Не стане ли безразлична към прелестите на тоя свят, душата няма да поиска да излезе от тялото. За­щото нито едно сетиво не потвърждава вярата, поне­же всички те са свързани с тукашния свят, а само вя­рата дава обещание за бъдещи блага. Затова който е избрал странстването и подвига, не бива да си спом­ня за клонести и сенчести дървета, за ромоленето на ручеи, за ливади, обсипани с цветя, за уютни жилища и беседи с родственици. Не бива да мисли за почести, подхранващи честолюбието. А трябва с радост да се задоволява с необходимото и да си представя целия живот като далечно пътуване, лишено от всякакво плътско желание. Само така, като си ограничим ума, ще можем да се обърнем към търсене на вечния жи­вот. Защото зрението, вкусът и другите сетива, ако ги ползваме прекомерно, лишават сърцето от памет за Бога.

И Ева е първото потвърждение за това. Докато не погледна към забраненото дърво, тя прилежно спазваше Божията заповед. Пламенната любов към Бога сякаш я осеняваше с крилете си, поради което Ева не чувстваше голотата си. Но след това погледна с удоволствие към дървото и със силно желание го докосна, а после с някаква вътрешна наслада опита плода му. И в същия миг беше прелъстена и гола се устреми в обятията на плътта. Като подчини волята си на страстта, тя се отдаде на наслаждаване на вре­менното, а след това чрез приятната външност на плода увлече и самия Адам към падение. Ето защо човешкият ум трудно задържа паметта за Бога и за­поведите Му. Но нека с непрестанно помнене на Бога винаги да гледаме в дълбините на сърцето си, а в ту­кашния лъжовен живот да живеем така, сякаш сме слепи. Защото за истинското духовно любомъдрие е свойствено да се пази от любов към видимото. И многострадалният Иов ни учи на същото, като казва: Ако сърцето ми е следвало очите ми... (Нов. 31:7). А точно това е условието и признакът на крайното въз­държание.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 ЮЛИ

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Измяната на щастието най-тежко удря, когато удари изненадващо. Но онзи, който очаква удара, и предварително се въоръжава против него, нима може да бъде изненадан? Император[1] Карл Велики бил заповядал на своите синове да научат някакъв занаят, а на дъщерите си, да се научат да предат вълна, за да има с какво да се прехранват ако щастието им изневери. Прославения Велизарий, велик воевода и велик победител, бил оклеветен от завистници пред царя, и по клеветата - ослепен, а всичкото му имущество конфискувано. Слепия Велизарий седял пред портите на Рим и просел милостиня казвайки на преминаващите: „Отделете за Велизарий, когото щастието въздигна високо, а завистта го събори и лиши от очи!“. Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник?[2] казва праведният Иов ( 7, 1 ). Трябва, значи да сме готови като буден страж, готов за всичко що може да се случи. И още, във всяко страдание да имаме упование в Бога. Праведния Иов, на бунището и в гной, извикал: Ето, Той ме убива, но аз ще се надявам: желал бих само да удържа пътищата си пред лицето Му[3]! (13, 15).

БЕСЕДА за послушанието и смиреномъдрието

Също и вие, по-младите, покорявайте се на презвитерите; а всички, като се покорявате един другиму, облечете се в смиреномъдрие ( 1 Петр. 5, 5 )

Ето принципа на истинската православна съборност! Той е основан на безусловното послушание на младшите към старшите, на взаимно послушание на равните между себе си, на смирението и на старшите, и на младите. Покорността е добро нещо[4], но по-добро е смирението, а най-добро – смиреномъдрието; Всъщност, „смиреномъдрие“ най-точно съответствува на гръцката дума, която апостолът е употребил в своите послания, а смиреномъдрие означава ниско мислене за себе си, а висока за Бога, непрестанно признаване на своята немощ, на своето невежество, на своята лошотия, на своите недостойнства, и непрестанно признаване на Божията сила, на Божията мъдрост, и на Божиите достойнства.                                                   

Бог е единствен цар на хората. Затуй Бог се е противил на желанието на израилския народ, да му се постави цар от човеците. Бог царува, а хората служат на Бога. И онези, които старшенствуват, и онези, които се покоряват, всички, без разлика, са слуги Божии. Като се осъзнае и признае, че Бог е Цар, а всички хора са Божии слуги, тогава се поставя основата на съборността, основа на  ангелско общество. Върху тази основа се изгражда Божия дом, ангелското общество, с помощта на послушанието на младшите към старшите, на взаимното послушание на равните помежду си, и на смиреномъдрието на всички. По този начин се избягват две страшни злини в света; тиранията, т.е. насилственото владеене на един над всички, и анархията, т.е. многовластието, избягва се монотиранията и политиранията. Принципа на съборността е принцип органически, т.е. – жизнен. Той е принцип на взаимното служение, взаимопомоща и взаимната любов. Нека, братя, Бог да ни умъдри, да пазим този спасителен принцип в живота си.

Господи Иисусе, послушен и смирен Човеколюбецо, насади и утвърди в нас послушание към Твоя закон, и взаимно послушание от любов и смиреномъдрие от неизказаната Твоя сила и мъдрост. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св.Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. - цар

[2] Сръбския текст се различава от българския, но смисъла е същия.

[3] В ориг. – Ето, и да ме убие, пак ще се държа за Него

[4] В ориг. - слово