• Самая крепкая вера – вера, основанная на личном опыте. Если вера основана лишь на внешних чудесах, то она ненадёжна. Жизнь в общении с Богом – это и есть настоящая вера. У каждого верующего он есть – опыт непосредственного участия Бога в его жизни. У каждого была такая минута, когда он не мог не понять: это Господь. Когда приходит сомнение, нужно просто вспомнить эту минуту.
• Чтоб укрепилась вера, нужно по вере жить. Святых подвижников спрашивали: как обрести дар любви? И они отвечали: делай дела любви, и сердце твое обретет любовь. То же и с верой. Требуется искать Бога и стремиться исполнять Его заповеди. Подлинная вера – это дар благодати Божией. Грехи лишают нас благодати, поэтому вера и жизнь по вере – неразделимы.
• Внезапно веру потерять нельзя; к потере веры человек идет, так же, как и к обретению веры. И то, и другое – результат множества маленьких шагов, нравственных падений, которые мы совершаем. Потому важно вовремя понять, как опасны мелкие, незаметные, неосознаваемые шаги в сторону от Христа.
• Бывают такие случаи, когда человек считает, что теряет веру в Бога, но он её и не имел. Например, один мужчина рассказал, что он перестал верить в Бога, после того как сильно болела его дочка, он много молился, но спасти дочь так и не удалось. На самом деле этот мужчина потерял не веру в Бога. У него, как и у многих других людей, была точка зрения, что есть нечто, которое называется «богом». Этот мужчина был уверен, что, если у этого нечто сильно попросить, то обязательно получишь.
• Настоящую христианскую веру потерять нельзя. Когда человек по-настоящему поверит, то такому человеку уже не захочется расставаться с этим чудным даром веры. Конечно, у каждого могут появляться сомнения, но главное, чтобы они были честными и искренними. После внимательного разбирательства в своих сомнениях вера станет только крепче. Как и любовь.
• Нужно стараться услышать глас Божий, направляющий нас ко спасению в любых обстоятельствах жизни. Даже трудные обстоятельства, например, рождение тяжелобольного ребёнка, потеря близкого, потеря жилья – могут привести ко спасению, а могут восприниматься лишь как трагедия.

http://blagovestnik.bg/14-04-2021/  

http://blagovestnik.bg/13-04-2021/  

Ето урок за нас: да не си присвояваме Небесното Царство

Защо Господ отказал да удовлетвори молбата на светите апостоли Яков и Иоан и майка им? Те са молели за нещо добро, именно да получат места в Царството на Христа Спасителя: Кажи, тия мои двама сина да седнат при Тебе, един отдясно, а друг отляво в Твоето царство (Мат. 20:21). Нима не можем да се молим за това? Нали така е заповядано: Но първом търсете царството на Бога (Мат. 6:33). И светата Църква учи всички ни да се молим: “Господи, не ни лишавай от Твоето небесно царство”. Коя е причината, за да им откаже? Нали после те са получили Царството и са прославени? Причината е, че те сами са си присвоили правото на Царството и не само изобщо на Царството, но и на нещо определено - най-почетните места в Царството. Ние не можем да си присвояваме правото не само на определени степени на слава в Царството, но и на самото Царство. Защото този дар е в ръцете и волята на нашия Небесен Отец, и дори при строго изпълнение на всички условия, ние не можем да го знаем предварително. Не зависи от Мене - казва Спасителят, - сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец (Мат. 20: 23).

Ето, ние получаваме такъв урок от днешното свето Евангелие: да не си присвояваме Царството и като работим всеусърдно за неговото получаване, самото получаване да предоставим на Божията воля, да го очакваме като милост от нашия Небесен Отец, трудейки се в доброто без претенции, със съзнанието, че сме недостойни, макар да сме извършили всички заповядано.

Необходимо е да си напомняме за всичко това, защото едва потрудили се малко за нещо, ние започваме да тръбим около себе си, възгордяваме се и се поставяме заедно със светите и великите, и макар с уста да говорим за себе си смирено, в сърцето чувстваме друго, и така се погубваме поради неразумие и непредпазливост. За своето спасение ние трябва да работим със страх и трепет, а не дръзко да заповядаме на Бога да ни го даде. Да се пазим от такава пагубна слабост. А колкото до това - на какво можем да основаваме такова право и такава увереност, ще кажа: на смирението, а не на самомнението.

Какво е предразположило Заведеевите синове и майка им да се обърнат към Господа с такава молба? Първо, защото те са били в числото на вярващите, на които били дадени велики обещания. Второ, че през време на земния живот на Спасителя те са му служили с особена ревност, защото майката Му е служила с имуществото си заедно с другите. Трето, че те вече имали от Господа знаци за особено благоволение и близост. Подобни неща са уместни и в наше време. Но въпреки всичко - това не е повод за претенции, а само подбуда за смирение и по-голяма ревност за спечелване на Царството.

