Рассказывает нам протоиерей Даниил из Приеполя:

«Мой родственник Иосиф Шиляк называл меня «Малый», а я его – «Старый». Мы очень любили друг друга. Однажды кто-то мне сказал, что отец Иосиф заболел. Я говорю: «Ну, так схожу его проведаю». Между тем прошло и два, и три дня, а я сходить никак не выберусь. И вот ночью, перед самым рассветом, снится мне, что вижу, будто отец Иосиф в облачении на досках лежит, как покойник. Я подхожу к нему и спрашиваю: «Что это, Старый?» А он мне отвечает: «А где же ты, Малый? Я тебя ждал, а ты не пришел». Я встрепенулся от страха и проснулся. Не успел встать, как приходит человек из села отца Иосифа. Я узнал его и догадался о несчастье, так что прежде, чем он открыл рот, я спросил: «Жив ли отец Иосиф?» А в ответ: «Умер два часа назад».

Рассказывает протоиерей Даниил Шиляк:

«Я был интернирован в Нежидеру вместе с отцом Чедомиром Чакаревичем. Долго мы там находились в рабстве и страдали. И вот как-то ночью перед воскресеньем снится мне, что открылась дверь нашего барака, вошел юноша, достал из кармана блокнот, вырвал из него листок и громко крикнул: «Данило Шиляк и Чедо Чакаревич здесь?» «Здесь», – ответил я. «Тогда берите свои вещи, идите в комендантскую и получите свои документы; вас отпускают на свободу». Я проснулся и перекрестился. Наутро рассказываю свой сон отцу Чедомиру. А он говорит: «Что ж, Бог может устроить так, что нас выпустят». «Сомневаюсь», – ответил я. Минуло три дня. Но в среду произошло меня совершенно поразившее: появился – но уже не во сне, а наяву – именно тот, что снился, юноша, достал блокнот, вырвал листок, назвал по именам меня с отцом Чедомиром и сказал нам точно те слова и таким же голосом, как во сне. И в тот день нас освободили».

В городе Аксае на Дону в 1830 году свирепствовала холера. Страх и ужас царили в народе. Да вот одной бедной женщине тогда приснился сон, в котором явилась ей Пресвятая Богородица и сказала, что за городом в таком-то месте под мусором находится икона – пусть икону эту откопают, и холера прекратится. Женщина пошла к священнику и рассказала о своем видении. Священник махнул рукой и отправил бедную женщину восвояси. Однако и в другую ночь ей приснилось то же самое. И она опять известила об этом священника. Тогда священник пошел с людьми на указываемое место и велел копать. Там находилась какая-то давняя свалка мусора, и копать было довольно тяжело. Но когда некоторое время покопали, действительно была найдена икона Божией Матери. С иконой этой, очищенной и поднятой, был совершен крестный ход вокруг города. Когда обошли город, зашли в церковь и поставили икону перед иконостасом. Холера после этого сразу прекратилась. И с тех пор почитается эта Аксайская икона Богоматери как чудотворная до нашего времени.

В 1904 году упокоился архимандрит Павел, настоятель знаменитой Троицкой Лавры под Москвой. Отец Павел был необычайно кротким и смиренным. Он, собственно, ничем не выделялся. А один монах стал терзаться вопросом, почему же именно его, такого, поставили игуменом. Причем, вслух и про себя, задавал этот вопрос вплоть до самой смерти отца Павла. Когда же тот умер, монах успокоился. Но однажды произошло нечто, начавшее постоянно мучить его совесть и понуждать к покаянию. Он увидел во сне, что будто бы стоит над могилой покойного игумена. И вдруг из могилы является игумен Павел – живой. Лицо его сияет неким благим светом. А вокруг лица – нимб с надписью: «За кротость и смирение». Это был ответ с того света на вопрос монаха. Пробудившись, монах горько раскаялся, что задавал такой вопрос, без отлагательств исповедовался и рассказал братии, что с ним произошло.

Разсъждение

Отшелниците в пустинята се трудят да отсекат своята воля и да живеят по волята Божия. Някои неправилно мислят, че отшелниците живеят съвсем усамотено. Но никой отшелник не мисли така. Той живее в общение с Бога, Божиите ангели и починалите светии. Където е човешкият ум, там е и неговият живот. А умът на отшелника е в най-висшето, най-чистото и най-многобройно общество, в каквото един човек може да бъде. Веднъж авва Марко попитал св. Арсений Отшелник: „По каква причина ти отбягваш нашето общество и разговорите с нас?“. Арсений отговорил: „Бог вижда, че ви обичам, но не мога да бъда заедно и с Бога, и с хората. На небето хиляди и хиляда хиляди имат една воля, а при хората волите са много и различни. Затуй не мога да оставя Бога и да бъда с хората“.

