Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 234569 Постинги: 980 Коментари: 0
Постинги в блога
<<  <  47 48 49 50 51 52 53 54 55  >  >>
  

 

                                      ТЕРАПОНТ ОЗНАЧАВА СЛУГА

 

           „Колко точно Господ дава имена на монасите, - каза веднъж инок Трофим. - В самото име се съдържа и характерът и назначението“. Те­рапонт в превод от гръцки означава слуга. А за слугата Господ е казал: „...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“. (Мк. 9:35).

 

           Нашите оптински непрофесионални готвачки дори не се и досещаха, че о. Терапонт беше прекрасен готвач. И по време на своето първо по­слушание в трапезарията за поклонници той раздаваше храната, беше общ работник в кухнята, както казваха едно време - „момче за всичко“.

Готвачите в трапезарията скоро откриха, че новият послушник е чо­век, който не говори и се изчервява като домат за всяко нещо.

 

           Монахиня Варвара си спомня: „Помня как Володя вареше сладко. Кажеш му: „Володя, разбъркай го, че ще загори“. Той мълчаливо ще го разбърка и толкова. В работата си беше старателен и услужлив. Забе­ляза, че тестото ни почернява, защото го точим върху поцинковани ма­си и ни направи чудесни дъски за тестото. Но все в мълчание и в мъл­чание. Беше съвсем безсловесен!“

            -Володя, да беше ни казал поне една дума! - не издържа веднъж гот­вачката Татяна Досева, а сега инокиня Антония и иконом на Малоярославецкия Николски манастир.

            -У нас в Сибир не е прието много да се говори, - каза Володя като се изчерви. И добави тихо. - Нали за всяка дума Господ ще ни държи отговорни.

 

           Скоро свикнаха с безсловесността на Володя, като я обясниха по своему: горски е бил, видите ли, - човек от тайгата. Вярно, оптинските тинейджъри твърдяха, че с тях о. Терапонт бил по-разговорлив. Но от­страни тези разговори изглеждаха така - децата наобиколят о. Тера­понт и нещо му чуруликат като птичета. А той само се усмихва с очи и мълчаливо ги слуша. Те обичаха инока, макар че той не ги глезеше и не ги черпеше с бонбони. Бонбони о. Терапонт нямаше. Но щом започне­ше да плете броеници или да прави дърворезба, те веднага се присламчваха към него да плетат и изрязват. Тогава в Оптина живееше десетго­дишният Виталий Белкин, който сега се подвизава при Олховския ма­настир. Виталий плете за манастира броеници и изрязва кръстове за постриженията, като с охота пояснява при всяка възможност: „Отец Терапонт Оптински ме научи“.

 

Из спомените на Александър Герасименко от Ташкент, рабо­тил в манастира на доброволно послушание в продължение на се­дем години:                

                                                    Полунощницата

 

           Според мен послушанието в трапезарията е най-трудното. Първо, до храма не успяваш да отскочиш, но главното е недоспиването. В 11 часа вечерта манастирът вече спи, а ние още чистим картофи за сутринта или мием казаните. В един часа през нощта полуживи се дотътряхме до

          


килията. Отец Терапонт веднага започваше правилото, а ние падахме и заспивахме.

          

           Най-лошото беше, че тъкмо заспиш, а към два часа през нощта ни будят: „Пристигна колата с продуктите. Ставайте да разтоварвате“. Об­що взето, през ден-два разтоварвахме колите с продуктите някъде меж­ду два и четири часа, а след това отивахме да си доспиваме. А в четири и половина ни будеха за полунощницата.

 

           Нашата килия беше „образцова“. Ако в другите килии роптаеха, че късно са се върнали от послушание и не са се наспали, ние ска­чахме веднага, щом чуехме тропането на събуждащия, дружно му благодаряхме и дори го черпехме с ябълка. Той много ни хвалеше. А щом си отидеше, казвахме: „Е, какво братя, да се обърнем ли на дру­гата страна?“ Гасяхме лампата и се изтягахме в дълбок поклон на леглото.

 

           Така продължи известно време. А след това о. Терапонт каза: „А за какво сме дошли тук? Стига сме живели така. Трябва да послужим на Бога“. Започна да ходи на полунощницата без да пропуска и аз го по­следвах. Много ми се спеше. Но вече бях свикнал - на разсъмване о. Терапонт ме буди, усмихвайки се само с очи. Така аз се запалих да ходя на полунощницата. Отначало ходех от тщеславие. А след това обикнах службата. Дори ми е чудно - спиш по-малко, а такава бодрост и радост усещаш, че после денят ти минава по съвсем друг начин.

 

           Така чрез о. Терапонт ми се откриваше тайната на манастирските из­греви, когато първи славят Бога монасите, а след това се събуждат пти­ците.

 

           „Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

           Обикнах манастирския живот и се размечтах: „Ще отида, - казвам на о. Терапонт, - в пустинята и ще постя като древните“. - „Че какво тол­кова, - казва ми той, - ще му постиш в пустинята? Там и без това няма нищо за ядене. Виж, пробвай да постиш в трапезарията, където има всичко, тогава именно ще бъдеш постник“. Този ден по подражание на пустинниците реших да не ям. Ходя с демонстративно постна физионо­мия, а о. Терапонт си сипва извара със сметана, гледа ме, усмихва се и яде. Между другото, и аз си хапнах. Веднъж о. икономът ни устрои пир - даде за обяд кашкавал, риба, яйца. Ококорих очи: „Какво да си избе­ра?“ - „Какво толкова избираш? - казва о. Терапонт. - В стомаха всич­ко ще се смеси“. Сипа си разсолник, прибави в него каша, пак там сипа и компота и яде. „Отец Терапонт, как можеш да ядеш тази гадост?“ - „Та на нас и това ни стига - да си натъпчем търбуха, - отговаря той. - Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

            Друг път за обяд също имаше много лакомства, но за второ имаше овесена каша, а аз не мога да я понасям още от дете. „Не мога, - казвам, - да понасям овесената каша!“ - „И аз!“ - отговаря той. В същото вре­ме гледам - яде само овесена каша и се отказа дори от кравето масло. „Вкусното, - казва, - го ядем с охота. Но опитай от любов към Бога да ядеш това, което не ти харесва“.

 

                                   Таралежчетата и мечката

 

            Веднъж през ранната пролет се разхождахме с о. Терапонт в нашата оптинска гора и той два часа, като гледаше следите, оставени в снега, ми разказва кой живее тук. „Ето, - казва, - заек е притичал, ето - лиси­ца дебне, а тук се е хранила кошута“. Назоваваше и други животни, но аз не разбирам от диви зверове. Изведнъж видя меча следа и толкова щастливо произнесе:

„Ме-ечо!“ Погледна внимателно и каза: „Май е скитница. Скоро е минала оттук“. Пак погледна и казва: „Току-що е би­ла тук. Мечката е съвсем наблизо“. Тогава побягнахме с такава ско­рост, че скоро вече бяхме в скита.

 

            Освен това си спомням как о. Терапонт и поклонникът Николай Емелянов ходиха в гората и наловиха пълен чувал с таралежчета. През нощта таралежчетата тичаха из килията, а о. Терапонт ги гледаше и се смееше. Обикновено той беше сериозен и само очите му от време на време се усмихваха. А тогава лицето му беше съвсем детско.

 

            Оказа се, че таралежчетата са необходими в склада, за да ловят миш­ките и плъховете. О. Терапонт избра най-ловките за склада, а останали­те ги занесе в гората.

 

                                      Това трябва да се изпита на дело

 

            Показах на о. Терапонт, как да плете броеници, а след три дни вече ми обясняваше: „Трябва да се плете не така, а ето така“. Същото се случи и в просфорната, където о. Терапонт беше преместен след мен. Научих го да пече просфори. Самият аз дълго време се учих да ги пра­вя, а той след два-три дни ги печеше по-добре от другите. Най-трудно е да се изпече Агничната просфора, така, че да не се напука печатът. По­ловин година се страхувах да се захвана с нея, а при о. Терапонт тя веднага се получи безупречно.

 

           Той имаше талант да се учи на нови неща. Ето например, като гле­даше резбарите, научи се и стана добър дърворезбар. При това всяко нещо го правеше много старателно. Това особено се отнасяше за кни­гите. Помня, че той издирваше и конспектираше всичко за Иисусовата молитва. Имаше камара дебели бележници с цитати. Но веднъж ги сло­жи настрана и каза: „Това трябва да се изпита на дело“.

 

           Така изучаваше и светите отци. Прочете книгата, препише от нея нещо важно и окачи цитата на стената, като често го препрочита. Цели­те стени в килията му бяха в цитати. Всички ние четяхме, навярно, едни и същи книги за монашеството, а о Терапонт прочете и изпълни.

 

                                               По послушание

 

           Старши в просфорната тогава беше игумен Никон и през есента по­клонниците му докараха много сладко - три буркана от 3 литра, пет от 1 литър и още малки бурканчета. С това сладко всички пиехме чай. Но веднъж о. Никон забеляза, че сладкото е започнало да се разваля от топлината и се разстрои: „Хората са се старали, докараха го, а при нас ще отиде на вятъра“. В този момент в просфорната влязоха о. Терапонт и о. Паисий и се приближиха до о. Никон за благословение. А той ги благославя и им казва: „Сядайте и яжте сладко по послушание, иначе се страхувам, че ще трябва да го изхвърлим“.

 

           Излязохме от просфорната и отидохме в трапезарията. Връщаме се, а те вече изяли половината сладко - та това е няколко буркана. Отец Никон се слиса: „Да не сте полудели?“ А те отговарят: „Отче, ама нали вие благословихте. Ето, ядохме по послушание“.

 

           Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда

 

           Не знам какво щеше да стане с мен, ако в юношеските ми години до мен не бяха о. Терапонт и о. Трофим. Те ми бяха като по-големи братя, естествени и весели. А аз тогава бях страшно сериозен и надут.

 

           Спомням си, че много обичах като изляза от скита, ей така с широк замах да се прекръстя показно пред светите двери и да направя земен поклон - желателно пред очите на екскурзиантите: нека, мисля си, да се чудят каква благочестива младеж има у нас! А о. Терапонт все възди­шаше при вида на моето благочестие: „Саша, защо се молиш като фа­рисей? Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда“.

