Разсъждение

Злият цар Константин Копроним имал добра дъщеря, девицата Антуса – „прекрасна клонка на лошо дърво“. На всички увещания на своя баща да се омъжи, тя останала непреклонна, защото била здраво свързана със сърдечна любов към Христа Господа. А когато нейният баща умрял, Антуса раздала всичкия си имот на бедните и станала монахиня в един манастир. Колкото и да са за удивление многото благородни мъже, които са оставили светската суета и са тръгнали по тесния път към Христа, двойно повече са за удивление жените, които презрели и младост, и богатство, и всички мимолетни светски  прелести, заради любовта към Христа. Че на богатия ще е трудно да влезе в Царството Божие, е казал Сам Господ – трудно, да, но не невъзможно. Лесно е да презре богатството и целия свят онзи, който презре самия себе си.

БЕСЕДА за града, който се съгражда

Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13: 14).

Не били ли, братя, Вавилон и Ниневия чудни градове? Днес само гущери лежат по праха от техните кули. А Мемфис и Тива? Не били ли гордост за фараона и князете човешки? А днес е трудно да се посочи къде са били тези градове. Но да оставим градовете от камъни и тухли; да видим градовете от кръв, плът и кости. Хората по-дълго и по-грижливо зидат града на своето тяло, отколкото крепостите и катедралите. По осемдесет и по сто години хората зидат градовете на своите тела; и накрая виждат, че този техен труд е безсмислен; онова, което десетилетия са зидали с грижи и денонощен страх, за един миг се разпада на гробен прах. Чий телесен град не се е разрушил и разпаднал на прах? Ничий. Но да оставим телесните градове; да видим градовете на щастието, които хората от род в род зидат. Материалът, от който са съзидани тези градове, е веселие, наслади, богатство, власт, чест, слава. Къде са тези градове? Като паяжина омотават хората за час и като паяжина се разкъсват и изчезват, правейки щастливите по-нещастни от нещастните. Наистина, тук нямаме постоянен град, затова бъдещия търсим. Той е град,  съзидан от дух, живот и истина. Строителят на този град е сам и единствен строител Господ Иисус Христос. Този град се казва Царство Небесно, безсмъртен живот, дворец на ангелите, пристанище на светиите, утешение на мъчениците. В този град няма смесица на добро и зло, в него всичко е добро. Всичко, което е съзидано в този град, е съзидано завинаги. Всяка тухла в този град ще си остане вечна. А тухлите са живите ангели и хората. На престола в този град седи и властва възкръсналият Господ Иисус Христос.

О, възкръснал Господи, избави ни изпод разрушението на времето и ни въведи в Твоя вечен небесен град. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Не се заблуждавайте. Предците им са били същите като тях. Култура създават не само велики хора, но често и незначителни - съвсем незначи­телни, та дори и хора с нечовешки облик. Не са били велики хората, съградили културата на Вавилон и Екбатана, на Арабия и Египет. Архизлодеят Каракала е изградил удивителни бани. Кървавата Семирамида - висящи градини. Нечовеци са изградили културата на погиналия Помпей, както и на Тир и Сидон - двата безбожни града, от които днес са останали две рибарски селища. Нечовеци са създали и културата на прочутия със своето зло Содом. Не са били кой знае какви и мексиканците, които са създатели на твърде изтънчена и славна култура. Капернаум също е бил считан за кул­турен град, но това не е попречило да бъде поставен редом със Содом. „И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш... на земята Содомска ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на тебе” (Мат. 11:23, 24). Нрав­ствеността и културата не винаги са вървели заедно. Както и човечността и културата, пример за което са венецианците. А също и героизмът и културата, пример за което са левантинците. По нивото на културата не може да се съди за ценността на отделна личност или народ. И както често в исто­рията се е случвало значими култури да израснат без наличието на силни характери, така понякога и силни характери са се развивали без наличието на висока култура; пример за последното са спартанците, а в най-ново вре­ме - албанците.