И от нас някои си присвояват Царството поради това, че са християни, а на християните е казано: Който вярва в Сина, има живот вечен (Иоан. 3:36). Наистина така е. Царството Божие принадлежи на християните. То за тях е и устроено. Но човек трябва да бъде истински християнин, за да си присвоява това, което е обещано на християните. Но дали сме истински християни, това не можем да определим сами. В бъдеще това ще определи сам Господ, казвайки едному: верни рабе, а другиму: рабе ленив и лукав. Така че името християнин не е основание за претенции, а подбуда за смирение, страх и по-голяма ревност да бъдем истински християни.      Други си присвояват Царството поради това, че извършват някакво служение на Господа. Някой попости известно време, походи на църква, помоли се у дома си, даде милостиня, направи дарение, или и за друго нещо се потруди за Господа - и започва да мисли, че е в числото на светиите и да си присвоява светлите небесни обители. Всички тези трудове са похвални и необходими в делото на спасението. Но Господ не се задоволява само с тях. А какво казва? - Сине, дай ми сърцето си. Освен делата на благочестие и трудовете на добротворство, нужно е да посветим на Господа още и всички чувства на сърцето. А посветени ли са тия чувства Нему, това може определено да знае само всевиждащото Божие око, а от самите нас това се прикрива от нашето самолюбие. От това, че някои се трудят, не следва че те могат дръзновено да си присвояват достойнството на близки до Бога, а това трябва да ги подбужда към страх или към предпазливата мисъл: така ли тичаме, та трудовете ни да не са напразни? Оттук те ще възхождат към ревността - да внимават върху движенията на сърцето и да се грижат да ги поправят и насочват към Господа.

Трети си присвояват Царството поради това, че получават понякога знаци на особено благоволение или близост на Бога, като: особено вдълбочаване в молитвата, особено просветление на мислите, сърдечна топлота, чувство на нравствена сила и външно покровителство на Бога в житейските и гражданските дела. Всичко това става и наистина е признак на особено Божие благоволение и милост, но не бива да ни предразполага да мислим: ето постигнахме вече, а да разпали по-голяма ревност към целта, уподобявайки се на апостола, който и след получаване на дара е казвал: Но се стремя, дано постигна (Фил. 3:12), т.е. стремя се все повече и повече, не ще ли стигна? Когато бащата милва своето дете по главичката или му дава бонбони, защото е започнало да разбира буквите и да срича, значи ли, че той го счита за съвършено? И нима детето би направило добре, ако си въобрази, че то може вече да се сравни с добрите четци и да изостави азбуката? Ето, същото е и с нас. Знаците на особено Божие благоволение се дават не за да покажат окончателното съвършенство на оногова, който ги получава, а за да го подбудят към все по-голямо и по-голямо усърдие в започнатото - с увереност, че не напразно тича.

И тъй, няма основания, поради които ние да можем да си присвояваме Царството. Как така, ще каже някой? Нали това може да разслаби всяко желание. За какво да се трудим? - Ние трябва да се трудим в очакване да получим, без да си присвояваме права и претенции. Пътят, по който тичаме, е верен и води към Небесното царство. Нека съсредоточим цялото си усърдие към това - да тичаме по тоя път вярно и без отклонения, и непременно ще достигнем до вратата на Царството. Но по-рано да не си го присвояваме. Ето, вижте как са постъпвали в това отношение Божиите светители. Един от тях просиял с високи добродетели, но когато умирал, плакал. Братята го запитали: “Отче, нима и ти се боиш?”. Той отговорил: “През целия си живот аз желаех да вървя по истинския път, но не зная какво ще определи за мене Милостивият Господ”. Друг светия бил изкушаван всякак от сатаната към самоприсвоение на спасението. Когато той умирал, сатаната му казал: “Ти ме победи (а това е същото - да се спаси и да влезе в Царството Божие)”. Светецът отговорил: “Ти си лъжа и лъжеш, че съм те победил. Още не е дошло време да се каже това”. По пътя за Небесното царство сатаната пак казал на светия: “Ти ме победи”. “Махни се, лукав прелъстител, отговорил той, още не е дошло време да говорим така”. Когато светецът влизал в самото Царство, сатаната отдалеч викал: “Ти ме победи”. Светителят отговорил: “Сега вярвам, че си победен, но не аз те победих, а моят Господ Иисус Христос те победи в мене, недостойния”.

Ето как трябва да избягваме да си присвояваме Царството, при всичките ни усилия за неговото получаване. Но това не значи, че трябва да намалим своето усърдие или да проявим съмнение, че ще получим Царството, напротив - извършвайки със страх и трепет своето спасение, все повече и повече да разпалваме нашата ревност за неговото получаване. Нека се трудим, без да жалим силите си. Да не се вглеждаме в това, което сме направили, и да не мечтаем какво трябва да получим за стореното, а цялото си внимание да насочим към това, какво ни предстои да вършим, страхувайки се да не пропуснем нещо от него.

