвещавало величествения Месия, главния Герой. И пророкът го нарича така, казвайки: „Господ ще излезе като герой. ..и ще се яви славата Господня и всяка плът ще види” (В бълг. син. превод е  „И ще се яви славата Господня, и всяка плът ще види (спасението Божие); защото устата Господни изрекоха това). Така е предречено стотици години по-рано и предреченото се е изпълнило. Защото величието на Христовата драма е вечно и безгранично.

Прочетете Неговата притча за злите лозари (Мат. 21:33). Тя ще Ви обяс­ни всичко по-добре, отколкото аз, смъртният. И чуйте свидетелството на Господа за Самия Себе Си: „Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм” (Иоан. 8:58). А Авраам се е родил няколко хиляди години преди Него. Чуйте и още едно свидетелство от Неговите собствени уста; когато евреите Го питали: „Кой си ти”? Иисус им отговорил: „Съществуващият отначало”(Иоан. 8:25). Така Го нарича и четвъртият евангелист, казвайки: „В начало беше Словото”.

Накрая, в апокалиптичното видение на Иоан, Той казва Сам за Себе Си от небесата: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, Които е бил и Който иде, Вседържителят ... бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта” (Откр. 1:8,18).

И така, виждате ли, че преди Христос пак е бил Христос, и след Хрис­тос - отново Христос? А че накрая Той отново ще се яви със сила и слава голяма, четете в Светото Евангелие и в Апокалипсиса. Ще дойде отново, за да сложи край на драмата на света, на която Той е поставил и началото.

Ще кажете: тази тайна е велика!

А нима пеперудата не е велика тайна?

Камо ли Творецът на пеперудата!

Мир Вам и радост от Христа Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

Разсъждение

Дали Господнята заповед за непрестанната молитва (Лк. 18: 1) важи само за монасите или за всички християни въобще? Ако важи само за монасите, апостол Павел не би писал на солунските християни: „Непрестанно се молете“ (Сол. 5: 18). Апостолът, значи, повтаря Господнята заповед дума по дума и я дава за всички християни, без разлика дали някой е монах или мирянин. Св. Григорий Палама, като млад иеромонах, се подвизавал за някое време в един манастир във Верея. Тук бил и един известен подвижник – старецът Иов, когото всички уважавали. Веднъж се случило, в присъствието на стареца Иов, Григорий,  позовавайки се на апостолските слова, да твърди, че непрестанната молитва е задължение на всеки християнин, а не само на монасите. Старецът Иов, възразяйки на това, рекъл, че непрестанната молитва е задължение само на монасите, а не на всеки християнин. Св. Григорий като по-млад отстъпил и мълчаливо се отдалечил. Когато Иов се върнал в своята килия и застанал на молитва, му се явил във велика небесна слава Божий ангел и му рекъл: „Старче, не се съмнявай в правотата на Григориевите думи, той правилно каза; и ти така мисли и на другите го кажи“. Така, значи, и апостолът, и ангелът, потвърдили заповедта всички християни да се молят непрестанно. Ако не могат [да бъдат] постоянно в храма, [непрестанно да се молят] на всяко място, по всяко време, вътре в своето сърце. Щом Бог не се изморява да ни прави благодеяния, как ние да се уморим да Му благодарим за тези благодеяния? Щом Той постоянно мисли за нас, защо ние да не мислим постоянно за Него?

БЕСЕДА за вселяването на Христа в сърцата на вярващите

Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, за да бъдете вкоренени и утвърдени в любовта.(Ефес. 3: 17).[1]

С вярата Христос влиза в човешките сърца, а с Христос и любовта. Така човек се вкоренява и се утвърждава в любовта. Първо, значи, вярата; па после Христовото присъствие в сърцето, с присъствието Христово – любовта, а с любовта всички неизказани блага. С няколко думи апостолът ни показва цялата стълбица към съвършенството. Началото е вярата, а завършекът – любовта. А вярата и любовта се свързват в живо и неразделно единство с присъствието в сърцето на живия Господ Иисус Христос. С усилване на вярата ние все повече ще скъсяваме разстоянието[2] между нас и Христа Господа. Колкото вярата е по-силна, толкова Христос е по-близо. Накрая сърцето се изпълва с Христос и не може да се отдели от Христос, както белите дробове от въздуха. Така човек със сълзи на радост общува с Христа в своето сърце чрез молитвата „Господи Иисусе, помилвай мене грешния!“. И неусетно сърцето се изпълва със светла и топла любов. Така любовта се съединява с вярата и надеждата, а като се съедини, между тях изчезва границата, та човек не може с ума си да определи докъде стига вярата и откъде започват любовта и надеждата. Когато Христос се всели в него, тогава той не вижда в себе си нито вярата, нито надеждата, нито любовта, нито пък ги назовава [по някакъв начин], а вижда само Христа и призовава името Му. Тъй както овощарят есенно време гледа зрелия плод на дървото и не говори повече за цвета и листата на този плод, а само за зрелия плод.