Накрая, позволете ми да Ви задам, като на славянка, един въпрос: на ба­зата на впечатленията Ви от културата и жителите на град Н. каква според Вас трябва да бъде главната цел на славянските народи - да градят култура или да възпитават достойни личности? Какво очаква светът от славяните -култура или човеци? И от какво днес има крещяща нужда човечеството - от култура или от добри хора?

Размислете върху този въпрос и отново ми пишете.

 Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

Разсъждение

„Няма покой на земята за онези, които търсят спасение“ – казва св. Ефрем Сирин. Борбата е непрестанна, било външна, било вътрешна. Веднъж врагът действа видимо чрез хората или чрез други предмети, веднъж невидимо, чрез помислите. Веднъж се представя открито, като неприятел, и действа сурово, веднъж като ласкав приятел лукаво ни мами. Онова, което се случва по време на война между две неприятелски войски, се случва и поотделно с всеки човек в борбата му с прелестите на този свят. Наистина, „няма покой на земята за онези, които търсят спасение“. А като дойде спасението, ще дойде и покоят.

БЕСЕДА за двата Адама – смъртоносния и Животодаващия  

Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят (I Коринт. 15: 22).

В Адам се сее в безчестие – в Христа се възкръсва в слава. От Адам е грехът, от Христос – праведноста. От Адам са безсилието и смъртта, от Христос – силата и живота. Подобно на Адам, всички ще умрем, подобно на Христос, всички ще оживеем. Онзи е земен човек, Този е духовен Човек. Онзи е плътски човек, Този е небесен Човек. Христос не е възкръснал заради Себе Си, както и не е умрял заради Себе Си, а заради нас. Ако Неговото Възкресение не означава и нашето възкресение, то Неговото Възкресение е горчилка, а не сладост. Къде ще е тогава Божията любов? И какъв ще е смисълът на нашето земно сиромашко съществуване? И къде ще е смисълът на Христовото пришествие на земята? Там, където Адам свършва, започва Христос. Адам свършва в гроба, Христос започва с Възкресението от гроба. Адамовото потомство е семе под земята, което гние и тлее, не вижда слънцето и не вярва, че може да излезе изпод земята и да се развие в зелено растение с листа, цветове и плод. Христовият род е пораснала нива, на която расте пшеница, зеленеят се листа и цветя, и принася много плод. А в Адама не означава само, че един ден ще умрем, а значи, че ще сме вечно мъртви – мъртви, всички до един. В Христа не означава само, че един ден ще оживеем, а значи, че ще сме вечно живи, т.е. семето е започнало да кълни и да се показва на слънчевата светлина. Но пълен израз на смъртта е гробът, а пълният израз на живота е в Царството Божие. Умът на Адамовите синове приема[1] смъртта, примирява се с тлението и все по-дълбоко потъва в земята. Умът на Христовите синове се бунтува против смъртта и тлението и все повече се стреми да изведе човека на светлина, на което и Божията благодат помага.

О, възкръснал Господи, отрезви ума на всички човешки синове, за да побягнат от тъмата и гибелта, и да се устремят към светлината и вечния живот, що са в Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – съгласява се със (бел. прев.).                          

Свт. Иоан Златоуст

Разсъждение

Когато човек отлепи своя ум от земята и го отвори за Бога с желание да угоди на Бога, тогава, по различни начини, Бог му открива Своята воля. Св. Петър Дамаскин пише: „Ако човек има пълното намерение да угоди на Бога, Бог го учи на Своята воля или чрез мислите, или чрез някой човек, или чрез Светото Писание“. Такъв човек става внимателен, очаква вътрешно и външно наставление Божие. За него престават да съществуват случайности. Целият свят за него съществува като един десетострунен псалтир, който не издава и един звук без Божия пръст.

БЕСЕДА за живата надежда

Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда (I Петр. 1: 3).