 

           А ето и още един случай - по онова време в скита живееше един бесноват поклонник и такива ги вършеше, че не е за разправяне. Вед­нъж, когато беснуваше, аз ей така, властно, като подвижник, със широк замах го осених с кръстно знамение, обаче накриво. Бесноватият се закиска и заговори с някакъв несвой глас: „Бесът ти се присмива“. Отец Терапонт беше там и аз го попитах: „А защо бесът се смее? Защото накриво го прекръстих ли?“ А о. Терапонт отново въздиша: „Саша ти себе си прекръствай, а не другите“. По-късно за онова време и за уро­ците на о. Терапонт написах стихотворение:

 

           Постя много. Моля се прилежно

           и придобих голяма благодат,

           но имам мъничко проблемче –

           за греховете в мен съм сляп.

 

            Това е минало. Не станах монах, защото разбрах, че мога само да се правя на интересен, подражавайки на външното монашество, а вътреш­ното монашество е съвсем друго нещо. Може би, и аз щях да тръгна по този външен път, защото за мене няма по-висш идеал от нашето православно монашество. Но през всичките ми юношески години около мен бяха о. Терапонт и о. Трофим, а редом с тях не може да се фалши­ви. У тях имаше такава дълбочина на живот в Господа - без сянка от лицемерие, външна набожност и фарисейщина, че един ден разбрах - те са монаси с могъщ монашески дух, а аз, за съжаление, не съм.

Категория: Други
Прочетен: 70 Коментари: 0 Гласове: 0
                                             
                                             ИНОК ТЕРАПОНТ


           Йеродякон Серафим си спомня: „Знаеш ли какво означава в пре­вод от гръцки думата „монах“? - попита ме о. Терапонт. - „Монос“ оз­начава един, сам. Само Бог и душата - това е монахът“. Бих приел това за обикновен разговор, ако ми го беше казал някой друг. Но словото на о. Терапонт имаше сила. Той не само говореше - той живееше така: единствено за Бога и в такова отречение от всичко земно, че малцина го познаваха даже сред братята.

 

           Дори тези, които живееха с него в една килия, слабо познаваха инок Терапонт. Ето, например, звънарят Андрей Суслов по едно време беше съкилийник на о. Терапонт и всички го молеха: „Разкажи нещо за о. Терапонт“. „Какво да ви разкажа? - недоумяваше Андрей. - Та той все се молеше в своя ъгъл зад перденцето. Все се молеше и молеше - това е всичко“. Андрей си спомни само една подробност: „Терапонт ми каз­ваше: „Кога ще те отуча да пиеш чай?“. Той самият не пиеше черен чай, а си запарваше ароматни тревички - и сигурно лековити, но аз бях свикнал с черния чай от магази­на.“

 

           Йеромонах Виталий също се сети за билките: „Веднъж вървях­ме с о. Терапонт през гората към скита и той ми разказваше за горс­ките билки - кои от тях са лековити, при какви болести помагат, кои от тях могат да се ядат и сурови“. Всъщност, именно това се е запечатало в паметта - килия на инок-лесничей, където всяко кътче е пропито с особен дъх на ароматни билки.

 

           Когато потрябваха данни за некролога в пресата за новомъченика, оказа се, че в досието на инок Терапонт има само две хартийки: авто­биографията му, написана при постъпването в манастира, и смъртни­ят акт.


                                                     Автобиография

 

           „Аз, Пушкарьов Владимир Леонидович, съм роден през 1955 г. на 17 септември в село Кандаурово, Коливански район, Новосибирска об­ласт. Живях и учих в Красноярския край. През 1975-1977 г. служих в редовете на Съветската Армия, а от 1977 до 1980 година бях на свръхсрочна служба. До 1982 година работих като дърводелец в СУ-97. Пос­ле учих в лесотехникума до 1984 г. След завършването на техникума работих по специалността техник-лесовъд в горското стопанство на Бурятска АССР на езерото Байкал. От 1987 до 1990 г. живях в г. Рос­тов на Дон. Работих като клисар в Ростовския катедрален събор „Рож­дество на Пресвета Богородица“. Понастоящем съм освободен от всички мирски задължения.

 

           Майка ми с децата живее в Красноярския край, Мотигински район в селцето Орджоникидзе. Голямата ми сестра е омъжена, има две деца, малката е ученичка. 13.09.1990 г.“

 

           Бъдещият инок се родил на празника на иконата на Божията Майка „Неопалимая купина“, а на земята живя 37 години и 7 месеца.

 

           Владимир пристигнал в Оптинската пустиня, а по-точно дошъл пеша от Калуга, в края на юни 1990 година. А на 22 март 1991 годи­на в деня на Четиридесетте Севастийски мъченици беше облечен в подрасник и зачислен към братството. Ето нещо като знак през този ден - о. Василий произнесе проповед за мъченичеството и в дневни­ка на авторката на тези редове е записано: „Днес о. Василий каза в проповедта си: „Кръвта на мъчениците и досега се пролива за наши­те грехове. Бесовете не могат да гледат кръвта на мъчениците, защо­то тя сияе по-ярко от слънцето и звездите, като ги опалва. Сега мъ­чениците ни помагат, а на Страшния Съд ще ни изобличават, защото до края на времената действа законът на кръвта: дай кръв и приеми дух“. И добави още: „Всеки извършен от нас грях трябва да се умие с кръв“.

 

           И бъдещият новомъченик Терапонт попивал тази проповед, за да каже по-късно: „Да, нашите грехове само с кръв можем да умием“.

 

           Пострижението на послушника Владимир Пушкарьов беше извър­шено на 14 октомври 1991 година - Покров на Пресвета Богородица, като беше наречен с името Терапонт в чест на преподобния Терапонт Белозерски, Можайски. За самия инок пострижението беше неочаква­но, но колко тайна хармония има в това, че той започна да служи на Господа в събора „Рождество на Пресвета Богородица“ и под своя


молитвен покров го взе преподобният Терапонт - основател на два манас­тира в чест на Рождеството на Пресвета Богородица.

 

            Известно е, че обръщането на Владимир към Бога е станало по вре­ме на работата му в Бурятия като лесничей на Байкал. И тук ние се сблъскахме с една загадъчна история. Скоро след погребението, по­клонници от Бурятия посетиха пътьом гроба на инок Терапонт и разка­заха на стоящите там хора следното: Веднъж в тайгата на лесничея Владимир му се явило едно старче и му дало книги за магиите, като му заръчало да ги изучава и да се върне на това място след година. Влади­мир не обичал магьосниците и не се явил на повторната среща. А зара­ди несериозното си отношение към магията решил да направи от нея развлечение за селските момичета - изпращал ги в съседната къща, ка­то ги карал да пишат бележки, а той ги четял от разстояние. Той бил мистично надарен по природа и без да знае все още нищо за Бога, не разбирал с какви сили започва игра.

 

            Играта едва не завършила трагично - по думите на един негов при­ятел, Володя преживял собствената си смърт. Душата му се отделила от тялото и попаднала в царството на ужаса. Той загивал. И тогава му се явил Ангел Господен и му казал, че ще го върне на земята, ако след това той отиде в храма. И Володя веднага напуснал горското стопан­ство.

 

            Други поклонници разказваха, че след това той странствал из Сибир в търсене на духовно опитен наставник във вярата и срещнал католически мисионер. Казват, че католикът дълго уговарял нашия сибиряк да приеме- католическата вяра. А той го изслушал мълчаливо и отишъл в православ­ния храм, а католикът после дълго негодувал.

 

            В разкази от подобен род е лесно да се допусне неточност и неволно да се сътвори легенда. А такива легенди за младия лесничей вече се за­раждали по онова време. Той живеел тихо и уединено като монах и хо­рата тълкували този непонятен живот по своему. Веднъж о. Терапонт казал в Оптина, че животът му в света бил тежък, защото някои го смя­тали за „магьосник“. Ето защо при събирането на сведения за новомъченика започнахме да търсим преди всичко свидетели, които могат да потвърдят или да опровергаят разказите за миналото на сибиряка. Из­дирването продължи много години, но се оказа безплодно. И неволно се раждаше въпросът - може би, всичко това е само легенда и нищо подобно не се е случвало?

 

            И все пак е имало нещо. В казармата Владимир пет години изучавал източни бойни изкуства, откривайки впоследствие, че те съдържат в

основата си окултизъм. Един йеромонах си спомня, че скоро след по­стъпването си в манастира послушник Владимир горчиво споделил: „Пак въртях меч в мислите си“. А инок Макарий (Павлов) помни как резбарите работили веднъж заедно и си разказвали по време на работа кой как се е обърнал към вярата.

 

           Инок Терапонт мълчаливо слушал и изведнъж започнал да разказва как след обръщането към православната вяра върху му се стоварил адът - бесовете му се явявали наяве, нападали го, душили го и ... „Терапонте, стига с тия измишльотини! - прекъснал го инок Макарий, а по- късно си помислил. - Че защо да са измишльотини? Всичко това го има в житията на древните отци“. И все пак, много ни е трудно да го побе­рем понякога в съзнанието си, че в наши дни оживяват и стават реални древните жития от времето на светите мъченици Киприян и Юстина. И ние продължавахме да издирваме свидетели на живота на сибиряка...

 

           И пак търсихме, но нищо не намерихме. Ставаше нещо необяснимо - днес да намериш човек не е трудно и компютрите бързо дават сведе­ния за всеки жител на определен район. А Владимир е работил там три години, бил е регистриран и се е водил на военен отчет. Нали всичко това би трябвало да остави някаква документална диря! Об­съждахме тази трайна несполука в издирването, като гадаехме къде да пратим още запитвания. А инок Макарий каза: „Защо търсите минало, което не съществува? ... С моя Бог на стена възлизам. (Пс. 17:30). Господ е изтрил миналото и греха на безбожието, ако човекът се е покаял“.

 

           Така или иначе миналото на сибиряка се оказа неизвестно до момен­та, в който той станал православен и дошъл в храма. Едва от този мо­мент се появяват живи свидетели на неговия живот, които са запазили най-светли спомени за младия православен подвижник.

 

                                                                           * * *

 

           „Може би трябва да зачеркнем езическото минало от биографията на сибиряка? - такъв въпрос зададохме на един протойерей, който е из­вестен с високия си духовен живот. И той ни отговори: „Това е въпрос на вяра. В житията на древните четем как чрез силата на Божията бла­годат бивши богоборци, магьосници и блудници са ставали светии. Господ и днес е все същият и все така щедро излива благодатта Си вър­ху нас, но ние не приемаме благодатта Му и искаме да виждаме Бога друг“.