О, Господи Иисусе Христе, върховна Висота на всички наши стремежи, последен пристан на всички наши странствания, приближи се към нас и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В този стих има леко разночетене с българския превод. Тук е според сръбския вариант (Ефес. 3: 17) (бел. прев.).

[2] В ориг. – убиваме разделението (бел. прев.).

Разсъждение

Бог най-често победата във войната дава на миротворците. Пример за това е великият император Иустиниан, а друг пример е св. крал Стефан Дечански. След смъртта на своя баща – крал Милутин, Стефан свалил превръзката от очите си и с радост бил провъзгласен за крал от болярите и народа. Но Константин – Симонидин син и по-малък брат на Стефан по баща, събрал войска против Стефан. Тогава Стефан му написал следното: „Ти си чул какво се случи с мене (т.е. как съм прогледнал) по Божия Промисъл, който всичко устройва за добро. Помилван от Бога, аз наследих родителския престол да владея над хората в страх Божий и правда по примера на предците. Откажи се от своето намерение[1], ела да се видим един с друг, приеми второто място в държавата като втори син и не въставай с чужденците против своето отечество; нашата земя е достатъчно просторна, на нея има място и за мен, и за теб. Аз не съм братоубиеца Каин, а приятел на братолюбивия Иосиф. Казаното от този последния и на тебе го казвам: Аз съм Божий, вие замисляхте срещу мен зло, а Бог го обърна на добро“. Това написал светият крал. Но Константин не послушал. И бил победен във войната със Стефан. Така бил победен и Драгудиновият син – Владислав, друг претендент за сръбския престол! А най-горчиво пострадал българският цар Михаил Шишман. До него Стефан написал: „Разбери значението на християнската любов, укроти гнева, допусни любовта да бъде между нас, както беше и между нашите родители. Престани да проливаш християнска кръв. Обърни оръжието към неприятелите на Христовото име, а не към християните. Помисли какъв тежък отговор ще дадеш за невинната кръв. Знай и това, че който отнема чуждото, губи и своето“. Михаил се надсмял на това писмо от светия крал и бил тежко поразен при Велбъдж. Бог е с праведните, а не със силните.

БЕСEДА за откриването на Божията премъдрост на небесните сили

Та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни (Ефес. 3: 10).

Дали ангелите, братя, са всезнаещи? Не са, защото ако са всезнаещи, щяха да са богове. Бог е един, братя, а ангелите са прекрасни Божии служители. Тайната на [Бого]въплъщението не е била позната на ангелите преди то да стане. И всички други тайни, свързани с тайната на Въплъщението, са били непознати за ангелите, докато не ги видели разкрити в Църквата. Църквата, значи, е ново откровение и за самите свети ангели. Църквата от една страна, е ново проявление на Божията мъдрост, сила и човеколюбие, а от друга страна, нова проява на човешкото боголюбие и подвиг. Даже ангелите не знаели предварително докъде Бог ще се понизи, нито докъде човекът ще се въздигне. Това се видяло в Църквата и чрез Църквата е известено на ангелите. За това апостолът говори на Ефесяните с [горе]посочените слова. На началствата и властите, т.е. даже и на ангелските върхове не е било предварително известно всичко. Многоразличната премъдрост Божия, т.е. премъдрост по-рано непроявена [пред] и неизвестна за ангелите, а сега явена в Църквата в безбройни форми, образи и случаи. О, братя мои, най-много са явни две дела Божии – сътворението на света и сътворението на Църквата. И в едното, и в другото, човекът, братя, е главният предмет на Божията любов. Да бъдем благодарни, за всяко наше дихание да сме благодарни и преблагодарни на Бога.

О, Боже благий, Боже милосърдний. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Св. Григорий Палама е узнал много чрез небесни откровения. Като провел три години на безмълвие в една  килия на св. лавра, трябвало да излезе между хората и да им бъде от полза със своите събрани знания и опит. Това Бог му показал с едно изключително  видение. Един ден, като в дрямка, Григорий видял себе си да държи в ръка съд препълнен с мляко, но толкова препълнен, та чак преливал, но постепенно млякото се превърнало във вино, което също така преливало през ръба на съдът и мокрило ръцете и дрехите му. Тогава му се явил един светъл юноша и му рекъл: „Защо не дадеш и на другите от това чудно питие, което  тъй невнимателно разпиляваш? Или може би не знаеш, че то е дар от Божията благодат?“. На това Григорий отговорил: „Но ако в днешно време няма никой, който да чувства потребност от такова питие, на кого да го дам?“. Тогава юношата казал, че и да има жадни за такова питие, и да няма, той [Григорий] е длъжен да изпълни своя дълг и да не пренебрегва Божия дар. Млякото Григорий изтълкувал като обикновено поучение към народните маси за морален живот и поведение, а виното като наука от догматически характер. Друг път Григорий се бил затворил в един манастир и там писал своите „Начала на Православието“. В навечерието на празника на св. Антоний Велики, монасите го повикали, за бдението, но той останал със своето занимание в килията. Всички братя отишли в църква. Изведнъж му се явил св. Антоний и му казал: „ Съвършеното безмълвие е добро, но понякога е необходимо общение и с братята“. Убеден от това видение, за радост на всички монаси, Григорий се отправил към църквата.