БЕСЕДА  за последното очакване

Затуй, възлюбени, като очаквате това, постарайте се да се намерите пред Него в мир, неосквернени и непорочни (II Петр. 3: 14).

Кое е нашето последно очакване, братя? През нощта очакваме деня, през деня очакваме нощта и отново ден, и отново нощ. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Кое е нашето последно очакване, братя? В радостта се тревожим, очаквайки скръб, в скръбта с надежда очакваме радост и отново скръб, и отново радост. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Нашето последно очакване, братя, е очакването на Божия Съд. Когато дойде Съдът Божий, Страшният ден, който е пламтящ като пещ, тогава ще се дочака заслуженото – денят за едни няма да се смени от нощ и нощта за други няма да се смени от ден; за едни радост, несменяща се със скръб, скръб за други, несменяща се с радост. Това, братя, е последното очакване на човешкия род, независимо дали го знае или не, дали е мислил за него или не. А вие, вярващите, трябва да го знаете и трябва да мислите за това. Това знание да бъде върхът на всички ваши знания, тази мисъл да управлява всички други ваши мисли. Към това знание и размишление добавете още и онова, което е най-важното – добавете вашето старание да бъдете чисти и прави (или, казано по-точно – в мир, неосквернени и непорочни). Старайте се да бъдете чисти по ум и сърце, с чиста съвест и в мир с Бога. Само така последното очакване не ще ви завари ненадейно, нито ще ви хвърли в нощ без ден, и в скръб без радост. Както всичко в живота на Господ Иисус е неочаквано за хората, така ще бъде неочаквано и Неговото второ пришествие – в сила и слава Неочаквано било Неговото Рождество от Пречистата Дева, неочаквана е и Неговата бедност, неочаквано е и Неговото чудотворство, и всяко дело, и всяко слово, и унижението, и доброволната смърт, и Възкресението, и Възнесението, и Църквата, и разпространението на Неговата вяра. Неочаквано ще бъде и Неговото второ пришествие, най-страшното от всички неочаквани неща.

О, Господи, Съдия праведен, как ще Те посрещнем ние – необлечени в чистота, непорочност и мир? Помогни ни, помогни ни, да се подготвим що-годе за страшната среща с Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Рассказывал нам один брат из Вевчана: «Умер мой сосед, которого я очень любил. Я печалился о нем, молился Богу и ставил свечи. А однажды он явился мне во сне. Я смотрю на него и, вспомнив, что он умер, спрашиваю: «А где ты сейчас находишься?» Он мне отвечает: «В небесной Церкви». После этого мы оба замолчали. Тогда он мне говорит: «Все жертвоприношения, которые вы ради нас приносите, доходят до нас, на небо». Конечно же, он имел в виду не то, что хлеб, вино, свечи и милостыня доходят до неба, а то, что от наших приношений умершим приходят облегчение и радость на том свете. Блаженный Серафим Саровский возжигал много свечей ежедневно, поминая живых и мертвых».

А на этого вевчанца сон так подействовал, что он начал постоянно совершать пожертвования, подавать милостыню за упокой душ почивших сродников и соседей.

Разсъждение

Трябва да се различава грешникът от каещия се. Ако си взел върху себе си грижата[1] да изобличиш грешника, пази се добре да не изобличиш и каещия се. От притчата за блудния син си спомни колко е мил каещият се на Бога. Нека, значи, и за тебе да е мил онзи, който е станал мил и на Бога. Случило се в старо време един монах да падне в грях, заради което бил изгонен от манастира. Този монах отишъл при св. Антоний, изповядал греха, покаял се и останал за някое време при св. Антоний. След това Антоний го пратил обратно в манастира, ала там не го приели и отново го изгонили. Каещият се отново се върнал при Антоний. Антоний пак го пратил в манастира с такова наставление към отците на манастира: „Една ладия претърпяла крушение и изгубила своя товар; с голяма мъка се добрала до пристанището, а вие искате да потопите и това, което се е спасило от потъване!“. Като чули това, отците с радост приели разкаялия се брат в манастира.

БЕСЕДА за страшното пришествие Господне

И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят (II Петр. 3: 10).