           

            Господ обича всички ни, но на любовта може да се отговори по раз­личен начин. И най-поразителното в историята на сибиряка е неговият отговор на благодатта: веднага след обръщането му към вярата започва един път на аскет-подвижник, който отхвърля всякакви грижи за земно­то. От този момент той живеел само с Бога и желаел само едно - да бъ­де с Него.

 

            Някои търсят от Господа земни милости, други небесни блага, а инок Терапонт през целия си кратък монашески живот молил Спасителя за прошка на греховете. „Няма да ме видите повече на тази земя, докато не бъда простен от Бога“, - казал той, преди да отиде в манастир и под­вигът на неговия живот - това е подвигът на покаянието.

 

            Йеромонах Филип си спомня: „Веднъж с о. Терапонт работехме на строежа в селскостопанския двор. Отначало поради недостиг на строителни материали работата не вървеше, а привечер така потръгна, че ни беше жал да я оставим. Но ето, че забиха камбаните за вечернята. Беше делничен ден и аз предложих на о. Терапонт: „Да останем ли още малко да поработим?“ - „Ти какво - за всичко ли вече си се покаял?“ - попита той. И веднага отиде в храма.

 

            Из проповед на игумена Мелхиседек: „На Страшния Съд ние ще видим очи в очи греховете на всеки и ще се преизпълним с изумление, разпознавайки се един друг. И някой със закъснение ще каже: „Та този човек е съгрешавал като мен, но е успял да очисти греховете си с пока­яние. Върху му не тежат грехове и е чист човека“. Какво потресение ни чака в този ден!“

 

            Инокиня Ирина и други хора си спомнят, че о. Терапонт се изповяд­вал ежедневно, а когато имало изповед на всенощното бдение, тогава два пъти дневно. И в този неуморен труд на покаяние преминал целият му монашески живот, започвайки от онази първа нощ, когато се молил ничком пред светите врата на обителта, та чак до предсмъртната изпо­вед, която така потресла йеромонах Д.

 

            „Защо светиите така силно желаели покаянието и не могли да му се наситят?“ - каза веднъж по време на проповед игумен Пафнутий. И оп­риличил покаянието на притчата за блудния син, когато душата казва на Господа: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете...“ (Лк. 15:21-22). Притчата за блудния син е образ на съединението на душата с Господа. За това жадувал и инок Терапонт. Сега той е с Господа.


 

           Веднага след обръщането си към Бога бъдещият монах Терапонт за­почва да си търси опитни духовни наставници и ходи ту при едни, ту при други старци. Преди да се пресели в Ростов, ходил в южната част на Русия и посетил един старец, който му открил целия му живот и му дал наставления. За съжаление, монахът, на когото о. Терапонт е раз­казвал за стареца, е забравил името му. Но се знае съвсем точно, че е ходил за благословение да поеме по монашеския път при архимандрит Кирил в Троицко-Сергиевата лавра и при псковско-печорските старци. Трите години от живота му в Ростов са тайна подготовка за монашест­вото и по съвета на старците по време на отпуските той ходи по раз­лични манастири, за да ги огледа и да си избере обител.

 

           Из писмото на ростовската монахиня Неонила: „Като получи благословение от стареца Кирил, Володя замина за Оптинската пусти­ня. После получих от него писмо, в което с много любов описваше ма­настира, колко тихо е там, как прекрасно цъфтят ябълките и как дивно пее хорът“.

 

           Разказва ростовската монахиня Любов: „Всички много обичаха Володечка. Той работеше като пазач в нашия събор, а като си вземеше отпуска, ходеше по манастирите. Веднъж го попитаха: „Володя, защо не си отидеш през отпуската вкъщи?“ А той въздиша и казва: „Роднините ми са невярващи и са против това, да служа на Бога. Не ми се иска да се връщам там, където няма нито храм, нито вяра“. Попитаха го още: „Володя, защо не се ожениш?“ Той отговори: „Мисля само за едно - манастира“.

           Заплатата не оставаше задълго в ръцете на Володя - той веднага я раздаваше на бедните, но така, че никой да не види. Обличаше се скромно, понякога бедняшки. Вече нищо не му беше нужно, само на Бога да угоди. На службите стоеше без да помръдне. А след службата ще обиколи всички икони със земни поклони и дълго стои да се моли. С една дума, идваше в храма преди всички, а си тръгваше, когато затва­ряха събора.

 

           Беше кротък, смирен, трудолюбив. Беше изключително мълчалив, а душата му беше толкова нежна, че всичко живо чувстваше неговата лас­ка. Например бездомните котета все се събираха около храма, а Володя рано сутрин им носеше остатъците храна от столовата и им ги слагаше на определени места по-далеч от храма. И те вече си знаеха мястото. А гъ­лъбите като видеха Володя, долитаха при него, защото той ги хранеше.

 

            Аз също чувствах неговата ласка. Когато идвахме в Оптина, той тол­кова се радваше, че не знаеше как да ни угоди. А като си тръгвахме от манастира, той и хляб за път ще ни донесе - понякога цял, понякога и четвърт, с благословение, разбира се. И все едно, че знаеше колко ни трябва: колкото хляб ни даде, толкова ще ни стигне за цялото пътуване.

 

            За последен път се видяхме вече преди самата му смърт. На сбогу­ване ми подари молитвослов. „Терапонте, - му казвам, - аз си имам свой“. А той ме моли: „Майко, вземете от мен за молитвен спомен.“. Взех го за спомен, а веднага след това го убиха. И то наистина така и се получи - за молитвен спомен за неговата чиста, прекрасна душа“.

 

            Из спомените на Елена Тарасовна Теракова (Ростовска област, с. Хопри): „През 1987 г. в катедралния събор, където работех, ми пре­поръчаха наемател - Володя Пушкарьов. Той живя при мен в отделна пристройка чак докато замина в Оптина и ми беше като роднина.

 

            Връщам се понякога много късно от работа, а той ме посреща: „Майчице, хапнете. Направих ви пирожки“. Толкова вкусни бяха пи­рожките му, рядко ще срещнеш жена да ги прави така! „Къде се научи, - казвам му, - да ги правиш така?“ - „В казармата бях готвач, готвех на войниците и там се научих на всичко“.

 

            Самият той ядеше малко и много строго спазваше постите. По нату­ра беше кротък, добродушен, спокоен. Това особено се чувстваше по време на работа. Понякога в църквата идват толкова нервни хора - са­ми се палят и другите изнервят. А Володя само мълчаливо ще подръпне мустаче и така дружелюбно ще услужи на човека, че той тутакси се ус­покоява и е доволен от всичко.

 

            Той живееше усамотено и все се молеше. Дори и на разходка не ходеше - само в храма. А като застане вечер да се моли, така си стои запалена лампата цялата нощ. Често чак до сутринта продължаваше молитвата му. От разговорите ни помня следното: „Искам, - казва, - да отида в манастир, но първо ми се ще да ги пообиколя, за да си из­бера място, което ми е по сърце“. И по сърце му се оказа Оптина. За­помних също така и неговите думи: „Добре им е на тези хора, които са приели мъченическа смърт за Христа. Добре би било и аз да се удостоя с това“.

 

            Когато убиха моя скъп Володечка, бях на село и не знаех за това. Помня, че се помолих вечерта и тъкмо се приготвих да си лягам и стая­та се озари със светло синьо сияние. Прекръстих се, а от сиянието - глас: „Володя те посети“. Нищо не разбирам - как така ме е посетил Володя, след като той вече е инок Терапонт и се намира в Оптина? А след това разбрах, че са го убили. И много ми се искаше в мъката си да отида поне на гроба му“.

          

           Елена Тарасовна успяла да отиде в Оптина едва през ноември 1996 година, но първо техният автобус с поклонници спрял за един ден в Шамордино. След чудото с посмъртното посещение инок Терапонт бил за Елена Тарасовна толкова жив, че тя му записала името на две лист­чета - за упокой и за здраве, като прибавила в тях и молитвата: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас!“ В Шамордино и обяснили, че не бива да се чете молитва за новомъченика като за жив и може да за­пише името му само за упокой. Тогава поклонниците нощували в хра­ма. И когато в три часа през нощта след полунощницата Елена Тара­совна уморена легнала както си била с палто под иконите, над нея се навел инок Терапонт, подал и две химикалки - бяла и виолетова, и ка­зал: „Както си записвала, така и записвай занапред“. И тя веднага зас­пала, мислейки че това е сън.

           След това в Оптина тя все си опипвала ръкава - там имало нещо твърдо което и пречело. По пътя за Ростов разпрала малко ръкава на палтото - там имало две химикалки, бяла и виолетова. „За този случай разказах на нашия свещеник отец Николай по време на изповед, - писа от Ростов Елена Тарасовна. - И в отговор на моето удивление, как е възможно о. Терапонт да ми предаде онези две химикалки, о. Николай ми каза, че той, вероятно, е светец“.

 

           Прочетохме писмото с описанието на дивното чудо на оптинските отци, надявайки се да получим разяснение относно молитвите за живи и за починали. А отците започнаха да се усмихват, възгласяйки: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас?“ - „ А нали при Бога няма живи и мъртви, - каза монах Пантелеймон. - За нас, поради немощта ни, е установено - това са живите, а това са мъртвите. А при Бога всички са живи“.

 

Категория: Други
Прочетен: 81 Коментари: 0 Гласове: 0

 ДО ПРЕПОДАВАТЕЛЯ ВВ.:  ЗА СВЕТЦИТЕ ВЪРХУ КАРТИТЕ ЗА ИГРА

 

Вие се оплаквате от едно съблазняващо явление, на което няма кой да се противопостави. Някакво дружество е пуснало нови карти за игра с ликовете на нашите народни светци, царе и герои. Св. Симеон Мироточиви, основателят на царската и светителска династия на Неманичите; крал Стефан Милутин, на чиито мощи се кланя столицата на братския българ­ски народ; св. Стефан Дечански, чието име изричат със страхопочитание и албанци, и турци; св. Наум, просветителят на славяните и чудотворецът -всички те са изобразени върху картите, над които ще се пуши, ще се псува, ще се лъже, ще се чуват кавги, ще се разменят юмруци. Пред техните икони народът пали кандила, а отсега нататък картоиграчите ще палят над лико­вете им цигари и един другиму страните - с шамари.