БЕСЕДА за затворника Павел

Ето защо аз, Павел, съм окованик[1] Иисус Христов за вас езичниците ( Ефес.3, 1)

Този апостол Христов, братя, себе си  нарича затворник Христов. Как тъй апостол ще бъде затворник? Не е ли затворникът свързан? Да; но и апостолът е свързан, свързан с любовта на Господа, тъй силно, че никаква друга връзка на земята не чувства, като че да няма такива. Апостолът е свързан и с ума си за Господа Иисуса, така силно, та не може да мисли за нищо друго, без Иисуса Христа Господа. Апостолът и със своята воля е свързан за Господа Иисуса тъй здраво, та всъщност няма своя воля, а съвършено  е подчинил волята си на Господа Иисуса. Така той желае онова, което желае и Христос, мисли онова, което Христос мисли, прави онова, което Христос иска. Нима това не е затворничество? О, блажено затворничество, което не е за срам а е за слава, и не е за гибел, а за спасение! И тъй, Христос е пълен господар над живота на апостола, както външно, тъй и вътрешно. Той външно и вътрешно му пращал изкушения; външно и вътрешно му откривал чудесата на Своя Промисъл; външно и вътрешно, заради неговото спасение и заради спасението на мнозина други, го ръководи към съвършена добродетел. Да се предадем, братя, и ние на Господа Иисуса Христа, подобно на Неговите апостоли. И ще бъдем в най – сигурните ръце и на най-сигурния път.

Господи Иисусе Христе, Господи велики и дивни, привържи и нас към Себе Си, направи ни за винаги Твои раби, и на този и в другия свят. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Според сръб. текст - затворник

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 13 НОЕМВРИ

Разсъждение

Наказание и награда! И двете са в Божията ръка. Но както този земен живот е само сянка на истинския живот на небето, така наказанието и наградата на земята са само сянка на истинското наказание и награда във вечността. Главните гонители на светеца Божий Златоуст били Теофил – патриарх Александрийски, и царица Евдоксия. След мъченическата[1] Златоустова смърт и двамата ги постигнало люто наказание. А именно – Теофил полудял, а Евдоксия била натирена от двореца на цар Аркадий. Евдоксия скоро се разболяла от неизлечима болест, по тялото ѝ се отворили рани и червеи закипели из раните. Такава смрад се разнасяла от нея, че не било лесно човек да мине дори по улицата пред нейния дом. Лекарите употребили най-хубавите мазила, аромати и благовония само колкото да премахнат смрадта от скверната царица, но нямали голям успех. Накрая царицата умряла в смрад и мъки. Ала и след смъртта ѝ Божията ръка тегнела над нея. Цели 34 години, докато цар Теодосий не пренесъл мощите на св. Златоуст в Цариград, ковчегът с нейното тяло денонощно се тресял. А какво станало със Златоуст след смъртта му? Награда, награда, каквато само Бог може да даде. Аделтий – епископ Арабски, който приел изгнаника Златоуст в своя дом в Кукус, молил Бога да му покаже къде се намира Иоановата душа. Веднъж на молитва Аделтий бил като че ли вън от себе си и видял един сияен юноша, който го завел на небесата и му показал по ред иерарсите, пастирите и учителите, назовавайки всекиго по име. Но така и не видял Иоана. Ангелът го повел към изхода на Рая, а Аделтий бил много нажален. Когато ангелът го попитал за причината на неговата скръб, Аделтий отговорил, че му е мъчно, дето не видял любимия си учител – Иоан Златоуст. Ангелът му отговори: „Него не може да го види човек, докато е в тяло, защото той е до Божия престол заедно с херувимите и серафимите“.

БЕСЕДА за основата и крайъгълния камък

Утвърдихте [се] върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за крайъгълен камък (Ефес. 2: 20).