Страшен е Денят Господен, о, колко е страшен! Страшен е заради неотменната си правда и заради ненадейността си. Сам Господ е заповядал: Бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа (Мaт. 25: 13), а апостолът, който със своите уши е чул тези слова, само ги повтаря. Онзи, който се бои от крадец, всяка нощ пази, за да не го изненада крадецът. Онзи, който се бои от Денят Господен, бодърства всекидневно и ежечасно, та този ден и час ненадейно да го не завари в грях. Така сме привикнали с правилното въртене на колелото на времето и точното изнизване на денонощията, та затова даже не дочуваме грохота на онзи Ден, който ще засенчи всички дни, ще спре колелото на времето и ще строши неговите спици. Все едно, слънцето да покаже своето огнено лице над милиони вощеници, да затъмни тяхната светлина и да разтопи техния восък. Страшен, страшен, страшен е Денят Господен! Когато този Ден покаже огненото си лице над свещиците на сегашните дни, те ще изгаснат и ще потъмнеят, небесата с шум ще преминат, [тези небеса], чрез които се изчисляват сегашните обикновени дни, а, стихиите ще пламнат и ще се разрушат; ще се разрушат материалните стихии – земя, вода, въздух и огън. И няма да ги има. Всичко ще бъде ново. И земната ни обител, и всички неща на нея ще изгорят. И няма да ги има. Всичко ще бъде ново. И нашите дела ще изгорят; щом Бог не жали Своите дела, нима ще пожали нашите? Не делата ще потърси Бог, а извършителите. Всички извършители ще застанат пред Него на Съд, а делата им ще изгорят. И всичко ще бъде ново. Който бъде осъден, ще е осъден; който бъде награден, ще е награден – за цялата вечност. Страшен е, братя, наистина е страшен Денят Господен! Страшен е заради неотменната Божия правда.

О, Господи праведни, направи ни трезви и будни! Нареди на Твоите ангели да ни запазват трезви, та грехът да не ни опие и приспи. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – ролята (бел. прев.).

      

       Празнува се на 1 октомври и 10-ия петък след Пасха

       •     Произход: Света Гора (Атон), Великата Лавра

       •     Особена дарба: покровителка на църковни композитори, диригенти и певци; лекува болести на нозете.

       •     История

       Великата Лавра на Света Гора е първият общежителен монастир на Атон. Оттук се вижда цялата атонска планина (Агиос Орос) - тайнствена, ту озарена от слънцето, ту покрита, сякаш завита с одеало, с бял облак. Посред монастира доскоро се извисявал гигантски кипарис, посаден от основателя на Лаврата - преподобният Атанасий Атонски. Една от светините е иконата на Божията Майка „Кукузелиса“. Преданието съобщава, че някъде през X или XI век най-добрият певец на Византийския император Йоан избягал от Константинопол на Атон. Той се молил пред тази икона на Божията Майка да не го намерят слугите на императора, разгневен от тайнственото изчезване на най-добрия му певец. Послушанието на Йоан в монастира било да пасе кози. Хранел се с бобови растения (на славянски - зелие), царевица (кукуруз) (от тук и прозвището му Кукузел: куку и зел). Никой никога не би узнал, че Йоан отишъл на Атон, освен когато някой от поклонниците чул чудното ангелско пеене в планините около Великата Лавра. Това бил същият Йоан, който непрестанно пеел химни на Света Богородица и ангелите му припявали. Затова и иконата получила названието „Кукузелиса“. Заради пеенето му, светият бил удостоен с голяма милост от Света Богородица. Веднъж, след изпетия акатист пред иконата на Божията Майка, Тя се явила на свети Йоан в тънък сън и му казала: „Радвай се, Йоане! Пей и не преставай да пееш. Заради това няма да те оставя“. При тези думи Тя вложила златна монета в ръката на Йоан и станала невидима. Йоан се събудил и видял златната монета в ръката си. После монетата била закачена на иконата и от това време от иконата и монетата започнали да се извършват чудеса. Тази икона, именуема „Кукузелиса“, и сега се намира в Лаврата на свети Атанасий. Впоследствие Божията Майка още веднъж се явила на свети Йоан и го изцелила от тежка болест в краката, предизвикана от дългото стоене в храма.

       Иконографският тип на образа е „Одигитрия“ („Пътеводителка“). От лявата ѝ страна седи Богомладенецът, нежно поддържан от Божията Майка. Дясната Му ръка е полуотпусната, в нея държи сгънат свитък със заповедите Христови, който Той сякаш всеки момент ще предаде в протегнатата насреща Му ръка на Богомайката. В лявата си ръка Иисус Христос държи символа на царската власт. Погледът Му е устремен към Вечността. Спокойствие и величие, твърдост на духа и всемайчинска любов излъчва образът на Божията Майка. Дрехата И (мафорият) е изумруднозелена, символ на Светия Дух, вечния живот и надеждата за спасение. Богомладенецът е облечен в бял хитон, символ на чистотата и преображението, химатият Му, преметнат през рамото Му и падащ на коленете Му е златисто-оранжев, символ на божествената слава. Фонът на иконата е необичаен: на синьо поле небесни цветя, растящи нагоре и разцъфтяващи, символ на цветущия небесен живот и символ на раждащия се Дух в душата на всеки християнин, с вяра пристъпващ към Божия образ.