Вие казвате, че причината да се случи това са парите. И да не бяхте го казали, това би било ясно и на мен, и на всеки. Защото на света няма и не може да има друга причина светинята да бъде хвърлена върху игралната маса, освен парите. Нима кризата у нас се е задълбочила до такава степен, та да поставим дори и светците върху игралните карти? Ако това дружество е „дружество на гладните", тогава по-добре всички да се запишем в него и да умрем от глад, отколкото да профанизираме тези свети личности, които бе­лежат върховете на нашата история. На тези свети души ние дължим твърде много и в миналото, и в настоящето. Казвам и в настоящето, защото и днес те се молят пред престола на Всевишния за своите потомци.

Представям си колко огорчени ще бъдат всички, които почитат тези светци като свои небесни покровители, когато научат, че картои­грачите шляпат картите с техните свети ликове по бордеите. Наистина сме далеч от Европа. В този кризисен период европейските народи се отрезвиха и поощряват законовите мерки против всички обществени недъзи, в това число и против хазартните игри. А у нас картите за игра се обличат в свещени одежди и - освещават! Ако това дружество беше пуснало карти с ликовете на Иуда, на Вук Бранкович, на Омер паша, на белградските насилници, на разни издайници и дезертьори, на про­чути комарджии и нехранимайковци, никой не би възразил нито дума. Това би било дори по-привлекателно за картоиграчите, отколкото се­риозните ликове на светците и героите. Подобното върви с подобно: издайниците с комарджиите, външните тирани с вътрешните (комарджийските страсти). Но какво общо имат нашите родни светци с карто­играчите? Във вертепите на разврата ли е мястото на иконостаса?

Вие наричате това цинизъм. Не знам. Ако е цинизъм, тогава този ци­низъм спрямо светините и родолюбието приляга повече на днешна Москва, отколкото на Белград. С какво са заслужили този цинизъм Неманичите и свети Наум? И честитата Косовка девойка - с какво се е провинила пред нас, та нейното лице да бъде опетнявано от пръсти, движени от страстта към парите? И да се кикотят над нея нощните... как да се изразя по-меко... нощните птици?

Японци са ми разказвали колко голямо е у тях уважението към техните владетели. Ако в дома избухне пожар, първо се спасява портретът на импе­ратора и едва тогава домочадието. А ние какво, нашите най-велики владе­тели - на картите!

Ясно си спомням времето, когато за пръв път се появиха чаши с лика на наши велики люде и светци. Как негодуваше тогава белградската чаршия: лицата на светците - върху чашите, от които хората пият и дори се напиват! А вижте сега каква гигантска крачка към „прогреса" сме направили! Свет­ците - върху картите! Нима мислите, че белградските граждани няма да негодуват и сега? Защото, ако така „прогресираме", скоро някое дружество ще постави върху картите и Бога, и Света Богородица, и ангелите, и целите Небеса. След това няма да остане вече нищо, което да се „постави на карта", и ще трябва да предадем ключовете на сатаната.

Ето моето мнение, което Вие искахте да знаете. Да прибавя само едно: нека не оскърбяваме хората, които славим, с които се гордеем, на които па­лим свещи и издигаме храмове. Защо да се подиграваме с онези, които ни обичат и се молят Богу за нас? Защо да омърсяваме онези, които ни умиват пред светите Небеса? Защо да омрачаваме ликовете на онези, които освеща­ват цялата наша история? И нашето настояще.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове: 0
  

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 АВГУСТ

 

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

 

Как да победим враждата на нашите неприятели? Като отстъпим с кротост и молитва. Като отстъпим във всичко, освен във вярата и благочестивия живот - с кротост и молитва, сега и всякога. Св. Амвросий пише: „ Това е оръжието на праведника - като отстъпи побеждава – както постъпват опитните стрелци, имайки навика да отстъпват пред по-силните от тях“. Един брат бил обиден от другаря си, но желаейки мир отишъл при него да се помири. Но другия не искал да му отвори и врата, ругаейки го от вътре, го прогонил от своя дом. Братът се оплакал на един духовник, а той му казал: „Като си отивал да се помириш с твоя другар, ти по целия път, в твоите мисли си го осъждал, а себе си оправдавал. Съветвам те, макар и другаря ти да е съгрешил против тебе, ти приеми в себе си мисълта, като че ли ти си прегрешил против него, и тогава иди при него, и в мислите си го оправдавай, а себе си осъждай“. Братът постъпил така. И какво се случило? Щом наближил дома на своя другар, онзи отворил широко вратата, затичал се, прегърнал обидения брат, и се помирил с него.

 

 

БЕСЕДА  за безсилието на грешника

 

 

Притеснители на Моя народ са деца, и жени владеят над него ( Исаия 3, 12 )

 

 

Прекрасно и премъдро е всичко, което е от Бога. Всяка твар Божия послушно върви по онзи път, който Бог и е определил. И звездите се движат, и животните живеят, и въздушните течения се ориентират - всичко по реда установен от Бога. Само човека, най-разумното същество, често изпада в безумие и оставя Божия път, измисля нови пътища според своите помисли. От това може да се случи така, че вместо старци, деца да станат старейшини, и вместо мъжете, жените да почнат да властвуват. Но когато децата старшенствуват обикновено владее насилие, и когато жените разпореждат, обикновено царува безредието. Когато това се допусне от Бога, е заради народните грехове, и не е без Божие допущение - тогава народа се намира под наказание за своите грехове, също като когато има война и врагът покори земята, защото всяко насилие е война, и всяко безредие е наказание за греха. Но както насилието и безредието могат властвуват между един народ, тъй могат да завладеят и душата на отделния човек. Вятърничавите и неблагочестиви помисли представляват деца, а плътското чувствено мъдруване представлява жени. Когато надделеят вятърничавите и неблагочестиви помисли , тогава те вършат насилие над човека и го въвличат от лошо в по-лошо, като кога деца отсъждат; и когато плътското мъдруване надделее над духовната мъжка мъдрост, която е от Бога, тогава тя започва да властвува над човека като зла жена. Под жени пророка разбира не само женските, но и мъжете с женски немощи.                                                 

За да не бъде човекът завладян от детинско безумие и женска чувственост, трябва строго да се спазва Божия закон, написан от Бога за хората, както всички сътворени твари спазват написания от Бога закон, написан за тях.

О, Господи, Творецо и Законодателю наш, просвети ни и ни укрепи. Просвети ни с благодатта на Духа, та винаги да помним Твоя закон, и ни укрепи със силата на Духа, та винаги да изпълняваме Твоя закон. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 85 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                ТРИЧИСЛЕНИТЕ МЪЧЕНИЦИ

 

 

Оптинските новомъченици обикновено идват тримата заедно на по­мощ, при това иноците Трофим и Терапонт всички ги виждат по някак­ва причина в монашески мантии. Но преди да разкажем за посмъртните чудотворения, ще разкажем една случка.

 

В Оптина от Шамордино пристигна една инокиня и разказа, че мона­хиня Ф. сънувала сън, който я разтревожил: в шамординската камбана­рия около църквата о. Трофим бие набат, снегът наоколо е червен, а към храма тичат като на пожар о. Василий и о. Терапоннт. „Запишете този сън, - казала инокинята. - Монахиня Ф. много се тревожи“. Спо­ред учението на светите отци не трябва да се доверяваме на сънищата. Затова категорично отказахме да запишем съня, но веднага след това от Шамордино съобщиха, че там има пожар. Нещо се запалило на долния етаж в храма и точно до тази стена, където биел набат о. Трофим. Хра­мът е щял да изгори, защото пожарът започнал, тлеейки едва-едва без никой да усети и изведнъж пламнал силно, но по молитвите на новомъчениците Бог ги помилва. Ето защо в разказите за посмъртните чудо­творения са включени някои явявания на новомъчениците в лек сън, като предварително те бяха разгледани от духовно опитни отци.

 

Случай на изцеление на поклонница, записан от свидетелите на изцелението по нейните думи: „Аз, Нина Пичуг, на 58 години от Байрам-Али в Туркмения, като пристигнах в Оптинската пустиня, тежко се разболях. Температурата ми късно вечерта беше над 40 градуса. Преди това по време на всенощното бдение се изповядах, помолих се на Бо­жията Майка, на преп. Амвросий Оптински и ходих на гробовете на новомъчениците. Не знам защо, но преди да дойда в Оптина не знаех за новомъчениците и не съм виждала никога техни снимки. Върнах се от гробовете в странноприемницата и легнах болна на легло. Цялата горях и не мога да разбера дали съм задрямала или всичко беше наяве. Обаче ви­дях, че при мен дойдоха и се молят за мое здраве преподобният Амвро­сий Оптински, свещеникът, при когото се изповядах, и трима неизвестни монаси. Учудващото беше, че виждах тези монаси като едно цяло, сякаш се бяха сраснали в раменете. По някаква причина веднага ми дойде на ум, че това са Оптинските новомъченици. А когато след това видях снимките им, веднага ги познах. Сутринта се събудих напълно здрава и исцелението стана през нощта на 4 срещу 5 октомври 1993 година“.

 

Из писмото на Наталия Буркаева, Пензенска област, гр. Ново- Ломов: „Синът ми беше на пет години, когато ходихме на поклонение в Оп- тина. Когато стана на шест, веднага след убийството на братята, той се събу­ди една сутрин и попита: „Мамо, не бяхме ли сега в Оптина?“ - „Не“, - каз­вам му. Виждам, че е някак възбуден и питам: „Какво се е случило, момчето ми?“ А той ми казва: „Мамо, знаеш ли, че тези монаси са живи. Сега ги ви­дях. Те вървяха по една пътечка и се усмихваха. Там, като в Оптина, само че беше още по-красиво и имаше големи и ярки цветя наоколо“. Питам го: „Антоша, какво още видя? Там има ли храм?“ - „Да, има, но някак по-друг, по-красив и целият в стенописи. И всичко там е ярко, навсякъде - светлина“.

 

Разказва поклонницата от Украйна Зоя Корчак, която е била на трудово послушание в Оптина: „През 1997 година в една килия с мен жи­вееше поклонницата от Финландия Надежда Пиетарила. Надя имаше сарком, беше претърпяла няколко операции, лекарите я обявили за безнадежден слу­чай, като чакали в близките дни да умре. „За лекарите мен вече ме няма, - казваше Надя. - Вече не съществувам, но все още съм жива“.