Основа на апостолите и пророците са, братя, животът и делата на апостолите и пророците. Това са Старият и Новият завет. Кой свързва апостолите и пророците? Господ Христос. Без Него нито пророкът ще разбере апостола, нито апостолът пророка. Той пък е изпълнението на пророците и свидетелството на апостолите. Така, че Той е крайъгълният камък, Който свързва пророците и апостолите и ги държи ведно, както крайъгълният камък държи зидовете. И Старият, и Новият завет – целите са съединени в Него, осмислят се в Него, кръжат около Него, вдъхновяват се от Него, поддържат се от Него – от Господ Иисус Христос. Езичниците и евреите къде биха се срещнали и разбрали, ако не в Иисуса Христа Господа? Никъде освен в Него. В Него и чрез Него те се съединяват в един Нов Човек, в едно безсмъртно тяло, в една свята и съборна Църква. Тялото и душата се съединяват във висше свето приятелство само чрез Господ Иисус. Връзката на душата и тялото била враждебна чак до Неговото идване в тяло; и това враждуване накланяло към погубване на душата. Той ги  помирил и осветил. Така Той станал крайъгълен камък на всеки безсмъртен и богоугоден градеж, независимо дали се отнася за един човек, или за едно семейство, или народ, или за целия човешки род, или сега, или в миналото, или в бъдещето, или в старозаветно, или в новозаветно време. Той е носещият стълб[2] на всеки градеж, тъй като той е Глава върху тялото на Божията Църква.

О, Господи Иисусе Христе, опоро на нашето спасение, помилуй и спаси нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] авторът употребява думата мъченическа. Формално св. Иоан Златоуст не е убит, но заради претърпените от него страдания, без да се притесняваме от неточност, може да наредим лика му между мъчениците, което и прави в случая св. Николай (бел. прев.).

[2] В ориг. – главната стена (бел. прев.).

Разсъждение

На много свети мъже и жени е било открито кога ще умрат и кога ще преминат в другия живот. Това е велик Божи дар. Но да не очакваме подобен дар, а тъй като сме недостойни, трябва всеки ден с покаяние да се готвим за заминаването си. От хората може и да се избяга, но от Бога – никога. Когато св. Иоан Милостиви бягал от персите, напускайки Египет, на кораба му се явил един светъл мъж, със златен скиптър в ръцете и му казал: „Царят на царете те вика при себе Си“. Иоан разбрал тези думи и започнал да се подготвя за смъртта си, която скоро настъпила. На св. крал Стефан Дечански често му се явявал любимият му светец Николай [Мирликийски], явил се и преди смъртта му, и му казал: „Стефане, приготви се за своето заминаване, скоро ще застанеш пред Господа“. По своето милосърдие тези двама светци много си приличали. От неизмеримото богатство, с което Иоан разполагал като патриарх на Александрийската църква, преди смъртта си той имал само третината от един динар, [която] наредил да дадат на бедните. А когато [св. Стефан] Дечански бил в манастира Пантократор в Цариград, един богат сръбски големец тайно му пратил голяма сума пари. „Благодаря на добрия господин за любовта!“ – отговорил Стефан на приносителя, – но ще ме зарадва повече, ако парите вместо на мене, бъдат раздадени на сиромасите.

БЕСЕДА за това как чужденците станаха домочадци

И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога (Ефес. 2: 19).

Преди идването на Христа Господа е изглеждало, че само евреите са близки на Бога, а езичниците далечни. В същност и евреите, и езичниците са били еднакво далеч от Бога и от истинското богопочитание. Тогава дошъл Той, Христос Спасителят, и благовестил мир на вас, далечни и близки, и освен това, привел и едните, и другите, т.е. евреите и езичниците при Отца, в единия Дух. В новите твари, или в новия човек, или в Църквата Божия Духът е един; и всеки влизащ в Църквата Божия приема този Дух, но колкото и да се увеличава броят на членовете, винаги Духът остава един и същ; колкото народи, племена и раси да влязат в Божията Църква, Духът не се променя, сега и всякога, а остава един и същ. Ето защо, вие [бивши] езичниците, не сте вече чужди и пришълци, но като всички останали членове на Църквата сте съграждани на светиите и свои на Бога. Защото Църквата е основана върху святост и Нейният крайъгълен камък[1] е Светията на светиите, и според плана всички нейни членове трябва да са свети. Светии се наричат и всички онези, които живеели преди Христа, но очаквали Христа и се надявали на Него, както и онези, които живеели след Христа, признавайки Христос за Господ и Божи Син като Спасител, Изкупител, Възкресител и Съдия. Грехът разделя и отчуждава от Бога. Но чрез Христа Господа разделянето и отчуждението изчезнали и всички вярващи, било евреи или бивши езичници, станали свои на Бога. Всички, заради и чрез Господ Иисус Христос. О, братя мои, Господ Иисус ни е дарувал нещо по-висше от този живот – дарувал ни е мир и приятелство с Бога. А това е по-драгоценно от живота далеч от Бога.

О, Господи Иисусе Христе, Миротворецо и Миродавецо, запази ни до край в мир с Бога. Амин.

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. - каменен темел (бел. прев.).