Не бива да се отчайваме. Нека си спомним за света Мария Египетска. Днешният неделен ден е посветен на нейната памет. След обръщането ѝ от греховния живот към Господа, тя какви ли не трудове е понесла. Но до самата си смърт е казвала: “Аз съм непотребна грешница, недостойна за никаква милост от Бога”. Така говорела дори и тогава, когато със своята прозорливост е узнала и името на стареца Зосима. Иначе и не може. Който истински се труди, той вижда ясно, че Божията помощ му съдейства. Когато този урок се повтаря през целия живот, в сърцето се създава едно убеждение, че всеки съвършен дар е от Господа. А оттук какво остава? - Само едно: да се молим: “Боже, бъди милостив към нас, грешните. Но без всяка мисъл за отчаяние или дори съмнение. Така и Господ, когато запитал Зеведеевите синове условието: “Можете ли да пиете чашата” и те отговорили: “можем”, т.е. приели условието, не им казал: не ще получите, а казал само, че не зависи от Него да даде, а комуто Отец благоволи да даде. С други думи, пийте чашата, носете всички трудности, свързани с вашето следване по Мене, но получаването на Царството и степените на слава в това Царство предоставете на волята на Моя Отец Небесен. А това е същото - да се трудим в очакване, без присвояване. Ето, така нека тичаме и ние, братя, за да постигнем. Амин.  

9 април 1861 година

Св. Теофан Затворник

http://blagovestnik.bg/12-04-2021/  

http://blagovestnik.bg/11-04-2021/  

Не бойся смерти, но готовься к ней, проводя святую жизнь. Если будешь готов к смерти – перестанешь бояться ее. Если возлюбишь всем сердцем Господа – сам пожелаешь смерти.

свт. Димитрий Ростовский

Бог-Творецът на всичко - е поставил на човека определена крайна цел през време на земния му живот и е вложил в него есте­ствен и непреодолим стремеж за постигането на тая цел.

Коя е върховната и последна цел на човека според словото Божие? Кой е неговият непрестанен и непринуден стремеж? - Бог, достигане на Неговото съвършенство и святост. „Бъдете съвър­шени, казва Христос, както е съвършен и вашият небесен Отец" (Мат. 5:48). Съвършенството, за което става дума, се осъществява в пълно разкриване на духовните сили на човека, в стремежа към Бога. И понеже Бог е абсолютното съвършенство и абсолютното добро, то и нашият стремеж е насочен към постигане на Божието съвършенство и абсолютното добро. Това значи непрестанно да растем в доброто. Ако днес сме били добри, утре да бъдем още по­добри. Ако днес сме били на едно стъпало по-ниско на стълбицата на нравственото съвършенство, утре да бъдем с едно стъпало още по-високо, още по-близко до Бога. Пътят на нравственото усъвър­шенствуване, следователно, е непрестанно възлизане по стълбата, която води от земята към небето. Мнозина добродетелни хора през време на земния си живот са възхождали по тая стълбица и са до стигали възможното за човеците духовно-нравствено съвършен­ство. А някои са ни оставили и писмени трудове, в които въз основа на св. Писание и личния си опит са посочили конкретно пътя към нравственото съвършенство. Такъв е и твърде известният труд „Лествица" или „Райска стълба", чийто автор е днес чествуваният от св. Църква св. Иоан Лествичник.

Този Божи угодник е роден в 525 г. неизвестно где. На шестна­десетгодишна възраст постъпил в манастир. След като навлязъл и укрепнал в монашеския живот, се уединил в една килия, в която прекарал 19 години. Още по-късно усамотил се в една пещера в планината Синай. Тук прекарал 40 години. Когато станал на 75 години, настойчиво бил поканен от братята на Синайския манастир да им стане игумен. Като игумен прекарал няколко години. Оттук получил името „Синаит"". Бил много учен и затова бил наречен още „Схоластик". Последните години от живота си прекарал пак в отшелничество. Починал вероятно към 608 г. на повече от 80-годишна възраст.

Св. Иоан е известен най-вече като автор на „Лествицата". Затова още е наречен „Лествичник".

Св. Иоан прекарвал живота си във въздържание, молитва, под­визи, четене, писане, труд и духовни съзерцания. Той не бил    краен    аскет-постннк,    употребявал всякаква храна, позволена от устава, но се хранел скромно, без да угажда на плътта си. По тоя начин той угасявал плътските си възбуждения. Спял малко, колкото да се отмори от продължителните бдения. Горял от силна любов към Бога. Денем и нощем не можел да се насити от съзерца­нието на Божията слава, светлина и красота.

Иоан, игумен Раитски, отправил до Иоан Синайски (Лествичник) прелюбезно писмо с почтителна молба — да изложи писмено своите богомъдри поучения. На това св. Иоан Синаит отговорил с не по-малка учтивост, смирение и, проявявайки послушание, се заел да изпълни предложението. Така се появила известната „Лествица ".

Какво представлява „Лествщсипа" на св. Иоан? -Тя, соб­ствено, е ръководство за духовен живот на монасите, но представ­лява интерес и за всички други християни, които проявяват рев­ност към духовен живот.

Според св. Иоан Лествичник нашият земен живот трябва да представлява постоянно възхождане от земята към небето по „стълбицата" на духовното усъвършенствуване. „Лествицата" се състои от 30 слова, които са като стъпала към небето. Прехождането от една степен на друга не винаги се обуславя логически и психологически, пък и самите степени не винаги са ясно разгра­ничени. Целта на съчинението е повече дидактическа и практиче­ска — да се начертае пътят на нравственото усъвършенствуване. При написването на тоя труд св. Иоан е използувал преди всичко св. Писание, а след това и някои съчинения на известни до него подвижници, като Евагрий, Касиян, папа Григорий Велики, Георги Арсилат и др., както и своя богат личен духовен опит.