 

Надя знаеше, че умира и беше пристигнала в Оптинската пустиня бук- вално за един ден, за да се поклони преди смъртта си на светиите. Но ду­ховникът от манастира схиигумен Илий благослови Надя да поживее по- дълго време в Оптина и тя много се мъчеше отначало. Вече не можеше да се храни, нямаше сили да изпълнява послушание и дори отстрани се виждаше колко тежко е болна. Надя много обичаше да слуша разказите за оптинските новомъченици и ходеше да се моли на гробовете им. Вед­нъж се върна от гробовете много радостна и казва: „Отец Василий гово­ри преди малко с мен като жив!“ - „Как така?“ Но тя беше толкова пот­ресена, че дори не можеше да разкаже за това и едва по-късно сподели: „Стоя на гроба на о. Василий и плача, мислейки си, че скоро ще умра и вече няма да видя Финландия, мъжа си и децата си. Наведох се да целуна кръста на гроба и изведнъж чувам гласа на о. Василий: „Ти няма да ум­реш. Над тебе е покровът на Божията Майка. И твоята мисия на земята е да разказваш на хората за явените ти чудеса“. - „А какъв беше гласът на о. Василий?“ - попитах я, като не можах да се сдържа. - „Много красив!“ А о. Василий действително имаше красив глас.

 

След този случай Надежда ходи при двама прозорливи старци, като им разказала, че лекарите всеки момент я чакат да умре. „Ти няма да умреш, - казал и единият от старците. - Ето, над тебе е покровът на Божията Майка. И на теб ти е дадено да разказваш на хората за явените ти от Господа чудеса“. А старецът Николай от остров Залит казал: „Ще живееш, само недей да грешиш“.

 

           След това Надя дълго живя в Оптина. Много и с желание работеше по послушание, като чистеше храма. И ако преди я виждаха, че е без сили от болестта, сега се учудваха - колко енергия има в нея! Надя чес­то се изповядваше и вземаше причастие, не пропускаше нито една служба и беше буквално влюбена в Оптина. А апетитът и сега беше та­къв, че тя все си купуваше храна и казваше: „Да ме видеше мъжът ми как ям сега! Вкъщи имаше плодове, грозде - мъжът ми не знаеше вече с какво да ме нахрани, а мен всичко ме отвращаваше“. Надя разказваше в Оптина, че болестта и е дадена от Господа за покаяние. Някога, когато още била невярваща, тя се снимала в Мексико, прегърнала идол. И на тези места, където тялото и се е допирало до идола, се образували зло­качествени тумори, които после изрязали по време на операциите.

 

           Когато беше вече във Финландия, Надя ми изпрати много радостно писмо, като ми съобщи: „Чрез моята болест Бог обърна мъжа ми към вяра­та“. Мъжът и преди бил лютеран, а нали те не признават поклонението на светиите и иконите. А когато Надя, преобразена и пълна със сили, се вър­нала от Оптина, видяла, че мъжът и на колене се моли пред иконите“.

 

           След една година от Финландия пристигна известие за смъртта на Божията раба Надежда Пиетарила, която дари на Оптина за молитвен спомен Владимирската икона на Божията Майка. Само година живя тя след чудото на гроба на о. Василий и тази година, по думите на Надя, беше най-прекрасното време от живота и. Тя много пътуваше по манас­тирите и често пишеше в Оптина, като се изумяваше на обилието на явените и чудеса и великата Божия милост. Последното писмо беше от Иерусалим със снимки от слизането на благодатния огън и много цветя на Пасха: „Как бих искала да подаря тези цветя на цялото братство в Оптина!“ - писа тя. - Слава Богу!“ Беше и дадено да преживее тази го­дина, радостно благодарейки на Господа. Нима това е малко?

 

           Резултатът от многогодишния труд по събирането на спомени за новомъ­чениците беше следният: никога нито един човек не е чувал осъдителни думи нито от инок Трофим, нито от инок Терапонт, нито от йеромонах Василий.

 

           По онова време още ни се струваше - те са добри и обичани, но такива, каквито са много от православните хора. Дори биографиите на братята за­ради обичая да се премълчава, тогава бяха неизвестни. А след това се слу­чи онова, което е обичайно в монашеството, когато след смъртта започва животът и за пръв път се разкрива как е живял подвижникът.

 

            Нека разкажем за живота на тримата оптински братя, като се придържаме към последователността, която не ние сме избрали - първи отиде при Господа инок Терапонт, след него отлетя душата на инок Трофим, а след това в тежки страдания си отиваше от нас в Небесното Отечество младият йеромонах Василий.
Категория: Други
Прочетен: 55 Коментари: 0 Гласове: 0
 
ДО СВЕЩЕНИК ДРАГУТИН Д.: ЗА ДВАМАТА БОЖИИ СВИДЕТЕЛИ

 

В удивителната Книга Апокалипсис е предсказано, че преди самия край на света ще дойдат двама велики Христови свидетели. Според Преда­нието това ще бъдат Енох и Илия. С властни думи и дела те ще свидетелст­ват за живия Христос и подобно на тръбачи, които тръбят „тревога", ще призовават покварения човешки род към покаяние. Вие питате: какво ще говорят те на хората? Мога да Ви отговоря само приблизително.

Те ще викат в загрубелите човешки уши:

- Покайте се, без да отлагате нито ден, защото ето - дойде краят на света!

Хората ще се присмеят на тези техни думи и през смях ще отговорят:

- Този свят няма нито край, нито начало. А за покаяние някога говоре­ха нашите баби и невежите.

Пророците отново ще кажат:

- Вие сте чеда на светлината. Вашият Небесен Отец е Отец на светлина­та. Покайте се и заживейте като чеда на светлината. Ето, Съдията иде; вече е на прага!

През смях и кикот хората ще отговорят:

- Ние не сме чеда на светлината, а богове на светлината. Ние сами съз­даваме светлина. По-скоро вие, пришълци, се разкайте за вашите басни и за досадните си небивалици, докато не сме ви осъдили.

Отново ще заговорят Божиите човеци и ще кажат:

-  Хора, изтрезнейте от вашето пиянство, омраза и злоба. Бъдете едино­душни и единомислени в Господа Иисуса Христа.

Хората с досада ще възразят:

-  Ако станем единодушни и единомислени, ще секне целият ни по­литически живот, който е основан на разделението на партии, и то на три главни партии - прогресивна, хиперпрогресивна и ултрапрогресивна. Зна­чи, вие сте против напредничавата модерна политика! Заради това трябва  да бъдете пребити с камъни.

Отново ще призоват пророците:

- Не воювайте едни срещу други; вие сте братя. Дяволът ви заблуждава, разделя и съсипва. Освободете се от него.

Като чуят това, политическите водачи ще им отговорят с нескрит гняв:

- Цялата ни икономика зависи от военната промишленост. Чрез вой­ната се постига селекция на най-силните и жизнеспособните. Така ни учат нашите философи; това наблюдаваме и в природата при крокодилите и орангутаните. Значи, вие сте против съвременното икономическо развитие! Ако не млъкнете, ще ви убием!

Тогава Божите люде ще възкликнат:

- Уви, братя! Оставете безумните си мисли и думи и побързайте да спа­сите душите си от огъня на ада, който вече отваря своята паст, за да ви по­гълне! Покайте се и отхвърлете всяко плътско мъдруване; вие не сте скотове, а Божии синове. Ето, Бог идва, за да съди света!

Изпуснали докрай нервите си, хората ще закрещят яростно:

- Какви са тези басни за душата, които припомняте? Нашият прогрес отдавна разпръсна фантазиите на предците ни за някаква си душа. Тялото е нашето най-ценно притежание, нашето божество. То може би някога е от­деляло някаква сълзлива слуз, наречена душа, но вече не е така. В процеса на еволюцията тялото се е усъвършенствало и вече не произвежда душа, а прогрес, само прогрес!

Тогава, в потвърждение на своите думи, пророците със силата на кръста ще превърнат цялата вода на света в кръв и със страшен глас ще призоват:

- Ние ви говорим, а вие се смеете или гневите. Ние ви учим, а вие бъл­нувате. За последен, наистина последен път вашият Творец ви говори чрез нас; за последен път Христос, разпнатият и възкръсналият,  ви призовава чрез нас: покайте се! Смилете се сами над себе си, отдръпнете се от ръба на вечната бездна! Не чувате ли далечен тътен? Не усещате ли, че земята се тресе? Не долавяте ли странен мирис? Не ви ли посещава насън? Не чувате ли гласове от оня свят? Не виждате ли видения? Жеравите усещат наближа­ването на зимата; как тогава вие не усещате близостта на Съда? Покайте се, последни потомци на грешния Адам!

Побеснели от ярост и напълно обезумели, грешниците ще креснат:

- Иудеите убиха Христос измамника приживе, а нашият прогрес уби Христос измамника след смъртта Му! За нас всичко е относително: всяка истина ние превръщаме в лъжа и всяка лъжа - в истина. И за да не ни до­саждате повече, ще ви убием с помощта на нашия цар. О, сатана, царю наш, помогни ни!

Тогава сатаната ще се вдигне от адската бездна и ще разпали до кипене и клокочене човешкия гняв против двамата Божии свидетели. И ще ги убие. И ще има смях и веселие сред грешниците.

Но ето, в този час земята ще се разтресе както никога. Ще изпопадат много хълмове и планини и ще пресъхнат водните извори, и много народ ще погине. И няма да има кой да погребва мъртъвците. Тогава мнозина ще се уплашат, ще се покаят и ще въздадат слава на Бога, Който е жив вовеки веков. Тези покаяли се люде ще бъдат плодът от труда и страданията на онези двама свидетели.

Накрая мрак, гъст като смола, ще покрие целия свят, така че мнозина ще полудеят от ужас. Тогава всред отчаяните вопли на хората, всред небива­лите земни трусове и гъстия мрак неочаквано ще зазвучи хорът на небесни­те жители, които ще възклицават все по-гръмко и по-гръмко:

- Ето, Женихът идва!

И като всред тъмна, безлунна нощ изведнъж ще се разлее светлина -напълно нова, невиждана, необикновена. Това ще бъде светлината на Кръ­ста - знамението на Човешкия Син. Кръстът ще заблести вместо луната и слънцето, и още по-ярко от слънцето, и ще освети цялата вселена.

Тогава, о тогава, служителю Христов и мой съслужителю, ще се яви Той - нашето спасение и нашият Спасител!