Кой има мъртво упование, братя, и кой има живо упование? Онзи, който се надява на мъртви предмети, има мъртво упование, а живо упование има онзи, който се надява на Бога. И още – мъртво упование има онзи, който се надява на себе си и на други хора; а живо упование има онзи, който се надява на Бога. И още – мъртво упование има онзи, който се надява на щастието и благосъстоянието в това кратко земно съществуване, и не простира никакво упование след гроба; а живо упование има онзи, който се надява на възкресение и безсмъртен живот в Царството небесно. Наистина, живото упование е по-добро от мъртвото упование, както животът е по-добър от смъртта; както е по-добра светлината от тъмнината; както е по-добро здравето от болестите; както е по-добър умът от безумието. Но кой е донесъл на хората живото упование – кой и как? На този въпрос отговаря апостол Петър: Господ наш Иисус Христос, с Възкресението от мъртвите. Никой друг, освен Господ Иисус Христос; и с нищо друго, както със Своето собствено Възкресение от мъртвите. Господ окрилил повяхналото човешко упование, възвисил го над гроба и му показал плода и целта след гроба. Всичко това не го твърди някой лековерен човек, а апостол, който дълго се колебал във вярата, и който три пъти се отрекъл от Христа. Затова неговото свидетелство за възкръсналия Господ и за значението на Неговото Възкресение е неизказано скъпоценно за нас.

О, възкръснал Господи, Победителю на смъртта, изтръгни от нас мъртвото упование и по молитвите на Твоя велик апостол Петър насади упование живо. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Говори се за Перикъл, че бил човек с почти съвършена човешка красота, но главата му била твърде продълговата и приличала на тиква, така че, където и да се появявал гологлав, предизвиквал смях. За да скрият този негов недостатък, гръцките скулптори винаги са изработвали [скулптурите му] на този велик син на своя народ с шлем[1] на главата. Щом някои от езичниците знаели да скриват недостатъците на своя ближен, колко повече сме, значи, длъжни, ние, християните да вършим това? Преваряйте се в почит един към други (Рим. 12: 10) – заповядва апостолът на онези, които обичат Христос. Но как ще кажем, че обичаме кроткия и пречист Христос, ако ежедневно тровим въздуха, разгласявайки чуждите грехове и недостатъци? Да скриваме своите добродетели и чуждите недостатъци – в това се състои висшата духовна мъдрост.

БЕСЕДА за необходимостта от смърт, за да има повече плод

Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод (Иоан. 12: 24).

Защо сеячът хвърля пшеницата в земята? Дали затова – пшеницата да умре и да изгние? Не, а за да живее и принесе плод. Сеейки семето, сеячът не мисли за смъртта и гниенето на семето, а за живота и неговия плод. Наистина, сеячът с радост сее своето семе, без да мисли за смъртта на семето, а за живота и неговия плод. Сеячът е Христос Господ, а хората са Неговата пшеница. Той е благоволил да ни нарече пшеница. Много и различни семена има на земята, но никое не е по-скъпоценно от пшеницата. Защо Господ ни е посял на земята? Дали, за да умрем и изтлеем? Не, а за да живеем и принесем плод. Той мимоходом споменава за нашата смърт, споменава я само като условие за живота и за много плод. Целта на сеенето не е смъртта, а животът. Но семето първо трябва да умре и изтлее; и Той само споменава, защото знае, че ние знаем това твърде добре. Само между другото споменава за това, докато Неговото Евангелие всъщност проповядва за живота, за живота и плода. Затова Той ни говори много, защото знае, че ние не знаем за това, и се задушаваме от незнание и съмнение. И не само ни говори много за живота, ами ни и показва живота. Със Своето Възкресение, от слънце по-ясно ни показва живота и многото плод. Цялата история на Църквата е ясна карта на живота.

О, непобедими Господарю на живота, спаси ни от греховната смърт. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – калпак. Но на запазените скулптури Перикъл е изобразяван с шлем (бел. прев.).

Синаксар за Неделя трета след Пасха – на светите мироносици

     В този ден, Неделя трета след Пасха, честваме светите мъже мироносци и светите жени мироносици. Мироносци се двама мъже – Йосиф от Ариматея, един от седемдесетте тайни ученици на Христос, и Никодим, един от първенците юдейски – оня същият, който една нощ бе дошъл при Иисус (Йоан. 3:1-21).