„Както е невъзможно да пресметнем всички звезди на небето или морския пясък, така е невъзможно да преброим всички поразителни случаи на застъпничество на Пречистата Божия Майка, което Тя е проявявала и проявява и днес поради Своята

Любов към нас и поради нашите молитви към Нея.“

Светител Серафим (Соболев)

Евангелие за умножаването на хляба в пустинята

Мат.14: 14 – 22, Зач. 58

       Всевишният Бог всичко, което твори, Го твори целесъобразно. В неговите дела няма нищо безцелно, непотребно и излишно.

         Защо някои хора се мотаят така безцелно и вършат толкова безцелни неща? Защото не знаят целта на своя живот, нито къде отиват.

         Защо някои хора се претоварват от непотребни грижи и едвам пълзят под камари от излишни дела? Защото не знаят онова, което единствено е потребно.

         За да събере разсеяния човешки ум, за да изцели раздвоеното човешко сърце и за да събере в едно разстроената човешка сила, Господ Иисус посочва на човечеството от началото до края една и само една цел – Царството Божие. Ах, кривогледият човек гледайки на две страни, не вижда нито една! Ах, как е безцелен животът на ума, насочен към много цели! Как безчувствено е раздвоеното сърце! Как е немощна разпиляната сила на волята!

         Само едно е потребно – Царството Божие! В тази единствена точка Чудотворецът Христос се трудел да насочи погледа на цялото човечество. Който гледа към тази единствена точка, има една мисъл – Бог, едно чувство – любов, един стремеж – доближаване до Бога. Блазе на онзи, който така се е съсредоточил – той е подобен на лупа, която събира слънчевите лъчи така, че може да запали огън.

         Думите, които Господ казал на Марта: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно (Лк. 10: 41 – 42), всъщност са изречени като укор и като напомняне към човечеството. А пък едно е само потребно, т.е. Божието Царство (Мат. 6: 33). Всичко, което е казал Господ, и всичко което е извършил, е насочено към една точка и в тази единствена цел. В тази единствена точка е съсредоточен целият пламък, който свети на пътниците, заблудили се из клисурите и водовъртежите на временния живот.

         Всичко при Господ е целесъобразно – т.е. всичко е насочено към онази, най-висока, една-единствена цел – всичко е уместно и всичко е необходимо и потребно, както казните думи, така и извършените дела. Няма нито една излишна дума, нито едно нецелесъобразно дело! И колко са плодотворни Неговите думи и дела! Милиони и милиони пъти всяка Негова дума до ден днешен принася многократен плод. И как сладък и благоуханен е този плод!

         Защо Господ не е претворил камъните на хляб тогава, когато сатаната искал това от Него, а по-късно, на два пъти, когато народът около Него бил гладен, Той от малко хляб сътворил огромно количество, така че останало повече, отколкото било преди яденето му? Защото първото чудо било нецелесъобразно, непотребно и излишно, а второто било целесъобразно, потребно и уместно.

          Защо Господ, когато фарисеите искали от Него знамение от небето, не им дал, а впрочем, Той при безброй случаи е показвал небесни знамения чрез невижданите чудеса над болни, прокажени, бесновати, боязливи и мъртви? Отново, защото всяко знамение от небето, пред завистливите и суетни фарисеи било нецелесъобразно, непотребно и излишно, докато в останалите случаи е било целесъобразно, потребно и уместно.

         Защо Господ не премествал планини от едно място на друго и защо не ги хвърлял в морето? Без всякакво съмнение Tой можел да стори това, но защо не го направил? Той, който можел да заповяда на бурното море да утихне, и на вятъра да не духа, без всякакво съмнение е можел и планини да премества, и в морето да ги хвърля. Но каква потребност е имало от това? Никаква. Затова Господ не го правел. Впрочем, имало голяма потребност да се укроти морето и вятърът да спре. Защото хората потъвали и викали за помощ.

         Защо Господ не е направил земята на злато и гарваните на гълъби? Щом е могъл да претвори водата във вино, без всякакво съмнение е могъл да стори и това. И какво от това? Нямало никаква необходимост да направи земята на злато и гарваните на гълъби. Впрочем, имало голяма необходимост веднъж, на една сватба, да се намери вино за гостите. За да се задоволи тази необходимост и да спаси от срам домакина, Господ е претворил водата във вино.