 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 84 Коментари: 0 Гласове: 1
 


ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 9 АВГУСТ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

 

Да поемеш чужд грях върху себе си е вид мъченичество и признак на преголяма любов към ближния. Грехът, … ражда смърт ( Иак. 1, 15 ), следователно, да поемеш чужд грях върху себе си, значи, върху своята смърт да сложиш още една смърт. Но Бог награждава с възкресение онези, които от любов приемат чужда смърт към себе си. Има много примери, как светиите са приемали върху себе си греховете на ближните. За св. Амон се разказва следното - eдин брат паднал в грях, отишъл при Амон и му казал, че заради сторения грях, иска да напусне манастира и да отиде в света. Амон му казал, че ще вземе на себе си неговия грях, и посъветвал брата да остане в манастира. Братът останал в манастира, а старецът Амон започнал да принася покаяние и молитви на Бога. Не след дълго старецът получил от Бога откровение, че този грях е опростен заради любовта му към брата. Когато св. Макарий, св. Симеон Иродиеви, св. Теодора и някои други били обвинени в блудство, те не се оправдавали, а взели върху себе си чуждия грях, понесли тежките наказания, и търпеливо ги  понасяли, докато Бог не открил пред хората тяхната невинност.

 

 

БЕСЕДА  за нищожеството на грешниците пред Божието величие

 

 

Иди в скалата и скрий се в земята от страх пред Господа и от славата на Неговото величие ( Исаия 2, 10 )

 

Това е горчива насмешка на пророка над собствения му идолопоклоннически народ. Народът бил отхвърлил вярата в единствения истински Бог и започнал да се кланя на идоли от камък и глина. Какво ще сториш зли народе, когато дойде страх Господен? Къде ще побегнеш, когато се открие славата на Неговото величие? Иди в скалата, от която си направил Бог за себе си! Скрий се в земята, от която си направил Бог за себе си! О, колко е ужасна насмешката на прозорливия пророк! Кой може да иде в скалата и да се скрие? Кой може да избяга в прахът и да се заслони от Всевишния? Но да оставим братя еврейското идолопоклонство, за което евреите са били достатъчно наказани, и да насочим поглед към идолопоклонството между нас, християните. Какво е натрупаното злато, освен идол? Какво друго, освен идол от пръст, са заграбените ниви? Какво е разкошното облекло, направено от животински кожи и козина, освен идол? Къде ще се скрият идолопоклонниците на нашето поколение, когато дойде страх Господен, и когато се открие славата на Неговото величие? Отивай в златото златопоклонниче! Скрий се в земята, земнопоннниче! Скрий се в животинските кожи и се затрупай с козина от лисица и влакна от мъртвата пеперуда, идолопоклонниче! О, горчива ирония! Всичко това, в Деня Господен, в онзи Страшен Ден, ще изгори. И човек ще застане лице в лице с Единствения Величествения и Неизменимия. Всички човешки идоли ще изчезнат от огъня  преди човеците, и безсмъртният Съдия ще ги запита: „Къде са вашите богове?“. В древност е живял Исаия, син Амосов - пророка Божий, ала неговото видение и до ден днешен е страшно, полезно, и отново страшно.

Само на Тебе единствени и жив Господи се кланяме. Всичко друго е преминаващ прах. Помогай ни Господи, помагай ни, та нашия ум и сърце да се не превърже към мимолетния прах, а само към Тебе, само за Тебе, единствения Жив. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 70 Коментари: 0 Гласове: 0
 

НЯКОЛКО ОТГОВОРА НА ВЪПРОСА ЗАЩО УБИВАТ ЗАРАДИ
                                                              ХРИСТА?

 

Ако през 1993 година следствените органи смятаха, че само „неве­жите“ православни могат да вярват в съществуването на сатанински секти, сега картината е друга. Вече са издадени справочници със списъ­ци на тези секти, а самите секти активно се внедряват в бизнеса и дейст­ват даже в училищата.

 

Карл Маркс, който на младини станал член на сатанинска секта, има такова стихотворение: „Адските испарения се надигат и изпълват мозъ­ка ми, докато не полудея и сърцето ми коренно не се промени. Виждаш ли този меч? Князът на мрака ми го продаде“. Според констатацията на психиатрите, днес половината от пациентите на психиатриите са бивши членове на секти и любители на окултната литература. Нещо повече, заплашително расте броят на самоубийствата и е налице непознато до­сега явление - бесноватост на бебета. Благочинният на Псково-Печорския манастир разказваше такъв случай - в манастира докарали двего­дишно болно момиче да се причасти. Малката била толкова слаба, че изтънелите и ръчички висели като прекършени. Но когато момиченцето на ръце било занесено до Чашата, то се вкопчило в гърлото на свеще­ника и започнало да го души с такава сила, че четирима монаси едва разтворили ръцете му.

 

Злото днес се умножава с такава скорост, че сектоведите трудно ус­пяват да проследяват роящите се нови и нови секти. В края на краищата се оказва, се сменят само названията, а зад маската на думите стои добре познатото старо зло. И все пак да се вгледаме в маските на съв­ременното зло, които понякога са шокиращи. Това е древен трик на злото - да предизвика шок, сломявайки човека, за да живее „като стене и се тресе“.

 

Спомням си, какъв шок преживяха някои от нас, когато след убийст­вото в Оптина беше намерен окървавеният меч с надпис: „сатана 666“. „Ама не се вторачвайте в тези шестици, - каза един от старците, - без­божниците ги убиха“. И все пак потресени през ония дни, някои се хвърлиха да изучават литературата за ритуалните убийства, та като надникнат в тази смрадна бездна, да си зададат в края на краищата простия въпрос. А каква е разликата, че о. Василий е убит за Христа с меч с три шестици, а свещеномъченик Исаакий Оптински е разстрелян през 1938 г.? Убийството си остава убийство и същността не е в надпи­сите върху меча.

 

Древното зло днес се крие зад загадъчните знаци, ритуали, думички, за да каже обърканият човек: „Та такова нещо още не се е случвало на бял свят - синът, който ходи на училище, да изучава в сектата как да убие баба си и майка си!“ Защо да не се е случвало? Случвало се е и нима е голяма разликата между този ученик-сектант, който се стреми да стане палач и комсомолеца от 20-те години на миналия век, екзекутирал (а това е действителен случай) своя баща-свещеник? Палачът във всич­ки времена си остава палач.

 

С една дума, колкото повече напредваше нашето разследване за при­чините на убийството в Оптина, толкова по-често през „загадъчността“ на съвременното зло прозираха отдавна познати явления.

Категория: Други
Прочетен: 88 Коментари: 0 Гласове: 0
  

                                               ЗА ВАРВАРА

 

През целия ден на Пасха се извършваха арести. Затвориха около 40 души, като подозираха главно хората от манастира, а пресата се мъче­ше с всички сили да докаже, че престъпникът е православен човек.

 

Из публикация на вестник „Московский комсомолец“: „Мили­цията успя да хване убиеца. Той се оказа бездомен просяк. Преди е ра­ботел като огняр в котелното на манастира. През януари тази година го изгонили от манастира заради непрекъснато пиянство. Наскоро се опи­тал отново да получи работа, но му било отказано. Той отмъстил за то­ва чрез убийството“.

Всичко в тази статия е лъжа и клевета срещу невинен човек, който изоб­що не употребява вино.

 

През 1991 година срещу тридесетгодишния Николай Аверин беше възбудено углавно дело за изнасилване. Делото беше закрито по член за невменяемост.

 

Делото за убийството на оптинските братя беше закрито, както е из­вестно, по същия този член - поради невменяемост. Както обикновено става в такива случаи, нямаше съдебно дирене - не бяха разпитани много от важните свидетели и не беше проведен следствен експери­мент. В това време обществено-църковната комисия, която извършваше самостоятелно разследване, което впоследствие бе публикувано във в. „Русский вестник“, установи: Комисията разполага с данни, че в убийст­вото са участвали не по-малко от трима души, които са били видяни и могат да бъдат разпознати от свидетели“. Но исканията на православната общественост за разследване на делото и провеждане на незави­сима психиатрична експертиза не бяха чути.

           Колкото неправеден е човешкият съд, толкова взискателен е Съдът Божий. И когато в Оптина започнаха да събират спомените на местните жители, оказа се, че сред тези, които са разрушавали манастира в годи­ните на гонения, няма нито един, който да не е приключил дните си след това наистина страшно. Някога тези разкази, може би, ще бъдат публи­кувани, а засега ще разкажем един от тях.

 

Разказ на баба Доротея от село Ново-Казачие, потвърден от дъщеря и Татяна: „Тръгнахме веднъж с медицинската сестра и дъще­ричката ми Таня за болницата. Беше страшна жега, бяхме жадни. Ме­дицинската сестра казва: „Да се отбием в тази къща, тук живеят едни мои познати“. Влязохме. А аз като седнах от страх на пейката, така и не смея да стана: горе на печката три безумни момиченца се закачат - плешивички, страшни и все се щипят. Не издържах и попитах стопанката: „Каква е тази напаст с дъщеричките ти?“ - „Ох, - казва, - глухи, неми и глуповати. Обиколих всички лекари, а полза никаква! Обясняват ми, че медицината е безсилна в този случай. Един прозорлив оптински старец се беше върнал тогава от лагерите и изцеляваше мнозина. А аз като чух, тичам при него. Прекрачвам прага и още дума не обелила, той вед­нага за мъжа ми каза - нали той разрушаваше камбанарията на Оптинската пустиня и хвърляше долу камбаните. Твоят мъж, - казва ми, - цял свят направи глух и ням, а ти искаш твоите деца да говорят и да чуват“.

 

Из разказа на йеромонах Тихон (Шевкунов): „През 1990, доста преди убийството в Оптина, живях един месец близо до Козелск и при мен дойде група млади хора - приятели на Аверин. Те дойдоха при мен заради статията ми „Не участвайте в делата на мрака“, защото виждаха в поведението му нещо подобно на описаното. Те разказваха, че Аве­рин има някакво странно чувство за справедливост, леко приличащо на комсомолската „борба за правда“ и при това той си позволява много жестоки постъпки. От една страна го обичаха, а от друга се страхуваха. Той можел да си позволи всичко. Представиха ми го като самоделен мистик, който се е захващал с разни неща, отишъл в църква, нещо научил, изпробвал, напънал се и с голяма мъка изтръгнал от себе си някакво духовно преживяване. За това преживяване се хванал като за истинско - и се започнало...