Жените мироносици бяха първите достоверни свидетели на Христовото възкресение, а тия двама достопочтени мъже снеха от кръста тялото на Господа, „обвиха Го в повивки с благовонията, както по обичая си юдеите погребват“ (Йоан. 19:40) и Го положиха в новия гроб. За тях се разказва, че първият, който бил виден член от еврейската Синагога, бил изключен от нея, защото открито проповядвал за възкресението на Иисус, а вторият бил удостоен да види Възкръсналия и също станал дръзновен Негов проповедник, поради което много пострадал от юдеите. Затова е наредено да се чества в този ден и тяхната памет заедно с тая на мироносиците. Тъй и подобаваше, щото тия, които бяха най-привързани към Господ Иисус по време на Неговото служение и Му засвидетелстваха голяма любов при страданията и погребението Му, да се удостоят първи до Го видят възкръснал и да изживеят радостта на Възкресението и първи да бъдат Негови проповедници. Някога първом жената съгреши, а после и мъжът; сега пък жената първа получава вестта за Възкресението. А наричат се тия жени „мироносици“, понеже според евангелското повествование, след като минала събота подир погребението, те купили аромати и благовонно миро и дошли да помажат тялото на Иисус съгласно тогавашния юдейски обичай. В ранното утро на първия ден на седмицата (неделя), те бързешком се запътили към гроба. Навярно са знаели, че гробът е заварден от стража, но тая мисъл не ги плашела. Любовта им към Лежащия в гроба сподавила у тях всеки страх. Защото в любовта няма страх (1Йоан. 4:18). Една мисъл само ги тревожела – кой ли ще им отвали камъка от вратата на гроба, понеже бил много голям. Но когато дошли до гроба, ето, виждат, че камъкът е отвален! И не само това, но видели нещо още по-достойно за удивление – ангел Господен седи върху камъка на вратата гробни, а вътре в самия гроб видели и други два ангела. Върхът на удивлението, на страха и радостта заедно, обаче, било явяването на Самия възкръснал Господ, Който ги поздравил с думите: „Радвайте се!“

Светите евангелисти ни споменават имената само на няколко от мироносиците. Мария Магдалина, от която Христос бе изгонил седем бяса. Тя първа бе дошла на гроба и първа бе видяла възкръсналия Христос. В своята голяма скръб отначало тя не Го познала и помислила, че е градинарят. Според едно древно църковно предание тя след възкресението се явила пред римския император Тиберий и му известила за станалото чудо. След това се установила в гр. Ефес, където и починала. Била погребана от св. Йоан Богослов. По-късно при император Лъв Мъдри светите ѝ мощи били пренесени в Цариград.

Втората от мироносиците била Саломия, дъщеря – както се смята – на праведния Йосиф (обручника на св. Дева Мария), жена на Зеведей и майка на Йоан, любимия Господен ученик.

Третата мироносица е Йоана, жената на Хуза, домакин на цар Ирод. Четвъртата била Мария Клеопова, петата – Сусана, шестата – другата Йоана. По всяка вероятност ще да са били още и Мария – майката на апостол и евангелист Марк, а също и двете сестри на Лазар – Марта и Мария. Всички тия, както се спомена, следвали Господ Иисус по време на проповедническото Му служение, подпомагайки Го материално. Те Му останали верни и предани до самата Му смърт и при погребението Му. Затова и св. Църква заслужено е посветила третата следпасхална неделя на тия богопредани жени – първи свидетелки на Възкресението. Тяхното дело на мироносици и проповеднички за Христовото възкресение е достойно за спомен и похвала. По молитвите на Твоите мироносци и мироносици, Христе Боже, помилуй и спаси нас! Амин! 

Заболелият ще узнае цената на здравето.