         Само дяволите и грешниците искали от Христа безцелни, непотребни и излишни чудеса. Вижте само какви глупости иска сатаната от Христа: да претвори в пустинята камъните на хляб и да се хвърли от покрива на храма на земята! И вижте колко закоравели грешници, фарисеи и книжници, които били очевидци на многото полезни Христови чудеса, искали от него още някакво знамение, някакво безцелно и излишно чудо, като например хвърляне на планината в морето, претворяването на земята в злато и на гарваните в гълъби! Затова Господ отхвърлил желанията и на дявола, и на грешниците. Но никога Той не е отказвал да извърши чудо, когато това чудо е било целесъобразно и потребно за спасението на хората.

         Днешното евангелско четиво описва едно такова целесъобразно и потребно чудо – умножаването на хляба в пустинята, но не в пустиня без хора, или пустиня, където дяволът е сам, а в пустиня, където вероятно е имало повече от десет хиляди гладни човешки същества (защото е казано, че били повече от пет хиляди, освен жените и децата).

         И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и изцели болните им. Това станало по времето, когато Иоан Кръстител бил погубен от цар Ирод. Като чул това, Господ Иисус седнал в кораба и заминал в пусто място насаме. И четиримата евангелисти описват този случай – някои с повече подробности, някои с по-малко. Според Иоан Господ е влязъл в кораба при Тивериада и е преплавал Галилейско море, а според Лука, Той е слязъл на северозападния бряг на морето и се качил на хълма, в уединено място насаме до един град, наречен Витсаида.

         Господ е имал обичай често да се отдалечава и усамотява в уединени места и хълмове. Той вършел това по три причини: първо – за да направи една кратка пауза в своята активна и многостранна дейност, та да могат, така да се каже, хората да усвоят учението, което Той им откривал, и всички онези чудеса, които Той им показвал. Второ – за да даде пример на апостолите и на нас, че е необходимо да се усамотяваме – влез в скришната си стая (Мат. 6: 6), и да оставаме с душата си в молитвено единение и общение с Бога. Защото усамотяването и безмълвието смиряват, разведряват и укрепват душата на човека. И трето – да ни покаже, че добрият и полезен човек не може да се скрие никъде – Не може се укри град, който стои навръх планина (Мат. 5: 14) – та така да оправдае и поощри пустиножителството и монашеството. Историята на Църквата хиляди пъти е показала, че никога никой велик пустинник, молитвеник или чудотворец не е успял да се скрие от народа. Много, без основание, се питат: „Какво прави монахът в пустинята? Не е ли по-добре да бъде между народа, та да е от полза за народа?“. Но как ще свети незапалена свещ? Монахът, като незапалена свещ, отнася душата си в пустинята, в усамотение, та с пост, молитва, размишление и труд да я запали. Ако успее да я запали, неговата светлина ще се види от целия свят и светът ще тръгне към него и ще го намери, макар той и да се укрива в пясъчната пустиня, в непроходимите планини, или в непрестъпните планини.[1] Не, монахът не е безполезен, а от всички останали хора може да бъде най-полезният човек за народа. Това ясно се разкрива и от това събитие с Господ Иисус. Напразно Той се отдалечил в пустинята. Много народ тръгнал след Него.

         А Той погледнал и ги съжалил, защото били като овци, които нямат пастир. Долу, в градовете, синагогите били пълни със самозвани пастири, които всъщност били вълци в овчи кожи. Народът знаел и чувствал това, както е знаел и чувствал неизмеримата милост и Христова любов към себе си. Народът видял и усетил, че Христос е единственият добър Пастир, Който искрено и състрадателно се грижи за него. Затова тръгнал след Него в пустинята. И Господ изцелявал неговите болни. Народът чувства полза от Христос и не търси от празно любопитство  чудеса от Него, поради голяма необходимост и страдание.  И поучаваше ги много – казва св. Марк.

         А на мръкване приближиха се до Него учениците Му и рекоха: тук мястото е пусто и времето вече напредна; разпусни народа, за да идат по селата и си купят храна.

         Евангелист Матей не казва защо тъй продължително Господ бил между народа. Той само споменава, че Той изцелил неговите болни. Затова пък евангелист Марк допълва тази празнина, като казва: И захвана да ги поучава много. Виждате ли как удивително се допълват евангелистите! Значи, Господ до мръкване е поучавал народа. Това ще да е продължило повече време. А за това време вие може да прочетете цялото евангелие. В този случай, значи, Господ е разкрил от Своето божествено учение толкова, колкото би съставило цяло евангелие. Не е ли тогава прав евангелист Иоан, като казва, че ако се би написало всичко, което е казал и сторил Господ, не биха стигнали книгите на целия свят?