 

По време на следствието четох дневниците му, изпъстрени с духовни стихове - напълно сатанински, при това с много естетика. Минаваха за стихове на Николай Аверин. Още преди разговора с него си предста­вях, общо взето, що за човек е. Никак не се връзваше с него този омерзително префинен естетизъм. Това би могъл да го напише някой напъл­но разпаднал се човек, краен естет. По-късно вече, когато се срещах с Аверин, го попитах: „Какви са тези стихове? Нима ти си ги писал?“. Оказа се, че по време на следствието просто не са разбрали - разбира се, той ги е преписвал отнякъде. Когато видях тези стихове и другите бележки, разбрах, че този човек е не точно Смердяков, но убийството е станало по същата схема и затова трябва да има някой като Иван Карамазов, трябва да има човек, който е дал този импулс. Беше важно да се намери този, който го е подтикнал. Аверин не каза на следствието от­къде е вземал книгите - оплакваше се от главоболие, избягваше отгово­ра.

 

Аверин е служил в Афганистан - много малко, на срочна служба, - но в отрядите със специално назначение не е бил и в сериозни боеве, най-


вероятно, не е участвал. Поне нито веднъж не продума за това, затова там не е могъл да придобие навика префинено да убива хора. Като се върнал от Афганистан, се заел с лоша самодейна мистика, която веднага го довела до много страшно състояние на самоизмама. Той започнал да посещава църквата, но в същото време въобще не вярвал на свещеници­те, не изучавал светите отци. Решил да разбере кое какво е. Оказал се в храма, но извън Църквата. И започнал да акумулира в себе си всичките си преживявания, каквито въобще могат да съществуват. Без да очисти греховете си с покаяние, Аверин просто попаднал в най-баналната и, об­що взето, пошла духовна ситуация като започнал да вярва на всяка своя мисъл. А тъй като мислите били горди и страстни, то отначало сметнал себе си за много могъщ и възвишен, а после започнала да идва и някаква мистична помощ. В такова състояние ходел на църква, много постел и скоро започнал да чува гласове, които му диктували как да постъпва. Те­зи гласове, по-точно, глас, който постепенно придобил власт над него, се нарекъл бог.

 

Аверин дошъл в Оптинската пустиня и се обърнал към двама свеще­ници. Те му казали, че това са бесовете - не разговаряй с тях, не общу­вай с тях. Той отговорил: „Какви бесове са това, след като ми дават та­кива добри съвети?“ Повече той не дошъл в Оптина. Това му било достатъчно. Може би, тук отчасти и ние сме виновни, че не сме успели да отделим нужното внимание на човека: просто да седнем, да поговорим по-подробно. Ограничили сме се с простата констатация, която общо взето е правилна, но не е могла да вразуми този човек.

 

Тези гласове действително помагали понякога на Аверин, спасявали го от неприятностите. И той все повече повишавал високото мнение за себе си. В тази ситуация несъмнено е налице и чисто психическото раз­стройство, и духовното - бесноватост. Само със психическото раз­стройство не може да се обясни един такъв случай: той пътува с колата по шосето и изведнъж гласът му казва: „Веднага спри! Спирачки!“ Той натиска спирачките и неочаквано вижда кола, която, ако би продължил още малко напред, би го ударила челно...

 

Както изглежда, бесноватостта на Аверин, подчиняването му на духа на злото станало причина и за психическото му заболяване, което се развило впоследствие. Ако грехът предизвиква умопомрачение, то пре­лестта още повече. Шизофренията помагала на бесовете да завладеят човека, а бесовете още повече развивали психическото разстройство. Ясно е, че бесноватите хора просто не могат да имат здрав разум, за­щото върху душата им паразитира съвършено различна бесовска същ­ност, която налага своя страшен отпечатък и върху душата на човека и дори върху външния вид и физиката му.

 

Бесът, който наричал себе си бог, започнал много силно да притес­нява и мъчи Аверин. През цялото време му внушавал натрапчиви мис­ли, от които ни денем, ни нощем не можел да се освободи. Бесът не му давал да си почине, после започнал всячески да го ругае и унижава, зас­тавял го да прави всевъзможни неща. Денем и нощем в главата му зву­чал гласът, който направо го вбесявал. Но нали отначало Аверин доброволно му се подчинил, както става при всяко падение. Като се подда­дем на някой помисъл, той ни прави снизходителни към определена страст. После същата страст постепенно ни завладява и тогава вече не принадлежим на себе си. Вече не ни е весело, че сме се подчинили на тази страст.

 

Питах Аверин дали не се е занимавал с викане на духове - той сами­ят не си спомня да е правил това. Но нали с магия може да се занимава човек и без спиритична чинийка - трябва само да поискаш да получиш връзка с някоя духовна същност. Може да се нарича както иска, дори бог, но това ще бъде бяс - това е реле, връзка. Като се осъществи връз­ката - и ето, у човека се е появила религия, появил се е самия обект на неговата религия: това е същото нещо, което той нарича бог, но всъщ­ност е бяс. И започва въздействие, което се усилва, докато човек не се окаже завладян от този бяс.

 

Духът, който измъчвал Аверин го водел към убийство. Той разбирал това, но вече не можел да се освободи от него - до такава степен му бил подчинен. Не искал да отиде в църквата и да каже всичко на свещеника и затова, бидейки решителен човек, започнал да се бори със свои сили. Посъветвал се с някого и започнал да се покланя на сатаната, като про­тивник на Бога, защото съществото, което го мъчело, наричало себе си бог. Започнал да служи на сатаната, да преписва същите тези стихове - с една дума, започнало страшно хулене на всичко свято. И след това настъпил моментът, когато духът, който властвал над Аверин, изискал от него това, което се случи.

 

Две години преди убийството, също на Пасха, Аверин направил опит за изнасилване. Не съм питал дали бесът го е накарал да извърши този грях или не, но беше ясно, че насочеността на този човек е напълно ед­нозначна - сатанизъм.

 

Остана неизяснен въпросът, дали е имало още хора, имало ли е и група, която е подтикнала Аверин към всичко това. Според мен, в раз­следването на това дело този въпрос е много важен. Аверин не е казвал,

 че е имало някакви хора, които са го направлявали, но самият той, може би, дори не е знаел за тях. По време на следствието той разказваше, че в Козелск някакви екстрасенси го вкарвали в състояние на хипноза. Ис­кал да се излекува при тях от същия този бяс, от гласа. Такъв човек - и душевно болен, и с явни признаци на бесноватост - много лесно се поддава на всякакви влияния и манипулации.

 

Следователят, който водеше делото на Аверин, ме помоли да се срещна с престъпника. За пръв път поговорих с него на четири очи и все пак не разбрах докрай имало ли е още някой с него или не, направ­лявал ли е някой ръката му. За мен няма съмнение, че го е ръководил бяс. Но имало ли е някаква земна, човешка структура? В края на краи­щата, това не е чак толкова важно. Аверин като явление е материализация на онзи духовен кошмар, в който сега се намират огромен брой хора в днешна Русия: море от филми, които духовно разлагат хората, море от окултни опити - именно опити, не учения, а реал­ни опити. Цялото това горещо желание, страшното и страстно же­лание на хората да навлязат в духовния свят, да го завладеят и, така да се каже, да бъдат могъщи властелини в него - именно то се е проявило в същия този Аверин, пошло, бездарно и мерзко, но и страшно, разбира се. Защото това е страшен сигнал, тъй като об­ществото е готово за това и обществото иска всичко това, желае нещо подобно.

 

                 Аверин, разбира се, се изплашил, когато след убийството разбрал, че пак е излъган от този бяс, че гласът през цялото време продължава да го мъчи, да издевателства над него. Този човек вече напълно попаднал в лапите на сатаната и врагът прави с него каквото си иска и се гаври над него както си иска. Два пъти се е опитвал да се самоубие, разпорил си корема. И сега в затвора пак е направил същото - бесът го води към самоубийство. Той е безпомощен да се справи със себе си. Когато го­ворихме с него, той все ме питаше: може ли да пийна светена вода или да си сложа кръстче или нещо друго да направя, само да не чувам този глас? Бяха ми нужни четири часа, за да го убедя, че нито кръстчето, ни­то светената вода няма да му помогнат, ако той сам не започне да отси­ча всяка беседа, всеки разговор, всяко общение с този помисъл, с този дух, който се приближава към него. Помоли ме да му помогна. Но аз не мога да изгонвам бесове, а не е възможно да се закара Аверин някъде, за да му се четат молитви срещу бесовете. С огромни усилия успях да го убедя, че единственото, което може сега да го облекчи, е да прекрати напълно общуването с идващите му мисли, защото това е мостчето към беса: трябва да се отсече помисъла. Той разбра това и се хвана за него като удавник за сламка. След известно време помоли следователя да му разрешат да се изповяда.

 

И когато отново се срещнахме, той каза: „Да, сега напълно го отси­чам. Този глас продължава да издевателства над мене още по-страшно, но вече ми е по-леко, когато започнах да го отсичам. И сега той идва по-рядко“.

 

Когато Аверин помоли за изповед, бях при светейшия патриарх и взех от него благословение, как да го изповядам. Не знаех дали за такова престъпление може ей така, направо да се каже: „Прощавам и разрешавам“. И светейшият каза: „Изповядай го, но не чети разре­шителната молитва. Той остана жив и нека отначало да принесе плод на покаяние. Може би, след много години Църквата ще му разреши да се причастява със Светите Христови Тайни“. Когато след това отидох при духовника о. Йоан (Крестянкин) и му казах: „Ето, отче, падна ми се да изповядам Аверин“, - той попита: „Не чете разреши­телна молитва, нали?“ - „Не“. - „Правилно, в никакъв случай засега не чети“.

 

Откарах Аверин в Новодевичия манастир, където го изповядах. Да му помогне Бог. Той написа писмо на оптинското братство, в което мо­ли за прошка. Пише, че чувства, че убитите монаси са му простили. Макар че, когато такива неща се случват в подобни критични състоя­ния, те лесно могат да преминат в своята противоположност. Дай, Бо­же, всекиму покаяние и на него също. Разбира се, убитите оптински монаси се молят преди всичко за него, за убиеца. Но как Господ ще го приеме и каква ще бъде съдбата му?“

Категория: Други
Прочетен: 63 Коментари: 0 Гласове: 0
 
Семинаристът Евгений писа своята първа проповед мъчително дъл­го, но тя не се получаваше. Той изброяваше качествата на о. Василий - образован, трудолюбив, смирен, но това беше портрет на добър човек, където отсъстваше главното - духът на о. Василий. Тогава той прис­тигна през ваканцията в Оптинската пустиня и всеки ден се молеше на гроба на о. Василий, просейки помощ. На гроба на новомъченика, по някакъв повод си спомняше, как три години се готвеше за причастието и не смееше да пристъпи към Чашата, докато веднъж, облян в сълзи, не рухна на колене, потресен от Жертвената Божия Любов.