Авва Исая

Разсъждение

Има геройство, надвишаващо друго геройство, и подвиг, надвишаващ други подвизи. Свети Епифаний Кипърски поканил на обед Иларион Велики и за да окаже по-голямо гостоприемство на своя знаменит гост, поставил на трапезата и му предложил печено пиле. Иларион му казал: „Прости ми, но откакто се замонаших, не съм ял нищо заклано!“. На това Епифаний отговорил: „А пък аз, откакто се замонаших, никак не лягах на постелята преди да простя на своя враг!“. Удивен, Иларион казал: „Твоята добродетел,  владико свети, е по-голяма от моята!“. Това е голяма поука за всички нас. Превъзходен е постът, ала още по-превъзходно е прощаването на оскърбленията. Чрез поста човек се упражнява във великодушие, а чрез прощаването на оскърбленията показва великодушие. Едното предшества другото, но само едното не спасява без другото.

БЕСЕДА за възкресението на мъртвите

Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат (1 Коринт. 15: 35)?

Апостол Павел предварително знаел възраженията, които невярващите ще предявят за възкресението на мъртвите и отдалеч ги отбива. „Как ще възкръснат мъртвите?“ – питат и днес невярващите, които и с телесните си очи не виждат възкресенията в природата, а камо ли с духовните.  Безумецо, продължава апостолът, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. Докато семето в земята не умре, не израства растение, т.е. нещо съвсем различно от семената. Но невярващият гледа с очите си и не вижда, а продължава да пита: „Как ще възкръсне мъртъв човек? Как? Тъй, както е възкръснал Христос. Той е слязъл мъртъв в гроба, а е възкръснал жив. Възкресение от смъртта ни показва и природата; но по-силен от природата се явява възкръсналият Господ. Та по-лесно да вярваме и да се надяваме – да вярваме в общото възкресение и да се надяваме на нашето собствено възкресение. Самият Той е възкръснал от гроба, а преди това възкресил четиридневния Лазар, сина на наинската вдовица и Иаириевата дъщеря. „Но с какво тяло ще възкръснат мъртвите?“ – питат невярващите. В такова, в каквото Бог желае. У Бога има безброй тела. Всички тела апостолът разделя на две групи – земни и небесни. В небесни тела, следователно, ще се облекат онези, които са умрели в земни тела – нетленното ще замени тленното, безсмъртното ще замени смъртното, прекрасното ще замени безобразното. Но и в небесното тяло човек ще познае себе си и другите около себе си, както човек, когато е облечен в просешки дрипи, и когато е облечен в царска порфира.

Господи пребогати, не ни предавай на вечно тление, но като царски синове ни облечи в безсмъртна одежда. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

„Духовните началници трябва да се отличават както пастирите от овцете.“ Тъй говорил св. Теодор Пелсуетски (Тълкувание на I Посл. Тим.). Животът на свещеника винаги е бил пример за добро или лошо. Добрият живот на свещеника утвърждава Евангелието, а лошият го отрича. Никой в света не е в състояние да потвърждава истинността на Евангелието, нито така да я отрича, както свещеникът със своя живот. Добрият свещеник се различава по делата си от лошия свещеник не по-малко, отколкото пастира от вълка. Затова участта на добрите свещеници ще бъде със синовете Божии, а участта на лошите свещеници ще бъде със зверовете на тъмнината. Добрите пастири на Църквата до последното си издихание са се грижили за своето стадо, което оставяли след себе си. На смъртната постеля св. Иосиф Песнопевец[1] се молил на Бога: „Запази Твоето стадо, о, Сине Божий, всичко създадено от Твоята десница запази до свършека на времето. Бъди Помощник на възлюбените синове на Твоята Църква. Дарувай на Твоята Невеста (Светата Църква) вечен мир и безбурна тишина“. А св. Антипа, изгаряйки в нажежения меден вол, се молил Богу: „Не само мене, но и онези, които ще бъдат след мене, направи участници в Твоята милост“.

БЕСЕДА за търсенето на Живия между мъртвите

Защо търсите Живия между мъртвите (Лк. 24: 5)?