         Колко са милосърдни учениците! Тук мястото е пусто и времето вече напредна. Народът огладнял; крайно време е вече да се разотиде. Ама къщите му са далеко, а той е много гладен. Ето, тук има много жени и деца. Трябва по-скоро нещо да хапнат. Нека да отидат до околните села и да си набавят храна.

         Но нима Христос не е по-милосърден от Своите ученици? Нима Той не знаел[2] преди учениците Си, че народът е гладен и че вече е късно? Безусловно, Христос е по-милосърден от Своите ученици и преди тях е знаел какво е потребно на народа. Още в самото начало, както пише евангелист Иоан, [Господ] дигна очи и видя, че множество народ иде към Него, и казал на Филипа: Отде да купим хляб, за да ядат тия? Но разговорът с Филип не завършил – народът, със своите болни, се събрал около Господ. Господ най-напред изцелил всички болни и тогава започнал да поучава народа. И това е продължило до смрачаване. И сега апостолите се досещат[3], че народът е гладен и е необходима храна. Господ, значи, още в началото предвидил това, но после нарочно не говорил за него, а чакал този въпрос да бъде повдигнат от самите апостоли, и то поради две причини: да засили тяхното милосърдие, и второ – да проличи тяхното безсилие без Него. Защото Христос им казал: Няма нужда да отиват; дайте им вие да ядат. Той знаел, че те не могат да им дадат, но казал това, та те напълно да осъзнаят и признаят своето безсилие. А те Му отговорили: Ние имаме тук само пет хляба и две риби. Според написаното от евангелист Иоан, и малкото тази храна не била тяхна, а на едно момче, което било там. Тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две риби; ала това що е за толкова души? Това съобщава на Господ първозваният апостол Андрей, който, макар и да бил най-продължително с Христос, още не бил съвършен във вярата, та затова запитал: ала това що е за толкова души? Хлябовете били ечемични, което не е случайно. От това трябва да се поучим, както казва премъдрият Златоуст, да се задоволяваме с обикновена храна и да не пробираме, защото, както продължава – „сластолюбието[4] е майка на всички болести и страдания“.

         Донесете Ми ги тука – наредил Господ на учениците Си. Сега е Негов ред. Народът е в невъзможност да намери храна за себе си; апостолите току-що са признали своето безсилие да помогнат на народа. Сега настъпило Неговото време, сега обстановката е подходяща за чудо.

         И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците – на народа. Защо Господ първо погледнал към небето? При великите чудеса, които е вършил дотогава, не постъпвал така; при отваряне на очите на слепия, при очистването на прокажените, при изгонването на злите духове от хората, при укротяването на морето и вятъра, при претворяването на водата във вино, та дори и при възкресението на мъртъвци. Защо, значи, изключително в този случай, поглежда към небето, към Своя небесен Отец?

         Първо – за да покaже пред толкова много народ единството на Неговата и Отeческата воля и с това да опровергае злобните клевети на фарисеите, че Той върши всички чудеса с помощта на демонските сили. Второ – затова, че като Човек да даде пример на света за смирение пред Бога и благодарност за всички блага, които идват от Бога. Подобен пример Той ни е дал и на Тайната Вечеря – като благослови, благодари и преломи (Мат. 26: 26; Лак. 22: 17). Въздал хвала на Своя небесен Отец и благословил хляба като дар Божий. Така трябва при всяко хранене, колкото и скромно да е то, да постъпваме и ние, да въздаваме благодарност и хвала на Бога за него и да благославяме Неговия дар. Трето – той, като Бог, при умножаването на хляба, което е съвсем подобно на ново сътворение, с това да изрази единството и силата на Троицата в Единосъщието, което твори само като такова. Отец, Син и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, е Творецът на всичко съществуващо.

         Сам Господ, със Своите ръце, преломил хляба. Защо? Защо не наредил на учениците Си да го преломят те? За да покаже Своята добра воля, да нахрани народа и [да покаже] Своята превелика любов към хората. Тa с това да научи и нас, когато правим милостиня и даваме дарове, да даваме с внимание и любов, както и Той е правил това.