„Лествицата" си е спечелила голяма слава. Тя е била преве­дена отдавна на много езици. На български е излязла към 10—11 век. Тя не е риторическо съчинение. Изказаните в нея мисли имат характер повече на сентенции; с малко думи е казано много нещо. Обикновено във всяко слово се разглежда някоя християнска добро­детел или порок.

Разгледани са следните по-важни предмети: Отричането от свет­ските наслади и житейските попечения (1—3). Послушанието (4), Покаянието (5), Спомнянето на смъртта (6), Кротостта (8), Злословието и Клеветата (10), Многоглаголствуването и Мълчанието (11),Ленността(12), Унинието (13), Чревоугодието (14), Целомъд­рието (15), Сребролюбието и Нестяжанието (16—17), Гордостта (23), Смиреномъдрието (25), Блаженото безмълвие (27), Молит­вата (28), За земното небе или достигане на безстрастие още тук на земята преди Възкресението (29) и За Съюза на трите добродетели— вярата, надеждата и любовта (30).

Първото стъпало на стълбата, водеща към духовното съвършен­ство, е отричането от света -от суетата и светските удоволствия. Защото оня, който истински е възлюбил Бога, той трябва да презре всичко, що го свързва с тоя свят, и да прилепва душата си към Бога (Пс. 62:9). Оня, който е успял да победи стра­стите си, той вече е придобил способността лесно да различава и разпознава злото от доброто и да върши само доброто. Така той достига „Исихиа" -т. е. безмълвие, безметежие, блаженото спо­койствие и става способен, бидейки още тук в плът, да съзерцава небесното.

Така, отрекъл се от всичко примамливо на тоя свят, което от­клонява от пътя на спасението, човек, преминавайки едно след друго стъпалата на райската стълба — чрез покаянието, смире­нието, незлобието и другите упоменати по-горе добродетели, потъпкал и препобедил пороците, той достига най-сетне до най-гор­ното стъпало - съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта. Ето какво пише св. Иоан Лествичник за този божествен съюз.

„А сега, след всичко казано, остават тия три, които свързват и съдържат всичко: вяра, надежда и любов, а по-го­ляма от всички е любовта, защото с нея се именува Бог (1 Кор. 13:13). По мое разбиране — пише св. Йоан — вярата е подобна на лъча, надеждата — на светлината, а любовта — на кръга на слънцето. Но всички те заедно съставят едно сияние и една свет­лост."

„Блажен е оня, който има такава любов към, Бога, както стра­стно влюбеният — към своята любима."

„Оня, който истински люби, винаги носи в себе си образа на. любимия и с наслада прегръща тоя образ в дущата си. Това въж­деление не му дава покой даже и на сън - и тогава сърцето му бе­седва с възлюбления. Така обикновено бива с телесната любов, така е и с духовната"". Който искрено обича Бога, той чезне по Бога и Неговите двори - св. Негов храм (Пс. 83:2). От всички телесни физиологически усещания най-чувствително е жаждата. Тя е по­служила и за сравнение на стремежа на човека към Бога. За нея Псалмопевецът казва: „Жадува душата ми за Бога крепки и силни” (Пс. 41:3).

Истинското и пълно познание е непосредственото — придобито от непосредствено общуване. Колкото повече дружим с един прия­тел, толкова по-добре го опознаваме. Най-добре се познават ония, които се обичат, защото те най-тясно общуват помежду си. Оня, който обича Бога, нему Бог се открива. ..Обичащият Бога преди това е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказател­ство на първото".

„Надеждата е несъмнено владение на едно съкровище преди още да сме го получили," Тя е „залогът на бъдещите блага," „С  надежда са свързани нашите трудове; върху нея се изграждат под­визите; нея окръжава Божията милост."

Лествицата на св. Иоан завършва с възторжен призив към чи­тателите — да тръгнат усърдно към небесните висоти, към Господнята планина (Ис. 2:3), към достигане Богопознанието и съвър­шенство във вярата до пълната възраст на Христовото съвършен­ство (Ефес. 4:13).

„Лествицата" на св. Иоан Лествичник има отношение не само към монасите, но и към всички християни. Тя е стълба към небето, към рая, към духовното съвършенство, към Бога. То се знае, че не е възможно изведнъж да се изкачим на най-горното стъпало на стълбата, изведнъж да възлезем на върха на планината. Трябва да започнем от най-долното стъпало, като осъществяваме в живота си една след друга последователно християнските добродетели и побеждаваме едно след друго греховните влечения.

Да започнем да се изкачваме по стълбицата на духовното съвър­шенство, като започнем с отричането от всичко земно, което се явява за нас като пречка към небето. Да прегърнем смирението и потъпчем гордостта, за да се възвисим духовно. Чрез покаянието и постоянното богомислие да възлизаме стъпало по стъпало, по тая спасителна стълба, която да ни доведе до богопознанието и богообщението, до върховния идеал и крайна цел на нашия християн­ски живот — съвършенството в Бога, на Когото да бъде слава, чест и поклонение!   Амин!

http://blagovestnik.bg/10-04-2021/  

Превъзходната азбука за всички, или за трите реда подвизи

Вече два или три пъти ви говорих за това, колко опасно е да падаме в такива грехове, за които вече сме се покаяли, и поради това колко по-сериозно трябва да се погрижим да не изпаднем в такова неразумие, което би ни причинило голяма беда. Мисля, че ония от вас, които са внимавали върху това и са имали доброто намерение да не отстъпват от даденото обещание, биха желали да знаят как е по-удобно да достигнат тая блага цел, а именно: как трябва да се устроят и външно, и вътрешно, за да избегнат нови падения, и какви правила трябва да се спазват, за да преодолеят всяко изкушение и да устоят в доброто. Аз искам да удовлетворя това ваше желание, и то не от мое име, а от името на свети Иоан Лествичник, чиято памет празнуваме днес.

Известно е на всички ви, че свети Иоан е автор на книгата духовна “Лествица”, от която носи и презимето си. В тази книга той подробно е изяснил как трябва да постъпва човек, който се е покаял, за да устои в доброто и да не падне отново в предишната нечистота. Ще използвам от нея главното, което засяга този въпрос.

Без труд, казва той, е трудно да преодолеем предишните лоши навици. Впрочем зная, че за Бога всичко е възможно, за Него няма нищо невъзможно (Иов. 42:2). Тъй че Бог всичко може и е готов всичко да направи за нас и у нас. Но и ние трябва не само да прибягваме към Него с молитва, а и сами да вложим усилия и трудове, съответно на нашето намерение. И това намерение и тези трудове трябва да предшестват Божията помощ и да я привлекат. Пълният успех зависи от нашето собствено желание и от нашите собствени усилия, подпомогнати от Божието съдействие. Обаче, ако първото, т.е. желанието и усилието, не предвари - не ще последва и второто, т.е. Божието съдействие.

Божието съдействие е несъмнено. Но ние самите къде трябва да насочим нашите усилия и трудове? В отговор на това свети Иоан Лествичник посочва толкова трудове и подвизи, колкото букви има в гръцката азбука, и нарича това азбука в тоя смисъл, че както учениците трябва да четат най-напред азбуката, така и ония, които искат да се освободят от греховете и да преуспеят в добродетелите, трябва най-напред да усвоят подвизите, които той изброява.

Ето, казва той, превъзходна азбука за всички: пост, покайни сълзи, мълчание, бдение, труд, търпение в страданията, съкрушение, отлагане на житейските грижи във време на молитва, смирение, безмълвие, опазване на сърцето, съсредоточаване на мислите, смиряване на плътта и пр. Не изброявам всички посочени подвизи, защото е трудно да се запомнят. А по-добре би било и изброените, и неизброените да разпределя на групи, та по-лесно да ги започнете и приложите на дело.

Първата група подвизи се отнасят към тялото. Да вземем нашето тяло в ръце, да му бъдем господари, а не роби. На всеки член да наложим подвиг и да го овладеем. Да приучим стомаха на въздържание и пост, ръцете на труд, да обуздаем езика с мълчание, да не даваме свобода на очите всичко да виждат и на ушите всичко да слушат, да избягваме свободни или неприлични движения, прекомерен сън и угаждане на плътта. Изобщо да се стараем да ограничаваме плътта и да я приучим на строг живот, без да я жалим, помнейки заповедта на Апостола - да не превръщаме грижите за плътта в похоти (Рим. 13:14), както и оная беда, която сполетя Израил поради плътоугодие, в което той надебеля, затлъстя и забрави Бога.

Втората група подвизи се отнася към душата. Първо - да обърнем поглед към нашия вътрешен мир и да внимаваме върху себе си, да избягваме разсейване на мислите по различни работи и предмети. За да успеем в това, трябва да си спомняме часа на смъртта и последния съден ден, когато ще бъде изречено последното решение: “Елате, благословени, или - идете, проклети”. Когато съсредоточим вниманието си върху това, веднага ще отпаднат всички странични помисли и ние ще стоим сами пред лицето на Бога, молейки Го да бъде милостив към нас. За вярващия това е неотменим закон. Нито едно друго средство не ни отрезвява така, както чувството при спомена за смъртта и Божия съд. Как сме се подготвили да се явим пред Бога? Това ще ни даде най-вярната защита срещу греховните влечения и изкушения.

Третата група подвизи се отнасят до установяване на нов порядък на работите и заниманията в нашия живот. Както по-рано, когато работехме за греха, всичко в живота ни бе приспособено за удовлетворяване на нашите страсти, така и сега, когато се освободихме от греха, всичко трябва да приспособим за борба със страстите. Във всичко трябва да установим нов порядък - в нашите занимания и външни дела, в семейството, в отношенията ни с други лица. Всичко трябва добре да обмислим и решително да проведем, за да не се разстрои нашето добро намерение и да не се подхлъзнем отново към старото. И когато подреждаме нашия нов порядък на живота, трябва да помним две неща: да отстраняваме всички поводи и случаи, които биха възбудили страстта, от която страдаме, както и да не се страхуваме от това, какво ще кажат хората за промяната на нашия живот, която не можем да скрием. Нека повече се страхуваме от Господа, тъй като Той е казал: който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели (Марк. 8:38).

Ето и всичко! Да владеем плътта чрез строгия режим на въздържанието, а душата - чрез внимателно съсредоточаване, да поставим пред Божия съд всички промени в порядъка на нашия живот, без да се страхуваме и без да се срамуваме от никого. Нека направим това и ще се предпазим от падения. Ще изразя това по-определено: да бъдем строги към плътта, без да се смущаваме от мнението на другите, да имаме страх Божий, да помним смъртта и съдния ден, да внимаваме върху себе си. Когато така се устроим, врагът не ще има достъп до нас. Ние ще бъдем като в укрепен град. А ако сатаната дори ни нападне някога, той веднага ще бъде отблъснат и победен. Ако внимаваме върху себе си, ние ще почувстваме неговото нападение и като го му се противопоставим чрез строгост към себе си и без боязън спрямо хорското мнение, ще го победим чрез чувството на страх пред съда. Строгостта към себе си, свободата от осъждането на другите и страхът пред Божия съд са три меча с двойни остриета, против които не може да устои никакво вражеско изкушение. Докато у нас тези оръжия са здрави и силни, врагът не ще ни безпокои. Защото, ако ние сме ги приготвили и ги пазим, сатаната не ще ни изкушава с нищо, а ще употреби цялата си хитрост да ни ги отнеме, т.е. или да разсее нашето внимание, или да ни застави да отслабим строгостта към плътта и към човекоугодничеството, или ще премахне страха от съда и ще предизвика сърдечно охлаждане. Успее ли в това, ще започне да ни скланя и към грях, а не успее ли - ще отстъпи. Като знаем това, нека пазим повече от всичко нашите духовни оръжия, да помним винаги Божия съд, да избягваме угаждане на плътта и да пазим неизменно новия духовен порядък в живота си, макар това да ни струва труд и страдания. Така несъмнено ние ще устоим, при съдействието на Божията благодат.

Но при всичко това, говори свети Иоан Лествичник, винаги трябва да бъдем внимателни. Сатаната не дреме и ще употреби всякакви хитрини, за да ни излъже. Отначало той ще се оттегли напълно и ще престане да ни безпокои с изкушения, за да помислим, че вече сме се освободили от страстта, и като се предадем на безгрижие, да намалим нашата бдителност. Ако не забележим тая хитрост и отслабим нашето внимание, врагът ще ни въвлече в много помисли и преди да се опомним, ще свърже сърцето с порочните дела, така че ние сами на себе си ще причиним беда.

Ако не успее в това, ще започне да пристъпя с тънки и мигновени помисли, за да ни измами да излезем от крепостта, та на открито да ни обезоръжи и плени. Ето как става това. Посред каквато и да е работа, като стрела прелита мисълта, че ние, както изглежда, доста сме успели. Ще прелети такава мисъл и като че ли изчезва. Но следата от нея остава в душата като цепнатина. И ако пропуснем това без внимание, веднага силите ще започнат да намаляват и в душата ще възникнат желания ту за снизходителност, ту за развлечение, ту за отлагане на строгостта в живота. Ако се подадем на последното, не сме далече от падението в грях.

Ако и това не се удаде на духовния враг, той ще започне да ни подбужда към излишни подвизи - или към строг пост, или към дълги молитви, или към уединение, или към нещо друго свръх мярката, която ние сме си определили в порядъка на нашия нов живот. Тези прекалености винаги разслабват силите, разстройват порядъка и причиняват смущение, в което на сатаната лесно се удава да ни победи.

Ако и тук няма успех, той ще започне към всяко наше добро да преплита свое зло, както бръшлянът се увива около стройните дървета. Ние се залавяме за назидателно богомислие, а той ще ни обърква с любопитство за тайните на Писанието и така ще ни охлажда и ще подхранва нашето самомнение. Ние искаме да бъдем внимателни да не оскърбим някого, а той ни подбужда към вредно човекоугодничество. Ние се страхуваме да осъждаме, а той бърза да ни внуши равнодушие и към доброто, и към злото. Така и в много други неща сатаната вплита своето, казва свети Иоан - към страннолюбието-чревоугодие, към разсъдителността суровост, към кротостта лицемерие, към радостта самомнение, към надеждата леност и пр.

Виждате ли колко насаждения, както опитните в духовния живот наричат тези опити на духовния враг. Виждате колко насаждения и затова трябва да удвоим нашето внимание и бдителност. В помощ на това, ето какво е нужно да направим: да си намерим опитен духовен ръководител, на когото като поверяваме всичко, да молим Господа да му внушава да ни казва винаги добро, за възрастване. Или, ако е възможно, да си намерим духовен единомислен брат и с него да поддържаме взаимна откровеност и взаимно вразумяване и укрепване. В душеспасителните книги също можем да намерим поука и разяснение на неясните случаи в нашите помисли, чувства и сърдечни изживявания. С тези средства, при искрено желание да избягваме лошото и с молитвен поглед към Бога, винаги ще бъдем силни да разплитаме хитрините на лукавия, да забележим злото, което ни се готви, и да го отблъснем с нашите духовни оръжия.

Ако спазим всичко това, ще се спасим от падения. Но трябва да помним, че тези трудове получават своя венец тогава, казва свети Иоан, когато в нашето светилище влезе Божият огън. Защото тогава вече не ще ни безпокоят по-рано вкоренилите се лоши склонности. Нашият Бог е огън, който изтребя (Евр. 12:29) всяко разпалване и бунт на страстта, всяка вкоренила се в нас склонност и всяко заслепление от греха. Тогава към нас не ще пристъпят безгрижието, безчувствието, неразсъдителността и слепотата - тези причинители на всяко падение в греха и на всяко греховно състояние. Амин.

6 март 1866 година

Св. Теофан Затворник

За стълбицата, която възвежда на Небето, и за нещаденето на плътта

Светата Църква употребява много и различни средства, за да поддържа бодро нашето разположение в трудовете на богоугаждането и усърдието за спасение на душата, особено в тези дни на покаяние и пост. Миналата неделя тя ни предложи да честваме и да се поклоним на светия Кръст Господен, за да ни каже: не се страхувайте от кръста на самоотвержението и саморазпъването. Сам Господ взе на плещите си цялата неизмерима тежина на Кръста, за нас остават само неговите утешителни плодове. Сега тя предлага на нашето внимание “Лествицата” (стълбицата), която възлиза до небето, дава ни пример на възход по нея в лицето на нейния автор свети Иоан и рисува самото блаженство в евангелското четиво за блаженствата. Сега тя говори на всеки от нас: не жалете трудовете, вижте какъв блажен край очаква трудолюбивите и се въодушевете, бързайте, постоянствайте, за да постигнете. Тя върши същото, което вършат организаторите на някое състезание. Както те раздават награди на ония, които спечелят, за да види всеки има ли за какво да се състезава, така постъпва и тя - сочи всестранното блаженство и говори на всеки: “Желаеш ли такова блаженство? Труди се. Без труд, и то усилен, нищо не ще постигнеш”.

Този урок ви предавам сега и аз. Като послушни чеда на Църквата, разбира се, вие ще го приемете. Но аз ще прибавя: приемете го с готовност, приемете го не само за сведение, но и за изпълнение. Считам за необходимо да направя тая прибавка, защото всички са готови да получат блаженство, но мнозина упорстват да понесат трудове за него. Мнозина си позволяват всякакви отстъпки, а същевременно всички очакват да наследят благата част заедно с другите. Наистина Господ е многомилостив и е готов всекиму да дари блаженство. Но ние не можем да изменим Божиите пътища и по свой вкус да си предписваме условия за получаване на блаженство, които обаче не са в наши ръце.

Ето, вижте как апостол Павел въодушевява себе си и другите към труд и предпазва от всякаква отстъпка или привилегия: Не знаете ли, че, които се надтичват на игрище, всички тичат? (1 Кор. 9:24). При състезанията всички с големи усилия напрягат сили, за да изпреварят другите. За какво? За да получат тленен венец. С толкова по-голямо усърдие трябва да се състезаваме и ние, за да получим нетленен венец. Вижте, апостолът прибавя: тичайте и то така тичайте, за да постигнете целта.

Как трябва да тичаме, за да постигнем? Трябва да се въздържаме от всичко. Всеки, който се подвизава, т.е. тичащият, както при състезанията, от всичко се въздържа. Да се въздържаме от всичко или да имаме всестранно въздържание - мисля, че е ясно на всичко ви, какво значи това. То означава пост, бдение, уединение, смиряване на плътта с труд или както казват отците подвижници - да имаме въздържан и трезвен живот. Искаш ли да тичаш така, че да получиш нетленен венец, проведи строг и въздържан живот. За да не помисли никой да се освободи по някакъв начин от този труд, Апостолът поставя и себе си в числото на ония, които тичат. И аз, казва той, така тичам и аз така се подвизавам. Как именно? - Изнурявам и поробвам тялото си. Апостолът, съсъд на благодатта, изнурява и поробва своето тяло. Кой от нас би дръзнал да каже за себе си, че това не е необходимо? И не мислете, че у него това е плод на излишна ревност. Не. Без това, казва той, не може, опасно е, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана. Апостолът, строител на Царството Божие, ръководител на всички към спасение, се страхува да не се окаже негоден, ако няма власт над своето тяло. Кой от нас би считал, че е годен, ако не смирява тялото си с въздържание?

Аз нарочно се спрях повече на това място от посланията на свети апостол Павел, за да ви изясня, че почти общ недъг у всички ни е да жалим и да бъдем снизходителни към своята плът, нещо, което съвсем не подхожда на ония, които очакват Царството Божие. Искаш ли Царството, не жали плътта. Ако жалиш плътта, не ще получиш Царството. Ах, колко е тежка и неприятна тази строгост към плътта! И към какви ли не хитрости прибягваме, за да бъдем по-снизходителни. Ето, сега е пост, а кой пости както трябва? Някои съвсем и не познават поста, други така постят, че тялото не чувства строгия режим на въздържанието. Какво биха казали такива, за да се оправдаят? За ония, които нехаят за своето спасение, не бива и да говорим, те живеят само чрез плътта. Но и много ревнители на благочестието често са склонни да угаждат на тялото. Аз, казва някой, обичам богомислието, ще посещавам храма, ще чета душеспасителни книги, ще давам милостиня и каквото още е нужно, ще правя, но на тялото нека се даде нужният покой и задоволство - храна, сън, почивка, всички необходими удобства. И какво още говорят? Говорят, че изнуряването на плътта е телесно дело, а ние сме духовни. С духовни дела ще достигаме Небесното, невещественото царство.

На тези и подобни разсъждения ще кажа следното: апостол Павел в каква мярка е бил духовен? И кой може да се сравни с него в ясното разбиране на това, как трябва да постъпваме? А виждате ли какво е написал той? Посочил нетленен венец. И на всички, които желаят да го спечелят, предписал да изнуряват и поробват тялото. Нищо друго не е вмъкнал и никакво друго условие не е отбелязал. Тук имаме ограничение и смиряване на тялото, а там - нетленен венец. Желаем ли последното, нека се заемем с първото. Всички разсъждения настрана. Ако някой би изразил недоумение, ще му отговорим: защо да разсъждаваме? Ясно ли е какво значи нетленен венец? Разбира се, ясно е. Ясно ли е какво значи смиряване на плътта? Разбира се, ясно е и това. Ето, нека смиряваме плътта, за да получим нетленен венец. А ако постъпваме иначе, не само не ще получим обещания венец, но ще се окажем негодни, както светият апостол се страхува и за себе си, и за нас.

Ще прибавя и това, че ние не сме поставени да разсъждаваме и да спорим. А за какво сме поставени? - Да проповядваме словото. Проповядвай словото, заповядва свети апостол Павел на Тимотея (2 Тим. 4:2), а в негово лице на всички ни. Кое слово? Ето, аз ще събера това слово относно темата, върху която беседваме.

Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24). Чувате ли? Излиза, че който не разпъва своята плът, той не е Христов, не е християнин. Поради това нека живеем не по плът, а по дух (Рим. 8:4). И грижите за плътта да не превръщаме в похоти (13:14). Ние не сме длъжници на плътта, та да живеем по плът (8:12). Защото, ако живеем по плът, ще умрем; но ако чрез духа умъртвяваме деянията на тялото, ще бъдем живи (8:13). Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят (8:5) и не могат да угодят Богу (8:8). Защото плътското мъдруване е смърт (8:6), вражда против Бога (8:7). И тъй, грехът да не царува в смъртното ни тяло (6:12). Нека представим телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу (12:1) и да умъртвим земните си членове, сиреч пороците (Кол. 3:5). Защото в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми (Рим. 7:23).

Ще се огранича с това. Виждате ли как? Ето, такова нещадене на плътта се проповядва и заповядва в цялото Свещено Писание! Не е нужно да разсъждаваме и да измисляме различни хитрости за щадене на плътта. Който иска да охранва и да угажда на своята плът, той не е възпитаник на Писанието и е чужд на неговия дух. Чужд е на духа, чужд е и на обещанията.

Ето, нека от тая страна да разгледаме цялата майчинска загриженост на светата Църква за нас в установяването на светите пости. И целият ни живот трябва да премине в строго ограничаване по отношение на задоволяването на желанията на плътта. В противен случай ще попаднем в числото на негодните. Именно затова светата Църква ни напомня за смиряване на плътта всяка седмица - в сряда и петък, а в течение на годината - в определени времена на пост, особено великия пост през светата Четиридесетница, та когато настъпи постът, ние да започнем дори и против волята си строгия режим на въздържанието и да влезем в попрището, което води към получаване на нетленния венец. Така, ако в друго време ние наистина си правим всякакви отстъпки, поне през поста да измъчим малко своята плът. И ако през другите дни в годината за нас всички празненства са за плътта, а през постите всички отстъпки също за плътта, не ще ли бъдат отнесени към нас следните изобличителни думи на апостола: Мнозина, казва той, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог - коремът, а славата - в срама им; те мислят за земното (Фил. 3:18, 19).

Ето, половината на поста вече премина. Блажени са трудовете на ония, които са смирявали досега своята плът. Нека ги въодушевява занапред увереността в успеха на тия трудове. Но и ония, които са се лишавали от това благо, имат още време да го спечелят. Попрището е открито. На неговия край се вижда светлият венец. Нека започнем бодро нашия подвиг. Да възревнуваме с усърдие и ще успеем да изпреварим ония, които са далеч преди нас. Каквото е изгубено в продължително колебание, ще бъде възнаградено с въодушевено мобилизиране на силите и по този начин не с мечтателно очакване, а несъмнено и действително ще влезем в сонма на ония, които, според светия апостол така тичат, че наистина ще постигнат. Амин.

14 март 1865 година

Св. Теофан Затворник

http://blagovestnik.bg/09-04-2021/