Женя дълго стоя до кръста на гроба на о. Василий, молейки го като жив, да му каже за главното в живота си. И изведнъж в главата му с ударите на пулса зазвучало: „Пшеница Божия есмь, зубами зверей да сомлен буду, яко да чист хлеб Богу обрящуся“. Женя никога не е чел дневника на о. Василий, но като се върна от гроба, каза: „Пшеница Бо­жия есмь“ - това е о. Василий. Така живя и така умря“.

Той дълго още носеше в себе си тази проповед, събирайки материа­ли за новомъчениците, и разказваше после в Оптина: „Мъченичеството е Евхаристия. Ето вижте, преподобната мъченица Елисавета Фьодоровна била хвърлена в шахта, костите и били раздробени. Каква мъчени­ческа смърт! И изведнъж от шахтата се чува нейната песен: „Иже Херувимы тайно образующе...“ А можеше да изпее: „Богородице, Дево, радуйся“. Много прекрасни неща могат да се изпеят. Но Елисавета Фьодоровна знаела наизуст цялата служба и пеела, умирайки: „Иже Херувимы..“, защото това е изнасянето на Светите Дарове. В Царството Божие няма нито мъжки, нито женски пол и мъчениците, като свещени­ците, държат в ръцете си Кръста. Умирайки, Елисавета Фьодоровна би­ла вече извън тялото си и подобно на свещениците участвала в Евхаристията, принасяйки в жертва вече самата себе си“.

Човек няма с какво да въздаде на Господа за всичките Му велики благодеяния, защото всичко е дадено от Него. И все пак съществува тази висша форма на благодарение - мъченическата жертвена лю­бов.

 

На Пасха през 1993 година принесоха себе си в благодарствена жер­тва на Господа тримата оптински новомъченици. И тримата се помаза­ха на Велики Четвъртък, причастиха се преди самата си кончина и при­еха смърт за Христа, работейки за Господа по послушание. И Господ даде знак, че е приел жертвата на своите послушници, явявайки в часа на тяхната смърт знамение на небето.

 

Свидетели на знамението били трима души - московчанката Евге­ния Протокина, поклонникът от Казан Юрий и московчанинът Юлий, сега послушник в един манастир във Владимирска епархия. Те не зна­ели нищо за убийството, тъй като си тръгнали от Оптина веднага след нощната пасхална служба и в момента стояли на автобусната спирка в Козелск, чакайки автобуса за Москва в шест сутринта. Но този авто­бус, както се оказа впоследствие, бил отменен. Те слушали пасхалния звън, гледайки към манастира. Изведнъж звънът секнал, а в небето над Оптина сякаш бликнала кръв. За кръв тогава никой от тях не си и помислил докато гледали изумено кърваво червената светлина в небе­то. Те погледнали часовника - това бил часът на убийството. И се проля кръвта на новомъчениците на земята, и бликна, достигайки Не­бето.

 

Колкото и странно да е, но в Оптина научиха за това знамение едва след три години, защото паметта на очевидците бе замъглена тогава от друго потресаващо преживяване. Докато в очакване на следващия автобус те ходили да се разговеят в една вила, милицията и армията били вдигнати на крак по тревога. Без да подозират нищо, поклонни­ците отново стояли на спирката, когато към тях се приближила черна милиционерска кола и двама с автомати с професионална ловкост из­вили ръцете на Юлий и го натикали в колата. „Защо? Какво се е слу­чило?“ - викала през сълзи Евгения. Но и самите намръщени хора с автомати не знаели точно какво се е случило, получавайки по радиос­танцията заповед да заловят убиец по следните признаци: ръст еди какъв си, брадичка. А главният белег бил - православен поклонник от Оптина.

Веднага след убийството, като разбраха, че престъпникът бяга от Оптина през гората, поклонниците без да се наговарят, се втурнаха след него. Най-отпред тичаше духовното чедо на о. Василий, двумет­ровият гигант Виктор. Издраскан от клоните и почернял от мъка, той изглеждаше страшен. И когато насреща му от гората изскочил пок­лонник в черен шинел, всеки от тях в заслепението си помислил, че е настигнал убиеца. Нахвърлили се един върху друг, за да се вкопчат в смъртна схватка и едва в последния момент отпуснали ръце и запла­кали.


Категория: Други
Прочетен: 122 Коментари: 0 Гласове: 0
 

ДО
 ЕДИН РУСКИ ИЗГНАНИК: ЗА ЕДИНСТВЕНОТОКОЕТО НЕ ПОСРАМВА

 

 

Вие сте близо до отчаянието. Защо? Защото се срамувате заради онези, на които сте възлагали надеждата си за спасението на Вашето отечество. Едни от тях са умрели, обвивайки с черен креп Вашите надежди. Други са още живи за този светски панаир, но за Вас са мъртви поради тяхната себичност и страхливост. Трети, четвърти, пети - бързо са изгрели като велики хора, но скоро са погребали руския си блясък под пепелта на Запада. Вече не се решавате да вярвате в никого, за да не се посрамите отново и със срама да шибате като с бич останалите си дни, „гонейки ги като безсловесна стока и вкопчвайки се сляпо в бъдещето, без надежда в него". Но защо не се прилепите с надеждата си към Онзи, от Когото никой в руската история не е бил посрамен? Говоря за Божия Син, за Когото се е венчала душата на руския народ преди хиляда години. „Все­ки, който вярва в Него, няма да се посрами” - твърди апостолът (Рим. 10:11).

В Него са повярвали вашите князе, които първи са приели християн­ството - повярвали са и не са се посрамили.

В Него са вярвали вашите духовници, отшелници и подвижници - вяр­вали са и не са се посрамили.

В Него са вярвали вашите най-велики царе, които са сваляли царските си корони, за да преклонят колене пред величието на Неговата слава - вяр­вали са и не са се посрамили.

Стотици хиляди руски мъченици, пострадали за Неговото име, са вяр­вали в Него - вярвали са и не са се посрамили.

Стотици милиони руски хора - мъже, жени, девойки и деца, които са живели в този век с вяра в Него и живеят сега в безсмъртната Небесна Русия, не са били посрамени от Него на земята, не се срамуват и на Небесата.

В тази световна пустиня, където хапят не само змиите, но и нечестивите люде, Той е единствената медна змия, която не излива от себе си отрова, а лек. Отправете поглед към Него, както отровените в пустинята израилтяни са гледали Моисеевата медна змия. Обърнете очи към Него, и отровата, с която светът Ви е отровил, ще излезе от Вас. И Вие, изцерен, ще започнете да гледате на хората чрез Христос; ще ги гледате с милост и състрадание, а не с надежда, която превишава техните човешки сили. Светата Рус никога не е очаквала спасението си от творението, а от Твореца.

Мир Вам и радост от Господа!

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 71 Коментари: 0 Гласове: 0
 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 АВГУСТ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Живот и смърт ти аз предложих - казал Мойсей на Израиливите синове - … Избери живота, за да живееш ти и потомството ти ( Втрзакон. 30, 19 ). Има решаващи мигове в живота, когато човек е пред избора на живот или смърт. Иуда, в решаващата минута се съблазнил от среброто и избрал смъртта, т.е. греха на сребролюбието. Когато началникът искал да постави Марин Воин ( 7 август ) за офицер, един завистник, го обвинил, че е християнин. Военоначалникът му дал три часа време да размисли и да избере живота или смъртта, т.е. или да се отрече от Христа, или да умре. Като чул своя началник, Марин отишъл при епископ Теотекан и го попитал за съвет. Епископът го въвел в църквата, поставил го пред Евангелието, и посочил с ръка най-напред Евангелието, а след това меча, който висял на Мартиновото бедро и му казал: „Храбри мъжо, избери, едно от тези двете - да носиш меч и да служиш на временния земен цар, а след смъртта да погинеш завинаги, или да станеш войник на небесния Цар, да положиш живота си за Неговото свято  Име, написано в тази книга, и с Него да царуваш в безсмъртния живот“. Марин веднага решил - целунал Евангелието и отишъл чрез смъртта във вечния живот.

 

 

БЕСЕДА за Христовото миротворство

 

 

Ще прековат мечовете си на орала, и копията си - на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война ( Исая 2, 4 )

 

 

Колко ясно пророкът вижда Христа Миротвореца! Той изрежда едно след друго достойнствата на Спасителя. Най-напред го е посочил като Законодател на Новия закон, и то закон за всички народи на земята. След туй посочил Неговата възвишеност над всички височини, земни и исторически. Сега пък Го посочва като Миротворец, с Чиято сила и любов мечовете ще бъдат прековани на рала, и копията на сърпове. Дали това велико пророчество за мира се е изпълнило? Да, независимо от това, че още има войни. Но виж, войните между християнските народи не са същото, както войните между езичниците. Езичниците воювали с гордост, християните воювали със срам. Езическите вероизповедания са населели своето небе само с войници, християнската вяра обещава небе със светии. Както, поради немощ християните изпадат и в други езически грехове, така повтарят и грехът на войната. Но Бог гледа на сърце, и вижда с какви нагласи грешат езичниците, и с какви християните. Фарисеите се отрекли от Христа, отрекъл се и Петър. Но фарисеите се отричали със злоба, без покаяние, а Петър се отрекъл със срам, и отново Го признал с покаяние. Но какво да кажем, братя, за мечовете и копията на страстите, които убиват собствената душа и душите на нашите ближни? О, да бихме прековали тези мечове на рала, дълбоко да разорем душите си, и да засеем благородното семе на Христовия мир в себе си! И, да бихме прековали копията на сърпове, за да пожънем бурените в душите си, и да ги изгорим! Тогава Христовия мир би се въдворил в душите ни, както се е въдворил в душите на светителите. Кой би помислил тогава за война против съседите и съседните народи? О, колко чудно е видението на Исаия, син Амосов - пророка Божий!

О, Господи, с Твоите огнени слова, прекови в нас оръжията на войната в истински мир. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 72 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  47 48 49 50 51 52 53 54 55  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 234569
Постинги: 980
Коментари: 0
Гласове: 184
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30