И ядоха всички и се наситиха; и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша; а ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души, освен жени и деца. Ето чудо над чудесата, слава над славите! Пет хиляди мъже, освен жени и деца – по един залък само да взели, колкото се взима нафора в църквата, пак пет хляба трудно щели да са достатъчни. А ето тук:  И ядоха всички и се наситиха, и останал излишък от дванадесет пълни коша! Ако това е било илюзия, нямало да се каже: и се наситиха. И ако някой може да хипнотизира някого така, че да му се струва, че яде, не може с хипноза да насити гладния. Ако това е било илюзия, откъде тогава са се взели дванадесет пълни коша с къшеи? Не, не; това само хора закоравели в греха могат да нарекат илюзия. Впрочем, това е била реалност, каквато реалност е живият Бог. Забележете още и това, че при това чудо никой не се осмелява да каже нещо напротив или да го изтълкува по някакъв глупав начин, както това правели фарисеите при другите чудеса. Не само че никой нищо не казва против Него, а като видяха чудото, направено от Иисуса, рекоха: Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света (Иоан. 6: 14). Освен това възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар. Таково огромно впечатление направило на народа това, наистина могъщо, Христово дело! Кой и кога е искал да направи някой хипнотизатор цар? А това е реалност и истина и народът, въодушевен от тази реалност и истина, искал със сила да принуди Христа да му стане цар. И това щяло да се осъществи, ако Христос не се отдалечил и така осуетил намерението на въодушевения народ.

         И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. Не е ли учудващо, че Христос праща своите ученици да се качат в кораба и да идат напред без Него? Защо постъпва така? Първо – поради това, което се случило; и второ – поради онова, което ще се случи. По-скоро да се отдалечат от народа и насаме да размишляват и разговарят за великото чудо с умножаването на хляба. И нека навлязат в морето, където Господ скоро ще им се яви с ново, небивало чудо, а именно – ходещ по водата като по сухо. Господ прозорливо видял предварително какво ще се случи и какво ще стори Той. Учениците не подозирали нищо и, чудейки се защо Господ ги отпраща да отидат, а Той остава с народа, слезли от хълма към морето и заплавали в него. Без съмнение, за това бързо отпращане на учениците от народната тълпа [обяснението е], че Господ иска да ги предпази от възгордяването им пред народа и самохвалството им, че, ето, те са ученици[5] и последователи на такъв невиждан Чудотворец! Както, като им казал: Дайте им вие да ядат, така сега ги отпраща, желаейки да ги предпази от гордостта и превъзнасянето им, че Той е техният учител. И накрая – Той желаел по този начин те да узнаят Неговата безкрайна кротост и смирение пред Бога. И затова, след такова величаво чудо, се оттеглил в усамотение на молитва. Той не трябвало изрично да им го казва – те вече достатъчно били запознати с неговия начин и обичай често да се усамотява заради молитвата. Всъщност, дали точно този ден, след вестта за страшната гибел на Иоан Предтеча, Той не се отдалечил нарочно в пустинята, за да остане сам?

Нека учениците да видят, че Той не е забравил защо е излязъл в пустинята; а особено да видят и разберат, че великото дело, което извършил неочаквано, и всички похвали и възвеличавания от страна на удивляващия се народ, ни най-малко не са нарушили Неговия душевен мир и Неговата кротост, нито са успели да го откажат от намерението да остане сам на молитва.

         Цялото това събитие – от даването на народа на хляб и риба, както и броят на хлябовете и рибите, и числото на кошниците с останалите къшеи, има и свой тайнствен, вътрешен смисъл. Преди Своята смърт Господ нарекъл благословения хляб Свое Тяло. Сега, наистина, не казва това с думи, но го прави чрез броя на хлябовете. Пет означава петте сетива, или петте чувства, а петте чувства представляват цялото тяло. Рибата означава живот. В първите векове на Църквата Христос е изобразяван като риба, което може и днес да се види в древните християнски катакомби и убежища. Христос, значи, ще даде Своето Тяло и Своя живот за храна на хората. Ама защо рибите били две? Защото Христос принесъл в Жертва Своя земен живот, а Го принася след Възкресението в Своята Църква и до ден днешен. Какво означава това, че Той лично преломил хляба? Означава, че Той, по своята блага воля, се принася в Жертва за спасението на хората. Защо дал на апостолите те да разделят хляба и рибата на народа? Защото те ще разнесат Христос по целия свят и като животворяща храна ще го разделят между народите. Какво значи това, че се напълнили точно дванадесет коша с къшеи? Означава обилната жътва от апостолския труд. Жътвата на всеки апостол ще бъде несравнимо повече от посетите семена, тъй както всеки кош съдържа повече хляб от онзи, който гладните изяли и се наситили.