Като че ли учуден, Ангелът Божий пита жените мироносци: Защо търсите Живия между мъртвите? Тайновидецът Бог и Божиите сили като че ли искат да кажат: „Как сте могли и за миг да помислите, че Той е в плен на смъртта? Не знаете ли, че Той е началник на живота? Не знаете ли, че целият живот е от Него, и нито едно живо същество не може отникъде другаде да получи и нито една капка живот? Нима Той не ви показа достатъчно [убедително] на земята Своята власт над живота и смъртта? Кой даде живот на мъртвия Лазар? Кой лиши от живот безплодната смокиня? О, братя мои, да престанем да търсим Живия между мъртвите. Ако някой от нас още търси Христос между мъртвите, нека да престане с тези душегубни трудове. Това е напразен труд на евреите, на безбожниците и на нехристияните. Ние знаем, че Жизнодавецът Господ не е в гроба, а на Престола на славата, в небесата. Непомраченият от греховете дух гледа в небето и не вижда гроб; а помраченият от грехове дух гледа в гроба и не вижда небе. Грехът и добродетелта управляват духовното състояние на човека и те му откриват своите противоположни един на друг светове. Грехът приковава състоянието на духа към земята и му показва света на тлението; добродетелта издига състоянието на духа към небето и му открива безсмъртния свят и възкръсналия Христос като Цар в този свят.                                                                                                                                                        О, братя, да не искаме живот от творението, а от Сътворителя. И да не падаме в още по-тежкия грях, а именно, да търсим Сътворителя в гробището на сътворението, нито пък светоносния Безсмъртен, в тъмнината на смъртта.

Господи Иисусе, Победителю на смъртта, към Тебе викаме – от тлението и от смъртната тъмнина ни възкреси в живот вечен. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Възможно е правилното да е Песнописец, но го пиша според сръбския оригинал (бел. прев.).

Разсъждение

За един древен оратор се разказва, че денонощно се трудел да се усъвршенства в ораторството. Някой му рекъл: „Демостен няма да ти позволи да бъдеш най-добрият оратор!“, на което веднага последвал отговор: „Нито пък аз нему да бъде единственият!“. Ако не можеш да бъдеш велик[1] светец като свети Антоний, не отпускай ръце и не казвай: „От мене нищо не става!“. Но положи труд да умножиш своя талант. В дома на Отца Ми има много жилища е казал Господ. Ако заслужиш да се настаниш и в най-малката от тези обители, ще бъдеш славен и по-щастлив от всички, когато и където и да са били царе на земята. Всеки според таланта си. Нито ти ще станеш свети Антоний, нито пък свети Антоний ще заеме цялото Божие Царство.

БЕСЕДА за победата над последния враг

А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта (I Коринт. 15: 26).

Първият враг на човека е дяволът, вторият – грехът, третият – смъртта. Господ Иисус е победил всички тези три неприятеля на човешкия род. Със Своето унижение е победил гордия дявол; със Своята смърт е победил греха; а със Своето възкресение е победил смъртта. Като победил всички наши врагове, Той ни призовава да вземем участие в Неговата славна победа. Не ние да победим, а да се присъединим към Победителя. Само Неговата сила побеждава, само Неговото оръжие покосява. Ние сме без сила и без оръжие, нашите врагове са страшни. Но с Него и до Него ние ще победим по-силните от нас. На каква цена Той ни предлага Своята победа? На ниска цена, братя мои; по твърде ниска цена той ни предлага най-скъпоценната победа. Да се смирим и покорим на волята Божия – това е цената, която Той иска, та да победи дявола вместо нас. Да умрем за себе си, да умрем за плътските желания и страсти – това е цената, която той иска, за да победи греха вместо нас. Да живеем за Него, а не за себе си, да Го пуснем в своето сърце – това е цената, която Той иска, за да победи смъртта вместо нас. Той е победил всички врагове открито и окончателно, но това е цената, на която Той предлага Своята победа на всеки от нас.                   Апостолът казва: Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа (I Коринт. 15: 57).

О, възкръснал Господи, освети ни, укрепи ни. И с Твоята победа ни изцели! Благодарим Ти и Ти въздаваме слава  и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                             

[1] В ориг. – първокласен (бел. прев.).