         Но всички тези тайни са предълбоки и неизчерпаеми. Кой смее твърде много да навлезе в тях? Кой ли ще се осмели в този смъртен живот да се спусне до тяхното дъно? Нека и това, което казахме, да е достатъчно за онези, които с наслада четат и слушат Евангелието. Със сладостта на Евангелието и ангелите се опиват. Човек, колкото повече чете и повече размишлява за него, и повече насочва живота си според него, толкова повече му се откриват неговите дълбини и ароматът на неговата сладост.

         Затова на Господ Иисус Христос да е слава и хвала, заедно с безначалния Отец и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.[6]

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Това е много видно и от житието на нашия роден светец – преподобни Иоан Рилски (бел. прев.).

[2] В ориг. – се досетил (бел. прев.).

[3] В ориг. – идва на ума на апостолите (бел. прев.).

[4] Сластолюбие – стремеж към плътски наслади. Не е пълен синоним на „страстолюбие“. В случая може да се използва думата „чревоугодие“ (бел. прев.).

[5] В ориг. – привърженици (бел. прев.).

[6] За това чудесно събитие на умножаването на хляба чрез божествената Христова сила се споменава в прекрасната молитва при благославяне на петохлебието: „Го́споди Иису́се Христе́, Бо́же наш, благослови́вый пять хле́бов и пять ты́сящ насы́тивый, Сам благослови́ и хле́бы сия, пшени́цу, вино́ и еле́й, и умно́жи сия́ во святе́й оби́тели сей, и во всем ми́ре твое́м“ (бел. авт.).

Будимир Томашевич, мелкий ремесленник – портной из Валева, в письме своем пишет буквально следующее:

«Я портной но пил много и вот приснился мне святой архангел Михаил что пришел он и сказал мне не смей пить больше а я это не принял как святой долг а продолжил пить.

Однажды сидел я в трактире заказал ракию и когда хотел выпить рюмка лопнула у меня в руке пронизал меня ток какой-то и тогда я решил что это должно быть некий знак с тех пор уже прошло три года и вот прошу Вас ответить что бы со мной было если бы я продолжил пить».

Разсъждение

С истинско покаяние, сълзи, молитва и добри дела и най-омърсената душа може напълно да се очисти и промени. Затова бъди внимателен и не си спомняй злорадо за греха на покаялия се грешник, но благодари на Бога и се удивлявай как тъмнината е станала светлина и от тинята – бистра вода. Египетският цар Амасис бил от незнатен род и като станал цар, хората, като знаели неговия произход, не го почитали. За да надхитри човеците и да получи тяхната почит, той взел един меден леген, в който, според обичая, посетителите на двореца измивали краката си, дал го да го претопят и от него да направят образа на някакъв идол. След това царят поставил идола на улицата. Хората, като видели идола, почнали да му се кланят и да му отдават божествена почит. Царят разкрил от какво е направен този идол. Хората разбрали какво искал царят да покаже с това – че те не трябвало да мислят какъв е бил той преди това, а какъв е сега. Хората започнали да отдават на царя царски почести.

БЕСЕДА за забавянето на Страшния Ден по милост Божия

Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние (II Петр. 3: 9).

Божията милост, братя, отлага онзи ден, който е пламтящ като пещ (Мал. 4: 1). Нека, следователно, подигравачите, които казват: Де е обещанието за Неговото пришествие? – да се засрамят. Не Бог е забравил Своето обещание, а грешниците са забравили самите себе си. А Бог по Своята неизмерима милост чака грешниците да дойдат на себе си, да се покаят и да се подготвят за онзи ден, който е неповторим. Вижте, онзи ден не е като другите дни, дадени на хората за покаяние и подготовка за среща с Бога. Онзи ден ще е единствен и ще се различава от всички останали дни, защото той не ще дойде за покаяние, а за съд. Както Страшният Съд ще е единствен и неповторим, тъй и онзи ден ще е единствен и неповторим. Бог не иска, който и да е от човеците да загине. Той е сътворил хората не за погибел, а за спасение. Има ли градинар, който сее зеленчуци, да иска зеленчуците му да изсъхнат и загинат? А Бог е по-мъдър от всички хора. Бог има едно желание, а именно – всички човеци да се покаят и да се отвърнат от злото. Както лозарят се радва, когато повяхналото лозе се съвземе, отново позеленее и принесе плод! Каква ли е радостта на Бога и на Божиите ангели, когато човешките души, повяхнали от греха, се обърнат и се подмладят от сълзи на покаяние, и принесат плод на покаяние.

О, Господи, милосърдни и човеколюбиви, помогни на грешниците да почувстват Твоята милост и Твоето съжаление към тях, да почувстват и да се покаят, да се покаят и да се отклонят от своите лоши пътища. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски